Лайза Клейпас
Захарче (17)

Седемнадесета глава

Всеки път, когато Гейдж Травис ме погледнеше, явно искаше да ме разкъса парче по парче. Не бясно, а да ме кълца бавно и методично.

Джак и Джо се отбиваха веднъж седмично, но Гейдж идваше в къщата всеки ден. Той помагаше на Чърчил да влиза и да излиза от душа и да се облича, а освен това го караше на преглед. Колкото и да не ми харесваше Гейдж, трябва да призная, че той беше добър син. Можеше да настоява Чърчил да наеме медицинска сестра, но вместо това идваше лично да се грижи за баща си. В осем часа всяка сутрин, нито минута по-рано или по-късно. Присъствието му се отразяваше добре на Чърчил, който беше капризен поради съчетанието на скука, болка и постоянно неудобство. Но колкото и да ръмжеше Чърчил, не забелязах Гейдж да прояви раздразнение нито веднъж. Винаги беше спокоен, толерантен и умел.

Докато не попаднеше в мое присъствие и тогава ставаше пълен негодник. Гейдж ми даде ясно да разбера, че по негово мнение аз съм паразит, златотърсачка и дори по-лошо. Не обръщаше внимание на Карингтън по друг начин, освен да отбележи лаконично присъствието в къщата на някакъв дребосък.

В деня, когато се нанесохме, напъхали вещите си в кашони, си помислих, че Гейдж ще ме изхвърли в съвсем физическия смисъл на думата. Бях започнала да си разопаковам нещата в спалнята, която си бях избрала — красиво помещение с бели прозорци, зелени като мъх стени и кремави корнизи. Спрях се на тази стая заради черно-белите снимки на стената. Бяха изображения от Тексас: кактус, ограда от бодлива тел, кон и за мое огромно удоволствие — снимка анфас на броненосец, който гледаше право към обектива. Приех това като добър знак. Карингтън щеше да спи през две стаи от моята в малка, но красива спалня с тапети на жълти и бели ивици.

Когато отворих куфара върху огромната спалня, на вратата се появи Гейдж. Пръстите ми се вкопчиха в ръба на куфара и кокалчетата ми щръкнаха толкова много, че човек би могъл да настърже на тях моркови. Притесних се, макар да съзнавах, че съм горе-долу в безопасност — Чърчил несъмнено нямаше да му позволи да ме убие.

Тялото му изпълни рамката на вратата, изглеждаше едър, жесток и безмилостен.

— Какво правиш тук, по дяволите? — тихият му глас ме разстрои много повече, отколкото ако беше креснал.

Отговорих с пресъхнали устни:

— Чърчил каза, че мога да си избера стаята.

— Можеш или да си тръгнеш доброволно, или аз да те изхвърля. Повярвай ми, по-добре е да си тръгнеш сама.

Не помръднах.

— Ако имаш проблем, говори с баща си. Той иска да бъда тук.

— Пет пари не давам. Омитай се.

Струйка пот се спусна през средата на гърба ми. Не помръднах. Той стигна до мен с три крачки и стисна болезнено ръката ми. От гърлото ми се откъсна смаяно възклицание.

— Махни си ръцете от мен! — борех се да се откопча от него, но гърдите му не поддаваха, масивни като ствола на як дъб.

— Отдавна ти казах, че няма да… — той замълча. Пусна ме толкова внезапно, че залитнах една крачка назад. Острото ни дишане прониза тишината. Беше вперил поглед към тоалетката, където бях поставила няколко снимки в рамки. Разтреперана покрих ръката си там, където ме бе стиснал. Разтрих мястото, като че ли исках да изтрия допира му, но все още усещах невидим отпечатък върху кожата си.

Той се приближи до тоалетката и взе една от снимките.

— Коя е тази?

Беше снимка на мама, направена скоро след сватбата й с татко. Беше невъзможно млада, руса и красива.

— Не я пипай — креснах аз и се метнах да взема снимката от ръката му.

— Коя е? — повтори той.

— Майка ми.

Наведе глава, надвесен над мен и вперил в лицето ми несигурен поглед. Бях толкова смаяна от рязкото спиране на сблъсъка ни, че не можех дори да го попитам какво, за Бога, му минава през главата. Удивено чувах шума от своето и от неговото дишане, които постепенно се изравниха и ритъмът на дробовете ни стана еднакъв. Светлината през капаците правеше и двама ни на ярки ивици и хвърляше остри сенки от миглите му върху горната част на бузите. Виждах основата на косъмчетата му под гладко обръснатата кожа, а това предвещаваше доста набола брада още следобед.

