Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (19)

I
Фантастичната легенда за Синьото човече

Вие може да не вярвате, но аз вярвам твърдо в синьото човече. Не че съм го видял някога, но един мой приятел, поет, в когото имам пълно доверие, ми е разказвал често, че му се е случило да се озове лице срещу лице, една нощ, с това малко странно джудже, и ето при какви обстоятелства.

Моят приятел имал слабостта да подпише един запис на един шивач и, като всички хора с въображение в такъв случай, щом сложил подписа си, той помислил, че се е отървал от дълга си и мисълта за записа излязла от ума му. Но ето че една нощ нашият поет се стреснал в съня си от особен шум, идещ от камината му. Отначало помислил, че е измръзнало врабче, търсещо топлата пара на угасналия огън, или пък ветропоказател, дразнен от променливия вятър. Но след малко шумът станал по-рязък и той различил много ясно звънтенето на торбичка с наполеони, смесено с някакво дрънкане на верижка. Същевременно той чул слаб глас, като далечно изсвирване на локомотив, ясно като кукуригането на петел, който му викал от покрива: „Срокът! Срокът!“

— Ах, Боже мой!… моя запис! — си казва клетият момък, като си спомня изведнъж, че срокът на записа, който дал на шивача си, изтичал след една седмица; и до сутринта той само се въртял, търсил съня във всички ъгли на леглото си и намирал там само мисълта за записа на заповед. На другия ден, на третия ден, през всичките следващи нощи, той бил събуждан в същия час и по същия начин; все същото дрънкане на наполеони и звън на верижка, и насмешливо викащият глас: „Срокът! Срокът!“ Най-ужасното било, че колкото повече наближавал срокът на плащането, толкова гласът ставал по-остър и по-свиреп, пълен със заплашвания за изземване и за съд.

Нещастният поет! Не стигала дневната умора, тичанията из града, за да намери пари; трябвало още тоя жесток глас да му отнема съня и покоя. Чий бил, най-после, тоя фантастичен глас? Кой лукав дух се забавлявал да го измъчва така? Той поискал да си изясни тоя въпрос. И една нощ вместо да си легне, угасил лампата, отворил прозореца и зачакал.

Няма нужда да ви казвам, че в качеството си на лиричен поет моят приятел живееше много високо, наравно с покривите. В продължение на няколко часа той виждал само живописния простор на покриви, притиснати, наклонени един към друг, които улиците пресичали във всички посоки като с грамадни пропасти, а комините и върховете на покривите, насечени от лунната светлина, представлявали своенравно неравна площ. Над заспалия и тъмен Париж това образувало като че втори град, един въздушен град, увиснал и плуващ между пустия мрак и ослепителната лунна светлина.

Моят приятел чакал, чакал дълго. Най-после, между два и три часа сутринта, когато всичките камбанарии, стърчащи в нощта, си предавали часа една на друга, леки стъпки изтичали близо до него по керемидите и плочите на покрива и слаб, треперещ глас изсвирил в тръбата на комина му: „Срокът! Срокът!…“ Тогава, като се навел малко, моят поет видял лошото джудже, мъчителя на людете, който му пречел да спи от една седмица. Той не можа да ми каже положително ръста му: луната си прави такива шеги чрез фантастичните размери, които придава на предметите и на техните сенки. Забелязал само, че това чудновато дяволче било облечено като прислужниците в банката, в син фрак със сребърни копчета, с двурога шапка и с галони на ръкавите и че държало под мишница кожена чанта, голяма почти колкото него, ключът на която, висящ на дълга верижка, звънял отчаяно на всяка стъпка, както и торбичката с наполеони, която то размахвало с другата си ръка. Ето как моят приятел видял синьото човече, което минавало бързо под лунната светлина; защото изглеждало, че то много бърза, че е много заето, прескачало улиците с един скок, тичало от един комин до друг, като се плъзгало по билата на покривите.

