Лайза Клейпас
Захарче (1)

Първа глава

Когато бях четиригодишна, баща ми почина при нещастен случай на нефтена сонда. Татко дори не работеше на сондата. Беше служител на компания, носеше костюм и вратовръзка, когато ходеше на проверка на продукцията и на нефтените платформи. Само че веднъж се препънал в пролука в пода на сондажната кула, преди монтажът й да бъде завършен. Полетял към платформата осемнадесет метра по-долу и починал на място — вратът му се счупил.

Трябваше ми дълго време, за да проумея, че татко няма да се върне. Очаквах го месеци наред, седнала пред предния прозорец на къщата ни в Кейти, северно от Хюстън. Някои дни заставах на края на алеята и се взирах във всяка преминаваща кола. Колкото и мама да ми повтаряше да престана да го чакам, аз все не се отказвах. Мислех, че стига само достатъчно силно да копнея, и той ще се появи.

Имам съвсем малко спомени за баща си, по-скоро са впечатления. Сигурно ме е носил на раменете си един-два пъти — спомням си твърдите му гърди под прасците си, усещането как се олюлявам високо във въздуха, придържана надеждно от здравата хватка на пръстите му около глезените ми. Помня и твърдата му коса под пръстите си, лъскавата черна коса, подстригана на пластове. Почти го чувам как пее „Ариба дел Сиело“, мексиканска приспивна песен, която винаги ми носеше сладки сънища.

На шкафчето си държа снимка на татко в рамка, единствената, която имам. Облечен е със спортна риза и джинси с гънки, загладени отпред, с кожен колан с орнаменти и с голяма колкото чиния тока от сребро и тюркоаз. В ъгълчето на устата му се спотайва усмивка, а една трапчинка се е вдлъбнала в иначе гладката му мургава буза. Той несъмнено е красив мъж, романтик, изключително трудолюбив и с големи амбиции. Вярвам, че щеше да постигне много в живота си, ако му бяха дарени още години. Знам съвсем малко за баща си, но съм сигурна, че ме е обичал. Усещам го в тези мимолетни и откъслечни спомени.

Мама не намери мъж, който да замени татко. А може би е по-точно да кажа, че намери много мъже, които да го заменят, обаче никой от тях не се задържа дълго. Тя беше красива жена, макар да не бе щастлива, и за нея не беше проблем да привлече някой мъж. Но не и да го задържи. Когато навърших тринадесет, мама беше имала толкова любовници, че им бях изгубила броя. Изпитах нещо като облекчение, когато намери един, с когото реши да остане известно време.

Двамата си наумиха да се преместят да живеят заедно в източния тексаски град Уелкъм, недалеч от мястото, където бях отраснала. Уелкъм се оказа градчето, където изгубих всичко и спечелих всичко. В Уелкъм животът ми пое по различни пътеки и ме отведе на места, където никога не съм възнамерявала да ходя.

През първия ден на паркинга за каравани скитах по една задънена пътечка между редиците с каравани, подредени като клавишите на пиано. Паркингът представляваше прашна решетка от задънени улици и от лявата страна имаше новопостроена осморка на пътя. Всеки дом се намираше на собствен бетонен постамент и беше облечен с пола от алуминиева или дървена решетка. Пред няколко каравани се виждаха парчета земя, където на места се мяркаше по някоя мирта със сбръчкани бледокафяви цветове и олющена от жегата кора.

Късното следобедно слънце беше кръгло и бяло като закрепена за небето чиния. Жегата идваше еднакво силно и отдолу, и отгоре, надигайки се на видими вълни от напуканата земя. В Уелкъм времето пълзеше и хората смятаха, че всичко, което трябва да се свърши набързо, не си струва да бъде вършено. Кучетата и котките през повечето време денем спяха в горещите сенки и се надигаха само за да близнат няколко капки топла вода от съединенията по водосточните тръби. Дори мухите бяха мудни.

Плик с чек шумолеше в джоба на отрязаните ми дочени панталони. Мама ми беше поръчала да го занеса на управителя на ранчото „Лупинус“, господин Луис Садлек, който живееше в червената тухлена къща близо до входа на паркинга за караваните.