Навлажних устните си с език и погледът му проследи движението. Стояхме твърде близо един до друг. Усещах мириса на колосаната му яка, уханието на топла мъжка кожа и останах шокирана от реакцията си. Въпреки всичко ми се искаше да се приближа още по-близо. Исках да го помириша още по-силно.

Резка се вдлъбна между веждите му.

— Това не е краят — промърмори той и излезе от стаята, без да обели и дума повече.

Не се съмнявах, че е отишъл право при Чърчил, но мина много време, преди да науча какво са си казали и защо Гейдж бе решил да се откаже от битката в този конкретен случай. Знаех само, че Гейдж повече не се намеси, докато се настанявахме. Тръгна си преди вечеря, а Чърчил, Гретхен, Карингтън и аз отпразнувахме първата си вечер заедно. Ядохме риба, изпечена в малки бели хартиени пликове, и ориз, смесен с нарязани на дребно чушки и зеленчуци, които изглеждаха като конфети.

Когато Гретхен попита как са стаите ни и дали имаме всичко необходимо, двете с Карингтън отговорихме ентусиазирано. Карингтън заяви, че се чувства като принцеса в леглото си с балдахин, а аз отговорих, че също харесвам стаята си, че мекият зелен цвят на стените ми въздейства успокоително и че много ми допадат черно-белите снимки по стената.

— Трябва да го кажеш на Гейдж — грейна Гретхен. — Той направи тези снимки в колежа за часа си по фотография. Наложи се да се спотайва и да чака два часа броненосецът да се появи от дупката си.

През главата ми премина ужасяващо подозрение.

— О, Гретхен, дали случайно… дали това не е била стаята… — едва успях да изговоря името му: — … на Гейдж?

— Всъщност да — долетя спокойният й отговор.

О, Боже! Как така бях избрала тъкмо неговата стая от всички на втория етаж! Сигурно като ме е видял да влизам и да се настанявам там, да завладявам територията му… Чудех се как се бе метнал като бик на родео, хвърлящ клоуна във варел.

— Не знаех — едва чуто казах аз. — Някой трябваше да ми каже. Ще се преместя в друга.

— Не, не, не, той никога не спи там — възрази Гретхен. — Живее само на десет минути от тук. Стаята е празна от години, Либърти. Сигурна съм, че Гейдж ще остане доволен някой все пак да я използва.

Как ли пък не, казах си аз и пресегнах към чашата си с вино.

По-късно вечерта изпразних съдържанието на несесера си до мивката в банята. Когато отворих най-горното шкафче, чух нещо да се търкаля и да шуми. Проверих и открих няколко лични вещи, които явно бяха тук от доста време. Използвана четка за зъби, гребенче, стара тубичка с гел за коса… и кутийка с презервативи.

Обърнах се и затворих вратата на банята, преди да разгледам кутийката по-добре. Бяха останали три от дванадесетте пликчета. Беше марка, каквато не бях виждала преди, британска. Освен това отстрани на кутията пишеше нещо смешно: „С медал за качество, за да сте съвсем спокойни“

Медал за качество ли? Заприлича ми малко на табелките „образцов дом“. Не можех да не забележа малката жълта звезда в ъгъла на кутийката, в която пишеше „Изключително големи“

Съвсем уместно, кисело си помислих аз, като се има предвид, че вече мислех Гейдж Травис за голям задник.

Запитах се какво да правя с нещата му. И дума не можеше да става да връщам отдавна забравените презервативи на Гейдж. Но и не можех да изхвърля тези неща, защото някой ден можеше да си спомни за тях и да ме попита какво съм направила с нещата му. Затова ги избутах в дъното на шкафчето и подредих вътре и своите. Опитах се да не размишлявам върху факта, че двамата с Гейдж Травис си делим едно шкафче.

През първите седмици бях по-заета, отколкото когато и да било през живота си, и бях по-щастлива от времето преди смъртта на мама. Карингтън бързо си намери няколко нови приятели и се представяше добре в новото училище, което имаше компютърна зала, лаборатория, богата библиотека и всякакви допълнителни курсове. Бях се приготвила да посрещна проблеми с приспособяването, но засега Карингтън явно нямаше такива. Може би заради възрастта се адаптираше по-лесно към необикновения нов свят, в който се бе озовала.