Това проклето човече ще обиколи толкова много хора! В Париж има толкова търговци, толкова люде, които има да плащат в края на месеца, толкова нещастници, които са подписали запис или са сложили думата „прието“ напряко на някое банково писмо. На всичките тия хора синьото човече подхвърляло своя тревожен вик. То го подхвърляло над фабриките, в тоя час, когато те са тъмни и безмълвни, над големите финансови къщи, заспали всред разкошната тишина на своите градини, над пет — шест етажните къщи, над неравните, различни покриви, натрупани в бедните квартали. „Срокът! Срокът!…“ Резкият глас звучал немилостиво, от единия край на града до другия, в кристалния въздух, който силният студ и лунната светлина образуват във височините. И навсякъде по пътя си той прогонвал съня, причинявал безпокойство, уморявал мисълта и очите и някакъв неясен трепет на неразположение и безсъние пробягвал отгоре до долу по парижките къщи.

Мислете каквото си искате за тая приказка; във всеки случай, мога да ви уверя, в подкрепа на разказа на моя поет, че през една нощ, в края на януари, старият касиер Сигизмунд, от фабриката на Фромон млади и Рислер стари се стресна ненадейно в малкото си жилище в Монруж от същия закачлив глас и същия звън на верижката, последван от съдбовния вик:

— Срокът!

„И вярно, — помисли добрият човек, като седна в леглото си, — вдругиден е края на месеца… И смея още да спя!…“

И наистина, касаеше се за значителна сума: трябваше да се заплатят сто хиляди франка в две полици и в такова време, когато за пръв път, от тридесет години насам, в касата на предприятието Фромон нямаше никакви пари. Какво да се прави? Няколко пъти Сигизмунд се бе опитвал да говори за това на Фромон млади, но последният като че избягваше тежката отговорност за работите, прекосяваше канцелариите вечно бързащ, като трескав, без да вижда, нито да чува нещо около себе си. На неспокойните въпроси на касиера той отговаряше, хапейки тънките си мустаци:

— Добре, добре, драги ми Планус… Не се безпокойте… Ще видя…

И като казваше това, той като че мислеше за друго нещо, като че се намираше на сто километра от онова, което ставаше. Слух се носеше във фабриката, дето връзката му с госпожа Рислер не беше тайна за никого, че Сидони го лъжела и го правела нещастен; и наистина, лудостите на любовницата му го занимаваха много повече от безпокойствата на неговия касиер. Колкото до Рислер, никога не го виждаха; той прекарваше живота си затворен горе и наблюдаваше тайнствената и безкрайна изработка на машините си.

Това равнодушие на господарите към фабричните работи, тая пълна липса на надзор малко по малко разстрои всичко. Работниците и чиновниците правеха каквото си искаха, идваха късно на работа, измъкваха се рано, без да обръщат внимание на старата камбана, която, след като толкова години бе водила работата, сега като че биеше тревога и отстъпление. Работите все пак вървяха, защото едно предприятие, пуснато в ход, върви само в продължение на години по волята на първоначалния тласък; но каква неразбория, какво безредие под това видимо преуспяване!

Сигизмунд знаеше това по-добре от всеки и ето защо викът на малкото синьо човече прекъсна тъй рязко съня му. Като че за да прозре по-ясно в това множество от мъчителни мисли, които се трупаха, движеха и въртяха пред него, касиерът запали свещта и, седнал в леглото си, започна да мисли… Къде да намери тия сто хиляди франка? Безспорно, на фирмата дължаха много повече от тази сума. Бяха останали стари сметки, застояли се у клиентите, остатъци от сметки с Прошасонви и други; но какво унижение би било за него да отиде да събира всичките тия стари фактури! Това не е прието в голямата търговия; подхожда на бакалница. И все пак би било по-добре от несъстоятелност… О, кат оси помислеше само, че банковият чиновник ще дойде пред решетката му, с уверено и доверчиво изражение на лицето, че ще сложи сметките си напреде му и че Планус, Сигизмунд Планус, ще бъде принуден да каже:

— Вземете си ги обратно… Нямам пари, за да платя…

Не, не! Това не беше възможно. Всички унижения бяха за предпочитане пред това.

„И така, решено… Утре ще тръгна на обиколка“, — въздишаше клетият касиер.

И докато се вълнуваше и безпокоеше така, без да може да затвори очи до сутринта, синият човек продължаваше обиколката си, разтърсваше своята торбичка с наполеони и верижката си над таванския етаж на булевард Бомарше, дето знаменитият Делобел беше отишъл да живее с жена си след смъртта на Дезире.

