Лайза Клейпас
Захарче (12)

Дванадесета глава

„Полетете с Текс Уест!

Готови ли сте за носеща удовлетворение и насочена към хората работа в небето? Пътувайте, учете се, разширявайте хоризонтите си като стюардеса на Текс Уест, най-бързо разрастващата се национална авиокомпания. Може би ще предпочетете да се свържете с нашите местни офиси в Калифорния, Юта, Ню Мексико, Аризона, Тексас. Трябва да имате диплома за средно образование и ръст между метър и петдесет и метър и седемдесет. Не се правят изключения. Посетете приемните ни и открийте повече за вълнуващите възможности, които предлага Текс Уест.“

Винаги съм мразела да летя. Летенето със самолет е оскърбление за природата. Хората трябва да си стоят на земята. Оставих обявите и погледнах към Карингтън, която седеше във високото си столче и тъпчеше устата си със спагети. Повечето й коса беше вързана на кукуригу на темето и беше защипана с голяма червена шнола. Беше само по памперс. Бяхме установили, че почистването след вечеря е много по-лесно, ако се храни голичка.

Карингтън ме изгледа сериозно с голямо оранжево петно от соса на устата и брадичката.

— Какво ще кажеш да се преместим в Орегон? — попитах аз.

По малкото й кръгло личице се разля усмивка и се показаха редки бели зъбки.

— Супер, става.

Това беше последната й любима фраза, а другата беше „няма начин“.

— Ти можеш да ходиш на детска градина — продължих аз, — докато аз сервирам малки шишенца „Джак Даниълс“ на раздразнителни бизнесмени. Как ти се струва?

— Супер, става.

Наблюдавах как Карингтън педантично изважда парченце от варения морков, който бях успяла да пъхна в соса за спагетите й. След като лиши ивичката спагети от възможно най-много хранителна стойност, тя лапна крайчето и го всмукна.

— Престани да махаш зеленчуците — скарах й се аз, — защото ще ти дам броколи.

— Няма начин — каза тя с пълна със спагети уста и аз се засмях.

Разгледах бележките, които си бях нахвърляла относно възможностите за работа за момиче с диплома за средно образование и без никакъв стаж. Засега явно можех да стана касиерка в супермаркет, шофьор на помпа за канализацията, бавачка, чистачка в „Хепи Хелпърс“ или да се грижа за котките в една ветеринарна клиника. Заплащането навсякъде беше горе-долу каквото очаквах, тоест мизерно. Най-малко ми се искаше да ставам бавачка, защото това означаваше, че ще се грижа за нечии други деца вместо за Карингтън.

Седях и гледах пръснатите пред себе си ограничени възможности под формата на страници от вестници. Чувствах се дребна и безпомощна, а не исках да свиквам с това усещане. Имах нужда от работа, на която да се задържа известно време. Нямаше да е добре нито за мен, нито за Карингтън, ако непрекъснато се местя от място на място. А и едва ли можех да очаквам някакво повишение в супермаркет.

Забелязах, че Карингтън хвърля парченцата морков върху вестника пред себе си, и промърморих:

— Престани, Карингтън — издърпах вестника и понечих да го смачкам, но спрях, когато забелязах напръсканата в оранжеви петна обява отстрани.

„Нова професия за по-малко от година!

Винаги се търсят добре подготвени стилисти — в добри и в лоши времена. Всеки ден милиони хора отиват при любимите си стилисти за подстригване, боядисване, химически процедури и други необходими козметични услуги. Познанията и уменията, които ще придобиете в Академията по фризьорство и козметика в Източен Хюстън, ще ви подготвят за успешна кариера във всеки аспект от козметичния бизнес, който изберете. Кандидатствайте в Академията и нека бъдещето ви започне.

Предлага се финансова помощ за одобрените кандидати.“

На един паркинг за каравани човек често чува думата „работа“. На нашия паркинг хората непрекъснато губеха работата си, търсеха работа, кръшкаха от работа, настояваха някой да се хване на работа. Само че доколкото знаех, никой нямаше професия.

Толкова много исках да имам разрешително за стилист, че направо не издържах. Исках да работя на толкова места, да науча толкова много. Смятах, че имам подходящ темперамент за стилист, а освен това имах и стимул. Имах всичко, освен пари.