Хората по принцип се държаха добре с мен, със сдържана сърдечност като към служител. Статутът ми на лична асистентка на Чърчил ми осигуряваше добро отношение. Веднага усещах, когато клиент на салон „Едно“ ме познаеше, но не можеше да си спомни къде сме се виждали. Семейство Травис се движеше в кръг от хора с висок стандарт — някои с добър произход и богати, а други само богати. Но независимо дали бяха наследили или бяха спечелили мястото си на върха, те бяха твърдо решени да му се наслаждават.

Висшето общество на Хюстън е русо, със слънчев загар и добре облечено. Освен това е в добра физическа форма и слабо въпреки факта, че градът всяка година заема челно място в класацията за десетте най-дебели хора в САЩ. Богатите са в страхотна форма. Ние останалите, които обичаме буритос, газирани напитки и пържени пилешки пържоли, надуваме статистиката. В Хюстън ако не можеш да си позволиш да ходиш в спортната зала, ще надебелееш. Не е възможно да тичаш на открито, защото през повечето дни е изключително горещо, а и количеството въглеводород във въздуха е направо смъртоносно. А дори и въздухът да не беше замърсен, публичните места като Мемориъл парк бяха пълни с хора и опасни.

Тъй като жителите на Хюстън не се стесняват да изберат по-лесния начин, пластичната хирургия тук е по-популярна от всякъде другаде, освен в Калифорния. Като че ли всеки си е поправял по нещо. Ако не можеш да си позволиш цените в щата, можеш да преминеш границата и да си направиш липосукция или да си сложиш импланти на доста добра цена. А пък ако платиш с кредитната си карта, можеш да спечелиш достатъчно точки, за да си платиш билетите със „Саут уест“.

Веднъж съпроводих Гретхен на един ботокс обяд, по време на който тя и приятелките й си бъбреха и се редуваха да си правят инжекциите. Гретхен ме помоли да я закарам, защото обикновено след инжекциите с ботокс получавала главоболие. Обядът беше целият бял — нямам предвид цвета на кожата на присъстващите, а цвета на храната. Най-напред поднесоха бяла супа от карфиол и сирене грюер, хрупкава салата от сладки картофи и бял аспарагус с босилков дресинг, предястие от бяло пилешко месо и круши, сварено в бистър и вкусен сос, и десерт от бял шоколад и кокосов трюфел.

Бях изключително доволна да се храня в кухнята и да наблюдавам готвачите. Те тримата работеха прецизно заедно като частите на добре смазан механизъм. Беше почти като танц — как само се движеха, обръщаха се и нито веднъж не се сблъскаха.

На тръгване всяка гостенка получи копринен шал на „Ермес“ като подарък. Гретхен ми даде своя веднага щом влязохме в колата.

— Вземи го, скъпа. Като награда, че ме докара.

— О, не — възпротивих се аз. Нямах представа колко струва шалът, но знаех, че всяко нещо на „Ермес“ е безбожно скъпо. — Няма нужда да ми го подаряваш, Гретхен.

— Вземи го — настоя тя, — и бездруго имам твърде много такива.

Трудно ми беше да приема подаръка изискано. Не защото не го оценявах, но защото след толкова години строги икономии бях слисана от такова разточителство.

Купих две портативни радиостанции за мен и за Чърчил и носех своята закачена за колана непрекъснато. През първите няколко дни той ме търсеше сигурно през петнадесет минути. Допадаше му не само удобството, но и изпитваше истинско облекчение, че не се чувства толкова изолиран в стаята си.

Карингтън непрекъснато ме увещаваше да й дам за малко радиото. Когато се смилявах и й го отстъпвах за десетина минути, тя обикаляше къщата и говореше с Чърчил, а в коридорите кънтеше „край“, „прието“, „губиш се, приятел“. Не след дълго двамата се споразумяха, че Карингтън ще бъде неговата помощничка един час преди вечеря и ще има собствено радио. Ако нямаше достатъчно задачи за нея, Карингтън се оплакваше, докато Чърчил не се виждаше принуден да измисли нещо, с което да я ангажира. Веднъж го хванах да хвърля на пода едно дистанционно, за да може да повика Карингтън на помощ.

