Ема Дарси
Кадифеният тигър (8)

Осма глава

Сватбата бе скромна, но затова пък всички подробности, тюл и панделки, за които Лиса тъй дълго си беше мечтала, бяха налице. За майка й тържеството бе повече от необичайно, след като младоженецът стоеше сам, непридружаван от никого, пред олтара, но Лиса застана твърдо на негова страна. Кейн желаеше единствено нея до себе си и никого другиго.

Въпреки това, крачейки редом до баща си към олтара, някакво тягостно усещане стегна сърцето й. Възможно ли беше тежкото минало да е ограбило чувствата му към хората? Какво би станало, ако Кейн не се окажеше в състояние да я дари с любовта, която очакваше от него? Какво би се случило, ако тя го разочароваше според високите критерии, които имаше за бъдещата си съпруга. Дали не би я оценил през обичайния си безпощаден поглед? Женитбата с Кейн Мариот можеше да придобие облика на опасна, безрадостна авантюра. Защо тогава се бе съгласила?

„Защото за тебе няма друга приемлива алтернатива“, изстена сърцето й.

Разумът й упорито подсказваше, че проблемите, рано или късно, щяха да се появят.

Сърцето й изплашено подскочи: „Свърши се!“, когато баща й я предаде на човека, готов да я направи своя съпруга. Кейн се усмихна, а очите му й говореха колко красива и изключително женствена бе тя в булчинската си рокля. Копнееше да бъде с нея и само с нея до края на земния си път. Тя не можеше да му го откаже. За зло или за добро Лиса обичаше този мъж. И сега се венчаваше за него.

От момента, в който изрече съдбоносните думи, престана да нервничи и се превърна в безумно щастлива, сияеща младоженка. Това беше общото мнение на всички гости. Родителите й го споделяха. Но Лиса знаеше, че външният й вид не беше израз на щастие. Някакво безумно, диво чувство я бе обсебило във вихъра си. Каквито и да бяха последствията от тази женитба, тя щеше да ги посрещне решително и твърдо. Независимо от пречките по съвместния им път, щеше да се пребори с тях. Нямаше вече връщане назад. Бе си постлала леглото и сега трябваше да легне в него… заедно с Кейн.

Кейн бе твърде различен през първата им брачна нощ. Любеше я с непознато досега за нея чувство. А може би тя самата бе по-друга този път. Бяха любовници от цяла година, познаваха всички интимни местенца по телата си, но въпреки това Лиса не можеше да се отърси от усещането, че той я докосва за първи път, целува я за първи път, гали я, милва я с неподозирана за него нежност.

Бе тъй дълбоко развълнувана, че когато Кейн проникна в нея, очите й се навлажниха и тя обви ръце и нозе около него, прегърна го, притисна го до себе си, горещо желаейки този мъж, който отсега нататък щеше да бъде само неин.

— Обичам те, Кейн, обичам те!

Сърцето й му принадлежеше.

— О, Лиса! — чу тя името си в отговор, но това единствено възклицание издаваше любов, всеотдайност, неизказана признателност.

Действително беше различно, най-сетне прозря тя. Бе станала негова съпруга. Той бе неин съпруг. Бяха обречени един на друг. Никога нямаше да позволи да се появи трети между тях.

Меденият им месец започна идилично, въпреки малките недоразумения в началото, които Лиса бързо забрави. Още на следващата сутрин след брачната церемония те отлетяха от Сидни за Фиджи. Кейн бе резервирал апартамент на Острова на костенурките — малък, изключително приятен курорт, подслоняващ не повече от десетина двойки на смяна. Това беше същият оазис, предоставил красотата на природата си на снимачните екипи на „Синята лагуна“ и „Завръщане в Синята лагуна“. Още в момента, в който Лиса стъпи на острова, бе омаяна от ширещия се пред взора й тропически рай. Но още първата им нощ бе засенчена от негативната реакция на Кейн към вземането на противозачатъчни таблетки.

