Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (5)

Глава 4

Те се впуснаха стремглаво надолу през клисурата със смях и бутане — само лакти и глезени, пара от пръхтене и блъскане, за да спрат в куп тела, когато Том Скелтън спря и посочи пътеката.

— Ето — прошепна той. — Ето единствената къща в града, където си струва да се отиде на Празника! Ето я!

— Аха! — казаха всички.

Защото това бе самата истина. Къщата беше специална, чудесна, висока и мрачна. Трябва да имаше хиляда прозореца, всичките блещукащи със студени звезди. Сякаш бе издялана от черен мрамор вместо от греди, а вътре? Кой би отгатнал колко са вътре стаите, залите, мазетата и таваните. Горни и долни тавани, някои по-високи от останалите, други по-препълнени с прах, паяжини, прастари листа и злато, заровено и закътано така високо в небето, че никоя стълба в града не би го стигнала.

Къщата кимаше с кулите си, канеше с плътно затворените врати. Пиратските кораби са прелест. Старинните фортове са благодат. Но една къща, една обитавана от сенки къща в навечерието на вси светии? Осем малки сърца туптяха в абсолютна буря от възторг и одобрение.

— Хайде.

Те вече се тълпяха на пътеката. На края се изправиха пред олющена стена и се загледаха нагоре към старата къща. Нагоре към високия връх като на гробница. Защото точно на такъв приличаше. Внушителният, подобен на планински връх на замъка бе осеян с нещо, което напомняше черни кости или железни пръчки, и с множество комини, които бълваха димните сигнали на три дузини огньове в саждиви камини, скрити далеч долу, в мрачните недра на това чудовищно място. С всичките тези комини покривът приличаше на огромно гробище, където всеки комин сочеше гроба на някакъв древен бог на огъня, на някоя чародейка на парата, пушека и проблясващите искри. Точно когато гледаха, някъде около четири дузини димоходи блъвнаха мрачен облак от сажди, който още повече затъмни небето и угаси няколко звезди.

— Момчета — каза Том Скелтън, — Пипкин явно знае какво говори.

— Да, знае — съгласиха се всички.

Запълзяха по обрасла с плевели пътека към порутената веранда.

Том Скелтън пръв докосна с мършавия си крак най-долното стъпало. Момчетата зяпнаха учудени от смелостта му. И едва тогава вкупом, в плътен пакет от изпотени и потръпващи тела всички заизкачваха верандата сред яростните писъци на дъските отдолу. Всеки изпитваше желание да се отдръпне, да се обърне кръгом, да побегне, но се виждаше притиснат от момчето отзад, отпред или отстрани. И така, подала тук-там по някой псевдопод, грамадната амеба от потящи се момчета се наклони напред, побягна и спря пред външната врата, висока колкото ковчег и двойно по-тясна.

Един дълъг миг останаха пред нея, протегнали тук-таме ръка като крак на огромен паяк, която още малко и ще завърти студената топка или ще достигне мандалото отгоре. В същото време дървеният под на верандата се огъваше и потъваше, заплашвайки при всяко движение да поддаде и да ги запрати в някаква бездна с хлебарки. Всяка дъска, настроена на „ла“, „фа“ или „до“, щом я докоснеха тежките обувки, изпълняваше необикновената си партия. И ако бяха имали време и беше пладне, щяха да изпълнят танца на мъртвеца или ръченицата на скелета, защото кой би устоял пред една такава стара веранда, която подобно на гигантски ксилофон само чака да скочите отгоре й, за да запее?

Те обаче си мислеха за друго.

Хенри-Ханк Смит (защото това бе именно той), скрит в черния си костюм на вещица, извика:

— Гледайте!

И всички погледнаха към мандалото на вратата. Ръката на Том го докосна разтреперана.

— Мандалото Марли!

— Какво?

— Нали знаете — Скруудж и Марли, коледната песен! — прошепна Том.