Бързо установихме режима си. Гейдж ни посещаваше всяка сутрин и се връщаше на Мейн 1800, където живееше и работеше. Семейство Травис бяха собственици на цялата сграда, която се намираше близо до централата на Американската банка и до сините стъклени кули, които някога са били северният и южен център на „Енрон“. Преди това била най-невзрачната сграда в Хюстън, обикновена сивкава кутия. Само че Чърчил я бе купил на изключително ниска цена и бе ремонтирал и променил из основи. Беше свалил фасадата, покрил я с нова кожа от синьо стъкло, предпазващо от ултравиолетовите лъчи и топлината, и беше сложил на покрива пирамида от стъклени сегменти, която ми приличаше на артишок.

В сградата имаше луксозни офиси, два изискани ресторанта и четири апартамента на последния етаж, оценени на по двадесет милиона долара парчето. Освен това имаше и половин дузина жилища, относително евтини — по пет милиона всяко. Гейдж живееше в едно от тях, а Джак — в друго. Най-малкият син на Чърчил, Джо, не обичаше високите сгради и бе предпочел да живее в къща.

Когато Гейдж идваше да помага на Чърчил да се къпе и облича, той често му носеше и материали за книгата му. Известно време двамата преглеждаха доклади, статии и оценки и обсъждаха един или друг въпрос. Тази разговори явно им бяха много приятни. Опитвах се да се движа ненатрапчиво из стаята, вдигах подноса със закуската на Чърчил, сипвах му още кафе и нагласях касетофона и бележника му. Гейдж се стараеше да ме пренебрегва. Тъй като разбирах, че го дразни дори дишането ми, аз се опитвах да не му се пречкам. Не си говорехме, ако се разминехме на стълбите. Когато една сутрин Гейдж забрави ключовете си в стаята на Чърчил и се наложи да го догоня, за да му ги върна, той едва се насили да ми благодари.

— Държи се така с всички — осведоми ме Чърчил. Не бях обелила и дума за студенината на Гейдж, но тя беше очевидна. — Винаги е бил резервиран, нужно е малко време, преди да се отвори към хората.

И двамата знаехме, че не е вярно. Аз бях обект на целенасочена неприязън. Уверих Чърчил, че това ни най-малко не ме притеснява, но не беше вярно. Моето проклятие е, че винаги съм била приятна на хората. Това само по себе си е достатъчно лошо, но когато се опитваш да бъдеш приятен в компанията на човек, решен да те ненавижда, ставаш нещастен. Единствената ми защита беше да си изработя неприязън, равна на тази на Гейдж, а в това отношение той много ми помагаше.

След като Гейдж си тръгнеше, започваше най-хубавата част от деня. Седях в ъгъла пред един лаптоп и печатах бележките на Чърчил и ръкописните страници или пък работех от звуковите записи. Той ме насърчаваше да питам за всичко, което не разбирам, и имаше дарбата да обяснява простичко, така че да ми стане ясно.

Звънях по телефона и пишех имейли от негово име, организирах графика му, водех бележки, когато у дома идваха хора на разговори. Чърчил обикновено подаряваше на гостите си от чужбина тексаски вратовръзки или бутилки „Джак Даниълс“. На господин Ичиро Токевага, японски бизнесмен и дългогодишен приятел на Чърчил, подарихме каубойска шапка от чинчила и бобър, която струваше четири хиляди долара.

Присъствайки безмълвно на тези срещи, аз очаровано ги слушах как споделят прозренията си и как стигат до различни изводи на основата на една и съща информация. Но дори когато не бяха съгласни с Чърчил, хората явно уважаваха мнението му. Всички отбелязваха колко добре изглежда Чърчил въпреки преживяното и че явно нищо не е в състояние да го събори. Само че Чърчил поддържаше тази видимост с цената на много усилия. След като гостите си тръгнеха, той сякаш рухваше и ставаше изморен и сприхав. Ставаше му студено от дългото седене на едно място и аз непрекъснато правех грейки и го завивах с одеяла. Когато получеше мускулни спазми, масажирах стъпалата и здравия му крак и му помагах да избегне схващането с помощта на упражнения за стъпалата и пръстите на краката.

— Трябва ти съпруга — казах му една сутрин, внасяйки подноса със закуската му.

— Имах си жена, всъщност имах две прекрасни жени. Да се опитам да си намеря трета е все едно да моля съдбата да ме срита по задника. Освен това се справям прекрасно и със своите приятелки дами.

Виждах смисъл в това. Нямаше никаква прагматична причина Чърчил да се жени. Не че имаше проблеми да се намери женска компания. Получаваше обаждания и бележки от най-различни жени, а една от тях беше привлекателна вдовица на име Вивиан, която понякога оставаше да пренощува. Бях почти сигурна, че двамата спят заедно, въпреки трудното маневриране на счупения крак. След нощта на такава среща Чърчил винаги беше в добро настроение.

