Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (9)

Глава 8

Хвърчилото летеше.

Момчетата висяха в красива гущерова опашка и се виеха, правеха лупинги, устремяваха се и се плъзгаха.

Крещяха от радост. Пищяха и се задъхваха от ужас. Пътуваха към луната като удивителен знак. Носеха се над хълмове, ливади и ферми. Виждаха се отразени в неясната лунна светлина потоци, притоци, реки. Профучаваха над древни дървета. Вятърът при преминаването им изсипваше на земята с черната трева светъл дъжд от цели монетни дворове листа. Летяха над града и си мислеха…

О, погледнете нагоре! Вижте ни! Тук сме! Вашите синове!

И си мислеха: О, погледнете надолу, там някъде са нашите майки, бащи, сестри, учители! Хей, тук сме! Някой да ни види! Иначе никога няма да ни повярвате!

И в последен кръг хвърчилото засвири, забръмча, забарабани на вятъра и заплава над старата къща и Дървото на вси светии, където за пръв път срещнаха Саван!

Звънтене, плющене, плъзгане, втурване, съскане!

Въздухът, засмукан от залюлените им тела, накара пламъците на хиляди свещи да трептят, да пърхат, да примигват и съскат в желанието си да се възпламенят отново; така всички окачени намръщени гримаси, подигравателни лица и свирепи усмивки се превърнаха в полузадушени нещастни сенки. Цялото Дърво замря за един удар на сърцето. После хвърчилото запя високо в небето и Дървото лумна с хиляди изрязани наново чумерения, гневни погледи, гримаси и усмивки!

Прозорците на къщата — черни огледала, видяха хвърчилото с момчетата и Саван да се отдалечава все повече, докато стана съвсем мъничко на хоризонта.

И тогава отплуваха дълбоко надолу към непознатата страна на старата смърт и странните години в страшното минало.

— Къде отиваме? — извика Том, увиснал на хвърчилото.

— Да, къде, къде? — извикаха всички подред отдолу.

— Не къде, а кога! — каза Саван и ги задмина с големия си плащ, издут от лунен вятър и от време. — Пребройте две хиляди години преди нашата ера! Пипкин е там и ни чака! Просто го подушвам! Летете!

Луната започна да примигва. Затвори окото си и настана мрак. После пак взе да мига, все по-бързо и по-бързо, да расте, да намалява и отново да расте. Хиляди пъти трепна и при всяко трепкане пейзажът отдолу се променяше, после светна и угасна петдесет хиляди пъти — така бързо, че не можеха да я видят.

А след това престана да мига и остана съвсем неподвижна.

Земята се бе променила.

— Гледайте — каза Саван, увиснал във въздуха точно над тях.

И милионите тигрово-лъвови-леопардово-пантерови очи на есенното хвърчило устремиха поглед надолу заедно с момчетата.

И слънцето изгря, като разкри…

Египет. Реката Нил. Сфинкса. Пирамидите.

— Е — каза Саван, — да забелязвате нещо… различно?

— Ами че — зяпна Том — всичко е ново. Току-що построено. Което означава, че всъщност наистина сме се върнали четири хиляди години във Времето!

И без съмнение под тях лежеше Египет с древни пясъци, но със съвсем нови каменни блокове. Сфинксът с грамадните лъвски лапи, стъпили на златния пясък на пустинята, бе прясно издялан — току-що излязъл от утробата на каменните планини. Приличаше на огромно кученце под ярката празна обедна светлина. Ако слънцето паднеше и спреше между лапите му, сигурно би го пернало като огнена топка.

Пирамидите? Те лежаха като причудливо оформени блокове, като още няколко нерешени загадки за игра на лъвицата Сфинкс.

Хвърчилото направи „свещ“, заобиколи пясъчните дюни, помая се над една пирамида и се устреми надолу, сякаш засмукано от зейналата уста на гробницата в една малка скала.

— Хей, бързо! — викна Саван.

Плясна с крило и нанесе на хвърчилото такъв ритник, че момчетата зазвъняха като разбушувани камбани.

— Хей, не! — завикаха те.

Хвърчилото потръпна, спусна се, залюля се на три метра над дюните и се разтърси като подивяло куче, което иска да се отърве от бълхите си.

Момчетата паднаха невредими на златния пясък.

Хвърчилото се разпадна на хиляди късчета очи, зъби, писъци, ревове, тръбене на слонове. Устата на египетската гробница ги засмука заедно със Саван, който се превиваше от смях.

— Мистър Саван, чакайте!

Момчетата наскачаха, побягнаха и завикаха в тъмното преддверие. После вдигнаха поглед и видяха къде се намират.

В Долината на царете; над тях застрашително се издигаха огромни каменни богове. От очите им се сипеше странен порой от прашни сълзи; сълзи от пясък и разпратена скала.

Момчетата се наведоха към сенките. Подобно на сухо речно корито, коридорите водеха надолу към високи сводове, където лежаха мъртъвците, увити в платно. На една миля по-надолу свиреха и отекваха фонтани от прах сред странни дворове. Момчетата се заслушаха развълнувани. Гробницата изригна нездрав дъх от червен пипер, канела и прах от камилски тор. Някъде долу спеше мумия, кашляше в съня си, разповиваше по някоя превръзка, цъкаше с прашен език и се обръщаше на другата страна за дрямка от още хиляда години. — Мистър Саван? — извика Том Скелтън.