Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (11)

VI
Инвентаризацията

Къщата в Монруж, дето живееше старият Планус, се допираше до къщата, в която Шебови бяха живяли известно време. Същите два етажа с три прозореца, същата малка градинка с лозница, същите кръжила от зелен чемшир. Старият касиер живееше там със сестра си. Той сядаше в първия омнибус, който тръгваше от спирката сутрин, връщаше се в часа за вечеря, а в неделя стоеше у дома си и се занимаваше със своите цветя и кокошки. Старата мома водеше домакинството, готвеше и миеше всичко за къщата. Никога не е имало по-щастлива двойка.

И двамата неженени, те бяха обединени от еднаква омраза към брака. Сестрата се ужасяваше от всички мъже, братът не вярваше на никоя жена; но помежду си се обожаваха един друг, като всеки смяташе другия за изключение в общата извратеност на своя пол.

Като говореше за брат си, сестрата винаги казваше: „Господин Планус, моят брат!“, а той със същата любезна тържественост заявяваше „Госпожица Планус, моята сестра“ във всичките си изречения. За тия две свенливи и простодушни същества, Париж, който те съвсем не познаваха, макар да го прекосяваха всеки ден, беше вертеп за чудовища от двата рода, заети да си причиняват колкото е възможно най-голямо зло, и когато някоя семейна драма или улична клюка достигнеше до тях, всеки, преследван от своята мисъл, хвърляше вината върху различен виновник.

— Мъжът е виновен, казваше „госпожица Планус, моята сестра“.

— Жената е виновна, — отговаряше „господин Планус, моят брат“.

— О, мъжете!…

— О, жените!…

И това беше вечния предмет на техните спорове през редките часове на безделие, с които старият Сигизмунд разполагаше в своя тъй пълен и редовен ден, разпределен като касовите му книги. От някое време особено братът и сестрата спореха необикновено оживено. Занимаваше ги много онова, което ставаше във фабриката. Сестрата съжаляваше младата госпожа Фромон и намираше поведението на мъжа й съвсем недостойно; колкото до Сигизмунд, той не намираше достатъчно горчиви думи против непознатата проклетница, която изпращаше да се плащат от касата шалове по за шест хиляди франка. За него работата се отнасяше до славата и честта на това старо предприятие, в което той служеше от младини.

— Какво ще стане с нас? — питаше той постоянно. — О, жените!…

Веднъж госпожица Планус плетеше при огъня в очакване на брат си. Вече половин час, откак беше наредена обедната маса, и старата мома започваше да се безпокои за тъй невероятното закъснение, когато Сигизмунд влезе със съкрушено лице, без да изрече нито дума, нещо, противно на всичките му навици.

Той почака вратата да се затвори добре, после, като видя въпросителното и смутено изражение на лицето на сестра си, каза с нисък глас:

— Имам новина. Знам коя е жената, която ни разорява.

И като изгледа наоколо безмълвната покъщнина на малката им трапезария, той изрече още по-ниско едно особено, тъй неочаквано име, че госпожица Планус го повтори на себе си два пъти.

— Възможно ли е?

— Положително.

И въпреки скръбта си, той имаше почти тържествен вид. Старата мома не можеше да вярва това… Една тъй благовъзпитана, тъй вежлива личност, която я бе приела толкова сърдечно!… Можеше ли да се допусне това?

Сигизмунд Планус каза:

— Имам доказателства…

Тогава той разказа, че една вечер, в единадесет часа, чичо Ашил срещнал Жорж и Сидони, тъкмо когато влизали в един малък хубав хотел в Монмартърския квартал. А тоя човек не лъжел. Познавали го отдавна. Впрочем и други ги бяха виждали. Във фабриката вече се говорело само за това. Само Рислер не подозирал нищо.

— Но ти си длъжен да го предупредиш, — заяви госпожица Планус.