Нямаше смисъл да кандидатствам. Само че гледах ръцете си като чужди, докато бършеха парченцата морков и откъсваха обявата.

 

 

Директорката на Академията, госпожа Мария Васкес, седеше на бъбрековидно дъбово бюро в стая с бледосини стени. Поставени в метални рамки снимки на красиви жени висяха на равно разстояние. Миризмата от студиото и от различните работни помещения се долавяше и в административната част — смес от лак за коса и шампоан, и острият дъх на препарати за изрусяване. Миризмата на фризьорски и козметичен салон. Обожавах я.

Прикрих изненадата си при откритието, че директорката е от латиноамерикански произход. Беше слаба жена с изсветлени кичури, с ъгловати рамене и строго лице със силни кости.

Обясни ми, че академията е приела кандидатурата ми, но имали толкова много студенти, че не можели да осигуряват финансова помощ всеки семестър. Ако не мога да си позволя да посещавам школата без стипендия, дали не бих искала да ме включат в списък на чакащите и да опитам отново следващата година?

— Да, госпожо — казах аз със сковано от разочарование лице и с усмивка, наподобяваща тънка пукнатина. Веднага си изнесох мислено една лекция. Списък с чакащи не е краят на света. Не че нямах много неща за вършене междувременно.

Очите на госпожа Васкес бяха много мили. Каза, че ще ми се обади, когато дойде време да попълня нов формуляр, и че се надява пак да се видим.

На връщане към ранчото „Лупинус“ се опитах да си представя как ще изглеждам със зелената риза от униформата на „Хепи Хелпърс“. Не е чак толкова зле, казах си. Почистването и подреждането на чуждите домове винаги е било по-лесно от почистването на своя собствен дом. Щях да се постарая максимално. Щях да бъда най-усърдната служителка в „Хепи Хелпърс“ на планетата.

Докато си приказвах наум, не обръщах внимание къде вървя. Съзнанието ми беше толкова ангажирано, че бях тръгнала по дългия маршрут, а не по краткия. Оказах се на пътя, който минаваше покрай гробището. Намалих, завих по алеята на гробището и минах покрай будката на служителите. Паркирах и се залутах сред надгробните камъни — градина от гранит и мрамор, изникнала от земята.

Гробът на мама беше най-новият — спартанска могила от сурова пръст, която прекъсваше старите коридори от трева. Застанах в долната част на гроба на майка си, като че ли се нуждаех от доказателство, че това наистина се е случило. Не можех да повярвам, че тялото на майка ми е там долу в онзи ковчег с картина на Моне и със синя сатенена възглавница и покривало. Изпитах клаустрофобия. Разкопчах горното копче на ризата си и изтрих влажното си чело с ръкава.

Избликът на паника се оттегли, когато забелязах нещо до бронзовата плоча — някакво жълто петно. Заобиколих гроба и отидох да проуча какво е. Беше букет жълти рози. Цветята бяха в бронзов съд, заровен в пръстта, така че ръбът му да е на нивото на земята. Бях забелязала подобни вази в каталога на господин Фъргюсън, но струваха по триста и петдесет долара, затова изобщо не бях се замисляла да купувам. Колкото и да бе мил господин Фъргюсън, едва ли щеше да ми подхвърли този скъп предмет, при това, без да ми спомене нито дума.

Извадих една роза от букета и вдигнах към лицето си стеблото, от което капеше вода. Поради топлината ароматът й беше особено силен и от полуотворения цвят струеше благоухание. Много видове жълти рози нямат никакъв мирис, но тази, каквато и да бе, имаше силен аромат, подобен на ананас.

С палец изроних бодлите на път за администрацията на гробището. Жена на средна възраст с червеникавокестенява коса с формата на каска седеше на рецепцията. Попитах я кой е поставил бронзовата ваза на гроба на майка ми, а тя каза, че не може да ми даде тази информация, било лично.

— Но става дума за майка ми — възкликнах аз повече объркана, отколкото раздразнена. — Може ли човек просто да прави това?… Да сложи нещо на нечий гроб?

— Да не искате да го махнем?

— Не, но… — исках бронзовата ваза да остане на мястото си. Ако можех да си позволя, самата аз щях да купя такава. — Но искам да знам кой я е донесъл за мама.

