Ема Дарси
Кадифеният тигър (1)

Първа глава

Той й позвъни в десет и половина в петък сутринта. Лиса едва успя да превъзмогне чувствения шок при звука на неговия глас и чак след секунди си спомни, че бе решила да скъса с Кейн Мариот — този път завинаги.

Преглътна решително. Време беше да помисли и за себе си. Не че Кейн бе лош — тъкмо обратното. В много отношения той превъзхождаше останалите мъже — беше невероятно красив, страхотно чаровен и… твърде опасен. Със замах бе сринал всички норми и принципи, към които се бе придържала, преди да го срещне. Но не в това беше проблемът. А в отношението му към нея. С мъж като Кейн не бе възможно да се поддържа нормална връзка и тя не хранеше никакви илюзии.

Не го интересуваха нито възгледите й, нито мнението й. Отнасяше се с пълно презрение към душевните й терзания — нейният вътрешен живот просто не го интересуваше. Той правеше каквото си поиска и когато си поиска. Никога не се съобразяваше с желанията й, дори не ги обсъждаше. Ако мненията им се разминаваха — неин проблем!

Не, Лиса не можеше вечно да се примирява.

Тя му бе отдала цяла година от живота си — предостатъчно време, за да разбере, че връзката им няма бъдеще. Нещо по-лошо — ако не скъсаше с Кейн Мариот, тя се обричаше да остане нещастна цял живот.

Чашата на търпението й преля, когато той не счете за нужно да й се обади цели три седмици. Три дълги, едва влачещи се, седмици! Бе чакала да й позвъни, а той не бе намерил дори минута време за нея. Това достатъчно ясно обясняваше мястото й в неговия живот. За него Лиса Гилмор бе едно удобно пристанище, което на часа се превръщаше в досада, ако изискваше повече от скъпоценното му внимание.

След като получеше това, което искаше от нея, тя преставаше да го интересува.

Нейното решение назряваше от доста време. Раздялата с Кейн беше неизбежна. Дори сега, когато все пак си бе спомнил, че тя съществува, й звънеше в службата, където всякакъв по-продължителен личен разговор бе изключен.

Впрочем Кейн никога не бе се впускал в разисквания от личен характер. Лиса го познаваше твърде добре и знаеше, че ако се наложи, няма да го направи по телефона. Той предпочиташе да използва ръцете си. И очите си. И устата си. Безплътният глас бе лишен от съблазнителния магнетизъм на физическото му присъствие. И въпреки това бе достатъчен, за да разклати решителността й. Всичките й логични разсъждения не можеха да оборят факта, че тялото й се стремеше към него, и независимо от желанието й да го прати по дяволите, всеки нерв в нея вибрираше, предвкусвайки насладата. Не можеше да се отърси от плътската си зависимост — беше фантастичен любовник!

— Очаквам следобед да уредя всичко тук — осведоми я Кейн с уморен глас, — което означава, че ще можем да прекараме заедно целия уикенд. Все още не съм сигурен кой самолет ще успея да взема от Мелбърн, така че най-добре ще бъде да се срещнем в моя апартамент.

Разбира се, помисли си с раздразнение Лиса. Така щеше да спести време. За себе си. За това, което искаше от нея. Неговият апартамент означаваше неговото легло. Всякакъв друг вид отношения бяха изключени. Не и когато се отнасяше за жена. Не и когато се отнасяше за Лиса Гилмор!

Кейн Мариот имаше една-единствена цел в живота — успехът на неговата инженерингова компания. Характерната за него праволинейна мотивация. И нищо не можеше да му попречи, нищо не можеше да го спре. Да, Лиса беше наясно.

Някакъв проблем като строежа във Виктория — несъмнено неотложна бизнес сделка, го заставяше да се върне в Сидни. А между двете задачи се отваряха няколко относително спокойни часа, в които тя можеше да бъде вместена и консумирана. Според него предназначението на жените бе да забавляват мъжа след напрегнат ден. Сега, когато се връщаше в Сидни, той си подсигуряваше Лиса и се надяваше да прекара приятно вечерта.