Лиса се изненада от желанието му да имат час по-скоро дете. Според нея зачеването още по време на медения месец не бе най-подходящият вариант. Предпочиташе отношенията им с Кейн да улегнат и да се стабилизират. Тогава тя с радост би си позволила да имат дете.

Кейн не се противопостави. Това бе нейното тяло и изборът, следователно, щеше да бъде неин. Но независимо от това страстта му към нея сякаш леко охладня. Той се грижеше да й достави очакваното удоволствие, но Лиса усети, че го е разочаровала и чувство на вина се прокрадна в нея. Бе се опитал да задоволи всичките й желания. Тя също искаше да изпълни неговите.

Освен това, подсказа вътрешният й глас, много хора в продължение на месеци, дори години отчаяно мечтаят за дете. Бебето нямаше да се появи веднага на бял свят. Те с Кейн щяха да имат достатъчно време да се приспособят един към друг и да изгладят проблемите, които вероятно щяха да възникнат през първите месеци на съвместния им живот.

Решението й да преустанови контрацептивните мерки предизвика топъл, признателен блясък в очите му. До края на престоя им на Острова на костенурките съпругът й я възнаграждаваше с най-жарка страст. А това я изпълваше с щастие.

Един след друг идиличните дни се изнизваха. Времето беше чудесно. Сутрин, преди закуска, излизаха да пояздят. После плуваха, гмуркаха се или блажено се изтягаха на двойния гумен дюшек до обяд. Любеха се в горещината на следобеда. Играеха волейбол на плажа с персонала до залез-слънце. Вечерта пиеха коктейли с останалите гости и се наслаждаваха на общия разговор на масата. А след това отново правеха любов до късно през нощта.

Лиса рядко се сещаше за решението им да имат дете, но всеки път, когато Кейн проникваше в нея, се питаше озадачена дали той помни това. Съпругът й не повдигна повече въпрос за увеличаване на семейството. Тя също предпочете да мълчи. Докато между тях цареше хармония, всичко бе без значение. Чувстваха се отлично, докато меденият им месец внезапно бе прекъснат преждевременно.

На петия ден Кейн получи факс от Мелбърн. Повторна криза в компанията му. Работниците на строежа бяха гласували да последват всеобщия призив на профсъюзите за повсеместна стачка. Апелът бе за увеличение на заплатите.

Не разсъждаваха и минута. Работата му бе в опасност. Всичко останало отиваше на второ място. Кейн веднага резервира места за полет обратно до Австралия. След това съобщи новината на Лиса.

— Съжалявам. Меденият ни месец свърши — умът му бе вече далеч, отдаден на проблемите около строежа.

Така трябваше и да бъде, каза си тя. Ако стачката поставеше инженеринговата му компания на колене, то всичко, което беше градил, щеше да рухне. Знаеше отпреди, че бизнесът заема централно място в живота му. А освен това беше наясно защо работата му означаваше толкова много за него. Тя нямаше право да се оплаче от постъпката му. Не решението, а начинът, по който й го съобщи, я нарани. Бе преценил нещата сам, без да сподели мислите си с нея. Беше се държал като предишния Кейн, а не като съпруг.

Лиса реши да му го каже. Тя му бе съпруга! Нямаше да позволи да я приласкава и отхвърля, според настроението и проблемите му. Сътресенията в света на бизнеса неминуемо щяха да се отразят и върху личните им взаимоотношения. Единственият извод бе, тя да е в течение.

— Ще дойда с теб в Мелбърн — посрещна решението му тя.

Той се намръщи.

— Имам все още цяла свободна седмица, преди да се завърна в офиса. Не искам да остана в Сидни сама.

— Едва ли ще ти е особено интересно в Мелбърн — предупреди я Кейн. — Ще отсъствам ден и нощ. Компанията трябва да бъде спасена и вдигната на крака. Може би е по-добре, ако останеш тук, на острова.

— Не. Искам да дойда с теб, Кейн. Искам да бъда с теб. Ще се разходя и ще разгледам Мелбърн — никога не съм ходила там преди.