— Ами ти защо не си намериш съпруг? — контрира ме той. — Не бива да чакаш дълго, защото прекалено ще привикнеш с това положение.

— Още не съм намерила онзи, за когото си струва да се омъжа — казах аз и го разсмях.

— Вземи едно от моите момчета — предложи той. — Здрави млади животни. Първокласен съпружески материал.

Извих очи към тавана.

— Не бих се оженила за някой от синовете ти за нищо на света.

— Защо?

— Джо е твърде млад. Джак си пада по жените и изобщо не е готов за такава отговорност, а Гейдж… ами, като оставим настрани въпроса с отговорността, той се среща само с жени, чиято телесна мазнина се измерва с едноцифрени числа.

В разговора се включи нов глас:

— Всъщност няма такова изискване.

Погледнах през рамо и видях Гейдж да влиза в стаята. Свих се уплашено и искрено съжалих, задето не си бях държала устата затворена.

Питах се защо Гейдж излиза с жена като Донел, която беше красива, но се интересуваше единствено от това да пазарува и да чете холивудските клюки. Джак я определи най-добре: „Донел е готина, но само след десет минути в компанията й усещаш как коефициентът ти на интелигентност спада“.

Единствената възможност беше, че Донел излиза с Гейдж заради парите и положението му в обществото, че той я използва като трофей и че връзката им не се състои от нищо друго, освен от безсмислен секс.

Боже, завиждах им.

Сексът ми липсваше, дори посредственият секс, който правех с Том. Бях здрава жена на двадесет и четири години и имах импулси, които не можех да задоволя. Самозадоволяването не се броеше. То е като разликата между това да си мислиш и да провеждаш приятен разговор с някого — удоволствието е в общуването. Като че ли всички, освен мен имаха любовен живот. Дори Гретхен.

Една нощ изпих чаша успокоителен чай, какъвто често приготвях на Чърчил, за да може да заспи. На мен не ми помогна. Спах неспокойно и се събудих с увити чаршафи около краката си, като че ли бяха въжета, а главата ми беше пълна с еротични образи, които този път нямаха нищо общо с Харди. Събудих се сепнато от сън, в който мъжки ръце си играеха нежно между бедрата ми, устата му беше на гърдите ми, а аз се извивах и молех за още, когато видях очите му да проблясват сребристи в мрака.

Да сънувам еротичен сън за Гейдж беше най-глупавото, объркващо и смущаващо нещо, което ми се беше случвало. Само че впечатлението от съня, топлината, тъмнината, стискането и плъзгането, останаха някъде в крайчеца на съзнанието ми. За пръв път изпитвах сексуална възбуда към мъж, когото не мога да понасям. Как бе възможно? Това беше предателство към спомените ми за Харди. Но ето че наистина изпитвах плътско влечение към един студен непознат, на когото изобщо не му пукаше за мен.

Колко плиткоумно, скарах се сама на себе си наум. Засрамена от посоката на мислите си, не бях в състояние да погледна Гейдж, когато той влезе в стаята.

— Радвам се да го чуя — заяви Чърчил по отношение на първата забележка на Гейдж. — Защото не мога да си представя как жена с формата на клечка за сладолед ще ми роди здрави внуци.

— На твое място засега не бих си мислил за внуци — отвърна Гейдж и се приближи към леглото. — Днес трябва да побързаме с душа ти, татко. В девет имам среща с Ашланд.

— Изглеждаш ужасно — изгледа го преценяващо Чърчил. — Какво има?

В този момент преодолях срамежливостта си достатъчно, за да погледна към Гейдж. Чърчил имаше право. Гейдж наистина изглеждаше ужасно. Беше пребледнял под загара си, а отстрани на устата му имаше сурови бръчки. Винаги бе изглеждал толкова неуморим, че се смаях сега да го видя лишен от обичайната му жизненост.

Гейдж въздъхна, прокара ръка през косата си и тя остана щръкнала на места.

— Имам главоболие, което просто не минава — отвърна той. — Снощи не можах да спя. Имам чувството, че ме е премазал тир.

— Взе ли нещо? — попитах. Рядко се обръщах направо към него.

— Да — изгледа ме той с кървясали очи.

— Защото ако не си…

— Добре съм.