Касиерът доби важен вид:

— Това е много тънка работа… Преди всичко кой знае дали ще ми повярва? Има толкова слепи слепци. И после, ако застана между двамата съдружници, аз може да загубя мястото си… О, жените!… Жените!… Като си помисля, че Рислер би могъл да бъде щастлив! Когато го повиках от родината с брат му, той нямаше нито пет пари, а днес е начело на едно от първите търговски предприятия в Париж… И да беше си стоял мирно!… Но, не!… Потрябвало на господина да се ожени… И, при това, се ожени за парижанка, за една от ония раздърпани пачаври, които разоряват честните търговски предприятия, когато имаше под ръка една чудесна мома, почти на неговата възраст, съотечественичка, свикнала с работата и със здраво телосложение, няма съмнение!…

„Госпожица Планус, моята сестра“, за телосложението на която той загатваше, имаше превъзходен случай да извика: „О, мъжете!“, но тя замълча. Това беше много тънък въпрос, и може би, наистина, ако Рислер би поискал на времето, той би бил единственият…

Старият Сигизмунд продължи:

— Ето докъде стигнахме… Ето, вече три месеца откак първата фабрика за тапети в Париж е прикрепена за полата на тая никаквица. Трябва да видиш как текат парите. Цял ден аз отварям решетката пред исканията на господин Жорж. Той се обръща все към мене, защото за неговия банкер това би било много забележимо, докато в касата парите идват, връщат се, влизат и излизат… Но ще дочакаме и ревизията!… Хубави ще бъдат сметките им в края на годината… Но най-лошото е, че старият Рислер не иска нищо да чуе. Предупредих го няколко пъти: „Внимавай, господин Жорж прави лудории за тая жена…“ Той излиза, като вдига рамене, или ми отговаря, че това не му влизало в работата и че Фромон млади бил господарят. Наистина, би могло да се помисли…

Касиерът не довърши изречението си, но мълчанието му беше пълно със скрити мисли.

Старата мома изпадна в униние; но като повечето жени в такива случаи, вместо да потърси цяр против злото, тя заблужда в множество съжаления, предположения и закъснели вайкания… Какво нещастие, че тя не знаела това по-рано, когато Шебови им били още съседи! Госпожа Шеб била тъй почтена личност. Би могло да се споразумее с нея, да наблюдава Сидони, да й говори сериозно.

— Наистина това е добре намислено, — прекъсна я Сигизмунд. — … Ще трябва да отидем на улица Майл да предупредим родителите. Отначало мислех да пиша на младия Франц… Той винаги е имал голямо влияние над брат си и само той в целия свят би могъл да му каже някои неща… Но Франц е тъй далеч… И после, би било ужасно да се стигне до там… Все пак мъчно ми е за злочестия Рислер… Не, най-доброто е пак да се предупреди госпожа Шеб… Ще се погрижиш ли за това, сестро мила?

Работата беше опасна. Госпожица Планус не се съгласи изведнъж, но тя никога не умееше да се противопостави на волята на брат си, и желанието да бъде полезна на техния стар приятел Рислер я накара да се реши окончателно.

Благодарение на добродушието на зет си, господин Шеб бе успял да осъществи новата си прищявка. От три месеца той живееше в своя прословут магазин на улица Майл и целият квартал се чудеше на тоя дюкян без стоки, чиито капаци се отваряха сутрин и се затваряха вечер, като магазините на търговците на едро. Бяха направили полици навсякъде наоколо, нов тезгях, каса с таен ключ и големи везни. Накъсо, господин Шеб притежаваше всички условия за някаква търговия, без да знае още точно коя да избере.

Той мислеше за това цял ден, като се разхождаше надлъж и нашир из дюкяна, задръстен от много големите мебели на спалнята им, които не можеха да влязат в задната стая; той мислеше за това и на прага на своята врата, когато, изправен, с перодръжка на ухото, потъваше с наслада в шумната суетня на парижката търговия. Търговските посредници, които минаваха с връзка от образци под мишница, големите превозни коли, омнибусите, носачите, ръчните колца, разтоварването на стоки в съседните врати, вързопите от платове, от ширити и панделки, които се докосваха до калта на ручея, преди да влязат в подземията, в тия черни дупки, натъпкани с богатства, дето се заражда благосъстоянието на търговските къщи, — всичко това възхищаваше господин Шеб.