— Не мога да ви кажа — след минута-две жената се съгласи да ми даде името на цветаря, доставил розите. Беше магазинче в Хюстън, което се казваше „Флауър Пауър“.

Следващите няколко дни ми бяха заети с изпълняването на поръчки, с попълване на молби за работа при „Хепи Хелпърс“ и с явяване на интервю. Едва в края на седмицата имах възможност да се обадя в цветарския магазин. Момичето, което вдигна телефона, каза „Моля, изчакайте“ и преди да успея да кажа нещо, вече слушах как Франк Уилямс пее „Просто не ми харесва този живот“. Седях на капака на тоалетната чиния, леко притиснала слушалката към ухото си, и наблюдавах как Карингтън си играе във ваничката си. Съсредоточено преливаше вода от една пластмасова чашка в друга, а след това добавяше течен сапун и триеше с пръстче.

— Какво правиш, Карингтън? — попитах.

— Нещо.

— Какво?

Тя изля сапунената течност върху коремчето си и потърка:

— Гланц за хора.

— Изплакни се… — подех аз, но в този момент в слушалката прозвуча гласът на момичето.

— „Флауър Пауър“, с какво мога да ви помогна?

Обясних й за какво става дума и я попитах дали може да ми каже кой е изпратил жълтите рози на гроба на майка ми. Както очаквах, отговори, че няма право да разкрива името на изпращача.

— Според компютъра има поръчка същите цветя да се изпращат на гробището всяка седмица.

— Какво? — прималяло попитах аз. — Дузина жълти рози всяка седмица?

— Да, така пише.

— Колко време?

— Няма крайна дата. Може да продължи доста.

Челюстта ми увисна, като да беше на панти.

— И няма начин да ми кажете…

— Не — категорично заяви момичето. — Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не, струва ми се. Аз… — преди да успея да кажа „благодаря ви“ или „довиждане“, чух друго звънене някъде при нея и тя затвори.

Мислено съставих списък на всеки човек, който би могъл да направи такова нещо.

Никой от познатите ми нямаше пари за това.

Розите идваха от тайния живот на мама, от миналото, за което никога не говореше.

Намръщено взех една сгъната кърпа и я разклатих:

— Ставай, Карингтън. Време е да излизаш.

Тя измрънка и неохотно ми се подчини. Извадих я от ваната и я избърсах, оглеждайки възхитено пълните крачета на гривнички и заобленото коремче на здравото момиченце. Според мен тя беше съвършена във всяко отношение.

Любимата ни игра беше да направим палатка от кърпата, след като избършех Карингтън. Дръпнах кърпата над главите ни и двете се разкикотихме под влажния плат и целувахме връхчетата на носовете си.

Звънът на телефона прекъсна играта ни и аз бързо увих Карингтън в кърпата.

Натиснах копчето.

— Ало?

— Либърти Джоунс?

— Да?

— Обажда се Мария Васкес.

За миг останах без думи, тъй като тя бе последният човек, когото очаквах да чуя.

Васкес обаче запълни мълчанието с лекота:

— От Академията по фризьорство и козметика…

— Да, да. Извинете, аз… Как сте, госпожо Васкес?

— Добре съм, Либърти, благодаря. Имам добри новини за теб, ако все още проявяваш интерес към това да учиш в академията тази година.

— Да — успях да прошепна и внезапно вълнение ме стисна за гърлото.

— Оказа се, че току-що се е освободило още едно място в програмата ни за стипендии за тази година. Мога да ти предложа пълна финансова подкрепа. Ако искаш, мога да ти пратя формулярите по пощата, или пък ще минеш да ги вземеш лично?

Силно стиснах очи и толкова здраво държах слушалката, че не знам как не се счупи. Усетих пръстчетата на Карингтън да проучват лицето ми и да си играят с миглите ми.

— Благодаря ви. Благодаря ви. Ще дойда утре. Благодаря ви.

Чух директорката тихо да се смее.

— Добре дошла, Либърти. Радваме се, че ще учиш в нашата програма.

Затворих, прегърнах Карингтън и се провикнах:

— Приеха ме! Приеха ме! — тя се заизвива и се закиска, споделяйки вълнението ми, макар да не разбираше каква е причината. — Ще уча, ще стана стилист. Никакъв „Хепи Хелпърс“. Не мога да повярвам! О, миличка, май ще ни се усмихне късметът!