Знаех, че изпитва доста силна болка. Само че тексасецът ще ти каже, че е добре дори когато са му отрязали крака и кръвта му изтича пред очите ти.

— Мога да ти донеса леден компрес и няколко болкоуспокоителни — предпазливо предложих. — Ако…

— Казах, че съм добре — сряза ме Гейдж и се обърна към баща си: — Хайде, да вървим. Вече закъснявам.

Кретен, помислих си аз и изнесох подноса на Чърчил от стаята.

 

 

След това Гейдж не се появи два дни. Вместо него беше привикан Джак. Тъй като Джак имаше така наречената от него „сънна инерция“, аз искрено се безпокоях за безопасността на Чърчил под душа. Макар Джак да се движеше, да говореше и да създаваше впечатление на функциониращо човешко същество, той не беше изцяло на себе си преди обяд. Всъщност на мен тази сънна инерция много ми приличаше на махмурлук. Ругаейки, препъвайки се и слушайки с половин ухо какво му се говори, Джак по-скоро пречеше, отколкото помагаше. Чърчил кисело отбеляза, че сънната инерция на Джак адски ще се облекчи, ако не преследва жени през половината нощ.

През това време Гейдж беше на легло, болен от грип. Тъй като никой не си спомняше кога за последен път е бил толкова болен, че да отсъства от работа, всички бяхме единодушни, че явно този път е много болен. Не се беше обаждал на никого и след като минаха четиридесет и осем часа и Гейдж все още не вдигаше телефона, Чърчил започна да се тревожи.

— Сигурна съм, че просто си почива — казах. Чърчил отвърна с неопределено ръмжене. — Вероятно Донел се грижи за него — добавих. Това ми навлече горчиво скептичен поглед. Изкушавах се да отбележа, че може би няма да е зле братята му да го посетят, но после си спомних, че Джо е заминал на остров Сейнт Саймън с приятелката си за няколко дни, а способностите на Джак да се грижи за някого бяха почти на изчерпване, след като две поредни сутрини беше помагал на баща си да си вземе душ. Бях почти сигурна, че директно ще откаже да си направи труда да се погрижи за друг болен член на семейството.

— Искаш ли аз да проверя как е? — попитах неохотно. Беше свободната ми вечер и бях планирала да ходя на кино с Анджи и с няколко момичета от салон „Едно“. Не ги бях виждала от известно време и с нетърпение очаквах да си побъбрим. — Може да се отбия на Мейн 1800 на път за срещата си…

— Добре — каза Чърчил.

Тутакси съжалих за предложението.

— Съмнявам се, че ще ме пусне да вляза.

— Аз ще ти дам ключ. Не е типично за Гейдж да се затваря така. Искам да знам дали е добре.

 

 

За да стигнеш до асансьорите за жилищната част на сградата на Мейн 1800, трябва да минеш през малко фоайе с мраморен под и с бронзова скулптура, която изглежда като наклонена круша. Имаше портиер, облечен с униформа в черно със златни ширити и две служителки на рецепцията. Постарах се да изглеждам като човек, който се чувства на мястото си в сграда с апартаменти за милиони долари.

— Имам ключ — казах аз и спрях, за да им го покажа. — Идвам при господин Травис.

— Добре — каза жената на рецепцията, — можете да се качите, госпожице…

— Джоунс. Баща му ме изпрати да проверя как е.

— Добре — жената ми направи знак към две автоматични плъзгащи се врати с панели от гравирано стъкло. — Асансьорите са ето там.

Имах усещането, че трябва да я убеждавам в нещо.

— Господин Травис е болен от няколко дни — казах.

— О, това е много лошо — доби тя с искрено загрижен вид.

— Просто ще изтичам горе да видя как е. Само за няколко минути.

— Няма проблем, госпожице Джоунс.

— Добре, благодаря — вдигнах ключовете, в случай че не ги бе видяла още първия път.

Тя ми отвърна с търпелива усмивка и отново кимна към асансьора.

Минах през плъзгащите се стъклени врати и влязох в асансьор с дървена облицовка, черно-бял под с плочки и огледало в бронзова рамка. Асансьорът потегли с тихо свистене толкова бързо, че едва успях да мигна и се озовах на осемнадесетия етаж.

Тесните коридори без прозорци образуваха голямо „Н“. Беше притеснително тихо. Стъпките ми бяха заглушени от светъл вълнен килим, който усещах мек и еластичен под стъпалата си. Завих по коридора вдясно и заразглеждах номерата на стаите, докато не открих номер 18 А. Почуках силно.

