Лайза Клейпас
Захарче (2)

Втора глава

Новият ми дом миришеше приятно на прясна мазилка и на нови килими. Беше каравана с две спални с бетонен вътрешен двор отзад. Позволиха ми да избера тапетите за стаята си — бели с букети розови рози и втъкана тясна синя панделка. Никога преди не бяхме живели в каравана — в Хюстън, преди да се преместим в Уелкъм, живеехме в къща под наем.

Подобно на караваната приятелят на мама, Флип, беше нова придобивка. Беше пословичен с навика си непрекъснато да прещраква каналите на телевизора, който отначало не беше много дразнещ, но после направо ме влудяваше. В присъствието на Флип никой не можеше да гледа някое предаване за повече от пет минути.

Така и не разбрах защо мама го покани да живее с нас — не ми се струваше по-добър или по-различен от другите й приятели. Флип приличаше на дружелюбно едро куче, добродушно и лениво, с оформящо се бирено коремче, дълга коса отзад, но къса отпред, и непосредствена усмивка. Мама го издържаше още от първия ден със заплатата си като служителка на рецепцията на местната застрахователна компания. Флип вечно беше безработен. Макар да не бе против да има работа, той беше яростен противник на идеята да си търси такава. Парадокс, разпространен сред бедните бели в южните щати.

Но на мен Флип ми допадаше, защото разсмиваше мама. Звукът на този неуловим смях ми беше толкова скъп, че ми се искаше да затворя един в буркан и да го запазя завинаги.

Когато влязох в караваната, заварих Флип изтегнат на канапето с бира в ръка, а мама подреждаше консерви в кухненския шкаф.

— Здрасти, Либърти — небрежно подметна той.

— Здрасти, Флип — отидох в кухнята да помогна на мама. Флуоресцентната лампа на тавана осветяваше гладката като стъкло руса коса на мама. Майка ми имаше красиви черти и руса коса, загадъчни зелени очи и уязвима уста. Единствено острата и чиста линия на челюстта й, клиновидна като носа на древен кораб подсказваше монументалното й упорство.

— Даде ли чека на господин Садлек, Либърти?

— Да — взех пакетите брашно, захар и царевична закуска и ги натъпках в килера. — Голям гадняр е, мамо. Нарече ме пачавра.

Тя рязко се завъртя към мен, а очите й мятаха искри. Лицето й поруменя на деликатни червени петна.

— Копеле такова — възкликна тя. — Не мога да повярвам. Флип, чу ли какво каза Либърти?

— Не.

— Онзи нарекъл дъщеря ми пачавра.

— Кой?

— Луис Садлек. Собственикът на паркинга. Флип, размърдай си задника и върви да говориш с него. Веднага! Кажи му, че ако се осмели да го направи пак…

— Скъпа, тази дума не означава нищо — възпротиви се Флип. — Всеки я употребява без намерението да обижда.

— Да не си посмял да се опитваш да го оправдаваш! — мама ме придърпа по-близо до себе си и закрилнически обгърна с ръце раменете и гърба ми. Учудена от силната й реакция — в крайна сметка не за пръв път ме наричаха така и едва ли беше за последен, — аз й позволих да ме подържи за малко, преди да се освободя.

— Добре съм, мамо.

— Всеки, който използва тази дума, доказва, че е неграмотен боклук — кратко отсече тя. — Няма нищо лошо в това да си мексиканка. Знаеш го — беше по-разстроена заради мен, отколкото аз самата.

Винаги съм съзнавала съвсем ясно, че съм различна от мама. Двете привличахме любопитни погледи, когато отидехме някъде заедно. Мама, руса и бяла като ангел, и аз, тъмнокоса и с външност на латиноамериканка. Бях се научила да приемам това положение примирено. Да си наполовина мексиканка не е по-различно от това да си изцяло мексиканка. Това означаваше, че понякога ще ме наричат пачавра, въпреки че си бях родена американка и кракът ми не беше стъпвал в Рио Гранде.

— Флип, ще говориш ли с него? — настоя мама.

— Не се налага — намесих се аз и вече съжалявах, че изобщо съм й казала. Не си представях Флип да си направи труда за нещо, което явно смяташе за дреболия.

— Скъпа, не виждам смисъл да си създаваме неприятности с хазяина още първия ден — възпротиви се Флип.

— Работата е там, че трябва да се държиш като мъж и да защитиш дъщеря ми — ядосано го изгледа мама. — Аз ще го направя, по дяволите!

Откъм дивана се разнесе мъченическо стенание, но нямаше никакво движение, освен натиска на палеца му върху дистанционното.