 

 

Не очаквах да бъде лесно. Но усилената работа се понася много по-лесно, когато става дума за нещо, което искаш да правиш, а не за нещо, относно, което нямаш право на избор.

Казано е:

„Сам опъвай каиша“

Каишът беше училището. Никога не съм се чувствала толкова умна, колкото мама смяташе, че съм, но бях убедена, че ако наистина искам нещо, ще намеря начин да напъна мозъка си и да го усвоя.

Сигурно много хора смятат, че е лесно да ходиш в училище за стилисти, какво толкова. Само че всъщност трябва да научиш доста неща, преди изобщо да припариш до ножиците.

В програмата имаше описание на курсове като „Стерилизационна бактериология“, изискващ работа в лаборатория и теоретична подготовка… „Химическа промяна“, където щяхме да учим за процедурите, материалите и техниките за къдрене и изправяне на косата… и „Боядисване на коса“, където бяха включени уроци по анатомия, физиология, химия, процедури, специални ефекти и решаване на проблеми. И това беше само началото. Прегледах брошурата и разбрах защо са нужни девет месеца, за да получиш диплома.

В крайна сметка приех почасовата работа в заложната къща, работех вечер и през почивните дни, а Карингтън водех на детски ясли. Двете с Карингтън живеехме съвсем оскъдно, хранехме се с бял хляб и фъстъчено масло, полуфабрикатни буритос, полуготови супи със спагети, намалени зеленчуци и плодове от консерви с вдлъбнатини. Купувахме си дрехи и обувки на изплащане. Тъй като Карингтън нямаше още пет години, все още можехме да ползваме Програмата за подпомагане на жени, бебета и деца, която финансираше имунизациите. Само че нямахме здравна осигуровка, което означаваше, че не можем да си позволим да се разболяваме. Разреждах плодовите сокове на Карингтън и търках зъбите й като луда, защото не биваше да получава кариеси. Всяко ново и странно почукване в колата беше предзнаменование за скъпоструващ проблем, притаен под капака. Всяка сметка трябваше да бъде подробно разгледана, всяка нова такса от телефонната компания трябваше да се разучи.

Няма спокойствие, ако си беден.

Все пак семейство Рейес ни помагаха много. Позволяваха ми да водя Карингтън в магазина, където тя седеше отзад с книжките си за оцветяване, с пластмасовите животни и с картите за шиене, докато аз работех. Често ни канеха на вечеря, а майката на Луси винаги настояваше да вземем каквото е останало. Обожавах госпожа Рейес, която знаеше португалска поговорка почти за всяка ситуация, например: „Красотата не храни прасетата“. Така изразяваше критиката си към Мат, красивия, но некадърен приятел на Луси.

Не се виждах често с Луси, защото тя учеше в колеж и се срещаше с момче, с което се бе запознала в часа по ботаника. От време на време Луси се отбиваше в магазина с Мат и си говорехме през плота няколко минути, преди те да излязат да вечерят някъде. Не мога да кажа, че понякога не й завиждах. Луси имаше любящо семейство, приятел, пари, нормален живот и добро бъдеще. А аз нямах семейство, непрекъснато бях изморена, трябваше да броя всяко пени и дори да си търсех гадже, нямаше как да си намеря, понеже навсякъде бутах детска количка. Мъжете на двадесетина години не се възбуждат при вида на чанта с памперси.

Само че това нямаше значение, докато бях с Карингтън. Когато я вземах от яслите или от госпожица Марва, а тя хукнеше към мен с разперени ръчички, това беше най-сладкият миг в живота. Беше започнала да учи думи по-бързо, отколкото телевизионен проповедник раздава благословии, затова двете разговаряхме непрекъснато. Спяхме заедно всяка нощ, преплели крака, докато Карингтън бъбреше. Разказваше ми за приятелите си от детската градина, оплакваше се от децата, чиито рисунки били „просто драсканици“, и ми докладваше на кого се е паднало да бъде майката, когато през почивките си играели на къща.

— Краката ти боцкат — оплака се тя една нощ. — Искам да са гладки.

