Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (17)

V
Едно произшествие

В навечерието на тоя нещастен ден, няколко минути след като Франц бе напуснал тайно стаята си на улица Брак, знаменитият Делобел се завърна у дома си съвсем съкрушен, с оня уморен и разочарован изглед, който той винаги противопоставяше на неприятните събития.

— Ах, Боже мой, какво се е случило, клети ми мъжо?… — попита веднага госпожа Делобел, която от двадесет години все още не беше свикнала с преувеличената и драматична мимика на мъжа си.

Преди да отговори, бившият актьор, който не пропущаше никога да предшества и най-малките си думи с някакво изражение на лицето, научено някога на сцената, отпусна устните си в знак на неприятност и отвращение, като че току-що бе преглътнал нещо много горчиво.

— Има това, — каза той, — че тия Рислерови са неблагодарни или себелюбиви или, поне много зле възпитани хора. Знаете ли какво научих преди малко долу, от вратарката, която ме гледаше презрително с крайчеца на окото си?… Е, добре, Франц Рислер заминал. Напуснал къщата след обед, а може би и Париж в тоя час, без дори да дойде и да ми стисне ръката и да ми благодари за приема, който му оказвахме тук… Как ти се струва това?… Защото той и с вас не се е сбогувал, нали? А между това, няма и месец, откак постоянно киснеше у дома, без да го укоряваме.

Мама Делобел възкликна от изненада и истинска скръб. Дезире, напротив, не каза ни дума, не направи никакво движение. Все същото ледено момиче. Дори телът, който тя въртеше, не спря в пъргавите й пръсти…

— Това са то приятелите, — продължаваше знаменитият Делобел. — Какво съм му направил, най-после?

Той твърдеше, че цял свят го преследва с омразата си. Това съставяше част от неговата роля в живота на човек, разпънат за изкуството. Кротко, с почти майчинска нежност, — защото винаги има майчинство в снизходителната, всепрощаваща любов, която внушават тия големи деца, — госпожа Делобел утеши мъжа си, погали го, прибави сладко към вечерята му. Всъщност, клетият човек беше наистина огорчен: веднъж Франц заминал, ролята на вечерен гощавчик, играна по-рано от Рислер стари, оставаше за него свободна отново и актьорът мислеше за сладките угощения, от които щеше да бъде лишен.

А наред с тая себелюбива и повърхностна скръб имаше една истинска, грамадна тъга, тъга, която убива и която тая сляпа майка не забелязваше! Но погледни дъщеря си, нещастна жено! Виж тая прозрачна бледност, тия сухи, неподвижно блестящи очи, сякаш съсредоточаващи мисълта си и погледа си върху предмет, видим само за тях! Накарай тая малка, затворена и страдаща душа да се отвори. Разпитай детето си. Накарай го да говори. Накарай го да плаче главно, за да го освободиш от задушаващата го тежест, да престанат вече замъглените му от сълзи очи да гледат втренчено в празното пространство оня ужасен, непознат предмет, в който те се взират отчаяно.

Уви!… Има жени, у които майката убива съпругата. У тази съпругата бе убила майката. Жрица на бога Делобел, вдълбочена в съзерцание на идола си, тя си въобразяваше, че дъщеря й бе дошла на света само за да се посвети на същия култ, да коленичи пред същия олтар. И двете трябваше да имат само една цел в живота: да работят за славата на великия човек, да утешават неговия непризнат гений. Останалото не съществуваше. Никога мама Делобел не бе забелязвала внезапната червенина по бузите на Дезире, щом Франц влезеше в работилницата, всичките тия хитрини на влюбеното момиче, които целеха да се говори все за него, които караха да се вмъква името му при всякакви поводи в техните разговори при работата и това от години, от най-отдалеченото време, когато Франц отиваше всяка сутрин в Техническото училище, в часа, когато двете жени запалваха лампата, за да започнат своя ден. Тя не бе разпитвала никога за причината на дългите мълчания, в които щастливата и доверчива младост обичаше да се заключва двойно с мечтите си за бъдещето и, ако понякога казваше на Дезире, чието мълчание я уморяваше: „Какво ти е?“, достатъчно беше младото момиче да отговори: „Нищо“, за да се разсее за миг мисълта на майката и да се пренесе веднага към любимото й занятие.

