Рей Бредбъри
Дървото на вси светии (17)

Глава 16

Всички те, които бездействуваха в среднощна Европа, трепнаха в съня и вцепенението си и се събудиха.

С други думи, всички стари зверове, всички стари приказки, всички стари кошмари, всички стари неупотребявани и захвърлени демони, и зарязани вещици потръпнаха при призива, надигнаха се при изсвирването, трепнаха при повикването и като стремглави дяволи се понесоха сред прах по пътищата, стрелнаха се в небето, профучаха като куршум сред разлюлени дървета, прецапаха потоци, преплуваха реки, пронизаха облаци и запристигаха, запристигаха, запристигаха…

И така, казано с по-други думи, всички мъртви статуи, идоли, полубогове и полубожества от Европа, които лежаха навсякъде като ужасен сняг — изоставени, разнебитени — замигаха, изправиха се и поеха във вид на саламандри по пътищата, на прилепи в небето и на кучета динго в гъстака. Летяха, препускаха, търчаха.

Сред всеобщото вълнение и удивление, бръщолевене и крясъци на момчетата, надвесени над ръба, и на Саван, също надвесен до тях, когато тълпите от чудати зверове заприиждаха от север, юг, изток и запад, за да се скупчат в паника при портите в очакване на изсвирването.

— Да ги полеем ли с разтопено олово? Момчетата видяха Саван да се усмихва.

— Мътните ги взели, не — каза Том. — Гърбушко отдавна е свършил това.

— Добре, тогава значи никаква горяща лава. Да ги извикаме горе със свирене?

Всички изсвириха.

И покорни на повикването, тълпите, стадата, глутниците, рояците, пълчищата, бесните потоци от чудовища, зверове, от развилнели се пороци и вкиснати добродетели, от свалени светци, залутани глутници, от празно великолепие, се заизнизваха, заплъзгаха, затичаха, затърчаха, запрепускаха смело право към стените на Парижката света Богородица. В прилив на кошмари, във вълна от глъч и тропот те заляха катедралата и застинаха на всяко крило и издаден камък.

Втурнаха се прасета и се закатериха сатанински кози, а по протежението на друга стена се отпечатаха дяволи, които захвърлиха старите си рога и им изникнаха нови, обръснаха си брадите и си пуснаха тънки като филизи мустачки-червейчета.

Другаде гъмжило само от маски и лица, надянати от армия раци и клатушкащи се своенравни омари, задраска по стените и завзе високите кули. Тук се показаха главите на горили, изпълнени с греховност и зъби. Там — човешки глави с кренвирши в уста. Там отвъд заигра маската на Шут, издигната от паяк, който танцуваше балет.

Бяха толкова много, че Том каза:

— Божичко, колко са много!

— И още идват, ето там! — каза Саван. Защото в същото време катедралата бе наводнена от разни зверове и притаени злобни усмивки, дебнения и маски, гледай ти, там пък се зададоха дракони, преследващи деца, китове, поглъщащи Ионовци^[1], и колесници, натъпкани с черепи и кости. Акробати и въжеиграчи, извадени от равновесие от полудемони, се запрепъваха, изпопадаха в чудати пози и замръзнаха на върха.

Всичко това под съпровода на прасета с арфи, шопари с пиколи и кучета с гайди, самата музика на които спомагаше новите тълпи от гротески да бъдат омагьосани, притеглени нагоре по стените, уловени и впримчени навеки в каменни леговища.

Тук маймуна теглеше струните на лира, там се виеше жена с рибя опашка. От дълбините на нощта излетя сфинкс, отрони крилете си и се превърна в жена наполовина лъв, и се разположи, за да прекара в дрямка столетията под сянката и звука на камбаните отгоре.

— Какви са тези, бе? — извика Том. Саван надвесен изръмжа:

— Ами че това са греховете, момчета. И други разни неяснотии. Ето там пълзи червеят на съвестта.

Всички погледнаха как пълзи. Пълзеше много хубаво.

— А сега — прошепна меко Саван — легнете. Унесете се. Заспете.

И ятата от странни създания се завъртяха три пъти като зли песове и легнаха. Всички зверове се вградиха. Всички гримаси се вкамениха. Всички крясъци замлъкнаха.

Луната излезе от сянката и освети водоливниците на Парижката света Богородица.

— Сега виждаш ли смисъла, Том?

— Разбира се. Всички стари богове, всички стари сънища, всички стари кошмари, всички стари бездействуващи и захвърлени представи — на всички тях ние намерихме работа. Извикахме ги тук!

— И тук те ще останат векове наред, така ли е?

— Точно така.

Те погледнаха през ръба.

На източния парапет имаше гъмжило от зверове. На западния — тълпа от грехове. На южния — вълна от кошмари. И на северния — чудесен куп от неназовани пороци и зле опазени добродетели.

— Аз — каза Том, доволен от свършеното през нощта, — не бих имал нищо против да живея тук.

Вятърът заприпява в устата на зверовете. Зъбите им засъскаха и засвириха:

— Хиляди благодарности.