Досмеша ме. Бях изтощена, притеснявах се за един изпит на следващия ден, имах около десет долара в чековата си сметка, а сега трябваше да се оправям и с хлапе, което критикуваше козметичните ми навици.

— Карингтън, едно от предимствата на това да нямаш гадже е, че може няколко дни да не си бръснеш краката.

— Какво означава това?

— Означава, че това е положението.

— Добре — тя се сгуши по-надълбоко във възглавницата си. — Либърти?

— Какво?

— Кога ще си намериш приятел?

— Не знам, миличка. Сигурно ще мине известно време.

— Може би ако си обръснеш краката, ще успееш да си намериш.

— Имаш право — засмях се. — Заспивай.

 

 

През зимата Карингтън пипна упорита настинка, впоследствие превърнала се в раздираща кашлица, от която като че ли костите й дрънчаха. Изпи цяло шише сироп, който се продаваше без рецепта, но ефектът беше нищожен. Един ден се събудих от нещо, което ми прозвуча като кучешки лай, и си дадох сметка, че гърлото на Карингтън е подуто и тя едва успява да диша. Ужасена повече от всякога, я откарах в болницата, където ни приеха и без осигуровка.

Поставиха на сестра ми диагноза круп и извадиха пластмасова маска, прикрепена към някакъв апарат, който изпомпваше лекарство като сивкавобяла мъгла. Уплашена от шума на машината и, разбира се, от маската, Карингтън се сви в скута ми и заплака жално. Колкото и да я убеждавах, че няма да боли, че ще се почувства по-добре, тя отказваше да се съгласи, а тялото й се разтърсваше от спазматична кашлица.

— Може ли аз да й сложа маската? — попитах аз отчаяно медицинския брат. — Само да й покажа, че не боли? Моля ви!

Той поклати глава и ме изгледа като че ли бях луда. Обърнах разреваната си сестра в скута си с лице към мен.

— Карингтън, чуй ме. Карингтън! Това е просто игра. Ще си представим, че си астронавт. Позволи ми да ти сложа маската само за минутка. Ти си астронавт, на коя планета искаш да отидеш?

— На планетата у дома — проплака тя.

След още няколко минути плач от нейна страна и настояване от моя си поиграхме на Карингтън космическата изследователка, докато медицинският брат не прецени, че не е вдъхнала достатъчно вапонефрин.

Отнесох сестра си обратно до колата в студената нощ. Тя вече беше изтощена и спеше дълбоко. Главата й беше отпусната на рамото ми, а крачетата й бяха увити около кръста ми. Насладих се на уязвимата й тежест в ръцете си.

Докато Карингтън спеше на седалката, аз плаках по целия път до къщи, защото се чувствах неспособна, притеснена, изпълнена с обич, облекчение и тревога.

Чувствах се като родител.

 

 

С течение на времето взаимоотношенията между госпожица Марва и господин Фъргюсън придобиха чепатата нежност на двама независими човека, които нямат причина да се влюбват, но въпреки това са го сторили. Бяха хубава двойка — пиперливата природа на госпожица Марва, уравновесена от упоритото спокойствие на господин Фъргюсън.

Госпожица Марва беше заявила на всеки, който бе благоволил да я изслуша, че няма никакво намерение да се омъжва. Никой не й вярваше. Мисля, че онова, което най-сетне убеди Марва, бе фактът, че въпреки стабилното си финансово положение Артър Фъргюсън явно беше мъж, който се нуждаеше от грижи. Липсваха копчета от ръкавелите му. Понякога пропускаше някое хранене просто защото забравяше. Чорапите му невинаги бяха еднакви. Някои мъже просто разцъфват, ако има кой да ги ръчка, а госпожица Марва призна, че вероятно има нужда да ръчка някого.

След като се срещаха осем месеца, госпожица Марва приготвила любимото ядене на Артър Фъргюсън — задушено с бира, зелен фасул и голям тиган пържени царевични питки. А също и прочутата й торта за десерт, след което, разбира се, той й бе предложил.