И така тая жена, която четеше в сърцето на мъжа си, в най-малката гънка на неговото олимпийско и нищожно чело, никога не бе имала за своята клета Зизи ония догадки на любовта, посредством които най-старите и повяхнали майки се подмладяват, достигат дори до детско приятелство, за да станат довереници и съветнички.

И това е най-жестокото в несъзнателното себелюбие на мъже като Делобел. То поражда около тях други себелюбия. Създадената в някои семейства привичка всичко да отнасят само към едно същество, неволно оставя в сянка радостите и страданията на другите, безполезни и неинтересни за него.

И с какво, питам ви, младежката и скръбна драма, която препълваше със сълзи сърцето на клетата влюбена, можеше да интересува славата на великия актьор? А тя страдаше много. От близо един месец вече, от деня, в който Сидони бе дошла да вземе Франц с колата си, Дезире знаеше, че не я обичат вече и знаеше името на своята съперница. Тя не им се сърдеше, по-скоро ги съжаляваше. Само че защо се бе завърнал той? Защо й бе дал тъй леко тая лъжлива надежда? Както нещастните затворници, обречени на вечна тъмнина, приучват учите си на отсенките на мрака, а членовете си — към тясното пространство, и после, ако ги изведат за миг на светлината, затворът им се струва по-тъжен и мракът — още по-гъст, така и на нея, клетото момиче, когато се оттегли силната светлина, която се бе вмъкнала ненадейно в живота й, пленничеството й й се стори още по-мрачно. Колко сълзи бе преглътнала мълком след тая минута! Колко скърби бе разказала на птичките си! Защото и тоя път работата я бе поддържала, отчаяната, безспирна работа, която укротяваше мисълта й със своята редовност, еднообразие и постоянно връщане към едни и същи грижи и движения.

И както под пръстите й мъртвите птички заприличваха на живи, нейните самоизмами и погинали надежди, пълни с много по-тънка и много по-проникваща отрова, отколкото оная, която хвърчеше на прах около работната й маса, биеха от време на време криле с усилие, смесено с мъка и с порив за възкресение. Франц не беше съвсем загубен за нея. Макар и рядко да я спохождаше, тя знаеше, че той е там, чуваше как влиза, излиза, ходи неспокойно из стаята; а понякога виждаше през полуотворената врата неговия мил силует, тичащ по площадката. Той не изглеждаше щастлив, та какво щастие можеше да го очаква? Той обичаше жената на брат си. И при мисълта, че Франц не беше щастлив, тая добра девойка забравяше почти своята скръб и мислеше само за скръбта на приятеля си.

Тя разбираше добре, че беше невъзможно той да се върне и отново да я обикне. Но мислеше, че може би един ден ще влезе ранен и умиращ, че ще седне на малкото ниско столче и, като сложи главата си върху коленете й, с горчиви хлипания ще й разкаже мъката си и ще й каже: „Утеши ме…“

Тая жалка надежда я поддържаше от три седмици насам. Толкова малко й бе нужно. Но не! Дори и това й бе отказано. Франц бе заминал, заминал, без да я погледне, без да се сбогува. След измяната на любовника, ето измяната и на приятеля. Това беше ужасно…

При първите думи на баща й тя почувства, че се сгромолясва в дълбока, ледена, тъмна бездна, в която слизаше бързо, несъзнателно, убедена, че няма да се върне вече към светлината. Задушаваше се. Би искала да се съпротивява, да се бори, да вика за помощ. Но кого? Знаеше, че майка й не би я чула.

Сидони?… О, тя я познаваше сега! По-добре би било да се обърне към тия малки птички с блестящи пера, чиито нежни очи я гледаха тъй равнодушно — весело.

Но най-ужасното бе, че тя разбра веднага, че тоя път и работата няма да я спаси. Работата бе загубила благотворното си влияние. Бездвижните й мишци нямаха вече сила; уморените й и разединени ръце се отпущаха в празнотата на голямото отчаяние. Какво би могло да я подкрепи в това ужасно нещастие? Бог? Онова, което наричат Небе?