— Недей, мамо — притеснено се възпротивих аз. — Флип е прав, няма значение.

С всяка фибра на тялото си съзнавах, че мама трябва да стои настрани от Луис Садлек.

— Няма да се бавя — заяви тя ледено и потърси чантата си.

— Моля те, мамо — отчаяно затърсих начин да я разубедя. — Време е за вечеря. Гладна съм, наистина съм гладна. Не може ли да излезем да вечеряме навън? Да опитаме кафенето в града — всеки възрастен, когото познавах, включително мама, обичаше да ходи на кафене.

Мама спря и ме погледна, а изражението й се размекна:

— Но ти не обичаш храната там.

— Вече свикнах — настоях аз. — Започва да ми харесва да ям от подноси с отделения — видях, че на устните й започва да се появява усмивка, и добавих: — Ако имаме късмет, ще улучим вечер с отстъпка за възрастните и ще успеем да те вкараме на половин цена.

— Хитруша такава — възкликна тя и се засмя. — Наистина се чувствам възрастна след цялото това местене — отиде в дневната, изключи телевизора и застана пред екрана. — Ставай, Флип.

— Ще пропусна „Борческа мания“ — възпротиви се той, надигайки се. Чорлавата му коса се беше сплескала от едната страна от лежането на възглавницата.

— Ти и бездруго не гледаш цялото предаване — заяви мама. — Хайде, Флип… или ще скрия дистанционното за цял месец.

Флип въздъхна тежко и се изправи.

 

 

На следващия ден се запознах с една от сестрите на Харди, Хана, която беше с една година по-малка от мен, но с почти цяла глава по-висока. Беше по-скоро смайваща, отколкото хубава, с атлетични дълги крака, които бяха отличителна особеност на семейство Кейтс. Те бяха физически силни хора, борбени и дръзки, и напълно различни от всичко, което представлявах аз. Като единствено момиче в семейството Хана беше научена никога да не се огъва пред предизвикателство, а да се впуска презглава, колкото и невъзможно да й се струва. Възхищавах се на това безразсъдство, макар и да не го споделях. Хана ме осведоми, че е истинско проклятие да си авантюрист на място, където няма никакви приключения.

Хана беше луда по по-големия си брат и обичаше да говори за него почти колкото аз обичах да слушам. Според Хана Харди бе завършил миналата година, но се срещаше с момиче от последния клас на име Аманда Тейтъм. Момичетата се хвърляли в краката му още откакто бил дванадесетгодишен. През деня Харди правеше и поправяше огради от бодлива тел за местните ранча и така бе събрал аванса за пикала на майка си. Преди да скъса сухожилие на коляното си, беше играл като защитник във футболния отбор и пробягваше четиридесетметровия спринт за 4,5 секунди. Можеше да имитира песните на почти всички тексаски птици, за които се сетите — от синигера до дивата пуйка. Освен това се държеше прекрасно с Хана и с двамата им по-малки братя, Рик и Кевин.

Според мен Хана беше най-щастливото момиче на света, задето имаше брат като Харди. Колкото и бедно да бе семейството й, аз й завиждах. Никога не ми бе харесвало, че съм единствено дете. Когато ме поканеха на вечеря в дома на приятелка, се чувствах като странник в чужда страна, поглъщах жадно какво се прави и какво се говори. Много харесвах шумните семейства. Двете с мама живеехме кротко и макар тя да ме уверяваше, че двама души могат да бъдат семейство, нашето не ми се струваше пълно.

Винаги съм копняла да имам семейство. Всичките ми приятели познаваха бабите и дядовците си, вторите и третите си братовчеди и всички далечни роднини, които се събираха семейно всяка година или през година. Аз никога не съм познавала родителите си. Татко е бил единствено дете като мен, а родителите му бяха починали. Останалите му роднини бяха пръснати из щата. Семейството му, Хименес, от поколения живееше в окръг Либърти. Всъщност оттам съм получила и името си. Бях родена в град Либърти, на североизток от Хюстън. Семейство Хименес се бяха заселили тук още през деветнадесети век, но под натиска на живота в крайна сметка се бяха прекръстили на Джоунс и с течение на годините или бяха измрели, или бяха продали земята си и се бяха преместили другаде.

Затова оставаха само роднините от страна на мама. Но попитах ли я за тях, тя ставаше студена и мълчалива или ме срязваше да вървя да си играя навън. Веднъж я видях след такъв разговор да плаче, седнала на леглото с приведени рамене, сякаш под невидим товар. След това повече нито веднъж не я попитах за семейството й. Само че знаех моминското й име. Труит. Питах се дали семейство Труит изобщо подозираха за съществуването ми.