Той се забавляваше да отгатва съдържанието на балите, беше пръв на местопроизшествието, когато товар падаше върху краката на някой минувач, или когато нетърпеливите и буйни коне на товарната кола правеха от тая дълга кола, застанала пряко на улицата, препятствие за всяко движение. Освен това, той имаше хилядите развлечения на дребния търговец без купувачи: проливния дъжд, уличните злополуки, кражбите, пазарите…

В края на деня господин Шеб, замаян, оглушен, уморен от работата на другите, се изтягаше в креслото си и казваше на жена си, като бършеше потта от челото си:

— Ето това е живот за мене!… Деен живот…

Госпожа Шеб се усмихваше кротко, без да отговори. Свикнала с всичките прищевки на мъжа си, тя се настани, колкото можа, добре, в задната стая, с изглед към тъмен двор, и се утешаваше с мисълта за предишното благополучие на родителите си, за богатството на дъщеря си, и винаги чисто облечена, тя бе съумяла вече да спечели почитта на доставчиците и на съседите. И не искаше нищо повече, освен да не я смесват с жените на работниците, често не тъй бедни като нея, да запази, въпреки всичко, известно буржоазно положение. Това беше нейната постоянна грижа; затова задната стая, в която се бе настанила и дето ставаше тъмно още в три часа, блестеше от ред и чистота. През деня леглото се сгъваше като канапе, един вехт шал служеше за покривка на масата, камината служеше за килер, покрит със завеса, а на печката, голяма колкото мангал, ястията се варяха тихо. Спокойствие, — ето мечтата на тая бедна жена, вълнувана от всевъзможните шикалкавения на своя неудобен другар.

Още в първите дни господин Шеб поръча да напишат с грамадни букви върху прясната боя на лицевата страна:

ПОСРЕДНИЧЕСТВО — ИЗНОС

Никакво изрично указание. Съседите му продаваха тюл, сукна, платна; той беше готов да продава всичко, без да определи какво точно. Колко разсъждения струваше това на госпожа Шеб през вечерните бдения!

— Не отбирам от платна, но колкото до сукната — отговарям. Само че, ако се заловя за сукна, ще ми трябва пътник, защото най-добрите видове идат от Седан и от Елбьоф. За цветните тъкани не говоря§ те ще са нужни през лятото. За тюла е невъзможно: времето е много напреднало.

Най-често той завършваше неувереността си със следните думи:

— Нощта носи съвет… хайде да си лягаме.

И той отиваше да спи за най-голямо облекчение на жена му.

След три — четири месеца такъв живот господин Шеб започна да се отегчава. Главоболието и замайванията се върнаха малко по малко. Кварталът беше шумен, нездравословен, пък и работите не напредваха. Нищо не вървеше; нито сукното, нито платната, нищо. Тъкмо в това време на нова криза „госпожица Планус, моята сестра“ направи посещението по повод на Сидони. Старата мома си казваше по пътя: „Трябва да бъда предпазлива…“ Но като всички свенливи люде, тя се освободи от товара си, щом влезе, при първите думи.

Впечатлението беше поразително. Като чу, че обвиняваха дъщеря й, госпожа Шеб стана, крайно възмутена. Тя никога не би повярвала подобно нещо. Клетата Сидони била жертва на гнусна клевета.

Господин Шеб погледна на работата много отвисоко, с изречения и клатене на главата, отнасяйки, както обикновено, всичко към личността си. Как можеше да се допусне, че неговото собствено дете, госпожица Шеб, дъщеря на почтен търговец, познат от тридесет години в града, да е способна на… Хайде де!

Госпожица Планус настоя на своето. Не й се искаше да мине за бъбрица, за разпространителка на лоши новини. Имаше несъмнени доказателства. Това не беше тайна за никого.