Не й мина дори подобна мисъл. В Париж, особено в работническите квартали, улиците са много тесни, къщите са много високи, въздухът — много мътен, за да се вижда небето. То се губи във фабричния дим и в мъглата, която се вдига от влажните покриви; и после, животът е толкова тежък за повечето от тия люде, че ако мисълта за Провидението се весваше понякога в техните неволи, то би било само за да му покажат пестника си и да го проклинат. Ето защо в Париж стават толкова самоубийства. Тоя народ, който не умее да се моли, е готов всеки миг да умре. Смъртта се явява на дъното на всичките му страдания, смъртта, която освобождава и утешава.

Към нея младото куцо момиче гледаше втренчено. Тя веднага бе решила: трябваше да умре. Но как? Неподвижна в креслото си, докато глупавият живот продължаваше около нея, докато майка й приготвяше вечерята, а великият артист декламираше един дълъг монолог върху човешката неблагодарност, тя обмисляше какъв вид смърт да избере. Понеже никога не оставаше сама, тя не можеше да помисли за мангал с дървени въглища, които запалват, след като затворят вратите и прозорците. Като не излизаше никога от къщи, тя не можеше да помисли и за отрова, която купуват от билкаря, едно малко пакетче с бял прах, пъхнато на дъното на джоба, заедно с игленика и напръстника. Можеше да се възползва и от серните кибрити, от зеленясалата мед на старите гологани и от прозореца, който гледаше право към плочника на улицата; но мисълта, че родителите й ще видят ужасното зрелище на доброволната й смърт, а онова, което остане от нея, събрано всред натрупалия се народ, ще бъде тъй страшно наглед за тях, я накара да се откаже от тоя начин.

Оставаше й още реката. Водата поне отнася понякога тялото тъй далече, че то не се намира и смъртта бива забулена в тайна.

Реката! При мисълта за нея, тя потреперваше. Но не видението на дълбоката и черна вода я плашеше. Парижките девойки не щат да знаят за това. Хвърлят престилката на главата си, за да не я виждат, и пуф! Но трябваше да слезе долу, да ходи по улицата, а улицата я плашеше.

И докато клетото момиче се отдаваше предварително на последния полет към смъртта и забравата, докато гледаше бездната отдалеч с плахи очи, в които се съглеждаше вече безумието на самоубийството, знаменитият Делобел се оживяваше малко по малко, говореше не тъй драматично и после, понеже имаше за вечеря зеле, което обичаше много, той се разнежи през време на яденето, спомни си старите успехи, златния венец, алансонските абонати и, щом свърши вечерята, отиде да види Мизантроп в Одеон, дето Робрикар дебютираше, — пристегнат, изгладен, с винаги белите си ръкавели и с нова и бляскава петфранкова монета, която жена му му бе дала, за да се повесели по ергенски.

— Много съм доволна, — казваше мама Делобел, докато разтребваше масата. — Баща ти яде добре тая вечер. Това го поутеши малко, клетия. Театърът ще го развлече съвсем. Толкова се нуждае от това…

… Да, най-ужасното бе да върви сама по улицата. Ще трябва да почака да угасят осветлението, да слезе тихичко по стълбата, когато майка й си легне, да поиска от вратаря да й отвори и да тръгне из Париж, дето се срещат мъже, дръзко гледащи в очите, и дето има блестящи от светлина кафенета. Тоя ужас от улицата Дезире изпитваше още от детство. Още много малка, когато излезеше от къщи да купи нещо, хлапетата я сподиряха със смях и тя не знаеше кое е по-жестоко: дали осмиването на неправилната й походка, кълченето на тия безочливи деца, или съчувствието на минувачите, чиито погледи се отвръщаха жалостиво. После тя се боеше от коли. Реката беше далеч. Ще се умори много. Но нямаше друго средство…

— Аз ще си легна, дъще, а ти ще поседиш ли още?

С очи над работата, дъщерята отговори, че щяла да поседи още. Искала да довърши дузината си.

— Тогава лека нощ, — казва мама Делобел, чието слабо зрение не може да понася дълго светлината на лампата. — Турих яденето на баща ти на огъня. Нагледай го, преди да си легнеш.

Дезире не излъга. Тя искаше да завърши дузината, за да може баща й да я занесе утре сутрин; и наистина, гледайки тая малка, спокойна глава, наведена под бялата светлина на лампата, човек не би допуснал никога какви зловещи мисли я изпълват.