Краката ми сякаш вряха в обувките, докато се мъкнех по начупените парчета асфалт. Видях две по-големи момчета и едно момиче, които стояха отпуснато и спокойно. Момичето имаше дълга руса конска опашка и чорлав бретон. Силният й загар беше изложен на показ от шортите и оскъдното мораво горнище, което обясняваше защо момчетата бяха толкова погълнати от разговора си с нея.

Едно от момчетата беше облечено с шорти и с потник, а другото, тъмнокосото, носеше изтъркани джинси „Ранглър“ и кални боти. Стоеше, отпуснал цялата си тежест на единия крак и пъхнал палец в джоба на джинсите, а с другата си ръка жестикулираше, докато говори. Имаше нещо поразително в неговото слабо и кокалесто тяло, в суровия му изсечен профил. Жизнеността му беше едва ли не шокираща по тези успани от жегата места.

Макар че тексасците от всички възрасти са по природа общителни и заговарят непознати без колебание, аз явно щях да мина незабелязано покрай тримата. И нямах нищо против.

Но както си вървях мълчаливо по отсрещната страна на пътеката, сепна ме експлозия от шум и от движение. Обърнах се и бях нападната от два побеснели питбула. Те лаеха и ръмжаха, оголили неравните си и пожълтели зъби. Никога не съм се страхувала от кучета, но тези двете явно бяха готови да убиват.

Инстинктите ми надделяха, завъртях се и хукнах. Лошите подметки на старите ми маратонки се подхлъзнаха на пръснатите камъчета, изгубих равновесие и паднах на длани и на колене. Изпищях и закрих главата си с ръце, очаквайки кучетата да ме разкъсат на парчета. Само че през бучащата в ушите ми кръв чух нечий ядосан глас и вместо да усетя зъби, които се впиват в плътта ми, усетих да ме подхващат две силни ръце.

Изскимтях, когато се обърнах и се озовах лице в лице с тъмнокосия младеж. Той ме огледа преценяващо и се обърна да кресне отново на питбулите. Кучетата отстъпиха малко, а лаят им се превърна в недоволно ръмжене.

— Махайте се, мамка ви! — кресна им момчето. — Занасяйте си задниците у дома и престанете да плашите хората, нещастни л… — той се спря и ме стрелна с поглед.

Питбулите се укротиха и се замъкнаха обратно в невероятно променено настроение, провесили розовите си езици като наполовина накъдрени панделки на празнични балони.

Спасителят ми ги изгледа с отвращение и се обърна към момчето с потника:

— Пит, заведи кучетата при госпожица Марва.

— И сами ще се приберат — възпротиви се момчето, което не искаше да се лиши от компанията на момичето с оскъдното горнище.

— Заведи ги — долетя властният отговор, — и предупреди Марва да престане да забравя проклетата врата отворена.

По време на този разговор погледнах към коленете си и установих, че кървят, и че са покрити с прах от чакъла. Пропаднах в бездната на раздиращо душата неудобство, когато шокът отмина и се разревах. Колкото повече се опитвах да преглътна топката в гърлото си, толкова по-лошо ставаше. Сълзите се стичаха изпод големите ми очила с пластмасови рамки.

— За бога… — чух да промърморва момчето с потника. Въздъхна, приближи се до кучетата и ги стисна за нашийниците. — Хайде, пакостници.

Те го последваха охотно, като подтичваха от двете му страни, все едно се явяваха на изложба за кучета, организирана от младежката организация.

Вниманието на тъмнокосото момче отново се насочи към мен и гласът му прозвуча по-меко:

— Ей, стига… нищо ти няма. Няма смисъл да плачеш, скъпа.

Той извади червена кърпа от задния си джоб и се зае да бърше лицето ми. Сръчно изтри очите и носа ми и ми нареди да се издухам. От кърпата се усещаше острата миризма на мъжка пот, докато той я притискаше силно към носа ми. Навремето мъжете на всяка възраст пъхаха в задния джоб на джинсите си червени носни кърпи. Виждала съм как използват тези кърпи като сито, като филтър за кафе машина, като предпазваща от прах маска и веднъж дори като импровизирана бебешка пелена.

— Никога не бягай така от кучета — момчето пъхна кърпата обратно в джоба си. — Колкото и да си изплашена. Просто погледни встрани и върви съвсем бавно, ясно? И викни „не“ силно, категорично.

