Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Long Road Home, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росен Рашков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2011)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джорджия Боковън. Дългият път към дома
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1996
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-431-1
История
- — Добавяне
Десета глава
След миг колебание Крейг протегна ръката си. Дженифър механично му подаде своята и контактът им изтри за секунда спомена за годините, които бяха прекарали далеч един от друг. Крейг изпитваше желание да престане с тези лъжи и преструвки, да забрави всички хора наоколо и да я грабне в прегръдките си.
Като слепец, който след някакво чудо най-после е прогледнал, той търсеше всяка промяна в нея. Косата й не беше пусната да пада свободно, а бе вързана на опашка. Прекрасното й лице сякаш с настъпването на зрелостта беше станало още по-красиво. В очите й имаше малко от старата болка, но сега бе по-трудно да се разбере какви са мислите и чувствата й. Носеше черен брич за езда и карирано сиво сако. На врата си имаше бял шал, а на него… на него беше брошката, която й беше подарил преди седем години. В душата на Крейг за първи просветна лъч на надежда. Дженифър не беше го забравила, както не бе я забравил и той.
Дженифър улови погледа му върху бижуто и гърлото й пресъхна. „Какво става?! Защо Крейг е тук?! Възможно ли е да сънувам? Не, това не е възможно, навън е все още светло. Мама каза, че той ми е брат. Но как?! Ние… Господи!“ Тя прехапа устните си, осъзнавайки ситуацията. Успя да се овладее, макар че сърцето лудо биеше в гърдите й. „Но защо се е върнал? Нима той е знаел и преди седем години?“
— Значи ти си моят брат, който толкова отдавна е изчезнал?
Крейг беше застанал така, че само той и Агнес успяха да видят промяната, която настъпи с лицето на Дженифър. За първи път в живота си изпадаше в толкова трудно положение — да желае една жена с цялата си душа, а да се прави, че не я познава.
— Предполагам, че и ти си учудена като другите, защото родителите ни дълго време са ме считали за мъртъв.
— „Учудена“ не е най-точната дума, направо съм изумена — отговори Дженифър, опитвайки се да установи контрол над емоциите си и да спре треперенето на ръцете си.
Помъчи се да се окуражи с думите, които често си бе повтаряла през тези седем години: „Мразя те, Крейг, мразя те! Мразя те, защото ме изостави като уличница!“.
— Много ми се искаше да можех да намеря по-лесен начин… да ви го кажа…
— Съмнявам се дали има изобщо „по-лесен начин“? — нервно го прекъсна. — Откога си знаел за това? Как си открил, че точно ти си Ерик Мичел?
Агнес се приближи и я хвана за ръката.
— Скъпа, какво ти става? Крейг току-що пристига от Оклахома, трябва да го оставим да си почине. Ще говорим отново по време на вечеря.
Очите на Дженифър се изпълниха с тревога. „Какво говори мама? Не мога да бъда с Крейг! Не и сега, когато животът ми започна да се оправя!“
— Не мога да дойда на вечеря, имам други планове.
Ричард се приближи и сложи свойски ръце на раменете й.
— Скъпа, сигурен съм, че каквото и да имаш да правиш, ще успееш да го отложиш. Все пак, не всеки ден идва нов член на семейството.
— Ричи, доведи непременно и Никол. Тя ще е много щастлива да се запознае с вуйчо си.
— Не! — отсече Дженифър малко по-рязко, отколкото би желала.
— Разбира се, че ще я доведем, мамо — отвърна Ричард и стисна силно раменете на Дженифър.
— Но, Ричард, през цялата седмица тя нито веднъж не си е легнала навреме.
— Защо да спорим, ще издържи още една вечер. Нали няма непрекъснато да посреща нов вуйчо.
— Да благодарим на Бога! — измърмори Ендрю с кисела физиономия.
Агнес веднага се обърна към него и той се опита да прикрие с хумор грубата си забележка.
— Няма да има място за всичките.
Ричард нервно се засмя.