— И дори така да е! — извика господин Шеб, разярен от тая настойчивост. — … Нима ние трябва да се грижим за това? Нашата дъщеря е омъжена. Тя живее далече от родителите си… На мъжа й, много по-стар от нея, се пада да я съветва и да я ръководи… Помислил ли е той поне малко за това?

Тук тоя човечец започна да одумва зет си, тоя швейцарец с тежка кръв, който прекарваше живота си в писалището си в издирвания на механични изобретения, отказваше да придружава младата си жена в обществото и от всичко предпочиташе своите привички на стар ерген: лулата и пивницата.

Трябваше да се види с какво аристократично презрение господин Шеб изрече думата „пивница!…“ А всъщност, почти всяка вечер отиваше там да се вижда с Рислер и го обсипваше с укори, ако той пропуснеше веднъж срещата.

На дъното на всичкото това бъбрене, търговецът от улица „Майл“, — Посредничество — износ — имаше много определен замисъл. Той искаше да остави своя магазин, да напусне работата и, от някое време насам, мислеше да отиде при Сидони, за да я занимае с новите си кроежи. Прочее, сега не бе време да прави неприятни разпри, да напомня за родителска власт и семейна чест. Колкото до госпожа Шеб, сега по-малко убедена в непогрешимостта на дъщеря си, отколкото преди малко, тя потъна в дълбоко мълчание. Клетата жена би искала ад бъде глуха, сляпа, никога да не се е познавала с госпожица Планус.

Като всички, които са били много нещастни, тя обичаше да се вцепени в нещо подобно на спокойствие и смяташе за най-добро да не знае нищо. Животът и без това е тъй тъжен, Боже мой! При това Сидони винаги е била добра мома: защо да не бъде и добра жена?

Денят преваляше. Господин Шеб стана важно, за да затвори капаците на дюкяна и да запали лампата, която освети голите стени, блясъка на празните каси, цялата тая чудна обстановка, доста прилична на оная, която настава на другия ден след обявяването на несъстоятелността. Мълчалив, с презрително свити устни, решени да мълчат, той като че казваше на старата мома: „Денят се свърши… време е да се завърнете у дома си…“ А в това време се чуваше хлипането на госпожа Шеб в задната стая, дето тя шеташе около вечерята. Госпожица Планус завърши посещението си.

— Е, какво? — попита старият Сигизмунд, който я чакаше с нетърпение.

— Те не искаха да ми вярват и вежливо ми дадоха пътя.

В очите й се показаха сълзи от обидата. Старецът почервеня цял и, като обхвана ръката й с голямо уважение, каза й важно:

— Госпожице Планус, сестро моя, моля те да ми простиш, задето те накарах да направиш тоя постъпка; но се отнасяше до честта на къщата Фромон.

От тоя миг Сигизмунд ставаше все по-тъжен. Неговата каса не му се виждаше вече нито сигурна, нито здрава. Дори когато Фромон млади не му искаше пари, той се боеше и изразяваше всичките си страхове с две думи, към които се възвръщаше постоянно, когато разговаряше със сестра си:

— Нямам доферие!… — казваше той със своя груб швейцарски говор.

Вечно зает с касата си, той сънуваше понякога нощем, че, разединена отвсякъде, тя оставаше отворена въпреки всички завъртания на ключовете, или че силен вятър разпръскваше разписките, банкнотите, чековете и ценните книжа, а той тичаше след тях из цялата фабрика и изнемогваше в желанието си да ги събере.

Денем, зад решетката си, в тишината на писалището, му се струваше, че една малка бяла мишка се бе вмъкнала в дъното на касата и се бе заела всичко да изгризе и унищожи и че тя все повече надебеляваше и се разхубавяваше, колкото повече злополуката се увеличаваше.

Ето защо денем, когато Сидони се показваше на външната стълба в своята красива премяна на развалена жена, старият Сигизмунд се разтреперваше от яд. Струваше му се, че разрухата на къщата минаваше, разрухата във великолепно облекло, с нейното малко купе до вратата и със спокойното лице на щастлива кокетка.