Никакъв отговор. Още по-силното второ почукване пак не даде резултат.

Вече започвах да се тревожа. Ами ако Гейдж беше изпаднал в безсъзнание? Ако имаше тропическа треска, луда крава или птичи грип? Ами ако беше заразноболен? Не лудвах от възторг от мисълта да пипна някоя екзотична болест. От друга страна, бях обещала на Чърчил да проверя как е синът му.

Порових в чантата си и намерих ключовете. Точно преди да ги пъхна в ключалката, вратата се отвори. Пред мен се изправи Гейдж Травис — а ла смъртта, но малко претоплена. Беше бос, носеше сива фланелка и карирани фланелени панталони. Косата му не беше ресана от дни. Впери в мен замъглените си почервенели по ръбовете очи и обгърна тялото си с ръце. Тресеше се като грамадно животно на заколение.

— Какво искаш? — гласът му звучеше като прашенето на сухи листа.

— Баща ти ме изпрати да… — подех аз, но млъкнах, когато го видях отново да трепери. Противно на здравата логика се пресегнах и сложих ръка на челото му. Гореше.

Фактът, че Гейдж ми позволи да го докосна, говореше колко е болен. Затвори очи при хладния допир на пръстите ми.

— Боже, страхотно е!

Колкото и да си бях представяла врага си на колене, не ми беше приятно да го гледам в такова плачевно състояние.

— Защо не вдигаш телефона?

Звукът на гласа ми явно накара Гейдж да дойде на себе си.

— Не съм чул — нацупи се той. — Спал съм.

— Чърчил адски се притесни — отново порових в чантата си. — Ще му звънна да му кажа, че все още си жив.

— Този телефон няма да работи в коридора — той се обърна и отново влезе в жилището си, оставяйки вратата отворена.

Последвах го и затворих.

Апартаментът беше красиво декориран с ултрамодерни лампи и скрито осветление, имаше и няколко картини с кръгове и квадрати, които дори според неопитното ми око бяха изключително скъпи. Целите стени бяха в прозорци, през които се виждаха просторни гледки от Хюстън, докато слънцето се спускаше към постеля от плътен цвят на далечния плосък хоризонт. Мебелите бяха модерни, изработени от скъпо дърво и от естествено обагрени тъкани, без никакви допълнителни орнаменти. Само че всичко беше твърде подредено, твърде чисто, без нито една възглавница или какъвто и да е намек за мекота. Освен това във въздуха се усещаше някаква пластмасова застоялост, като че ли от известно време никой не бе живял тук.

Откритата кухня беше обзаведена със сиви кварцови плотове, лакирани в черно шкафове и уреди от неръждаема стомана. Беше стерилна, сурова, кухня, в която рядко се готви. Застанах до плота и набрах номера на Чърчил на мобилния си.

— Как е той? — остро попита Чърчил, когато вдигна.

— Не е в страхотна форма — погледът ми проследи високото тяло на Гейдж, който залитайки, се понесе към геометрично правилния диван и се отпусна тежко на него. — Има треска и е твърде слаб, за да влачи дори котка.

— Защо ми е да влача котка, по дяволите? — долетя откъм дивана недоволният глас.

Аз бях заета да слушам отговора на Чърчил. Докладвах:

— Баща ти пита дали вземаш някакви противовирусни лекарства.

— Твърде късно е — поклати глава Гейдж. — Лекарят каза, че ако не започнеш да ги вземаш през първите четиридесет и осем часа, няма никаква полза от тях.

Повторих тази информация за Чърчил, който ужасно се подразни и заяви, че след като Гейдж бил упорит идиот да чака толкова дълго, заслужава да гние. И затвори телефона.

Кратко и напрегнато мълчание.

— Какво каза? — попита Гейдж не особено любопитно.

— Каза, че се надява скоро да се оправиш и да не забравяш да пиеш много течности.

— Глупости — търкулна главата си по облегалката на дивана, като че ли му тежеше твърде много, за да я вдигне. — Изпълни задължението си. Вече можеш да си вървиш.

Това ми допадна. Беше събота вечер, приятелките ми ме чакаха и аз просто нямах търпение да си тръгна от това елегантно голо място. Само че тук беше толкова тихо. Когато се обърнах към вратата, съзнавах, че вечерта ми вече е съсипана. Мисълта как Гейдж седи сам и болен в тъмния си апартамент щеше да ме измъчва цяла вечер.