— Е, мисля, че трябва да тръгваме. Сигурен съм, че Дженифър гори от нетърпение да се прибере, да си вземе гореща вана и да смени тези миризливи дрехи.
Крейг не смееше да се обърне към Дженифър, знаейки, че вече е изгубил способността си да прикрива своите чувства. Агнес му отправи насърчителен поглед и той тръгна да изпрати двете семейни двойки до входната врата.
Дженифър вървеше към колата си с наведена глава. Знаеше, че той още стои на прага и я наблюдава, а на нея й трябваха време и сили, за да може тази вечер отново да се срещне с Крейг.
Ричард се приближи и протегна ръка.
— Аз ще карам.
— Не си ли с кола?
— Ендрю ме докара.
— О, така ли?
Дженифър пусна ключовете на дланта му и заобиколи, за да се качи от другата врата. Когато се разминаваха, усети острия мирис на алкохол в дъха му.
— Е, какво ще кажеш за този твой „нов брат“?
— Защо, какво имаш предвид?
— Мислиш ли, че той е наистина този, за когото се представя?
За първи път от дълго време насам Дженифър се опита да възстанови в съзнанието си събитията, които се бяха случили преди седем години. Крейг беше влязъл в офиса й и тя веднага се бе почувствала така, сякаш вече го бе срещала някъде. Никога досега не беше се замисляла, че той толкова си прилича с баща й — Франк Мичел.
— Не знам, но не намираш ли, че много си приличат с татко?
Изминаха пътя до тяхната къща в пълно мълчание.
Агнес тръгна да придружи Франк до спалнята, а Крейг остана да я изчака в дневната. От нервно напрежение започна да крачи напред-назад из просторното помещение. Беше приел особено тежко новината, че Дженифър и Ричард имат дете. До споменаването на Никол, подсъзнателно се беше надявал на някакъв шанс, но детето променяше всичко. Връзката на Дженифър с Ричард беше много по-силна, отколкото тяхната отдавнашна мимолетна любовна история. Застана до прозореца и се загледа към покритите със зеленина хълмове, от които имаше толкова спомени, и които отваряха незаздравялата рана в душата му.
— Като малък много обичаше да гледаш през прозорците — каза тихо Агнес, която безшумно се беше приближила зад него.
— Тогава може да се каже, че не съм се променил много, защото продължавам да го правя.
Тя седна на дивана и няколко минути мълчаливо го наблюдаваше.
— Крейг, защо дойде след толкова години?
— Не те разбирам?!
— Убедена съм, че ти си знаел кой си много отдавна. Защо реши да се върнеш вкъщи точно сега?
Крейг не можеше повече да прикрива истинската причина.
— Разбрах, че татко има бъбречна недостатъчност…
— Точно това си и мислех.
— Но как е възможно?!
Агнес се усмихна тъжно и сведе глава.
— Винаги съм знаела, че си още жив. Когато беше бебе, между нас се създаде много странна връзка. Ти рядко плачеше, защото аз предчувствах нуждите ти, сякаш ми ги беше казал с думи. Тази връзка остана дори когато те отнеха от мен. Ако беше мъртъв, сигурно щях да го почувствам.
Крейг приклекна и взе ръцете й.
— Тези години сигурно са били ужасни за теб?
— Повече от ужасни. Когато изчезна, няколко месеца не можех да правя нищо. Изпаднах в тежка депресия и прекарах много време на легло. След това осиновихме Ендрю. Той беше почти непрекъснато болен и изискваше постоянни грижи. По-късно взехме Дженифър и Кайл и вече нямах свободно време да мисля.
— Защо предпочетохте да осиновите деца, вместо да имате свои собствени? — попита Крейг, въпреки че знаеше добре отговора на този въпрос.
— Твоето раждане беше много тежко. Ти се роди над четири килограма и получих вътрешни увреждания, които не ми позволяваха да имам други деца.