Тъмните му очи нерешително я огледаха.

— Наистина ли не би имала нищо против, ако не мога да ти отделям нужното внимание? Ако пропусна обяда и вечерята с теб? Ако се завърна късно през нощта и те събудя?

Тя се приближи до него, обгърна врата му с двете си ръце и предизвикателно притисна тялото си към неговото.

— Събуждай ме, когато пожелаеш, Кейн — след което го целуна.

Отговорът му остави траен спомен през последната им нощ на Острова на костенурките. Спорът отпадна. Лиса щеше да придружи съпруга си до Мелбърн.

Но нещата не се подредиха според очакванията й. През целия си престой в Мелбърн тя се чувстваше самотна и отегчена. Забележителностите не й доставиха удоволствие, а Кейн все по-рядко се мяркаше вкъщи. Понякога се връщаше в полунощ и си лягаше, без да я разбуди. Сутрин, макар и да се любеха, напрежението му не изчезваше. На закуска бе целият кълбо от нерви.

Той често се заставяше да проявява елементарно внимание към плановете й за деня, но вълненията й не стигаха до съзнанието му. Разумът му бе изцяло погълнат от проблемите на строежа. Когато Лиса се интересуваше от работите му, неясно измърморваше, че не вървят на добре. В края на седмицата тя с облекчение се качи на самолета за Сидни, независимо, че Кейн оставаше в Мелбърн. Поне щеше да се завърне към собствените си дела и колеги, които щяха да я поразсеят.

Джак Конуей не се отказа от нея, независимо от опасенията относно компрометиращото й положение. Очевидно бе решил да й се довери. Освен това тя бе твърде ценен кадър и завръщането й в офиса го зарадва.

— Как мина меденият ти месец? — осведоми се шефът, а стоманеносивите му очи просветнаха любопитно.

— Чудесно! — усмихна се Лиса.

Гордостта и лоялността й към Кейн я спряха да спомене истината за провалената седмица в Мелбърн.

— Нима стачката не ви се отрази?

— Е, ваканцията ни се скъси малко. Нищо съществено не се случи.

— Така ли? — въпросително повдигна вежди шефът. — И Мариот все още не ти е поискал информация за проектите „Уинджикамбъл“ и „Джесъмайн“?

Стана и неприятно и неволно се намръщи.

— Не, сър!

— Виж ти! — иронично промърмори Джак Конуей. Устните му се разтегнаха в одобрителна усмивка. — Очевидно с твърде много дела се е заел. Но все пак…

Навярно бе очаквал, че Кейн ще я използва като сигурен източник на сведения. Фактът, че предвижданията му не се оправдаха, подразниха любопитството му. Управителният директор на „Ай Си Ей Си“ никога не би се подвоумил да я използва за своя изгода. Правил го беше многократно. Дали Кейн съзнателно не използваше мълчанието си като ход за овладяване на положението? Или може би изчакваше тя самата да поеме инициативата и да го информира, облекчавайки по този начин финансовия натиск срещу него. Лиса поклати глава. Време беше да се отърси от тези непристойни мисли. Кейн не я бе разпитвал за служебните й дела, за което му бе благодарна. Въпреки това, съмненията не й даваха покой. Чудно как съпругът й бе успял да разори втория си баща? С какви средства бе успял да осъществи плана си? Навярно бе имал достъп до секретна информация или съзнателно бе участвал в непочтени оферти. Как иначе би могъл да се справи? Но, разбира се, това беше минало от съвсем друго естество.

Началото на брачния им живот бе ознаменувано с продължителна раздяла. Седмица след седмица се нижеха самотно. Кейн й телефонираше сутрин, преди да тръгне на работа, но тя все повече и повече се изнервяше. Спокойствието й се изпари. Макар и стачката да бе преустановена, Кейн не се завърна в Сидни. Бил прекалено зает на строежа, опита се да обясни той. Работели извънредно и операциите се нуждаели от координиране и постоянен контрол.