„Срокът! Срокът!…“

Уви, куцото момиче не се бе излъгало в своите предсказания. След като то изчезна, мама Делобел не бе могла да се занимава дълго със своите птици и мухи за модните накити. Очите й се бяха повредили от сълзи, а ръцете й трепереха много, та не можеха да забиват твърдо колибрите, които, въпреки всичките й усилия, изглеждаха жалки и плачливи. Трябваше да се откаже от това. Тогава юначната жена се залови за шев. Тя кърпеше дантели, везби, слизаше малко по малко до равнището на работничка. Но нейната все по-дребна печалба едва задоволяваше най-първите нужди на домакинството и Делобел, чийто ужасен занаят на актьор in partibus го принуждаваше към постоянни разходи, бе достигнал да прави дългове. Той дължеше на своя шивач, на своя обущар и на магазина за бели дрехи; но най-много го безпокояха знаменитите му обеди, които бе получавал в гостилниците на булеварда през време на директорството си.

Сметката възлизаше на двеста и петдесет франка, платими в края на януари, и тоя път без всяка надежда за възобновяване на кредите; затова викът на малкото синьо човече го накара да потрепери от главата до петите от ужас…

Само един ден до срока! Само един ден, за да намери тия двеста и петдесет франка! Ако не ги намереше, всичко у дома им щеше да бъде продадено. Да продадат тия жалки мебели, все едни и същи от самата им сватба, недостатъчни, неудобни, но скъпи със спомените, които ги свързваха с техните окъсани места и изтъркани ъгли. Да продадат дългата маса, която бе служила за птиците и мухите за модни накити, на края на която той бе вечерял двадесет години; да продадат голямото кресло на Зизи, което не можеха да гледат без сълзи в очите и което като че бе запазило нещо от милото момиче, от нейните движения, от нейното държание и от умората на дългите й дни на мечтание и труд. Мама Делобел би умряла навярно, ако види, че всичките тия спомени изчезват…

Като мислеше за това, нещастният актьор, чието грубо себелюбие не го запазваше все пак от известни угризения на съвестта, се въртеше в леглото и въздишаше дълбоко и през всичкото време пред очите му стоеше малкото бледо лице на Дезире, с оня умоляващ и нежен поглед, с който го гледаше тъжно в минутата, когато умираше, когато го молеше тихичко да се откаже… да се откаже… От какво ли искаше да се откаже баща й? Тя умря, без да може да му го каже; но Делобел все пак бе отчасти разбрал и от тогава в душата на тоя немилостив човек едно смущение и едно съмнение се бяха появили, които се смесваха жестоко в тая нощ с паричните му безпокойства…

„Срокът!… срокът!…“

Тоя път малкото синьо човече хвърли мимоходом своя зловещ вик в комина на господин Шеб. Трябва да ви кажа, че господин Шеб, от известно време, се бе впуснал в големи предприятия, една неясна търговия „на крак“, дори извънредно неясна, която му поглъщаше много пари. Няколко пъти вече Рислер и Сидони бяха принудени да плащат дълговете на техния баща при едничкото условие, че ще стои мирно и не ще прави вече търговски сделки; но тия постоянни гмуркания бяха необходими за съществуването му. Всеки път той се връщаше в тях с ново мъжество и по-пламенна дейност. Когато нямаше пари, господин Шеб слагаше подписа си; и дори злоупотребяваше отчаяно с него, с подписа си, като разчиташе, че печалбите от предприятието му ще покрият задълженията му. Дявол да го вземе, печалбите все не идеха, а същевременно подписаните полици, след като бяха сновали по цели месеци от единия край на Париж до другия, се завръщаха в жилището му с отчайваща точност, съвсем почернели от йероглифите, надраскани върху тях по пътя им.

Тъкмо през януари той трябваше да плати много пари и като чу минаването на синьото човече, спомни си изведнъж, че нямаше нито пет пари. О, мъка! Трябваше пак да се унижава пред тоя Рислер, да се изложи на опасността да получи отказ и да признае, че не бе удържал на думата си… Безпокойството на нещастника се увеличаваше от нощната тишина, когато очите не са заети с нищо, когато мисълта не се отвлича с нищо и от проснатото положение, което, като придава пълна неподвижност на цялото тяло, оставя ума беззащитен срещу неговите ужаси и грижи. Господин Шеб палеше лампата всяка минута, вземаше вестника, опитваше се напразно да чете, за голямо неудоволствие на госпожа Шеб, която въздишаше леко и се обръщаше към стената, за да не вижда светлината.