Но най-вече се чудех какво толкова лошо беше направила мама, че собственото й семейство не иска да я вижда повече.

 

 

Въпреки притесненията ми Хана настоя да ме заведе да се запозная с госпожица Марва и с питбулите й, макар да й обясних, че те ме бяха изплашили до смърт.

— По-добре иди да се сприятелиш с тях — предупреди ме Хана. — Някой ден пак ще се измъкнат, само че няма да те закачат, ако те познават.

— Искаш да кажеш, че хапят само непознати?

Не смятах, че страхливостта ми беше неразумна при тези обстоятелства, но Хана изви очи отчаяно:

— Не бъди пъзла, Либърти.

— Знаеш ли какво се случва на хора, ухапани от кучета? — възмутено попитах.

— Не.

— Загуба на кръв, нервни увреждания, тетанус, бяс, инфекция, ампутация…

— Супер! — възхитена възкликна Хана.

Вървяхме по главната алея на паркинга за каравани, а под маратонките ни отхвърчаха камъчета и се надигаха облаци прахоляк. Слънцето прежуряше над голите ни глави и изгаряше тънките пътища в сресаните ни коси. Когато наближихме караваната на семейство Кейтс, видях Харди да мие стария си син пикап, а голият му гръб и рамене лъщяха като чисто нова монета. Беше облечен с дочени къси панталони, с джапанки и с авиаторски очила. Белите му зъби блестяха на загорялото лице, когато се усмихна и аз усетих приятна тръпка в корема.

— Здравейте — каза той, плакнейки пяна от пикапа, притиснал частично с палец отвора на маркуча, за да увеличи силата на струята. — Какво сте намислили?

Хана отговори от името и на двете:

— Искам Либърти да се сприятели с питбулите на госпожица Марва, ама тя се страхува.

— Не е така — възпротивих се аз, макар да не беше напълно вярно, но не исках Харди да си мисли, че съм страхливка.

— Нали току-що ми обясняваше какви неща може да ти се случат, ако те ухапе куче — изтъкна Хана.

— Което не означава, че ме е страх — защитих се аз. — Означава, че съм добре осведомена.

Харди изгледа сестра си предупредително.

— Хана, не бива да принуждаваш човек да прави нещо такова, преди да е готов. Остави Либърти да се справи, когато му дойде времето.

— Но аз искам — настоях и изоставих здравия разум в името на гордостта.

Харди отиде да спре маркуча, дръпна една бяла фланелка от простора с формата на чадър и я навлече на слабите си гърди.

— Ще дойда с вас. Госпожица Марва ме помоли да занеса част от картините й в галерията.

— Тя художничка ли е? — попитах аз.

— О, да — потвърди Хана. — Госпожица Марва рисува лупинуси. Картините й са много хубави, нали, Харди?

— Така е — каза той и леко подръпна една от плитките на сестра си.

Докато гледах Харди, изпитах същия озадачаващ копнеж като преди. Искаше ми се да се приближа още към него, да проуча мириса на кожата му под избелялата памучна фланелка.

Гласът на Харди като че ли се промени малко, когато заговори на мен:

— Как са коленете ти, Либърти? Още ли те болят?

Безмълвно поклатих глава и едва не потръпнах като китарена струна заради интереса му.

Той посегна към мен, поколеба се и после внимателно свали очилата ми с кафяви рамки от извърнатото ми нагоре лице. Както обикновено, стъклата бяха покрити с петна и с отпечатъци от пръсти.

— Как изобщо виждаш? — попита той.

Аз свих рамене и се усмихнах на вълнуващото размазано петно на лицето му горе.

Харди избърса стъклата с крайчеца на фланелката си, огледа ги критично и ми ги върна.

— Хайде, елате, ще дойда с вас при госпожица Марва. Интересно ми е да видя какво ще е мнението й за Либърти.

— Мила ли е? — тръгнах в крак с него от дясната му страна, а Хана вървеше от лявата.

— Мила е, ако те хареса — отговори той.

— Стара ли е? — попитах аз и си спомних за своенравната старица в квартала ни в Хюстън, която ме погваше с бастуна, ако стъпех в старателно поддържания й преден двор. Старите хора не ми допадаха особено. Малцината, които познавах, бяха или капризни, или мудни, или се интересуваха само от подробни разговори за болежките на тялото.

Въпросът ми разсмя Харди.

— Не съм сигурен. Откакто съм се родил, все е на петдесет и девет.