Чакането се оказа непосилно за Лиса. Въпреки разумните доводи, с които извиняваше отсъствието на съпруга си, тя се почувства изоставена и забравена. Нощите без него придобиваха облика на кошмар. Понякога отчаянието предизвикваше сълзи в очите й. Омъжила се бе за любимия мъж, но той нито й принадлежеше, нито я обичаше. Едва ли можеше да срещне друг човек, който да разговаря по-безстрастно и делово по телефона.

В края на втората седмица безумна надежда споходи сърцето й. Кой друг, освен Кейн, можеше да позвъни в десет вечерта? Навярно бе променил плановете си и щеше да прекара почивните дни с нея.

Тя радостно се втурна към апарата и вдигна слушалката.

— Ало? Лиса Мариот на телефона.

Все още се опиваше от щастие, споменавайки новото си фамилно име по телефона.

— Коя сте вие?

Подозрението се промъкна в душата й. За какъв дявол тази жена търсеше Кейн? При това толкова късно вечерта!

— Аз съм госпожа Лиса Мариот, съпругата на Кейн — сърдито отсече тя. — Какво желаете?

— Искам да говоря с Кейн.

— Боя се, че Кейн не е в Сидни в момента.

Последва тишина.

— Желаете ли да му предам нещо? — с отровна любезност предложи Лиса. — Бих могла да му оставя бележка.

Отговорът последва след малко, пълен с колебание и недоумение.

— Съпругата ли… казахте?

— Точно така — подчерта Лиса вбесена. Ако Кейн я бе мамил… Ако й изневеряваше още от самото начало…

— С кого имам честта да разговарям? — повиши тон тя.

Тишината в слушалката ставаше непоносима. И тогава другата промълви несигурно, с едва доловим шепот:

— С Джена Удбъри, сестрата на Кейн.

— О, съжалявам — бързо се поправи Лиса. — Не схванах веднага. Не знаех…

Гласът отсреща все още се колебаеше.

— Той… той не ми е казвал, че се е оженил… Извинете… Трябва да затворя.

Безпокойство и тревога изпълваха всяка нейна дума.

— Не, недейте! — възпротиви се Лиса.

Тя искаше да поговори с Джена, да я попита за толкова много неща.

— Не искам да ви преча…

— Не ми пречите — изплъзна се от устата й, но в следващия миг осъзна, че няма какво да добави. — Съпруга съм на брат ви — подчерта тя.

Не желаеше Джена да прозре, че Кейн съзнателно бе отстранил сестра си от сватбата.

— Съжалявам, че не сме имали случай да се запознаем. Толкова исках да се срещнем!

Никога не се бе чувствала тъй неловко и неудобно.

Отговорът позакъсня:

— Мислите ли, че все още бихте искали…

Бе въпрос, настоятелно чакащ изясняване.

— Но да, разбира се — отвърна Лиса, надявайки се, че е намерила най-подходящите думи.

— Много бих желала… да се запознаем.

Гласът бе пресипнал от мъка. Вълна от съчувствие премина през Лиса. Нещастната объркана невротичка! Внезапно думите на Кейн бликнаха в съзнанието й: Джена се обаждаше само при нужда!

— Джена, мога ли да ви помогна с нещо? Имате ли нужда от приятелска ръка?

След първоначалното мълчание, гласът отново неспокойно и колебливо се обади:

— Бихте ли… Можете ли… О, трябва да поговоря с някого!

— Разбира се, че бихте могли да поговорите с мен.

— Може ли да ви поканя на обяд?

— Но да, естествено. Където пожелаете — възкликна Лиса.

Дори не се замисли дали Кейн би одобрил постъпката й.

— Какво ще кажете за утре, Джена? Кога ще е по-удобно за вас?

— Утре? Чудесно! Благодаря ви! — развълнувано въздъхна Джена. — Как се казвате?