Госпожа Рислер не подозираше, че там, зад прозореца на приземния етаж, седи всекиминутен неин враг, който следи и най-малките й действия, най-малките подробности на живота й: влизанията и излизанията на учителката по пеене, дохождането сутрин на бележитата шивачка, донасяните от магазините кутии, обшитите със златни ширити шапки на служащите при магазина „Лувр“, тежката кола на който се спираше на вратата с шум на звънци, като бърза кола, теглена от силни коне, които влачеха стремглаво търговското предприятие Фромон към несъстоятелност.

Сигизмунд броеше вързопите, теглеше ги на око на минаване и любопитно проникваше, през отворените прозорци, в жилището на Рислерови. Нито килимите, които изтърсваха с голям шум, нито цветарниците, изкарани на слънце, пълни със скъпи и редки болезнени цветя, вън от годишното време, нито ослепителните завеси, — нищо не му избягваше.

Новите доставки на домакинството се набиваха в очите му, свързани с някакво голямо искане на пари. Но по-добре от всичко той изучаваше лицето на Рислер. Според него, тая жена променяше неговия приятел, най-добрия и най-честния между людете, в безсрамен нехранимайко. Той не се съмняваше ни най-малко в това. Рислер знаеше своето безчестие и го приемаше. Плащаха му, за да мълчи.

Безспорно, в това предположение имаше нещо чудовищно. Но свойствено на чистите души, които виждат злото, без някога да са го вършили, е да отиват много далеч отвъд границата. Веднъж убеден в измяната на Сидони и Жорж, безчестието на Рислер се струваше на касиера по-лесно допустимо. И как можеше да се обясни другояче неговото безгрижие пред разходите на съдружника му?

В своята дребнава и остаряла четност, почтеният Сигизмунд не можеше да разбере изтънчеността на Рислеровото сърце. Същевременно неговите методични книговодни навици и неговата търговска предвидливост отстояха на стотина километри от тоя разсеян и замаян човек, полуартист и полуизобретател. Той съдеше за всичко по себе си и не можеше да разбере какво представлява човекът, обладан от треската на изобретението, съсредоточен в една определена мисъл. Такива хора са същи лунатици. Те гледат без да виждат, с поглед, устремен в тях самите тях. Но според Сигизмунд, Рислер виждаше всичко.

Тая мисъл правеше стария касиер много нещастен. Той започна да разглежда своя приятел всеки път, когато последният влизаше при него; после, обезсърчен от невъзмутимото му равнодушие, което той смяташе за преднамерено, поставено на лицето му като маска, накрая се отвръщаше, търсеше нещо в книжата си, за да избегне тия лъжливи погледи и говореше вече на Рислер с очи, втренчени в алеите на градината или в кръстосаните пръчки на решетката. Думите му бяха също така неопределени, изопачени, като погледите му. Не се разбираше вече ясно към кого се обръщаше. Нямаше я вече приятелската усмивка, прекратиха се превръщаните заедно спомени при проверката на касовата книга на фабриката.

„Ето годината, в която постъпи… първото увеличение… Спомняш ли си? В тоя ден ходихме да вечеряме у Дуи… После, вечерта, бяхме в кафенето на Слепите… нали? Какъв гуляй!“

Малко по малко Рислер забеляза чудната студенина между Сигизмунд и него. Той каза това на жена си. От няколко време тя чувстваше омразата, която се носеше около нея. Понякога, прекосявайки двора, тя изпитваше някакво стеснение от недоброжелателните погледи, които я караха да се обръща нервно към прозорчето на стария касиер. Свадата между двамата приятели я уплаши и много скоро тя се помъчи да предпази мъжа си от лошите думи на Планус:

— Нима не виждате, че той ви завижда, завижда на положението ви?… Бивш равен нему, станал негов началник, това го задушава… Но, струва ли си да се занимаваме с всичките тия недоброжелателства… Вижте!… И мене те обграждат отвсякъде тук.