Крейг сведе глава и погледна ръцете й, които се губеха в дланите му. Уинона и Агнес си приличаха по своята съдба — и двете не можеха да имат деца, а силно го желаеха — и двете бяха решили да си осиновят…
— Тогава знаеш много добре защо съм дошъл.
— Мисля, че да, но предпочитам да ми кажеш.
Крейг въздъхна и срещна погледа й.
— Направих си тестове в Оклахома сити. Аз съм един от най-подходящите бъбречни донори за Франк.
— Крейг, грешиш, ако си дошъл само за това. Баща ти никога няма да се съгласи да приеме бъбрек от теб и да рискува живота ти.
Той не се беше замислял над тази възможност и леко се намръщи.
— Тогава от нас зависи да го убедим.
Агнес се усмихна.
— Виждам, че си наследил и неговия инат, но сигурен ли си в това, което правиш?
— Трябва да ме разбереш, вече всичко съм обмислил. Говорих с моя лекар, а и прочетох почти цялата налична литература. Остава само да убедим Франк и всичко ще е наред.
Агнес вдигна ръка и докосна нежно бузата му.
— Всяка вечер, преди да си легна, се молех хората, които са те отнели от мен, поне да те отгледат с любов. Сега виждам, че молитвите ми не са били напразни.
Крейг се пресегна и изтри с пръсти сълзите, които се стичаха по лицето й.
— Някой ден, когато всичко се оправи, ще ти разкажа всичко за Макс и Уинона.
Агнес кимна мълчаливо, после преглътна сълзите си и лицето й сякаш се преобрази.
— Мога да почакам, докато ми разкажеш за хората, които са те отгледали, но сега по-добре ми кажи какво става между теб и Дженифър?
Дженифър си обу обувките, взе чантата си и тръгна към вратата, където Ричард вече я очакваше. Той бързо я огледа от всички страни.
— Красива, както винаги, но къде е брошката ти?
— Реших да не я слагам тази вечер…
— Я виж ти, какво чудо!
— Нали и без това ми натякваше, че съм я носела навсякъде?
— Така ли?! Не съм забелязал да я слагаш на нощницата си.
— Ричард, защо винаги правиш от мухата слон?
— Може би защото искам твоят „нов“ брат да осъзнае каква прекрасна сестра има, а това бижу те прави още по-красива.
— Сигурна съм, че той не се интересува особено как изглеждам…
— Скъпа, скъпа не ми пробутвай тези лафове. Нали го забелязах как те гледа като изгладнял вълк. Позволи ми да изтъкна, че по-добре познавам съществата от собствения си пол.
— Въобразяваш си и това ме ядосва!
Тя приключи със закопчаването на палтото си, но не вдигна глава, за да прикрие руменината, избила по бузите й.
— Е, готов ли си?
— А Никол?
— Тя няма да дойде.
— Защо?!
— Не се чувства добре.
— Така ли?! Странно, нищо й нямаше, когато се прибрахме днес следобед.
— Мисля, че мога да преценя кога Никол е добре и кога не, а и вече съм се разбрала с Барбара да дойде.
— Позвъни ли на лекаря?
— Ричард, тя не е болна, а изморена.
— Не мога да не отбележа, че днес се държиш много странно.
— Добре, щом толкова настояваш, ще ти кажа защо не искам Никол да идва с нас тази вечер. Видях израза на очите ти, чух думите на Ендрю за Крейг и не искам Никол да слуша как вие двамата злословите по адрес на вуйчо й.
— Колко хубаво звучи името му, когато ти го изричаш.
— Ричард, защо се държиш като…
— Като ревнив съпруг?
Той се опита да я прегърне, но Дженифър извърна бързо главата си.
— Не мислиш ли, че имам причина, скъпа? Вече колко години сме женени, а нито веднъж не си ме погледнала, по начина, по който гледаш братчето си.
Той я хвана за раменете.
— Пусни ме, Ричард! Нямам намерение да слушам тези глупости!
— Глупости! Дженифър, погледни ме в очите! Обичаш ли ме?
— Разбира се, че те обичам.