— Лиса, макар че истинското ми име е Мелиса. Приятелите и всичките ми познати ме наричат просто Лиса. Къде бихте желали да обядваме? Имате ли любимо заведение? Или може би предпочитате да дойдете у дома?

— Не, не! След като Кейн го няма… Не искам да преча… — и отново си пое дълбоко въздух.

— Харесвате ли ресторантчето на Дойл при кея? Бихме могли да наблюдаваме лодките в пристанището. И моля ви, не казвайте на Кейн!

Очевидно Джена изпитваше силна необходимост от разсейващ напрежението декор. Безпокоеше се от евентуалната реакция на Кейн, в случай, че научеше за срещата й със съпругата му. Самата Лиса не желаеше да разсъждава върху този проблем. Съзнанието й бе изцяло завладяно от решението да помогне на сестрата на мъжа си, да я защити от нанесените обиди и несправедливостта, която е трябвало да изтърпи. В очите на Кейн Джена бе слабохарактерна невротичка, но Боже Господи! През какъв ад бе преминала тази жена!

— Познавам мястото — ентусиазирано поде Лиса. — Чудесно е! Дванадесет часа подходящо време ли е?

— Да. Нека бъде в дванадесет. Благодаря ви, Лиса. Фамилното ми име е Удбъри. Джена Удбъри. Ще го запомните ли?

— Не се притеснявайте! — успокои я Лиса. — С нетърпение очаквам да се запознаем.

— О, толкова сте мила! Радвам се, че Кейн най-сетне е попаднал на момиче, което да хареса за съпруга.

Гласът се изгуби изнемощял. За сетен път Лиса се сблъска с неловкото мълчание отсреща.

— Довиждане, Джена. До утре!

— Да, до утре! Лека нощ, Лиса.

Едва след известно време Лиса си даде сметка, че е пропуснала да разбере причините за това късно, среднощно позвъняване. Трябваше обезателно да разпита Джена за тревогите й. Ако се нуждаеше от нещо, то Кейн би сторил всичко, за да й го набави.

Разговорът им бе странен, изпълнен с недомлъвки и догадки. Лиса стреснато осъзна, че Джена изпитваше чувство за малоценност пред Кейн. Кейн се срамуваше от сестра си… Идеята изглеждаше нелепа, но все пак… Лиса объркано тръсна глава. Прекалено много неща й бяха неизвестни. Надяваше се, че утрешната среща с Джена би изяснила някой от тях.

Появи се в ресторанта точно навреме. Ако Джена действително бе невротичката, която Кейн описваше, то и най-малката неточност би я разстроила. Подсъзнателно Лиса усещаше, че запознанството й с тази жена бе от основно значение за по-нататъшните й отношения с Кейн. Чрез сестра му тя би могла по-лесно да разгадае неговата душевност. Невероятно бе съчетанието им — единият — слабоволев, а другият — толкова силен. Тя вече не знаеше какво да очаква. От друга страна обаче Джена можеше да се откаже и да не дойде на срещата.

Бе облякла теменужената рокля, която толкова много допадаше на Джак Конуей. Бе една от любимите й дрехи и се надяваше Джена да я хареса. Самата тя не знаеше какво представлява сестрата на Кейн.

Навярно бе с тъмни коси и черноока, но когато влезе в ресторанта точно в дванадесет часа и попита за резервацията на госпожа Удбъри, изненадано откри, че тя в действителност бе твърде различна от представите й.

Келнерът я придружи до маса за трима. Две от местата бяха вече заети от мъж и жена. Зървайки я, мъжът се изправи. Изглеждаше около четиридесетте, кестенявите му коси бяха вече прошарени, а лицето, макар и неизразително, бе приятно. Беше среден на ръст, с нормално телосложение.

Жената бе рядка красавица — руса, с деликатни черти и огромни измъчени очи на сърна. Бе невъзможно да я свърже с Кейн. Впрочем в доста семейства братята и сестрите не си приличаха.