Добрият Рислер опули големите си очи:

— Тебе?

— Ами да, това е ясно… всички тия хора ме мразят. Яд ги е, че малката Шеб е станала жена на Рислер стари… Бог знае какви безчестия разправят за моя сметка… И вашият касиер бъбри не по-зле от другите, уверявам ви… Какъв зъл човек!

Тия няколко думи упражниха своето влияние. Възмутен и много горд, за да се оплаче, Рислер отвърна на студенината със студенина. Тия честни люде, пълни с недоверие един към друг, не можеха да се срещнат без едно мъчително чувство, така че след известно време Рислер стари завърши с това, че никога вече не влизаше в стаята на касиера. Впрочем това му беше лесно, тъй като Фромон млади беше натоварен с всичките парични въпроси. На всяко тридесето число му изпращаха месечната заплата. Това беше още по-удобно за Жорж и Сидони и им даваше възможност да вършат много низости.

Тя се грижеше тогава да допълни програмата на своя разкошен живот. Липсваше й лятна къща. Всъщност тя мразеше дърветата, полята, пътищата, които ви засипват с прах: „Най-тъжното нещо в света“, казваше тя. Но Клер прекарваше лятото в Савиньи. Още при първите хубави дни, в долния етаж стягаха куфарите, снемаха завесите и, една голяма превозна кола, където момиченцето клатушкаше синята си лодка, се отправяше към дядовия замък. После, една сутрин, майката, бабата, детето и дойката, цял безразборен куп от бели платове, от тънки була, заминаваше с бързия тръс на два коня към слънчевите морави и меката сянка на горичките.

През това време Париж беше грозен, запустяваше, и при все че Сидони го обичаше и лятно време, когато се нагряваше като ковачница, все й ставаше неприятно при мисълта, че всичко изящно и богато в Париж се разхожда край морския бряг, под светли чадърчета, прави от пътешествието предлог за хиляди нови измислици, за твърде дръзки оригинални моди, позволяващи да покажат, че имат красив крак и свои собствени къдрави и дълги кестеняви коси.

Морските бани? За това не можеше да се мисли: Рислер не можеше да отсъства. Да купят лятна къща? Нямаха още средства. Наистина, тя имаше любовник, който с радост би задоволил тая нова прищявка; но една лятна къща не може да се скрие като гривна или шал. Трябваше да накара мъжа си да се съгласи. То не беше лесно, но с Рислер можеше да се направи опит.

За да се подготви почвата, тя му говореше непрекъснато за едно малко кътче, не много скъпо и съвсем близо до Париж. Рислер я слушаше усмихнат. Той мислеше за високата трева, за градина с хубави плодове, вече измъчван от нуждата да притежава, която иде с богатството; но понеже беше благоразумен, той казваше:

— Ще видим… ще видим… да почакаме до края на годината.

Краят на годината, тоест инвентаризацията. — Инвентаризацията! Вълшебна дума. През цялата година карат, карат, във вихъра на търговските работи. Парите влизат, излизат, обикалят, привличат други, разходват се, а богатството на фирмата, като бляскава, неуловима и постоянно движеща се змия, се протяга, съкращава се, намалява се или се увеличава, така че е невъзможно да си съставим понятие за неговото състояние, преди да се уталожи. Само по инвентаризацията може да се узнае какво е то и дали тая година, която изглежда добра, ще бъде такава действително.

Обикновено тя се съставя в края на декември, преди Коледа или Нова година. Понеже изисква допълнителни работни часове за съставянето й, стоят до късно през нощта. Цялата къща е на крак. Лампите, които горят в писалищата дълго след затварянето им, като че вземат участие в празничния вид, оживяващ последната седмица от годината, когато толкова прозорци светят при семейните вечери. Дори най-дребният чиновник на търговската къща се интересува от резултатите на инвентаризацията. Увеличенията и новогодишните възнаграждения зависят от това благословено число. Затова, докато се обсъждат грамадните приходи на богатата фабрика, на петте етажа или в малките жилища на предградието, жените на чиновниците, децата и старите родители също говорят за инвентаризацията, чийто резултат ще се почувства или чрез удвояване на спестените пари, или чрез някоя отдавна отлагана покупка, която възнаграждението ще направи най-после възможна.