Подсмръкнах и кимнах, загледана към засенченото му лице. Широката му уста бе извита в усмивка, от която коремът ми потръпна, а палците се свиха в маратонките ми.

Истинската красота му се бе изплъзнала на косъм. Чертите му бяха твърде дръзки и непреклонни, а носът му беше малко изкривен, явно след счупване. Само че усмивката му те изгаряше бавно, очите му бяха наситеносини и изглеждаха още по-ярки на фона на слънчевия загар на кожата му, а гъстата тъмнокестенява коса имаше лъскавината на козината на норка.

— Няма защо да се боиш от тези кучета — каза той. — Много са палави, но доколкото знам, никого не са ухапали. Ела, хвани се за мен.

Той ме дръпна да се изправя, а коленете ми сякаш горяха. Почти не забелязвах болката, защото бях напълно погълната от неистовото туптене на сърцето си. Ръката му силно стискаше моята, пръстите му бяха сухи и топли.

— Къде живееш? — попита момчето. — Ти ли се нанасяш в новата каравана до осморката?

— Аха — изтрих аз една плъзнала се по брадичката ми сълза.

— Харди… — сладостно подмамващо прозвуча гласът на русото момиче. — Тя вече е добре. Ела да ме изпратиш. Искам да ти покажа нещо в стаята си.

Харди. Значи така се казва. Той остана с лице към мен, будният му поглед се насочи към земята. Може би, за да не може момичето да види киселата усмивка, промъкнала се към ъгълчетата на устата му. Явно имаше доста ясна представа какво иска да му покаже тя.

— Не мога — бодро отвърна той. — Трябва да се погрижа за малката.

Негодуванието, което ме обзе, задето се отнасяше с мен като с пеленаче, веднага отстъпи място на победоносното усещане, че ме е предпочел пред русото момиче. Макар изобщо да не можех да си представя защо не грабва охотно възможността да тръгне с нея.

Не бях грозновата, но и не бях нищо особено. От мексиканския си баща бях наследила тъмна коса, гъсти вежди и два пъти по-голяма от нужното уста. От мама бях взела слабото тяло и светлите очи, само че те не бяха морскозелени като нейните, а лешникови. Неведнъж бях копняла да имам русата коса на мама и подобната й на слонова кост кожа, само че тъмните черти на татко бяха надвили.

Положението не се подобряваше особено от факта, че бях срамежлива и носех очила. Никога не съм изпъквала. Обичах да стоя настрани. Бях най-щастлива, когато си четях сама. Този факт и добрите ми бележки в училище ми бяха отнели всякакъв шанс да бъда популярна сред връстниците си. Затова бе съвсем ясно, че момчета като Харди никога не биха ме забелязали.

— Ела — подкани ме той и ме поведе към една малка каравана с бетонни стъпала от задната страна. Вървеше с леко пружинираща походка, което му придаваше пъргавината на дворно куче.

Последвах го предпазливо и се запитах колко ли ще се ядоса мама, когато разбере, че съм тръгнала с непознат.

— Твоя ли е? — попитах аз и краката ми потънаха в шумолящата кафеникава трева, докато вървяхме към караваната.

— Живея тук с майка си, с двамата си братя и със сестра си — отговори ми Харди през рамо.

— Доста хора за такава каравана — отбелязах аз.

— Да, така е. Скоро ще трябва да се изнеса, защото няма място за мен. Според мама раста толкова бързо, че ще пръсна стените на караваната.

Мисълта, че на това същество му предстоеше да расте още, бе едва ли не тревожна.

— Колко голям ще станеш? — попитах.

Той се засмя и се запъти към едно кранче, за което беше закрепен прашен сив градински маркуч. Завъртя кранчето с няколко сръчни движения, пусна водата и тръгна да търси края на маркуча.

— Не знам. Вече съм по-висок от повечето си съученици. Седни на най-долното стъпало и си изпъни краката.

Подчиних се и забодох поглед в мършавите си прасци и към покритата си с детски мъх кожа. Няколко пъти бях опитвала да си бръсна краката, но все още не бях го превърнала в редовна практика. Не можех да не ги сравня с гладките загорели крака на русото момиче и у мен се надигна парещо смущение.

