Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (12)

Глава 11

Задъхани, те достигнаха върха на пирамидата, където ги очакваше огромна кристална леща, далекоглед, който се въртеше бавно на вятъра върху златен триножник; гигантско око, което правеше далечните места да изглеждат близки.

На запад слънцето потъваше задушено и умъртвено сред облаците. Саван възкликна радостно:

— Ето го, момчета! Сърцето, душата и тялото на Празника. Слънцето! Озирис отново е убит. Потъва Митрас^[1], персийският огън. Пропада Феб Аполон, всегръцката заря. Слънце и пламък. Гледайте и се удивлявайте. Обърнете този кристален далекоглед. Завъртете го надолу към средиземноморския бряг на хиляда мили оттук. Виждате ли гръцките острови?

— Разбира се — потвърди Джордж Смит, облечен като въображаем блед призрак. — Метрополии, градове, улици, къщи. Хора, които изскачат на прага и носят храна!

— Да — Саван засия, — това е техният празник на мъртвите: Празникът на гърнетата. В познатия стил на фокус или радост. Фокусите обаче идват от мъртвите, ако не ги нахранят. Затова на перваза се поставят богати ястия за тяхно угощение и радост.

Далече в мекия сумрак се носеше миризма на готвено месо, за духовете се разнасяха блюда, които димяха в страната на живите. Жените и децата от гръцките домове влизаха и излизаха с неизброими количества вкусна и пикантна храна.

После навсякъде по гръцките острови вратите се затръшнаха. Гигантският трясък отекна в мрачното небе.

— Залостват здраво храмовете — каза Саван. — Тази нощ всяка света обител в Гърция ще бъде залостена с двойно резе.

— Погледнете! — Ралф, тоест Мумията, завъртя кристалната леща. По маските на момчетата заигра светлина. — Защо тези хора боядисват портите си с черна меласа?

— С катран — поправи го Саван. — С черен катран, за да се уловят духовете, да залепнат здраво, така че да не могат да влязат вътре.

— Как не се сетихме!? — каза Том.

Над средиземноморския бряг се спусна мрак. От гробниците духовете на мъртвите подобно на мараня се люшнаха неуверено сред сажди и черни пера и се хванаха в черния катран, с който бяха намазани праговете. Вятърът запя тъжно, сякаш разказвайки за болката на уловените мъртъвци.

— А сега в Италия. В Рим — Саван обърна лещата към римските гробища, където хората оставяха храна върху гробовете и бързаха да се отдалечат.

Вятърът шибна плаща и изпълни устата на Саван.

Вихри есенни, вие, що с огън крилат

вред горите и стъмняте целия свят,

о, грабнете ме, в миг разпилейте плътта…

в рой листа от Дървото на есента!

Саван подскочи. Момчетата закрещяха от радост, когато неговите дрехи, плащ, коса, кожа, тяло и карамелени кости се разпаднаха пред очите им.

…гори… листа…

стъмни… света…

Вятърът го накъса на конфети, на милион есенни листа — златни, кафяви, червени като кръв, ръждиви — всичките подивели, шумолящи, набъбващи — топка от кленови, водопад от дъбови, напор от ронещ се шепот, от мъркане и шумолене към мрачното небе-река. Не на едно — на десет хиляди мънички хвърчила от мумия се пръсна Саван:

Навред стъмни! Листо, гори! Трева, умри! Дърво… лети!

От милиард други дървета в есенната страна се втурнаха листа, за да се присъединят към литналите батальони от сухи парченца, които всъщност бяха Саван, разпилян на вихрушки, и сред тях прогърмя гласът му:

— Виждате ли огньовете по брега на Средиземно море? И онези, които горят на север из цяла Европа? Огньове на страха. Пламъци на празника. Искате ли да ги разгледате, момчета? Бързо, да полетим!

И лавината от листа като ужасни пърхащи молци се стовари върху момчетата и ги понесе. Над пясъците на Египет с песни, смях и кикотене. Полетяха над странното море, обхванати от дива радост и възторг.

— Честита Нова година! — чу се глас далече отдолу.

— Честита какво? — попита Том.

— Честита Нова година! — това бе Саван — рояк ръждиви листа, а гласът му се извиси сред шума им. — В стари времена Нова година е била на първи ноември. Истинският край на лятото, студеното начало на зимата. Е, не е от най-честитите, но както и да е — честита Нова година!

Прекосиха Европа и долу видяха ново море.

— Британските острови — прошепна Саван. — Искате ли да зърнете самия друидски^[2] бог на мъртвите в Англия?

— Искаме!

— Тогава се спуснете по-тихо от тревата, по-леко от снежинки.

Момчетата се спуснаха.

Стъпиха така, сякаш се изсипа кош с кестени.