В това време, в търговското предприятие на Фромон млади и Рислер стари, Сигизмунд Планус е бог, а неговата малка стаичка с решетка — светилище, в което бдят всички търговски служащи. В тишината на заспалата фабрика тежките страници на големите книги шумят при обръщането им, високо изричаните имена предизвикват справки в другите отдели. Перата скърцат. Старият касиер, заобиколен от своите помощници, изглежда зает и страшен. От време на време Фромон млади се явява с цигара в уста, с ръкавици, готов да излезе с колата. Той ходи бавно, на пръсти и се навежда към решетката:

— Е, какво?… Върви ли?…

Сигизмунд изръмжава и младият господар на фирмата си отива, без да посмее да пита повече. По лицето на касиера той отгатва, че новините ще бъдат лоши. Наистина, от времето на революцията, никога в предприятието Фромон не беше виждана тъй жалка инвентаризация. Разходът и приходът се покриваха. Общите разходи бяха погълнали всичко и, освен това, Фромон млади дължеше на касата значителни суми. Трябваше да видите загриженото изражение на стария Планус, когато, на 31-ви декември се изкачи по стълбата, за да даде отчет на Жорж за сметките си.

Последният прие работата много весело. С времето всичко щяло да тръгне по-добре. И за да възвърне доброто настроение на касиера, той му даде извънредно възнаграждение от хиляда франка, вместо петстотин, колкото даваше чичо му. Всички почувстваха това великодушно настроение и във всеобщото задоволство, плачевният резултат на сметките в края на годината бе скоро забравен. Колкото до Рислер, Жорж се зае сам да му обясни положението на работите.

Когато влезе в малкия кабинет на съдружника си, осветен отгоре, като работилница, така, че светлината падаше право върху плановете на изобретателя, Фромон млади почувства за миг колебание, срам и угризение на съвестта от това, което щеше да направи. Другият се обърна весело при скърцането на вратата.

— Шорш, друже мой, Шорш… Аз открих нашата печатна машина… Остава да се измислят още няколко дреболии… Но все едно! Сега съм уверен в успеха си… Ще видите… ще видите… Ах, Прошасонови напразно ще се борят с нас!… С печатната машина Рислер ние ще надвием всяко съперничество…

— Браво, другарю, — отговори Фромон млади. — Това е за бъдещето, но не мислите ли за настоящето? Ами инвентаризацията?…

— Ах, да, наистина! За нея и не помислях вече… Тя не е блестяща, нали?

Той казваше това, малко развълнуван и смутен пред лицето на Жорж.

Последният отговори:

— О, напротив, тя е много блестяща! Можем да бъдем доволни, особено за първата година… Всеки от нас има по четиринадесет хиляди франка доход, а понеже помислих, че ще имате нужда от пари за подаръци на жена ви…

И без да смее да погледне в лицето честния човек, когото тъкмо лъжеше, Фромон млади сложи на масата една връзка с чекове и банкноти.

Рислер стари се развълнува за миг. Толкова пари наведнъж, за него, само за него! Той помисли веднага за великодушието на Фромонови, които го бяха възнаградили, после за своята малка Сидони и за нейното тъй често изразявано пожелание, което сега той можеше да задоволи. Със сълзи на очи и добродушна усмивка на устните, той протегна двете ръце към съдружника си:

— Аз съм доволен… доволен…

Това беше неговата любима дума във всички важни случаи в живота. После, сочейки връзката с банкноти, разстлани пред него като леки листа, прилични на бегливи хартийки, винаги готови да хвръкнат, той каза тържествено на Жорж:

— Знаете ли какво е това? Това е лятната къща на Сидони.

Наистина!