Харди се приближи към мен с маркуча, клекна и ме предупреди:

— Сигурно малко ще те щипе, Либърти.

— Нямо нищо, аз… — млъкнах и се ококорих смаяно. — Откъде знаеш как се казвам?

Усмивка се спотаи в ъгълчетата на устата му.

— Пише го отзад на колана ти.

През онази година на мода бяха коланите с имена. Примолих се на мама да ми поръча. Избрахме бледорозова кожа, на която името ми бе изписано с червени букви.

Рязко си поех въздух, когато Харди изплакна коленете ми със струя хладка вода и изми кръвта и прахта. Болеше повече, отколкото очаквах, особено когато прокара палец по няколко упорити камъчета, за да ги махне от подутата ми кожа.

Той промърмори успокоително, когато потръпнах, и заговори, за да ме разсее:

— На колко години си? На дванадесет?

— На четиринадесет и три четвърти.

Сините му очи проблеснаха.

— Малко си дребничка за четиринадесет и три четвърти.

— Не съм — възразих възмутено. — Тази година ще ми е втора в гимназията. А ти на колко си?

— На седемнадесет и две пети.

Сковах се от кроткия присмех, но когато срещнах погледа му, забелязах игриво пламъче. Никога не съм усещала толкова силно привличане към друго човешко същество — топлотата и любопитството се смесиха и образуваха във въздуха неизречен въпрос.

Такова нещо се случва няколко пъти през живота. Срещаш някой непознат и знаеш само, че трябва да узнаеш всичко за него.

— Колко братя и сестри имаш? — попита той.

— Нямам. Само аз, мама и приятелят й.

— Утре, ако успея, ще ти доведа сестра си Хана. Може да те запознае с някои деца тук и да ти покаже от кои да страниш — Харди дръпна струята от ожулените ми колене — вече бяха розови и чисти.

— Ами момичето, с което говореше преди малко? Трябва ли да страня от нея?

Бърза усмивка.

— Това е Тамрин. Да, стой далеч от нея. Тя не харесва много другите момичета — отиде да спре водата, върна се и се надвеси над мен, докато седях на стъпалото, а тъмнокестенявата му коса се посипа върху челото. Искаше ми се да я отметна назад. Искаше ми се да го докосна, не чувствено, а смаяно.

— Вкъщи ли се прибираш? — попита Харди и ми подаде ръка. Дланите ни се докоснаха. Той ме издърпа на крака и се увери, че стоя стабилно, преди да ме пусне.

— Още не, трябва да изпълня една поръчка. Нося чек за господин Садлек — бръкнах в задния си джоб, за да се уверя, че чекът все още е там.

Името предизвика бръчка между правите му тъмни вежди.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда — уверих го аз, макар че предложението му ми достави свенливо удоволствие.

— Напротив. Майка ти не би трябвало да те изпраща на рецепцията сама.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, когато го видиш — Харди обхвана раменете ми с ръце и каза категорично: — Ако се налага да ходиш при Луис Садлек, по каквато и да е причина, първо ме повикай.

Допирът на ръцете му ме наелектризира. Гласът ми прозвуча задъхано, когато казах:

— Не искам да те затруднявам.

— Не ме затрудняваш — той отново сведе поглед към мен за момент и леко отстъпи назад.

— Много мило от твоя страна.

— Как пък не — поклати глава той и отвърна със саркастична усмивка: — Не съм мил. Само че някой трябва да те наглежда заради питбулите на госпожица Марва и заради Садлек.

Тръгнахме заедно по главната алея, а Харди скъси крачката си, за да върви наравно с мен. Когато поехме в съвършен синхрон, изпитах дълбоко задоволство. Вечно можех да вървя така редом с него. Малко пъти през живота си съм изживявала даден момент толкова пълно, без някъде в периферията да се спотайва самота.

Когато заговорих, гласът ми прозвуча лениво дори в собствените ми уши, все едно се бяхме излегнали в гъста трева под сянката на някое дърво:

— Защо твърдиш, че не си мил?

Тих и мрачен смях.

— Защото съм неразкаял се грешник.