— Истината ли ми казваш?
— Разбира се, какво искаш да чуеш?
— Ако наистина ме обичаш, искам да се любим тук, веднага.
Ричард се наведе над ухото й и гласът му се превърна в тих шепот.
— Имаш ли представа колко дълго не сме го правили, Дженифър? Не виждаш ли, че те желая?
— Но, Ричард, всички ще ни чакат!
Той я пусна и се засмя.
— Само се пошегувах, скъпа. Нямам намерение да започвам нещо, когато знам, че може някой да дойде да ни търси.
— Ричард… искам да ти кажа, че нямаш причина да се съмняваш в мен.
— Благодаря ти, скъпа. Точно тези думи исках да чуя.
Крейг успя да избегне неудобния въпрос на Агнес, защото Франк влезе в стаята и каза, че не можел да заспи. Крейг се възползва от случая, да му съобщи причината, поради която бе дошъл. Дискусията им се разгоря, когато се присъедини и Ендрю. Крейг и Ендрю упорито убеждаваха възрастния човек да се съгласи да получи здрав бъбрек от първородния си син. Няколко часа по-късно, когато и тримата бяха вече максимално изнервени и изтощени, Франк най-накрая се предаде. Агнес веднага излезе от стаята, за да телефонира в болницата и да подготви операцията по трансплантирането, докато съпругът й не е променил мнението си. Главният лекар й съобщи, че на следващия ден ще подложат Крейг на последни изследвания, преди да предприемат операцията.
Вечерта първи в къщата пристигнаха Ендрю и Сибил, а няколко минути след тях — Дженифър и Ричард. Когато всички седнаха около голямата маса в столовата, Франк се изправи и почука с ножа по кристалната си чаша.
— Искам да ви кажа нещо важно — започна той с леко треперещ от вълнение глас. — След няколко дни, ако всичко мине благополучно, повече няма да е необходимо да лежа в болницата и всеки ден да се подлагам на диализа.
Франк вдигна главата си нагоре, за да преглътне напиращите в очите му сълзи.
— Тези дни Бог ми изпрати твърде големи подаръци. Първо моят син Крейг се върна вкъщи, а сега самият той ще ми дари част от себе си, за да продължа да живея.
Настъпи тишина, нарушена от въздишка на удивление от страна на Дженифър.
Крейг беше помолил Франк и Агнес да не споменават на никого за операцията. Те отказаха да запазят тайна от семейството, но се съгласиха да не съобщават, кой е донорът на журналистите. Крейг бе капитулирал, не можейки да измисли основателна причина, поради която да не споделят подробностите с останалите членове на фамилията. Сега седеше с наведена глава, докато всички вдигнаха чашите си и пиха в негова чест. Едва когато поднесоха ордьоврите, се осмели да погледне към другата страна на масата, където бе седнала Дженифър. Това беше грешка. Дори само мисълта, че тя е срещу него, го изгаряше болезнено. В душата му се отвори дълбока рана. Страхуваше, че скоро всички ще забележат състоянието му. Все пак успя да установи контрол над емоциите си, докато вечерята свърши. Преместиха се в дневната и Дженифър, след като няколко минути нервно крачи напред-назад из помещението, обяви, че излиза навън да се разходи.
— Защо не вземеш и Крейг със себе си, Дженифър? — предложи Франк. — Можеш да му покажеш кончето, което Промяна роди вчера.
Дженифър погледна към Крейг и в очите й имаше скрита молба.
— Не мисля, че…
— Глупости — прекъсна я Франк. — Време е той да разбере, че е член на нашето семейство. Нека разгледа фермата, която е гордостта на фамилията.
— Татко, може би утре ще е по-добре. И без това вече е тъмно и няма да видя нищо — намеси се Крейг.
— Синко, ти ни подценяваш. В конюшните има най-съвременна техника, а това означава, че има и електричество.
— Хайде, Крейг, време е да се опознаете — обади се и Агнес.