А в това време проклетото синьо човече, доволно от своята хитрост, се смееше злобно, отиваше си и малко по-далеч дрънкаше торбичката с наполеоните и верижката. Ето го на улица Вией-Одриет, над една голяма фабрика, всичките прозорци на която са тъмни, с изключение на един, на първия етаж, в дъното на градината…

Въпреки късния час, Жорж Фромон не си беше още легнал. Седнал до огъня, с глава между ръцете, съсредоточен сляпо и безмълвно в непоправимите си нещастия, той мислеше за Сидони, за тая ужасна Сидони, която спеше сега на горния етаж. Тя положително го подлудяваше. Лъжеше го, той беше уверен в това, лъжеше го с тулузкия тенор, тоя Казабон, наричан Казабони, когото госпожа Добсон бе въвела в къщи. Отдавна той я молеше настойчиво да не приема вече тоя човек; но Сидони не го слушаше и днес дори, по повод на един голям бал, който щеше да даде, тя бе заявила най-рязко, че нищо не ще й попречи да покани своя тенор.

— Та той е твой любовник! — й бе извикал Жорж гневно, с очи, втренчени в нейните.

Тя не бе отрекла това; не бе дори отвърнала погледа си. Само че, все тъй студено, със слабата си отвратителна усмивка, му бе заявила, че никому не признава правото да съди или да стеснява действията й, че тя е свободна, че ще съумее да остане свободна и не ще му позволи да я тиранизира, както не позволява това и на Рислер. Така бяха прекарали цял час в колата, със спуснати завеси, бяха спорили, обиждали се, едва-що не се бяха сбили…

И като си помислеше, че за тая жена бе пожертвал всичко: имота си, честта си, дори прекрасната Клер, която спеше с детето в съседната стая, цяло щастие, което беше в ръцете му и го бе пренебрегнал заради тая безобразница!… Тя току-що му бе признала, че не го обича вече, че обича друг. А той, подлецът, все още не се отказваше от нея. С какво го бе упоила?

Обзет от негодувание, което кипеше в цялото му същество, Жорж Фромон стана от креслото си, заходи трескаво из стаята и стъпките му ечаха в тишината на мълчаливата къща като олицетворение на безсънието… А оная спеше горе. Тя спеше, благодарение на несъзнателната си и безсъвестна природа. А може би дори мислеше за своя Казабони?

Когато тая мисъл минаваше през ума му, у Жорж се явяваше безумното изкушение да се качи горе, да събуди Рислер, да му каже всичко и да се погуби с нея. Пък излъганият й мъж беше много глупав! Как не я следеше повече? Тя беше доста красива, главно доста порочна, за да не взема той предпазни мерки. И тъкмо когато той се бореше с тия жестоки и безплодни грижи, тревожният вик на синьото човече проеча изведнъж в шума на вятъра:

„Срокът!… срокът!…“

Нещастникът! В гнева си той го бе забравил. А между това, отдавна очакваше тоя ужасен край на януари. Колко пъти, между две свиждания, когато мисълта му, свободна за минута от Сидони, се възвръщаше към работите, към действителния живот, колко пъти си казваше: „Това ще бъде ден на погром!“ Но като всички, които живеят в упоение, в захлас, слабостта му го караше да мисли, че е вече късно да се поправи каквото и да е и той се впущаше по-бързо по лошия си път, за да се забрави.

Но в тоя час той не можеше да се забравя вече: виждаше ясно и до дъно разорението си; и сухото и сериозно лице на Сигизмунд Планус се изправяше срещу него с неговите като че с нож издялани черти, чиято суровост не се смекчаваше от никакво изражение, и с неговите очи на швейцарски немец, които от известно време го преследваха с такъв неумолим поглед… Е, добре, не, не, той нямаше тия сто хиляди франка и не знаеше откъде да ги вземе. От десет месеца, за да удовлетвори разорителните прищевки на своята любовница, той бе играл много, бе загубил грамадни суми. Към това се бе присъединила несъстоятелността на един банкер, един жалък инвентар… Не му оставаше вече нищо, освен фабриката, и то в какво състояние? Къде да отиде сега и какво да прави?