— И аз — не беше вярно, разбира се, но ако младежът беше неразкаял се грешник, и аз исках да бъда такава.

— Не, не си — отвърна той с мързелива увереност.

— Как можеш да го твърдиш, след като не ме познаваш?

— Личи си.

Стрелнах го тайно с поглед. Изкушавах се да го попитам какво още разбира от вида ми, но се боях, че вече знам това. Небрежно вързаната ми конска опашка, скромната дължина на отрязаните ми панталони, големите очила и неоскубаните вежди… това едва ли се доближаваше до страстните фантазии на едно момче. Реших да сменя темата.

— Господин Садлек лош ли е? — попитах аз. — Затова ли не трябва да се срещам с него сама?

— Той наследи паркинга за каравани от родителите си преди около пет годни и оттогава тормози всяка жена, която срещне. Опита и с майка ми един-два пъти, докато не му казах, че ако го направи пак, ще се погрижа да се превърне в петно върху земята от тук до Шугар Ленд.

Нито за миг не се усъмних в твърдението му. Въпреки младостта си Харди беше достатъчно едър, за да навреди сериозно на някого.

Стигнахме до къщата от червени тухли, вкопчена в плоската изсъхнала земя като кърлеж. Голям черно-бял надпис „Ранчо Лупинус, подвижни домове“ беше поставен отстрани на къщата, най-близо до главния път, а в ъглите бяха закрепени китки лупинуси. От другата страна на табелата редица розови фламинги, осеяни с дупки от куршуми, беше подредена успоредно на пътя.

По-късно щях да установя, че някои от обитателите на паркинга за каравани, включително и господин Садлек, имат навика да посещават съседното поле, за да се упражняват в стрелба по мишени. Стреляха по мишени с формата на фламинго, които отскачаха назад, когато ги улучеха. Когато някое фламинго беше вече твърде надупчено, за да се използва, го поставяха стратегически на предния вход на паркинга за каравани като реклама за уменията на обитателите.

„Отворено“. Табелата висеше на страничното прозорче до входната врата. Почерпила смелост от стабилното присъствие на Харди до мен, аз се приближих към входната врата, почуках колебливо и я отворих.

Една чистачка латиноамериканка бършеше пода във вестибюла. В ъгъла касетофон игриво свиреше полка ритъма на тексаската кънтри музика. Момичето вдигна поглед и заговори на бърз испански:

— Cuidado, el piso es mojado.

Знаех само няколко думи на този език. Нямах представа какво ми казва, затова извинително поклатих глава. Само че Харди незабавно отговори:

— Gracias, tendremos cuidados — положи ръка в средата на гърба ми. — Внимавай, подът е мокър.

— Говориш испански? — попитах го, леко изненадана.

— А ти не? — изви кафявите си вежди той.

Поклатих глава сконфузено. Винаги малко съм се срамувала, че въпреки произхода си не говоря езика на баща си.

Висока и тежка фигура се появи в рамката на вратата на предната стая. На пръв поглед Луис Садлек беше мъж с хубава външност. Само че това бе съсипана хубост, тялото и лицето му издаваха упадъка от редовното задоволяване на плътските му страсти. Раираната му спортна риза не бе пъхната в панталона в опит да прикрие талазите на кръста му. Макар че материята на панталона му приличаше на евтин полиестер, ботите му бяха направени от синкава змийска кожа. Ярки подутини около бузите и шията загрозяваха правилните му и плавни черти.

Садлек ме изгледа с небрежен интерес и устните му се разтеглиха в мръснишки шеговита усмивка. Най-напред заговори на Харди:

— Коя е малката пачавра?

С ъгълчето на очите си забелязах как чистачката застива и за миг престава да търка пода. Явно твърде често чуваше тази дума и знаеше значението й.

Тъй като забелязах как Харди тутакси стисна челюсти и сви юмруци отстрани на тялото си, аз побързах да отговаря:

— Господин Садлек, аз съм…

— Не я наричай така — предупреди Харди с тон, от който косъмчетата на шията ми настръхнаха.

Двамата се втренчиха един в друг с осезаема враждебност, без никой да отклонява поглед. Един мъж доста след разцвета на силите си и едно момче, на което разцветът тепърва предстоеше. Само че изобщо не се съмнявах какъв ще бъде изходът от боя, ако се стигнеше дотам.