Ето най-после и последната птичка от дузината, една чудесна малка птичка, чиито крила като че са намокрени с морска вода, със сапфиров отблясък. Грижливо и кокетно Дезире я набожда на тела, в красивата й стойка на изплашена и отлитаща птичка. О, колко хубаво отлита малката синя птичка! Какъв безумен полет в простора! Как се чувства, че тоя път пътуването ще бъде далечно, вечно и безвъзвратно пътуване…

* * *

Сега работата е свършена, масата подредена, последните копринени конци внимателно прибрани, иглите забодени на възглавничката.

Като се завърне, бащата ще намери под полусветещата лампа своята вечеря в топла жарава; и тая ужасна и зловеща вечер ще му се види спокойна, като всички други, при обикновения ред и строгото спазване на неговите налудничави навици.

Дезире отваря тихичко долапа, изважда от там едно шалче, с което се загръща; после тръгва.

Как? Нито един поглед към майка си? Нито едно безмълвно сбогом, нито едно умиление?… Не, нищо. Със страшната прозорливост на умиращите, тя разбира изведнъж на каква себелюбива обич са били пожертвани нейното детство и нейната младост. Тя чувства отлично, че една дума на великия артист ще утеши тая спяща жена, на която тя почти се сърди, задето не се събужда и я оставя да си отиде, без дори да трепнат затворените й клепки.

Когато младите умират, дори доброволно, никога това не става без борба, а клетата Дезире напуска живота, възмутена от съдбата си.

Ето я на улицата. Къде отива? Всичко е вече пусто. Тия квартали, тъй оживени денем, утихват рано вечер. Тук работят много, та заспиват бързо. Докато булевардният Париж, още пълен с живот, разпространява над целия живот розовия отблясък на далечен пожар, тук всички големи врати са затворени, капаците на дюкяните и на прозорците на къщите са спуснати. От време на време закъснял чук, разходката на стражар, който се чува, без да се вижда, монологът на някой пияница, прекъсван от препъванията му, нарушават тишината, или пък внезапният лъх на вятъра, дошъл от съседните крайбрежия, разхлопва стъклата на някой фенер, вехтата връв на някой скрипец пада на завоя на някоя улица, изчезва със свирене под някоя зле затворена врата.

Дезире върви бързо, завита в шалчето си, с вдигната глава, със сухи очи. Без да знае пътя, тя върви право, съвсем право напреде си.

Тъмните и тесни улици на Маре, дето тук-там мъждее газовият фенер, се кръстосват, очертават се и всеки миг тя се връща по стъпките си, търсейки трескаво пътя. Все нещо застава между нея и реката. Но духащият вятър донася до лицето й влажна свежест. Наистина, би казал човек, че водата отстъпва, огражда се с прегради, че дебели стени и високи къщи застават нарочно пред смъртта; но куцото момиче не губи смелост и все върви, върви по неравната каменна настилка на старите улици.

Виждали ли те някога вечер, след лов, как някоя ранена яребица бяга в гънката на някоя бразда? Тя се снишава, изравнява се със земята, влачейки окървавеното си крило към някое убежище, дето би могла да умре спокойно. Колебливата походка на тая малка сянка, вървяща по плочниците и допираща се до стените, произвежда съвсем същото впечатление. И помислете, че в същия тоя час, и почти в същия квартал, някой друг също скита по улиците, чака, дебне отчаян. О, да можеха да се срещнат! Ако тя настигнеше тоя неспокоен минувач и го попиташе за пътя:

— Моля ви, господине, от къде се отива за Сена?…

Той би я познал веднага:

— Как! Вие ли сте, госпожице Зизи? Какво правите тук в тоя час?

— Отивам да умра, Франц. Вие ми отнехте желанието да живея.

Тогава той, силно развълнуван, би я хванал, би я притиснал, би я отнесъл в прегръдките си и би казал:

— О, не! Не умирай! Ти си ми нужна, за да ме утешиш и да ме излекуваш от всичкото зло, което оная ми причини.

Но това е мечта на поет; една от ония срещи, които не се случват в живота. Той е много жесток, тоя суров живот! И когато е нужно толкова малко нещо, за да се спаси едно съществуване, животът се пази добре да не достави това малко нещо. Ето защо истинските романи са винаги тъй тъжни…

Улици, и пак улици, после площад и мост, чиито фенери очертават в тъмната вода друг светъл мост. Ето най-после и реката. Мъглата на тая влажна и мека вечер й показва целия тоя непознат за нея Париж в някакво смътно величие, което нейното непознаване на местата усилва още повече. Тук именно трябва да умре.