Обърнах се обратно и се осмелих да пристъпя в дневната, където имаше камина със стъкло отпред и изключен телевизор. Гейдж остана проснат на дивана. Не можех да не забележа как прилепва фланелката към ръцете и гърдите му. Тялото му беше издължено, стройно и дисциплинирано като тялото на атлет. Значи ето какво криеше под тъмните костюми и ризите „Армани“.

Трябваше да се досетя, че Гейдж подхожда към спорта като към всичко останало — не моли за помощ и не получава помощ. Дори на прага на смъртта той беше удивително красив — чертите му бяха моделирани от силна и твърда суровост, в която нямаше нищо момчешко. Той беше „Прада“ на ергените. Неохотно признах, че ако Гейдж притежаваше поне една лъжичка обаяние, щях да го смятам за най-сексапилния мъж, когото познавам.

Леко отвори очи, когато се надвесих над него. Няколко кичура черна коса бяха паднали на челото му, толкова необичайно за обикновено прилежно сресаната му глава. Искаше ми се да ги загладя обратно. Исках отново да го докосна.

— Какво? — остро попита той.

— Взел ли си нещо за високата температура?

— Тиленол.

— Ще дойде ли някой да ти помогне?

— За какво да ми помогне? — затвори очи. — Нямам нужда от нищо. И сам ще се справя.

— И сам ще се справя — повторих аз малко насмешливо. — Кажи ми, каубой, кога си ял за последен път?

Никакъв отговор. Не помръдна, а полумесеците на миглите му бяха тежко полегнали върху бледите бузи. Или беше изгубил съзнание, или се надяваше, че аз съм кошмар и ще изчезна, ако държи очите си затворени.

Отидох в кухнята и започнах да отварям шкафовете един по един. Намерих скъп алкохол, модерни чаши, черни чинии с формата на квадрат вместо на кръг. Намерих бюфета с храната и вътре открих кутия зърнени храни „Уитис“, консерва с бульон от омар и няколко бурканчета с екзотични подправки. Съдържанието на хладилника беше също толкова жалко. Почти празна бутилка портокалов сок. Кутия от някаква пекарна, в която се мъдреха две изсъхнали ролца с пълнеж от мак, сушени плодове и извара. Половин литър подправка за салата и едно самотно кафяво яйце в картонената си опаковка.

— Нищо, което да става за ядене. Минах покрай магазин на няколко пресечки оттук. Ще изтичам да…

— Не, добре съм. Нищо не мога да ям. Аз… — успя да надигне глава. Очевидно отчаяно се опитваше да намери вълшебната комбинация от думи, която ще ме накара да си тръгна. — Аз… оценявам усилията ти, Либърти, но просто… имам нужда от сън — главата му отново клюмна.

— Добре — пресегнах се към чантата си и се поколебах, мечтателно си помислих за Анджи, за приятелките ми и женския филм, който възнамерявахме да гледаме. Само че Гейдж изглеждаше ужасно безпомощен, както лежеше така, свил едрото си тяло на този твърд диван и с чорлава коса като на момче. Как така наследникът на огромно богатство, сам по себе си преуспял бизнесмен, да не споменавам и много желан ерген, се бе оказал болен и сам в своя апартамент за пет милиона долара? Знаех, че има хиляди приятели. Да не говорим, че имаше и гадже.

— Къде е Донел? — не се въздържах и попитах.

— Има снимки за „Космополитън“ следващата седмица — промърмори той. — Не иска да пипне това чудо.

— Не я виня. От каквото и да си болен, не ми изглежда много приятно.

Сянка от усмивка премина по пресъхналите му устни.

— Не е, повярвай ми.

Тази съвсем мимолетна усмивка като че ли се вклини в невидима пукнатина в сърцето ми я разшири. Внезапно усетих гърдите си стегнати и много топли.

— Трябва да хапнеш нещо — решително заявих аз, — дори и да е просто парче препечена филийка. Преди да настъпи предсмъртното вкочаняване — вдигнах показалец като строга учителка, когато той понечи да каже нещо. — Ще се върна след петнадесет-двадесет минути.

Усмивката му помръкна.

— Ще заключа вратата.

— Имам ключ, забрави ли? Не можеш да ми попречиш да вляза — метнах чантата си през рамо с безгрижие, което знаех, че ще го подразни. — А докато ме няма — намеквам го съвсем дипломатично, Гейдж, — може би не е зле да вземеш един душ.