Онова, което преди няколко часа му се струваше хаос, вихрушка, в която не виждаше нищо ясно и в чиято съвест намираше някаква надежда, сега му се представяше с ужасна яснота. Празни каси, затворени врати, протести и разруха. Ето какво виждаше той, към която страна и да се обърнеше. А тъй като към всичко това се присъединяваше измяната на Сидони, нещастникът, слисан, като не знаеше за какво да се залови в това голямо корабокрушение, извика изведнъж от мъка и захълца, като че зовеше някакво Провидение.

— Жорж, Жорж, аз съм… Какво ти е?

Жена му беше пред него, жена му, която сега го чакаше всяка нощ, дебнеше неспокойно връщането му от клуба, тъй като тя продължаваше да вярва, че той там прекарваше вечерите си. Като виждаше, че мъжът й се променя и става все по-мрачен от ден на ден, Клер си въобразяваше, че трябва да има някаква голяма парична грижа, навярно загуби в игра на карти. Бяха я предупредили, че играел много и, въпреки равнодушието му към нея, тя се безпокоеше за него, би желала той да й се изповяда, да й даде случай да изрази своята нежност и великодушие. Тая нощ тя бе чула как той ходеше много късно из стаята си. Понеже малката й дъщеря кашляше много, изискваше грижи всяка минута, тя бе поделила вниманието си между страданието на детето и това на бащата; и се вслушваше във всички шумове, прекарваше едно от ония умилни и мъчителни бдения, през които жените впрягат всичкото си мъжество, за да понесат всичката тежест на двойния си дълг. Най-после детето беше заспало и като чу, че бащата плаче, Клер отиде при него.

О, какво безкрайно и късно угризение на съвестта изпита той, когато я видя пред себе си, тъй нежна, тъй развълнувана и тъй хубава! Да, тя беше неговата истинска другарка, приятелка. Как бе могъл да я остави? Дълго, дълго той плака на рамото й, без да може да говори. И това бе добре, защото той би й казал всичко, всичко. Нещастникът чувстваше нужда да се изкаже, непреодолимо желание да се обвинява, да иска прошка, да намали тежестта на угризенията на съвестта, които смазваха сърцето му. Тя го освободи от мъката да й изрече макар и една дума:

— Играл си, нали? Изгубил си… и много?

Той направи знак че, да; после, когато можа да проговори, призна, че му трябвали сто хиляди франка за вдругиден и че не знаел как да си ги достави. Тя не му отправи нито един укор. Тя беше от ония, които, при вида на нещастието, мислят как да го поправят, без ни най-малко да осъждат. Дори, в дъното на сърцето си, тя благославяше тая злополука, която го приближаваше до нея и ставаше връзка между техните две съществувания, тъй отдавна разделени. Тя помисли малко. После каза решението си, което й бе струвало скъпо:

— Нищо още не е загубено. Ще отида утре в Савиньи, за да поискам пари от дядо.

Никога той не би посмял да й проговори за това. То дори не би му дошло на ум. Тя беше тъй горда, а старият Гардиноа тъй суров! Безспорно, с това тя правеше голяма жертва за него и му даваше доказателство за бляскава любов. Ненадейно сърцето му бе обхванато от оная топлота и радост, които се явяват след минала опасност. Клер му се представяше като свръхестествено същество, което имаше дарбата да проявява доброта и внушава успокоение в такава степен, в каквато оная горе имаше дарбата да влудява и разрушава. На драго сърце той би паднал на колене пред това хубаво лице, което черните й коси, великолепно навити за нощта, окръжаваха с бляскаво синкаво сияние и дето правилността на малко строгите и черти се разтапяше в чудесно изражение на нежност.

— Клер, Клер,… колко си добра!

Без да отговори, тя го заведе до люлката на тяхното дете.

— Целуни я…, — каза тя тихо и, както стояха двамата един до друг, закрити между тънките завеси, навели глави над тоя слаб, успокоен дъх, но още малко запъхтян от сътресенията на болестта, Жорж се побоя да не събуди дъщеря си и целуна безумно майката.

Ето несъмнено единствената последица от тоя род, причинена някога в семействата от появата на синьото човече. Обикновено навсякъде, дето минава това ужасно малко джудже, то разединява ръцете и сърцата, отклонява ума от най-скъпата любов, като го вълнува с хиляди безпокойства, пробудени от звънтенето на верижката му и от неговия зловещ вик над покривите: „Срокът!… срокът!…“