Не тази мисъл я разстрои. Гласът му предизвика у нея несигурност и усещане за фалш, от което потръпна. Кейн Мариот не заслужаваше вниманието, което смяташе, че по право му принадлежи. Тонът му я възмути. Не беше справедливо.

— Не ти ли е хрумвало някога да ме помолиш, а не да ми нареждаш?

Мълчание от другата страна на линията. Лиса си представи как Кейн скърца със зъби от досада и нетърпение. Нека, иззлорадства тя.

— Не си спомням да съм ти нареждал — чу го да казва накрая.

— Точно това правиш.

Въздишка на досада:

— Е, добре, Лиса, ще дойдеш ли довечера?

— Не, Кейн, нямам никакво намерение да дойда — не желаеше да изпълнява ролята на послушна съпруга в леглото му тази вечер. И никоя друга вечер.

— Защо? — беше рязък.

Явно го бе извадила от позата му на снизходително благоволение.

— Заета съм.

Връщаше си. Отсега нататък тя щеше да е толкова заета за него, колкото той за нея през последните три седмици.

Мълчанието от другия край на жицата продължи по-дълго. Почуди се дали причината не е в някаква повреда. Мека и отстъпчива, този път Лиса отказваше да се постави на разположение. Надяваше се, че най-сетне бе успяла да го изтръгне от самодоволството му. Последва отговор, пълен с оскърбително подозрение:

— С друг мъж?

Тя побесня. Естествено, той никога нямаше да потърси вината в себе си. Дали пък подозрението му не се дължеше на някакъв негов грях? Сам ли прекарваше командировките си или подслоняваше някоя? Затова ли се обаждаше само да каже кога ще се прибере? Не би се учудила, ако се окажеше, че през цялото това време го е делила с друга жена.

— Може би — наранената гордост я застави да подхвърли храна на ревнивото му въображение. Това бе началото на края.

Чу как Кейн тихо изруга, а след това в изблик на разочарование процеди:

— Какво целиш, Лиса? Да не си решила да се правиш на недостъпна? Предупреждавам те — няма да търпя!

— Сигурна съм, че ще търпиш. Ще дойде ден, когато цялата ти сговорчивост няма да може да ти отвори път към мен.

— Стига глупости! Каквато и непочтена игра да играеш, забрави я! Ако не ме искаш, просто си кажи, Лиса!

Ето, дотук бяха. Раздялата се ухили в лицето й. Той го каза. Фактът беше налице. В негова полза. Без аргументи. Без извинения. Без думи като: „Дай ми шанс, ще се променя, Лиса!“. Кейн никога не би изрекъл подобно нещо. За него всичко беше пределно ясно — или ме искаш, или не!

Тя го искаше.

Бе просто и ясно.

Само че тя искаше от Кейн Мариот повече, отколкото той желаеше да й даде.

Старата игра, помисли си тя с горчивина. Той създаде правилата. Той беше съдията. И никакво изясняване на позиции. Само неговите решения бяха валидни. Как бе допуснала да се влюби в такъв мъж! Кейн и чувства!

— Не играя никаква игра, Кейн. Аз се оттеглям. Ние се разделяме. Няма какво повече да си кажем.

Изрече го най-сетне! Не бе възнамерявала да му го съобщи по този начин. Думите сами й се изплъзнаха. Беше я предизвикал, но този внезапен край й се стори отчайващ. Искаше да му го съобщи лице в лице. Трябваше да се оттегли с достойнство.

— Лиса? — гласът му бе изгубил безцеремонността си. Усети нотка на несигурност. — Ти не искаш това, нали?

Какъв смисъл имаше да отлага? Рано или късно, раздялата беше неизбежна. Призляваше й, но знаеше, че няма друг избор.

— Не, искам го — мрачно каза тя.

Колебание и по-рязко:

— Не може да бъде!

— Съжалявам.

Наистина съжаляваше. Цялото й същество проплака от болка. „Какво направих, господи?“ Пустотата изведнъж я връхлетя.

— Съжалявам — повтори тя, а страхът от самотата накара гласът й нерешително да затрепери.

— Съжаляваш! — процеди язвително той. — Колко мило! Колко благородно от твоя страна! Аз се трепя ден и нощ, а ти… О, я върви по дяволите! — изруга той и затвори телефона.