Дезире се чувства тъй малка, тъй самотна, тъй загубена в грамадността на тоя голям, осветен и пуст град. Струва й се, че вече е умряла. Тя се приближава до крайбрежието и изведнъж благоуханието на цветя, на листа и рохка земя я спира за миг на минаване. В краката й, на плочника, до самата вода, купища храсти, обвити със слама и саксии с фунийки от бяла хартия са наредени вече за утрешния пазар. Завити в шалове, с крака върху мангали, продавачките седят на столовете си, вкочанени от съня и нощния студ. Маргаритки от всички цветове, резеда и късни рози пълнят въздуха с благоухание, стърчащи на лунната светлина, със своята лека сянка наоколо им, пренесени далеч от родното им място и очакващи прищявката на спящия Париж.

Клетата Дезире! Би казал човек, че цялата й младост и всичките й редки радостни дни, и разочарованата й любов се изкачват в сърцето й заедно с благоуханията на тая подвижна градина. Тя върви тихо всред цветята. Понякога някой повей на вятъра блъска храстите един в друг, като клоните на горичка, а на края на плочника кошници, пълни с изкопани растения, издават миризмата на мокра земя.

Тя си спомня разходката извън града, устроена от Франц. Тоя лъх на природата, който бе вдишала тогава за пръв път, тя намираше и сега в минутата на смъртта. „Спомни си“, като че й казва той, а тя отговаря в себе си: „О, да, спомням си“.

Тя си го спомня повече, отколкото трябва. Като стигна до края на това крайбрежие, украсено като за празник, малката бегла сянка се спира на стълбата, която се спуща до брега…

Почти веднага се надават викове и шум по цялото крайбрежие: „Скоро лодка, куки!“ Рибари и стражари се притичват от всички страни. Една лодка се отделя от брега с фенер на носа.

Цветарките се събуждат и понеже една от тях запитва, прозявайки се, какво се е случило, продавачката на кафе, сгушена в ъгъла на масата, й отговаря спокойно:

— Една жена се хвърли във водата.

Да, но реката не бе пожелала това дете. Тя се бе съжалила над тая кротост и прелест. Ето че при светлината на фенерите, които се движат долу по брега, една черна чета се образува, тръгва. Дезире е спасена!… Един земекопач я е извадил. Стражари я носят, обкръжени от рибари, от лодкари, и в нощта се чува дебел, пресипнал глас, който се смее злобно: „Тая водна кокошка много ме измъчи. Трябваше да видите как се изплъзваше от пръстите ми!… Навярно не е искала да заслужа възнаграждението…“ Малко по малко шумът утихва, любопитните се разпръсват и, докато черната дружина се отдалечава към полицейския участък, цветарките заспиват отново, а маргаритките на пустото крайбрежие трептят от нощния вятър.

Ах, клето момиче, ти мислеше, че е тъй лесно да напуснеш живота, да изчезнеш изведнъж! Ти не знаеше, че, вместо да те отнесе бързо към търсеното от тебе небитие, реката щеше да те подхвърли на всичкия позор на несполучилите самоубийства. Най-напред участъкът, отвратителният участък, с мръсните си пейки и под, чийто мокър прах прилича на улична кал. Тук Дезире трябваше да прекара останалата част от нощта. Туриха я върху едно походно легло пред печката, запалена от състрадание към нея и от чиято нездрава топлина нейните тежки и струящи вода дрехи димяха. Къде беше тя? Не съзнаваше ясно това. Налягалите околовръст мъже, в легла, подобни на нейното, тъжната празнота на тая стая, крясъците на двама затворени пияници, които удряха на вратата в дъното с ужасни проклятия, — всичко това клетото куцо момиче слушаше и виждаше ясно, без да разбира.