— Приятно ми е — представи се мъжът мило, — аз съм Тревър Удбъри. Съпругата ми изпитва панически страх от тълпи и огромни пространства. Многото хора наоколо твърде често я смущават, затова предпочетох да я докарам с кола. Бих желал да се чувства сигурна. Оставям я на вашите грижи сега.

Сините му очи настойчиво я умоляваха да поеме отговорността за съпругата му. След това Тревър се обърна към Джена:

— Знаеш къде съм, мила. Ела и ме повикай, когато решиш да си ходим! Повикай ме и при най-малката нужда, по всяко време!

— Колко си добър, Тревър! — отвърна развълнувано тя.

Той стисна насърчително ръката й и поднесе стола към Лиса да седне. Поръча напитките за дамите и се оттегли.

— Надявам се, че харесвате морската кухня, Лиса — поде Джена нервно.

Ресторантът на кея бе известен с морските си специалитети.

— Обожавам я!

Разгледаха менюто, дадоха поръчките си, след което неловко замълчаха, изучавайки се взаимно. След минута Лиса се реши на безобиден коментар:

— Съпругът ви е изключително благороден и добър човек.

Лицето на Джена се озари от усмивка. Красотата й поразяваше. Кейн бе споменал, че сестра му е духовна отрепка, но нищо в нежните и фини черти не издаваше покварата. Дори дрехите й бяха прекалено скромни — сив костюм и лека розова блуза с висока яка.

— Той ме спаси — просто отвърна Джена.

Разговорът секна.

— Кейн ми разказа за тормоза, който сте изживели.

— Ако не беше Тревър, аз щях да сложа край на живота си.

Според Кейн, Тревър се грижеше за сестра му като за невръстно дете.

— Срещнах го в клиниката за лечение на наркомани. Кейн ме закара там — това беше най-доброто, което можеше да стори. Ако не бях срещнала Тревър… Съпругът ми е най-добрият човек на света.

Лиса се усмихна.

— Така е. Сигурно сте много щастлива с него.

— Да, познахте. Кейн се опита, но не успя да ме разбере. Моля ви, не разбирайте думите ми като критика по отношение на Кейн.

— Не всеки може еднакво да разбере — успокоително се съгласи Лиса.

Големите кестеняви очи се впериха изучаващо в нея.

— Сигурно сте много смела, Лиса. И силна. Естествено Кейн не би се оженил за слаба жена. Избраницата му трябва да е твърда като него.

— Защо смятате така — слиса се Лиса. Джена явно я надценяваше.

Сестрата на Кейн се изсмя нервно.

— О, слабостта го разстройва. Това е нещо, което той никога няма да разбере, нито да приеме. Грешката не е негова, сама разбирате. Отчаянието не е в характера му. Той е роден победител.

— Да, мисля, че сте права — съгласи се Лиса.

Кейн знаеше как да се бори за живота си, независимо колко рани и поражения би получил по пътя към целта.

— Обичате го.

Това не беше въпрос, а изявление. Джена бе уверена в думите си.

— Така е.

Прямотата на тази жена изискваше прям отговор.

— Откога го познавате?

— От близо година.

— А кога се омъжихте за него?

— Преди месец.

Джена кимна разбиращо. Лиса се почувства пообъркано и неудобно отвсякога. Редно беше Кейн да я е запознал със сестра си преди женитбата. Редно беше и да бе получила покана за сватбата им.

— Не се притеснявайте. Всичко е наред — обади се Джена. — Доколкото познавам Кейн, решил е да отдели бъдещото си семейство от миналото си, да започне нов живот. Навярно ви е споменал, нали?

Нямаше смисъл да потвърди факта, залегнал като признание в очите и на двете им. Детската прямота на Джена бе толкова трогателна, че всяко отричане или извъртане би било нечестно спрямо нея.

— Споделял е някои неща с мен — призна Лиса. Беше напълно ясно, че потвърждението щеше допълнително да нарани измъченото нежно създание насреща й.

— А той обича ли ви, Лиса?

Невъзможно бе да потули истината.