Сигналът в слушалката прозвуча като последен, злокобен удар на умиращо сърце. Разумът я поздравяваше за правилното решение, но чувствата й бяха в хаос.

Бавно върна слушалката на място. Дългите й деликатни пръсти трепереха, а мислите й нещастно се въртяха в порочен кръг.

Кейн не изневери на себе си. Беше я наругал, задето си позволи да го извади от спокойствието му. Но въпреки това усещането за загуба стана нетърпимо и обсеби цялото й същество.

Обичаше го. Искаше го. Любовта и страстта й допълнително разяждаха раната, която бе отворил с грубостта и егоизма си. Тя не беше парцалена кукла в ръцете на Кейн Мариот. Той не можеше да си играе с нея, а после да я захвърли, когато и където си поиска. Тя беше личност, от плът и кръв, и безцеремонното му отношение оскърбяваше достойнството й. Раздялата я зашемети с мрачните си бездни от пустота. Тялото й изтръпна, сякаш бе разкъсано и осакатено. Искаше да заплаче, но не можеше. Сигурно е от шока, си помисли. Не можеше да помръдне. Животът бе спрял. Вече нищо не очакваше.

Очите й отчаяно обходиха просторния, луксозно обзаведен кабинет. Лиса заемаше престижната длъжност секретарка на изпълнителния директор на австралийския филиал на „Ай Си Ей Си“ — международна компания, с клонове по цял свят. Условията за работа бяха чудесни. Заплащането — превъзходно. Всеки ден срещаше важни и могъщи хора, но всичко това изведнъж загуби значението си за нея.

Самотата я притискаше — все по-ужасяваща и страшна.

Отчаяние и нищо повече, повтаряше си тя. Ще го превъзмогне в края на краищата. Ще се справи. Бе само на двадесет и четири години. Просто трябваше да заличи тази година с Кейн Мариот и да започне отначало. Един ден ще се появи друг мъж, някой, напълно различен от Кейн. Някой, който ще я оцени не само като хубава жена…

— Подготви ли всичко за днешното заседание, Лиса?

Въпросът я изтръгна от мрачната бездна на мислите й. Шефът бе застанал на прага на кабинета и запълваше вратата с огромната си фигура. Джак Конуей можеше да бъде наречен голям човек във всяко отношение. Беше як като бик и окото му не трепваше, ако трябваше да скастри някой некадърен подчинен. Не беше се издигнал до поста си с толерантност към хора, неспособни да поемат отговорност.

— Да, сър!

Беше приготвила документацията още сутринта, предпазвайки се от евентуални упреци при непредвидени обстоятелства.

Той кимна доволен. Стоманеносивите му очи проблеснаха с одобрение — изглежда бе оценил външността й.

Дългите къдрави синкавочерни коси бяха отметнати назад и откриваха нежните й слепоочия, овалното лице и лебедовата шия. Виолетовата рокля подчертаваше нежната линия на фигурата й и грима на очите. Едва загатнатият върху устните бледолилав цвят на червилото бе дискретно повторен с ружа на скулите. Деликатно извитите вежди бяха изящно женствени, както финият нос и зъби.

Лиса заучено се усмихна на шефа си. Когато започна работа при него, беше се чувствала доста неловко от навика му да я надзирава постоянно. Бе напуснала предишната си работа заради настъпателната настойчивост на предишния си началник да я вкара в леглото си. Но още при постъпването на новата служба, Джак Конуей бе усетил притесненията й.

— Мило момиче, на петдесет и четири години нямам никакво намерение да влизам в ролята на плейбой — иронично я бе успокоил той. — Предпочитам да изразходвам другаде енергията си. За мен ти си моята лична секретарка. Едно красиво допълнение. Обичам красотата около мен. Нищо повече.

Тя бе повярвала на това откровено, макар и рязко, изявление и двегодишната им съвместна работа не бе го опровергала. Отношението му не се основаваше на сексуален интерес или на бащинска загриженост. За Джак Конуей тя беше собственост. Един от изпълнителите на неговите замисли в голямата игра. „Класата“ й, казваше той, оказваше положителен ефект. „Ефектът“ се проявяваше по време на сделките. В нейно присъствие партньорите му изпадаха в плен на очарованието й, а Джак Конуей умело направляваше разсеяността им.