След около четиристотин метра стигнахме до караваната на госпожица Марва, която бих разпознала дори без помощта на спътниците си. Издаваше я лаят на двете адови изчадия зад телената ограда. Явно бяха усетили, че идвам. Веднага ми прилоша, кожата ми настръхна и се изпоти, а сърцето ми заблъска силно, докато не го усетих дори в ожулените си колене.

Заковах се на място, а Харди също спря и се усмихна въпросително.

— Либърти, какво у теб толкова насъсква тези кучета?

— Надушват страха — отговорих, без да откъсвам поглед от ъгъла на оградения двор, където виждах как питбулите се мятат с пяна по муцуните.

— Нали каза, че не те е страх от кучета? — попита Хана.

— От обикновени кучета не, обаче от злобни и бесни питбули…

Харди се засмя. Обхвана с топлата си длан тила ми и ме стисна успокояващо.

— Да вървим да се запознаеш с госпожица Марва. Ще ти хареса — свали очилата си и ме погледна с усмихнатите си сини очи. — Честна дума.

В караваната миришеше силно на цигари и на вода от лупинус, а също и на нещо вкусно, което се печеше във фурната. Като че ли всеки сантиметър беше покрит с произведения на изкуството и на занаятите. Ръчно боядисани къщички за птици, калъфи за кутии за салфетки от изкуствена прежда, коледна украса, плетени на една кука покривчици и платно с всякакви размери и форми, но без рамки, с нарисуван на тях лупинус.

Насред този хаос седеше ниска пълна жена с тупирана коса, оформена с помощта на мус като идеален кошер. Беше боядисана в червено, каквото никога не съм виждала в природата. Кожата й беше покрита с мрежа от бръчки и непрекъснато се движеше, за да поеме оживените й изражения. Погледът й беше бдителен като на ястреб. Макар да бе стара, госпожица Марва ни най-малко не бе мудна.

— Харди Кейтс — каза тя с дрезгав от никотина глас, — трябваше да вземеш картините ми преди два дни.

— Така е, госпожо — смирено каза той.

— Е, момче, какво извинение имаш?

— Бях много зает.

— Харди, ако закъсняваш, единственият приличен начин е да предложиш колоритно извинение — тя насочи вниманието си към Хана и мен. — Хана, кое е това момиче с теб?

— Това е Либърти Джоунс, госпожице Марва. С майка й са се нанесли в новата каравана до осморката.

— Само двете с майка ти ли? — попита госпожица Марва със стиснати устни, като че ли току-що беше хапнала кисела туршия.

— Не, госпожо. С нас живее и приятелят на мама — подтиквана от разпита на госпожица Марва аз разказах всичко за Флип — че превключва каналите, че мама е вдовица и че вдига телефона в местната застрахователна компания и че аз съм дошла тук, за да се помиря с питбулите, които ме бяха нападнали и уплашили.

— Калпазани такива — възкликна тя без никакъв яд. — През повечето време само неприятности създават. Обаче са ми компания.

— Защо не си вземете котки? — попитах аз.

Госпожица Марва решително поклати глава:

— Отдавна се разочаровах от котките. Котките се привързват към местата, а кучетата се привързват към хората.

Госпожица Марва въведе и трима ни в кухнята и ни поднесе по една чиния с голямо парче торта. Между залъците Харди ме осведоми, че госпожица Марва е най-добрата готвачка в Уелкъм. Според Харди тортите и пайовете й печелели голямата награда на окръжния панаир всяка година, докато организаторите не я помолили да не участва, за да може и някой друг да има шанс.

Шоколадовата торта на госпожица Марва беше най-хубавата, която бях опитвала, приготвена със суроватка, с кокос и с достатъчно червен оцветител, че да свети като стоп светлина, и цялата беше покрита с два сантиметра и половина дебел пласт глазура от сирене крема.

Тъпчехме се като вълци и едва ли не остъргвахме пластове от жълтите чинии с агресивните си вилици, докато ометохме и последната троха. Гърлото ми още беше изтръпнало от сладката глазура, когато госпожица Марва ме изпрати до буркана с кучешки бисквити в края на кухненския плот.

— Вземи две бисквити за кучетата и им ги подай през оградата — инструктира ме тя. — Веднага ще те заобичат, щом ги нахраниш.

Преглътнах мъчително. Тортата мигом се превърна на тухла в корема ми. Харди забеляза изражението ми и промърмори:

— Не се налага, ако не искаш.

Не изгарях от желание да се изправя пред питбулите, но ако така щях да си спечеля още няколко минути в компанията на Харди, бях готова да се изправя и пред стадо разбеснели се говеда с дълги рога. Бръкнах в буркана и взех две бисквити с формата на кокалче, които залепнаха за влажната ми длан. Хана остана в караваната, за да помогне на госпожица Марва да пъхне още изработени от нея предмети в един голям кашон.