И наистина мандалото на външната врата имаше вид на човек със страхотен зъбобол — с превързана буза, смачкана коса, изскочили зъби и див поглед. Марли, ням като пън, приятелят на Скруудж, обитателят на задгробните земи, осъден да броди по тази земя, докато…

— Чукай — каза Хенри-Ханк.

Том Скелтън хвана хладната и зловеща челюст на Марли, повдигна я и я пусна.

Всички подскочиха при сътресението!

Цялата къща се раздруса. Кокалите й застъргаха. Засноваха привидения и прозорците изцъклиха ужасни очи.

Том Скелтън се метна като котка към парапета и се втренчи.

На покрива се въртяха невиждани ветропоказатели. Двуглави петли се обръщаха на порива на вятъра. Водоливник на западния край на къщата изригваше през ноздрите си чифт струйки прах. А надолу по дългите тресящи се змиевидни улуци на къщата, след като поривът отмря и ветропоказателите спряха да се въртят, по тъмната трева с внезапен порив изпопадаха блуждаещите есенни листа и паяжини.

Том се обърна да види тръпнещите прозорци. Лунни отблясъци трептяха по тревата като ята подплашени сребърни рибки. После външната врата се разтреси, топката се завъртя, мандалото Марли направи гримаса и вратата широко се разтвори.

Вихърът при внезапното отваряне почти събори момчетата от верандата. С викове те се заловиха един друг за лактите.

После мракът в къщата си пое дъх. През зейналата врата вихърът засмука навътре. Затегли и завлачи момчетата по верандата. Трябваше да се наклонят назад, за да не бъдат изскубнати и хвърлени в дълбокото мрачно преддверие. Бореха се, крещяха, залавяха се за перилата. Тогава изведнъж вихърът утихна.

Сред праха се раздвижи мрак.

Далече отвътре някой идваше към вратата. Който и да бе, дрехите му сигурно бяха черни, защото не се виждаше нищо освен бледо бяло лице, което се носеше във въздуха.

Една злокобна усмивка приближи и увисна на рамката пред тях.

Зад усмивката се криеше в сянка висок мъж. Отсреща ги гледаха очите му — иглени връхчета от зелен пламък сред катранените кладенци на очните вдлъбнатини.

— Е — каза Том, — ъ-ъ… фокус или радост?

— Фокус? — каза усмивката в мрака. — Радост?

— Да, сър.

Вятърът някъде в комина засвири на флейта стара песен за времето, мрака и далечните земи. Високият мъж затвори усмивката си като блестящо джобно ножче.

— Никаква радост — каза той. — Само фокус!

Вратата се затръшна!

Къщата изтрещя сред порои от прах.

Прах отново заизригва от улука на валма, подобни на пухкави котки.

Прах забълва от отворените прозорци. Прах заиздишва от дъските на верандата под нозете им.

Момчетата се взряха в здраво залостената външна врата. Мандалото Марли сега не се чу мереше, а се усмихваше злокобно.

— Какво искаше да каже? — попита Том. — Никаква радост — само фокус?

Когато заобикаляха къщата откъм задната страна, те бяха слисани от звуците, които тя издаваше. Цяла бъркотия от шепот, скриптене, скърцане, скимтене и мърморене, а нощният вятър имаше грижата всичко това да се чуе. При всяка стъпка на момчетата грамадната къща се накланяше към тях с приглушени стонове.

Заобиколиха я отзад и спряха.

Защото там имаше едно дърво.

Каквото никога не бяха виждали в живота си.

По средата на огромен двор зад ужасно странната къща. Издигаше се на около сто стъпки над земята — по-високо от най-високите покриви, и истинско, с кръгла корона, добре разклонено и цялото покрито с богата гама от червени, кафяви и жълти есенни листа.

— Я — прошепна Том, — я погледнете. Какво има там горе?

Защото по дървото бяха накачени тикви с най-различни форми и размери, с багри и полутонове от мръсно жълто до ярко оранжево.

— Тиквено дърво — каза някой.

— Не — каза Том.

Вятърът задуха сред високите клони и леко залюля блестящия им товар.

— Дървото на вси светии — добави Том. И беше прав.