— Не зная — честно отвърна Лиса, — но започна да ми се доверява.

Джена се усмихна щастливо.

— Радвам се да го чуя. Кейн беше толкова дълго самотен, ужасно самотен. Не можех да му помогна. Не можех да му дам необходимото. Не бях жената, която трябваше да застане до него.

— Вие твърде много го обичате, нали, Джена?

— О, да.

Тъжните й очи плувнаха в издайническа влага и тя бързо премести поглед встрани.

— Бих направила всичко за него. Толкова искам да е щастлив! Животът му не е лек, но той успя да преодолее кошмарите от миналото. Моля ви, Лиса, бъдете търпелива с него. Кейн никога няма да го изложи на показ, но вътрешно е дълбоко наранен и раната още не се е затворила. Понякога мисля, че той се измъчваше повече от мен. Болно му беше да гледа как се превръщам в развалина. При всяка наша нова среща спомените го връхлитат отново. С нищо не мога да му помогна. Той е убеден, че съм го предала.

— Съжалявам — съчувствено прошепна Лиса. От все сърце желаеше да утеши бедното момиче.

Спомни си думите на Кейн за сестра му, доводите му да я отстрани съзнателно от живота си.

— Но защо не избягахте с него, Джена? — недоумяващо попита тя. — Защо останахте при майка ви и при втория ви баща?

Устните на жената трепнаха в полуусмивка.

— Нямах право да избягам. Нямах друг изход, освен да се примиря.

Каза го решително и убедено, а в измъчените й кестеняви очи пламна нещо подобно на искра — живец, който все още осмисляше изпепелените й земни дни.

Лиса отстъпи пред този поглед. Шокирана, тя се опита да проникне в същността на разговора и да преосмисли недомлъвките, с които Джена й обясняваше тъй прости за нея, но тъй плашещо объркани за Лиса, неща.

Може би трябваше да прибегне до друг подход, за да осветли поне малко действителния проблем.

— Разбирам, че не е било лесно за едно дванадесетгодишно момиче да…

— Това нямаше нищо общо с истинското положение! — нетърпеливо я прекъсна Джена. — Мислех, че ще разберете, но явно сгреших.

Тя посегна към чантичката си и се надигна, а тревогата и объркването отново спънаха всеки неин развълнуван жест.

Лиса импулсивно се протегна и я хвана за ръката, заставяйки я да съсредоточи вниманието си върху нея.

— Опитвам се да разбера — умолително се извини тя. — Моля ви, не си отивайте… Нека ви изслушам. Обяснете ми пропуските.

Това помогна, защото Джена отново седна и успокои изнервените си движения. Привидното й спокойствие обаче криеше опасни подводни рифове.

— Ако бях сама, щях да се махна — тихо продума тя, неотлъчно следвайки вътрешната си логика. — Възрастта нямаше значение. Дванадесетгодишна или не, щях да избягам. Не съм толкова безволев човек.

— Но тогава… защо?

Още в същия момент зърна болезненото разочарование в погледа на Джена и осъзна, че се бе провалила.

— Толкова е просто. Не виждате ли? — измърмори Джена, а тялото й отново се разтрепери. Бързо блъсна стола, грабна чантичката и се изправи.

— Трябва да се върна при Тревър — извини се тя, извръщайки глава.

— Да, разбирам — сковано се съгласи Лиса. Не желаеше да я насилва. Трябваше да се съобрази с нея. Разравяното на миналото се бе оказало пряко сили за нейната изтощена свръхчувствителна психика. Лиса горчиво съжали, задето бе подхванала болезнената тема. Бе нетактично от нейна страна да разбужда призраците от детството й още при първата им среща.

Джена направи няколко крачки, след което спря и колебливо се върна при Лиса.

— Радвам се, че се запознахме. Вие сте приятен човек.

— Аз също се радвам — тихо отвърна Лиса.

Джена кимна.