Госпожица Марва ми съобщи новината стеснително и твърдеше, че Артър явно я е надхитрил по някакъв начин, защото нямало никаква причина жена със самостоятелен бизнес да се омъжва. Само че аз виждах колко е щастлива. Радвах се, че след всички превратни моменти в живота си госпожица Марва си е намерила свестен мъж. Каза, че щели да заминат за Лас Вегас, за да ги ожени някой Елвис, след което щели да гледат шоуто на Уейн Нютън, а може би и онези типове с тигрите. След като се върнат, госпожица Марва щеше да напусне караваната и да се премести в тухлената къща на господин Фъргюсън в града, която той й бе дал разрешението си да преобзаведе напълно.

Имаше по-малко от осем километра от караваната на госпожица Марва до новия й дом, само че тя бе изминала по-голямо разстояние, отколкото можеш да измериш с километража. Отиваше в различен свят, придобиваше нов статут. Мисълта, че вече няма да мога да притичам по улицата, за да я посетя, ме разстройваше и потискаше.

След като госпожица Марва си замина, нищо не задържаше двете ни с Карингтън в ранчото „Лупинус“. Живеехме в стара къща на колела, която не струваше нищо и се намираше на парче земя под наем. Тъй като следващата година сестра ми тръгваше в предучилищна, трябваше да намеря апартамент в квартал, където има хубаво училище. Реших да си намеря работа в Хюстън, ако имам късмета да изкарам предстоящите изпити пред Комисията по фризьорство и козметика.

Исках да се махна от паркинга с каравани — исках го дори повече за сестра си, отколкото за себе си. Но в същото време това щеше да означава да прекъсна последната си връзка с мама. И с Харди.

Усещах болезнено липсата на мама всеки път, когато ми се приискаше да споделя с нея нещо, случило се с мен или с Карингтън. Много след като почина имаше мигове, когато детето в мен, нуждаещо се от утеха, все още плачеше за нея. А после, когато скръбта намаля с времето, мама започна все повече да се отдалечава. Не можех да си спомня как точно звучеше гласът й, каква форма имаха предните й зъби, какъв цвят имаха бузите й. Борех се да съхраня подробностите, все едно задържах вода в шепа.

Загубата на Харди беше почти толкова болезнена, но по различен начин. Забелязах, че ако някой мъж ме погледнеше с интерес, заговореше ме или се усмихнеше, аз отчаяно започвам да търся у него нещо, което да ми напомня за Харди. Не знаех как да престана да го желая. Не че таях някаква надежда — знаех, че никога повече няма да го видя, но това не ми пречеше да сравнявам всеки друг мъж с Харди и да установявам, че всички те имат недостатъци. Бях се изтощила от обичта си към него като кос, който се бори със собственото си отражение върху стъклото.

Защо любовта беше толкова лесна за някои хора и толкова трудна за други?

Повечето ми приятелки от гимназията вече бяха омъжени. Луси беше сгодена за гаджето си Мат и твърдеше, че не изпитва никакви съмнения. Мислех си, че би било чудесно да мога да разчитам на някого. За свой срам си мечтаех как Харди се връща при мен, как казва, че е сбъркал, като е заминал, и как двамата намираме начин да успеем, защото не си е струвало да бъдем разделени.

Ако самотата беше избор, каква беше другата възможност? Да се примиря, с каквото имам и да се опитам да бъда щастлива така? Но беше ли честно към човека, с когото се примиряваш? Трябваше да има някакъв мъж, който да ми помогне да преодолея чувствата си към Харди. Трябваше да го намеря, ако не заради себе си, то поне заради малката си сестра. Карингтън нямаше мъжко влияние в живота си. Досега бе имала мама, госпожица Марва и мен. Не разбирах много от психология, но знаех, че бащите или личностите, заемащи тяхното място, оказват силно въздействие върху характера на децата. Питах се ако бях прекарала още време с баща си, колко ли по-различен щеше да бъде моят избор.

Истината беше, че изпитвах неудобство в присъствието на мъже. Те бяха чужди същества с техните крепки ръкостискания, с манията си по червените спортни автомобили и по мощните механични инструменти, и с явната си неспособност да сменят рулото тоалетна хартия, когато свърши. Завиждах на момичетата, които разбираха мъжете и се чувстваха удобно в тяхната компания.

Дадох си сметка, че няма да си намеря мъж, докато не склоня да се изложа на евентуална беда, докато не приема опасността да бъда отхвърлена, предадена и с разбито сърце, която неизменно съпътства любовта. Обещах си, че някой ден ще бъда готова да поема този риск.