Крейг вдигна очи към Дженифър. Ако продължаваше да упорства, щеше само да събуди подозрение.
— Изглежда, че ще трябва да ме изтърпиш — опита се да се пошегува.
— И ти мен също — отговори тя.
— И аз ще дойда с вас — каза Ричард и стана от мястото си.
— Ричард, искам да останеш тук. Те нека вървят, а ти ми разкажи за новия жребец, който е купил баща ти.
Ричард хвърли многозначителен поглед към Дженифър.
— Не се бави, скъпа, нали знаеш, че утре трябва да ставаме рано.
— Разбира се, че знам — отвърна му тя, ядосана от иронията му.
Крейг помогна на Дженифър да облече палтото си, като внимаваше случайно да не я докосне. Излязоха навън и изминаха около сто метра, преди той да наруши неловкото мълчание.
— Съжалявам…
Дженифър скръсти ръце на гърдите си.
— И за какво?
— За това, че не намерих начин да ти се обадя, преди да дойда… За това, че така си тръгнах преди седем години.
— Каквото се случи тогава, е вече история. Нещо, което е по-добре и двамата да забравим…
Прекосиха алеята и тръгнаха по пътя към конюшнята. Беше необичайно студено за месец май, но никой от тях не забелязваше това. Небето бе безоблачно и звездите ярко блестяха. Лунните лъчи разсейваха тъмнината с призрачно сияние.
— Как се чувстваше през всичките тези години?
— Добре… чудесно. Животът ми бе много интересен. Прекарвах си превъзходно.
Това прозвуча доста по-самоуверено, отколкото Дженифър бе искала.
— Разбрах, че си започнала отново да тренираш прескачане на препятствия.
— Между другото — отсече тя.
Крейг хвана ръката й и я накара да спре.
— Не може ли поне да бъдем приятели? — попита възможно най-любезно.
Очите на Дженифър вече бяха свикнали с тъмнината и тя видя молбата, изписана на лицето му.
— Не знам дали това е възможно. Прекалено дълго време се опитвах да се убедя, че те мразя… Не бих могла да изтрия тези чувства само за една нощ.
Този път на лицето на Крейг се появи разочарование и неприкрита болка.
— Забелязах, че още носиш брошката, която ти подарих.
Дженифър вдигна глава и смело срещна погледа му.
— Искам постоянно да ми напомня колко глупава съм била преди години.
— Дженифър… трябва да ме разбереш. Тогава нямах друг избор.
— Ти ме използва.
— Не, аз те обичах.
„И продължавам да те обичам“ — добави мислено Крейг.
Тя отдръпна рязко ръката си.
— Казах ти вече, това е минало!
— Трябва да намеря някакъв начин, по който да се държим, докато аз съм тук. В противен случай ще трябва да заплатим за последствията.
— Какво имаш предвид?
— Агнес вече заподозря, че между нас има нещо. Струва ми се, че и Ричард не е далеч от тази мисъл.
— Е, мога да ти кажа, че и двамата грешат. Между нас няма нищо.
Дженифър отново закрачи напред, за да скрие очите си, където беше изписана истината. „Господи, как е възможно! След болката и разочарованието, които изживях, нищо не се е променило!“ Тя чувстваше, че го обича толкова силно и всеотдайно, колкото и при първото им любене. Оказа се, че дори опитите й да го намрази са били само форма на самозащита и не са дали никакъв резултат.
— Дженифър, съжалявам. Разбирам колко съм те наранил, когато си тръгнах, но аз…
— Стига, Крейг! Какво ще ми кажеш? Че си нямал друг избор?! Нали твърдеше, че винаги ще намериш начин да ме предпазиш от ново разочарование?
Крейг сведе глава и пъхна ръце в джобовете си.
— Права си. Но тогава си мислех, че това е най-безболезненият начин да се разделим.
— За кого е по-безболезнен? Как можеш да ми изпратиш писмо, в което да ми съобщаваш, че имаш жена и деца.
— Беше по-добре от алтернативата.
— Каква беше тя?