С горчива ирония сега си припомни, че Кейн Мариот бе един от малкото, които отказаха да се хванат на въдицата. Припомни си първата им среща, изпитателния му, алчно поглъщащ поглед. Стоеше на вратата на кабинета безмълвен, а от него струеше сила и магнетизъм. Тя бе вдигнала уж случайно очи и в този момент той й бе отправил усмивка, от която всяка частица на тялото й бе потръпнала като от електрически ток.

Потърпевшата бе тя. Постоянното му присъствие на деловите преговори започна постепенно да я изважда от обичайната концентрация и равновесие. Затова пък Кейн нито веднъж не загуби нишката на мисълта си. Нищо, че седеше насреща му, той не я погледна нито веднъж, нито показа, че я е забелязал. Едва след като бизнес интересите му се увенчаха с успех, той потърси очите й и прочете в тях, че е негова.

Беше толкова ясно и просто.

Тя не му костваше никакви усилия. Оказа се прекалено лесно завоевание. А най-невероятното бе, че никога дотогава не си бе позволявала бърза случайна връзка и сама не вярваше, че е способна на това. Но с Кейн всичко беше толкова различно. Предпазливостта й бе притъпена. Той предизвикваше у нея непреодолимо вълнение и скрупулите й, ако въобще се проявяха, на мига отпадаха.

Нищо чудно, че той бе приел съгласието й за нещо съвсем естествено. Лиса нищо не му бе отказвала. Достатъчно бе да я погледне с онези, потрепващи от напрежение, властни очи и тя оставаше беззащитна пред силата на желанията му.

Единственият изход да се изтръгне от влиянието му бе да излезе от неговата зона на действие. Може би бе най-добре да сложи край на връзката им веднага, по телефона, вместо да се влачи в агония. И да не го види поне още веднъж… Болка прониза сърцето й.

Защо да не може да я обича така, както тя го обичаше? Защо?!

Телефонът отново иззвъня. Вдигна слушалката по навик и направи усилие гласът й да звучи спокойно и приятно:

— Главният офис на „Ай Си Ей Си“. Говори Лиса Гилмор. С какво мога да ви бъда полезна?

— Кейн е на телефона.

— О!

Гърлото й се стегна и гласът й секна. Разумът й отказваше да повярва. Възможно ли бе Кейн да предприема опит за помирение? Нима бе в състояние да преглътне хладния й отказ? Цялото й тяло се сви в съмнение и очакване.

— Моля те, не затваряй! — това бе заповед, но поне я удостояваше с едно необичайно за него „Моля те“.

Тя се разкъсваше между надежда и горчив скептицизъм. Преглътна мъчително и звукът едвам излезе от гърлото й:

— Не аз, а ти току-що затвори.

— Съжалявам, държах се неразумно.

Хубав израз за необузданата му реакция.

— Ако смяташ да си говориш „неразумно“ с мен, то…

— Не! Искам да говоря с теб!

— За какво?

— Сега ти се държиш неразумно.

— Нищо подобно.

— Не смяташ ли, че „неразумно“ е най-меката дума за опита ти да прекратиш едногодишната ни връзка по телефона, Лиса?

Самоуважението й подсказваше да не се церемони повече с него, независимо, че Кейн протягаше ръка за помирение и й даваше възможност да промени решението си. Желаеше го. Отчаяно.

— Ако някой има вина да се разделим, то това си ти, Кейн. Решението ми е продиктувано от собствения ти егоизъм и деспотизъм. Омръзна ми да правиш с мен каквото поискаш. Няма да позволя да се държиш повече така с мен!

— С други думи, не съм достатъчно добър за теб, така ли?

— Разбирай го както искаш…

— Не, почакай — прекъсна я той. — Нека да бъдем заедно тези два дни и да поговорим, Лиса.

Тя отлично разбираше що за разговори ще имат в леглото.

— Никога не си ме изслушвал, Кейн — горчиво го обвини тя.