— Аз съм Либърти Джоунс — представих се и се опитах да загладя положението. — С майка ми се нанасяме в новата каравана — извадих плика от задния си джоб и му го подадох. — Тя ми каза да ви дам това.

Садлек взе плика и го пъхна в джоба на ризата си, като ме огледа от глава до пети.

— Значи Даяна Джоунс е твоята майка, а?

— Да, господине.

— Че как жена като нея е родила такова тъмнокожо девойче като теб? Сигурно баща ти е бил мексиканец.

— Да, господине.

Той се подсмихна и поклати глава. По устните му се разля още една усмивка.

— Кажи на майка си следващия път лично да ми донесе чека за наема. Предай й, че искам да поговорим за нещо.

— Добре — нетърпелива да се освободя от присъствието му, дръпнах стегнатата ръка на Харди. След като метна последен предупредителен поглед към Луис Садлек, Харди ме последва до вратата.

— По-добре недей да се мъкнеш с бял боклук като Кейтс, момиченце — провикна се Садлек след нас. — Те са таралеж в гащите. А Харди е най-лошият от тях.

Само след минути в негово присъствие имах чувството, че съм газила до гърдите в боклук. Смаяно погледнах Харди:

— Ама че гадняр.

— Може да се каже.

— Има ли жена и деца?

— Доколкото знам, има два развода — поклати глава Харди. — Някои жени в града явно го смятат за добра партия. По вида му не личи, но май има някакви пари.

— От паркинга с караваните ли?

— От това и от едно-две странични занимания.

— Какви странични занимания?

Той се засмя мрачно:

— Не ти трябва да знаеш.

Повървяхме до кръстовището на осморката в умислено мълчание. Вече се смрачаваше и в паркинга се появяваха признаци на живот… пристигаха автомобили, през тънките стени се чуваше звукът от телевизори и гласове, миришеше на готвено. Бялото слънце беше полегнало на хоризонта и цветът му изтичаше като кръв, докато небето не се обагри в пурпурно, оранжево и кървавочервено.

— Тук ли е? — попита Харди и спря пред моята бяла каравана със спретнатия пръстен от алуминиева обшивка.

Кимнах още преди да видя профила на майка си в прозорчето на кухничката.

— Да — въздъхнах облекчено. — Благодаря ти.

Стоях и го гледах през очилата си с кафяви рамки, а Харди се пресегна, за да отметне кичур коса, измъкнал се от опашката ми. Мазолестият връх на пръста му леко ожули челото ми, все едно ме близна котешко езиче.

— Знаеш ли какво ми напомняш? — попита той, изучавайки ме. — На сова елф.

— Няма такова нещо — заявих.

— Напротив, има. Живеят предимно на юг от долината на Рио Гранде и отвъд нея. Но понякога совите елфи се промъкват и дотук. Виждал съм една — с помощта на палеца и на показалеца си той показа дължина от десетина сантиметра. — Ето толкова са големи. Сладка малка птичка.

— Не съм малка — възпротивих се аз.

Харди се усмихна. Сянката му надвисна над мен и затули сиянието на залеза от заслепените ми очи. Усетих непознато раздвижване в себе си. Искаше ми се да пристъпя по-напред в сянката, докато се докосна до тялото му и усетя ръцете му да обгръщат тялото ми.

— Знаеш ли, Садлек беше прав — каза той.

— За кое?

— Че съм таралеж в гащите.

Знаех го. Разбунтуваното ми сърце го знаеше, знаеха го и омекналите ми колене, знаеше го и свитият ми корем.

— Обичам таралежите — успях да отвърна и смехът му се накъдри във въздуха.

Отдалечи се с грациозната си широка крачка, тъмна и самотна фигура. Спомних си колко силни бяха ръцете му, когато ме вдигна от земята. Наблюдавах го, докато се скри от поглед, и усетих гърлото си топло и изтръпнало, все едно съм глътнала лъжица топъл мед.

Залезът приключи с дълга пролука от светлина, обрамчила хоризонта, все едно небето беше огромна врата, от която Бог надничаше за последен път. „Лека нощ, Уелкъм“, казах си и влязох в караваната.