Близо до нея една жена в дрипи, с коси върху раменете, бе клекнала пред вратата на печката, чийто червен блясък не можеше да оживи бледното й и изпито лице. Тя бе луда, която бяха прибрали през нощта, клето същество, което движеше машинално глава и не преставаше да повтаря несъзнателно, почти независимо от движенията на устните: „О, де, нищета, може да се каже!…“ И тая зловеща жалба всред хърканията на спящите, причиняваше на Дезире ужасно страдание. Тя затваряше очи, за да не вижда това безумно лице, което я ужасяваше като олицетворение на собственото й отчаяние. От време на време вратата към улицата се открехваше, гласът на един началник изричаше имена и двама стражари излизаха, а други двама влизаха и се тръшваха на леглата измъчени, като моряци, които се връщат от нощно дежурство на палубата.

Най-после настъпи утрото със своята трепетно — бяла светлина, която е тъй жестока за болните. Внезапно пробудена от своето вцепенение, Дезире седна върху леглото си, отхвърли наметката, с която я бяха покрили и, въпреки умората и треската, се опита да стане, за да овладее себе си и волята си. Само една мисъл я вълнуваше: да се скрие от това ужасно място, дето сънят беше тъй тежък и мъчителен.

— Господа, моля ви, — каза тя цяла трепереща, — позволете ми да се завърна при майка си.

Колкото и закоравели да бяха в парижките драми, тия добри люде разбираха добре, че имаха пред себе си нещо по-благородно и по-трогателно от обикновеното. Само че те не можеха да я заведат още при майка й. Трябваше по-напред да отидат при полицейския началник. Това беше необходимо. От съжаление към нея, повикаха един файтон, но тя трябваше да излезе от участъка, а при вратата му се бяха струпали много хора, за да видят излизането на клетото куцо момиче с неговите мокри коси, прилепнали за слепите му очи, и неговата стражарска наметка, въпреки която то трепереше. В полицията тя трябваше да се изкачи по една тъмна и влажна стъбла, по която сновяха подозрителни лица. Тук вратата се отваряше и затваряше всеки миг, като в просто обществено учреждение, стаите бяха студени, зле осветени, а по пейките седяха мълчаливи, замаяни и заспали скитници, крадци, леки жени, имаше и маса, покрита с вехта зелена покривка, на която „кучето на началника“ пишеше, един висок човек с глава на училищен надзирател, в изтъркан редингот. Тук трябваше да се яви тя.

Когато Дезире влезе, един човек стана от тъмния ъгъл и тръгна към нея, подавайки й ръка. Той бе нейният отвратителен спасител, който бе получил възнаграждение от двадесет и пет франка.

— Е, какво, миличка, й каза той със своя безсрамен смях; гласът му напомняше мъгливите нощи над водата, — как се чувствате след потапянето?

И той разказа на присъстващите по какъв начин я бе извадил, как я хванал първо така, после така, и че без него тя би плувала вече по реката към Руан.

Нещастницата бе зачервена от треска и срам и тъй смутена, че й се стори, че водата бе оставила було върху очите й и бръмчене в ушите й. Най-после я въведоха в една по-малка стая, пред едно важно лице с орден, самият господин началник, който тъкмо пиеше мляко с кафе и четеше Съдебен вестник. Потапяйки късче хляб, без да вдигне очи от вестника си, той каза сърдите: „А, вие ли сте…“ И веднага старшият, който бе довел Дезире, започна да чете своя доклад:

„В единадесет часа и три четвърти, на крайбрежието Межисери, пред №17, именуемата Делобел, двадесет и четири годишна, цветарка, живуща на улица Брак, при родителите си, се опита да се самоубие, като се хвърли в Сена, отдето бе извадена здрава и читава от господин Паршемине, земекопач, живущ на улица Бют-Шомон“.

Господин началникът слушаше, ядейки, със спокойния и отегчен изглед на човек, когото нищо не учудва вече; накрая вдигна очи към именуемата Делобел, изгледа я глупаво — самодоволно и със строг поглед и започна да я мъмри строго. Много лошо, много подло било стореното от нея. Какво е могло да я тласне към такава лоша постъпка? Защо е искала да се погуби? Хайде, отговорете, именуема Делобел, защо?

Но именуемата Делобел не искаше да отговаря. Струваше й се, че да признае любовта си на такова място, значеше да я оскверни… „Не зная… не зная…“, казваше тя тихо, треперейки.

Досадният и изгубил търпение началник заяви, че ще я заведат при родителите й, но при условие да обещае, че никога не ще повтори вече това.

— Е, обещавате ли?…

— О, да, господине!