— Да ти кажа, че си се влюбила в брат си.
— Защо след като разбра, че чувствата ни се задълбочават, реши все пак да продължиш?
— Защото нямах и представа, че може да си ми сестра. Фамилията ти беше Лангли и винаги говореше за Франк и Агнес като за твои работодатели, а не като за родители. Мислех си толкова пъти за това твое поведение, но и досега не мога да го разбера.
— Крейг, нали твърдиш, че си бизнесмен?! Забрави ли, че ти дойде да започнеш бизнес с Мичел Фарм? Как смяташ, професионално ли щеше да бъде, ако се представя като дъщеря на Франк Мичел? — Очите на Дженифър се изпълниха със сълзи и тя въздъхна тежко. — Сигурно не си ми вярвал достатъчно, за да ми кажеш истината.
Крейг стисна ръцете си в юмруци, защото гореше от желание да я настигне и обгърне раменете й.
— Опитах се да те предпазя. Сам не знаех тогава дали е необходимо да се срещам с Франк и Агнес.
Дженифър се приближи до оградата и се облегна на нея, загледана в тъмнината на пасището.
— Защо дойде тук?
— Кога, сега или тогава?
— Преди седем години.
Крейг се облегна до нея и й разказа всичко за първото си пътуване до Лексингтън. Когато той свърши, сърцето лудо биеше в гърдите й, спомняйки колко наивни и млади са били и двамата.
— Ако беше ми се доверил, аз щях да ти кажа, че съм осиновена от Франк и Агнес. Щяхме да останем заедно… Животът ни щеше да е напълно различен.
Преди да й разкаже причината, поради която си беше тръгнал, можеше поне да се опитва да го мрази, а вече и тази възможност й беше отнета. Сега й оставаше болката, че са имали възможност да бъдат заедно, а са я пропилели.
— Това е нещо, за което ще съжалявам цял живот.
— Значи тогава си ме излъгал, че имаш семейство?
— Да, никога не съм бил женен, а… и едва ли скоро ще бъда…
— Живял си толкова години сам заради мен?!
Преди Крейг да успее да й отговори, силна светлина от автомобилни фарове ги накара да вдигнат ръце, за да предпазят очите си.
— Това е Ричард — каза тихо Дженифър.
Крейг погледна лицето й — беше бледо и измъчено.
— Дженифър, добре ли си?
— Да, нищо ми няма… — излъга тя, знаейки, че никога повече няма да е добре.
Чувстваше се като птичка от кафез, която за момент са пуснали на свобода, а после отново са я сложили зад решетките.
Колата се приближи и спря до тях.
— Много се забавихте и започнах да се тревожа да не се е случило нещо — рече Ричард, показвайки се от прозореца.
— Не забелязах, че е минало толкова време — отвърна му Дженифър.
— Чудесно, това означава, че се разбирате много добре. А сега защо не се качите. Хайде ще ви закарам до къщата.
Крейг отвори вратата на Дженифър и когато тя влезе в колата, той се отдръпна.
— Ричард, можеш да тръгваш. Предпочитам да се върна пеш. Нощният въздух е много приятен.
— Добре, лека нощ.
— Лека нощ — добави и Дженифър, без да поглежда към него.
Ричард направи бърза маневра, за да обърне колата и скоро светлините от стоповете й изчезнаха в тъмнината.
„Защо Дженифър се е омъжила за Ричард? Нима е била толкова разочарована, толкова нещастна, че да избере именно с такъв мъж да прекара живота си? Нима не е виждала какъв е в действителност? Господи, само ако нямаха деца!“
Крейг чувстваше, че ако не беше Никол щеше да е готов на всичко, на което беше способен, за да си върне Дженифър. Дори ако се наложеше да откупи свободата й от Ричард. Вече имаше представа за характера му и знаеше, че дори и това е възможно. Но сега не можеше нищо да направи. Не можеше да откъсне едно дете от истинския му баща. Не можеше да направи това, което бяха сторили някога на него.