— Дай ми възможност, Лиса — завладяващо меко поде той. — Нека поне опитаме да се помирим.

— Защо?

— Защото се чувстваме добре заедно.

Не можеше да отрече това. Не можеше да устои на изкушението да се люби с него отново. Щеше ли някога да срещне мъж, способен да замести Кейн в живота й?

— Мисля, че имахме хубави дни заедно — грубо отвърна Лиса, като се проклинаше за слабостта си. Тя го искаше, искаше го изцяло. Сексът вече не я удовлетворяваше.

— Поне още веднъж, Лиса? За да сме сигурни в решението си — отвърна той коварно нежно.

Тя се поколеба.

— Да се срещнем в моя апартамент. Приготвил съм ти изненада — прибави бързо той, усетил, че съпротивата й отслабва.

— Каква изненада? — попита тя подозрително.

— Няма да бъде изненада, ако ти кажа, Лиса — засмя се Кейн.

Смехът му я накара да настръхне. Явно бе решил, че тя отново му принадлежи и той можеше да направлява действията й според своите желания, както скулпторът моделира глината.

— Не, няма да дойда, Кейн.

— Защо?

— Защото ще искаш да ме хвърлиш направо в леглото.

— Не е лошо като идея — измърка тихо и сладострастно той — една чувствена милувка, която разбуди в нея спомена за ласките му. Бе готов да ги повтори. С ръце, с уста и с…

Лиса стисна зъби. „Не и този път!“, отсече тя. Тъжна въздишка. Какъв актьор! У Кейн нямаше и капка нежност.

— Какво да направя, за да те накарам да промениш решението си? — нещастно заупорства той.

Трябваше да признае, че бе несравним, щом е решил да излезе победител. Страхотно умение!

— Нищо — не отстъпи Лиса, възмутена от опита му да лавира. И все пак за първи път той полагаше усилия в нейна чест.

— С изключение?

— С изключение на какво?

— Винаги има едно изключение. Бъди милостива, моя сладка, нежна, скъпа Лиса, и ми кажи кое е изключението, защото не мога да си представя живота без теб!

Той имаше предвид уикенда без нея. Лиса не беше глупачка. Кейн Мариот не се нуждаеше от нея, не и от личността й. Той нямаше нужда от никого. Беше абсолютен егоцентрик, разчитащ единствено и само на себе си. Другите не го интересуваха. Навярно именно тази негова черта го правеше така предизвикателно привлекателен за жените.

— Готов съм да направя и невъзможното. Забрави станалото!

Да спечели на всяка цена — това беше Кейн Мариот. Тя го познаваше толкова добре. Прекалено добре. Той нямаше никога да изневери на принципите си заради нея, нямаше да се промени, за да й угоди. Неговото разбиране за любовта изключваше сериозна връзка. Но за някой и друг ден още…

Слабост, помисли си тя, слабост и глупост е да се предава, след като отлично знаеше, че това няма да промени нищо. Нима не беше ясно, че доникъде нямаше да стигнат? Да прекара този уикенд с Кейн, означаваше да се поддаде на съблазънта. Той не я обичаше. Никога не беше я обичал. Тя просто щеше да му позволи да я използва още веднъж, защото… Защото искаше да й останат още малко спомени с него — добри или лоши.

След това щеше да продължи да живее.

Без него.

— Ще те посрещна на летището — каза тя.

— Лиса, не зная с кой полет ще пристигна.

— Позвъни ми, когато разбереш — настоя тя.

Няма да му позволи да демонстрира независимост. Не и този последен уикенд!

— Защо да не се срещнем в апартамента?

— Защото искам първо да поговорим. Ако разговорът не доведе до нищо, може би няма да дойда с теб.

— Добре — неохотно се съгласи той. — Пристигам в шест и пет.

— Мислех, че не знаеш с кой полет пристигаш.

— Току-що реших.

— Колко мило! Добре, че ми припомни какво копеле си, когато ти засегнат интересите — отбеляза Лиса саркастично.

— Нищо не ти коства да се държиш малко по-мило.

— Научих си урока, Кейн. Един ден може и да се разкайваш за това — довърши Лиса и затвори телефона.