Поднесоха обяда и Джена с отвращение погледна блюдата, които келнерът сложи пред тях. Тя поклати отрицателно глава и колебливо се отправи към изхода, сякаш храната не бе поръчвана от нея.

„Господи, каква каша забърках!“, упрекна се Лиса. Остави няколко банкноти на масата и се надигна точно в момента, в който Джена рязко се обърна и пристъпи към нея.

— Лиса…

— Да?

Джена решително се приближи, крачка по крачка, и застана пред нея.

— Трябваше да остана, защото…

— Да? — тихо я поощри Лиса.

Тръпка премина през крехкото телце на Джена, но решителността не се стопи в очите й.

— Отчаяно желаех да се махна от онзи дом. Но Кейн настояваше да избягаме заедно. Каза, че сам ще се погрижи за мен, ще си намери работа, ще скрие истинските си години, ако се наложеше. Зная, че щеше да удържи на думата си. Беше вече достатъчно голям и силен, за да го стори. Но аз не можех да го лиша от шанса да сполучи в живота. Затова останах. Нямах друг избор.

Изстрадалите тъмни очи грееха от вътрешна сила и увереност в правотата на решението. Гласът й не трепна, докато излагаше причините за саможертвата. За нея всичко бе просто, лесно и не подлежеше на съмнение.

— Трябваше да помогна на Кейн, да го закрилям.

Тревър внезапно се появи до съпругата си и нежно взе ръката й в своята.

— Искаш ли да си ходим, мила? — тихо и утешително запита той.

Усмивката облекчено грейна върху лицето й. Той бързо се обърна към Лиса.

— Ще ни извините ли?

— Разбира се.

Пресегна се и подаде ръка на Джена.

— Благодаря ви, че пожелахте да се срещнем и да поговорим.

Джена тревожно потърси очите й.

— Кейн не би одобрил. Исках само да ви видя. Нали няма да му разкажете за срещата ни, Лиса?

Молбата неприятно я изненада. Налагаше се да скрие от съпруга си истината да го измами. Но тя не можеше да откаже на тези големи очи.

— След като вие не желаете…

Джена щастливо се усмихна.

— Радвам се, че Кейн ви е намерил.

— Аз също се радвам, че имате такъв прекрасен съпруг — одобрително и с дълбоко уважение изгледа тя Тревър. — Благодаря ви.

Сдържаността в сините очи се замени със симпатия.

— Моля останете и довършете обяда си. Аз ще уредя сметката на бара.

След което Тревър внимателно изведе жена си.

Лиса седна на масата. Току-що проведеният разговор не напускаше съзнанието й. Нещата не опираха единствено до секс и полово насилие, а далече ги надхвърляха. Дали не бе станала свидетел на хаотичните бълнувания на един безвъзвратно разстроен човек? Или може би се бе изправила очи в очи с личност, която съзнателно бе поела жертвения кръст заради щастието на любимия си брат?

Нямаше апетит, побутна храната настрани и излезе да се поразходи край кея. Скоро се умори и седна на някаква пейка, лениво наблюдавайки оживената пристанищна дейност и минувачите, забързани нанякъде, надянали спокойни, безизразни маски върху лицата си.

Неприятно й бе, че трябва да премълчи пред Кейн за срещата със сестра му, но навярно Джена познаваше по-добре брат си. Кейн сигурно би се ядосал страхотно, задето се бе намесила в семейния му живот.

Независимо каква бе истината за миналото им, Джена се бе опитала да изгради своя нов живот с Тревър. Може би щеше да е по-разумно, ако оставят спомените на забравата. Трябваше час по-скоро да се заеме със собствения си брак — ако Кейн и дадеше този шанс.

Тя вяло се надигна и се отправи към дома. Едва тогава се сети да попита Джена за късното телефонно обаждане. Може би причината бе прекалено лична. Не биваше да се намесва. Но все пак съзнанието й се бунтуваше против непреклонността на Кейн. Нямаха право да изключват Джена от семейния им кръг. Бе твърде нечестно спрямо нея.