Надигна се сърдит лай, когато Харди ме заведе до портата. Ушите на кучетата бяха прилепнали към подобните им на куршуми глави, зъбите им бяха оголени и те ръмжаха. Мъжкото беше в черно и бяло, а женското беше кафеникавожълто. Зачудих се защо са решили, че си струва да напуснат сянката на навеса на караваната, за да излязат да ме тормозят.

— Оградата ще ги задържи ли? — попитах аз и застанах толкова близо до Харди, че едва не го настъпих. Кучетата преливаха от натрупана енергия и толкова се напрягаха, все едно щяха да прелетят над портата.

— Със сигурност, лично съм я правил — отговори Харди успокояващо категорично.

Уплашено огледах раздразнените кучета.

— Как се казват, Психаря и Убиеца ли?

— Тарталет и Бишкота — поклати глава той.

Зяпнах.

— Майтапиш се.

По устните му плъзна усмивка.

— Боя се, че не.

Ако госпожица Марва ги бе кръстила на сладкиши в опит да ги накара да изглеждат по-големи сладури, не беше успяла. Те се лигавеха и щракаха със зъби срещу мен, все едно съм наденица.

Харди им заговори спокойно, предупреди ги да млъкнат и да се държат прилично, ако знаят какво е добро за тях. Освен това ги накара да седнат — с различен успех. Задницата на Тарталет се сведе неохотно към земята, а Бишкота остана предизвикателно изправена. Задъхани и със зяпнали муцуни, двете кучета ни изучаваха с безизразни очи като черни копчета.

— Сега предложи бисквита на черното с отворена длан, обърната нагоре — нареди ми Харди. — Не го гледай в очите. И не прави резки движения.

Преместих бисквитата в лявата си ръка.

— Левичарка ли си? — попита той с дружелюбен интерес.

— Не, но ако ми отхапе ръката, поне ще ми остане силната ръка, че да пиша с нея.

Той се засмя тихо.

— Няма да те ухапе. Давай.

Забодох очи в каишката против бълхи на врата на Тарталет и започнах да протягам кучешката бисквита към телената ограда, която ни делеше от кучетата. Забелязах как тялото на кучето се напрегна с очакване, когато видя лакомството на дланта ми. За жалост ми се стори под въпрос дали го привлича бисквитата, или ръката ми. В последния момент изгубих смелост и дръпнах ръка.

В гърлото на Бишкота се надигна вой, а Тарталет реагира с накъсан лай. Стрелнах Харди със засрамен поглед и очаквах да ми се присмее. Той безмълвно обгърна със силната си ръка раменете ми, а другата му ръка потърси моята. Обхвана я така, все едно държеше в шепата си колибри. Двамата заедно подадохме бисквитата на чакащото куче, което я изгълта стремително наведнъж и размаха правата си като молив опашка. Езикът му наслюнчи обърнатата ми длан и аз я избърсах в късите си панталони. Харди продължи да прегръща раменете ми, докато подавах другата бисквита на Бишкота.

— Добро момиче — прозвуча тихата похвала на Харди. Стисна ме леко и ме пусна. Като че ли продължих още малко да усещам с раменете си натиска на ръката му дори и след като я дръпна. Мястото, където телата ни се бяха допрели отстрани, беше много топло. Сърцето ми се стрелна в нов ритъм и всеки дъх, който си поемах, изпращаше сладка болка в дробовете ми.

— Още ме е страх от тях — признах аз, наблюдавайки как двата звяра се връщат към страничната част на караваната и се отпускат в сянката.

Все още с лице към мен, Харди постави ръка върху оградата и я натисна силно. Погледна ме така, сякаш беше очарован от нещо, което забеляза на лицето ми.

— Невинаги е лошо да се страхуваш — меко каза той. — Страхът може да те тласка напред. Може да ти помага да вършиш нещата.

Мълчанието помежду ни беше различно от всяко друго предишно мълчание — пълно, топло и изчакващо.

— А ти от какво се страхуваш? — осмелих се да го попитам.

В очите му проблесна изненада, все едно никога преди не го бяха питали. За миг си помислих, че няма да отговори. Само че Харди въздъхна бавно, откъсна поглед от мен и го плъзна по паркинга.

— Да остана тук — каза той най-накрая. — Да остана тук дотогава, докато вече няма да съм в състояние да отида никъде другаде.

— А къде искаш да отидеш? — почти прошепнах.

Изражението му светкавично се промени и в очите му заискри веселост.

— Някъде, където не ме искат.