— Никога не ще повторите вече?…

— Не, разбира се, никога вече… никога вече!…

Въпреки възраженията й, господин полицейският началник клатеше глава, като че не вярваше на това обещание.

Ето я вън, на път за в къщи, към своето убежище; но мъченията й още не се бяха свършили. Във файтона придружаващият я стражар беше прекалено вежлив, прекалено любезен. Тя се преструваше, че не разбира, отдалечаваше се, отдръпваше ръката си. Какво изтезание!… Най-ужасното бе пристигането на улица Брак, разтревожената къща, любопитството на съседите, което тя трябваше да преживее. Наистина, още от сутринта целият квартал се бе научил за нейното изчезване. Слух се носеше, че бе заминала с Франц Рислер. Рано сутринта бяха видели как бе излязъл знаменитият Делобел, съвсем слисан, с криво сложена шапка, с измачкани ръкавели, което беше признак на необикновена загриженост, а вратарката, изкачвайки хранителните припаси, бе заварила клетата майка полуобезумяла, тичаща от една стая в друга, търсеща някакво писъмце от детето си, някаква колкото и малка да е следа, която би могла да я доведе до някакво предположение.

В ума на нещастната майка една закъсняла светлина бе осветила изведнъж поведението на дъщеря й през последните дни, както и мълчанието й по повод заминаването на Франц. „Не плачи, жено моя… аз ще я доведа…“, бе казал бащата на излизане и, откак бе излязъл, колкото за да се осведоми, толкова и за да се избави от зрелището на нейното ужасно страдание, тя току само ходеше от площадката до прозореца и от прозореца до площадката. При най-малкия шум по стълбата тя отваряше вратата с разтуптяно сърце и се втурваше навън; после, когато се завръщаше, самотата на малкото жилище, увеличена от празното голямо кресло на Дезире, полуобърнато към работната маса, я караше да се залива в сълзи.

Изведнъж един файтон спря долу пред вратата. Гласове и стъпки проечаха в къщата.

— Госпожа Делобел, ето я!… Вашата дъщеря се намери.

Да Дезире се изкачваше по стълбата, бледа, отпаднала, под ръка с един непознат човек, без шалче, нито шапка, загъната в голяма кафява наметка. Като видя майка си, тя й се усмихна с почти глупав вид.

— Не се бой, няма нищо, — опита се да каже тя, после се отпусна на стълбата. Никога майка Делобел не бе мислила, че у нея има толкова сили. Да вземе дъщеря си на ръце, да я отнесе, да я сложи в леглото, всичко това, извършено за една минута; и й говореше, и я целуваше:

— Най-после, ти си, ето. От къде идваш, нещастно дете? Истина ли е, кажи, че си искала да се убиеш?… Чувствала си, значи, голяма мъка?… Защо я скри от мене?

Като видя майка си в такова ужасно състояние, разплакана и остаряла в няколко часа, Дезире почувства страшно угризение на съвестта. Тя си спомни, че беше излязла, без да й каже сбогом и че я бе осъдила в дълбочината на сърцето си, задето не я обичала. Не я обичала!

— Но аз бих умряла, ако ти беше умряла, — казваше клетата жена. — … О, когато станах тая сутрин и видях, че леглото ти не беше разхвърляно, че те нямаше и в работилницата!… Завъртях се и паднах примряла… Топло ли ти е сега?… Добре ли ти е?… Не ще правиш вече това, нали? Не ще искаш да умреш?

И тя подпъхваше завивките й, затопляше краката й, притискаше я до сърцето си, за да я люлее. В дъното на леглото си, със затворени очи, Дезире си спомняше всичките подробности на самоубийството си, всичките отвратителни неща, през които бе минала, след като бе избягнала смъртта. И в усилващата се треска, и в тежкия сън, който започваше да я обхваща, безумното й тичане през Париж я вълнуваше, измъчваше я още. Хиляди тъмни улици се откриваха пред нея и в края на всяка от тях беше Сена.

Тая ужасна река, която тя не можеше да намери през нощта, сега я преследваше. Тя се чувстваше съвсем изцапана от нейната тиня, от нейната кал; и в притискащия я мъчителен сън, като не знаеше вече как да избегне гнета на спомените си, клетата девойка казваше съвсем тихичка на майка си: „Скрий ме… скрий ме… срам ме е!“