Барбара Делински
Семейно родословие (3)

Трета глава

Само един поглед към лицето на Хю бе достатъчен на Дейна, за да разбере какво е станало. Нима и нейното вълнение не бе помрачено от тревога? Родителите на Хю бяха добри хора. Правеха щедри дарения за любимите си благотворителни каузи, като сред най-важните за тях бе църквата, и плащаха полагащите им се данъци. Но харесваха живота си такъв, какъвто беше. Промяна от какъвто и да било вид беше заплаха за тях. На Дейна й се бе наложило да прехапе език, за да не се засмее на врявата, която се бе вдигнала, когато в градчето Саут Шор, където живееха Кларк-старши, бе прието с общо гласуване да бъде отворено заведение за бързо хранене от известна верига, въпреки възраженията на Итън, Дороти и на други заможни граждани, които за нищо на света не биха хапнали „Биг Мак“.

Дейна харесваше сандвичите „Биг Мак“. И отдавна бе приела, че роднините на съпруга й не ги харесват.

Не, за нея не бе важно какво мислят родителите на Хю. Но много държеше на мнението на съпруга си. Макар да бе изключително самостоятелен и независим в преценките си, родителите му можеха да помрачат настроението му.

Явно точно така бе станало. Беше разсеян, изглеждаше ядосан в момент, когато би трябвало да се смее, да я прегръща и да й казва колко много я обича, както бе направил в мига на раждането на бебето.

Дейна имаше нужда от това. Но макар съзнанието й да регистрираше страха, емоционално бе твърде изтощена, за да го почувства. Той носеше бебето и Дейна искаше да го гушне. Изпитваше инстинктивна нужда да го защитава, дори и от собствения му баща, ако се наложи.

Понечи да се надигне в леглото, но Хю й направи знак да се отпусне. Ръцете му изглеждаха абсурдно големи под бебето. Тя гушна малкото вързопче и се наслади на топлината му. С изключение на остатъците от мехлем в очичките й, личицето на Лизи бе чисто и гладко. Дейна бе запленена.

— Виж бузките й — прошепна тя. — И устата. Всичко е толкова мъничко, толкова деликатно — дори и цветът. Светлокафяв? Матов?

Тя внимателно разгърна одеялцето и измъкна малката ръчичка, после се загледа в бебешките пръстчета, които шареха във въздуха, преди да се свият около един от нейните.

— Родителите ти взеха ли я на ръце?

— Този път — не.

— Разстроени са.

— Може да се каже.

Дейна го погледна за миг. Неговите очи останаха вперени в бебето.

— Къде са сега? — попита тя.

— Предполагам, че са си тръгнали.

— Обвиняват мен, нали?

— Това са грозни думи, Дий.

— Но са точни. Познавам родителите ти. Бебето ни е с тъмна кожа и те знаят, че не е от страна на твоето семейство, значи е от моето.

Той вдигна очи.

— Така ли е?

— Би могло — спокойно отвърна Дейна. Бе израсла с въпроси, на които нямаше отговор. — Имам само една снимка на баща си, виждал си я. И той е с бяла кожа като теб. Но нима някой знае какво се е случило преди две или три поколения?

— Аз знам.

Дейна призна мислено, че това е вярно. В рода на Кларк знаеха. За съжаление в семейство Джоузеф не беше така.

— Значи твоите родители обвиняват мен. Очаквали са едно, а получиха друго. Не се радват на дъщеря ни и обвиняват мен за това. А ти?

— „Обвинение“ е много силна дума. Намеква за нещо лошо.

Дейна сведе поглед към бебето, което я гледаше в отговор. Момиченцето беше спокойно и доволно. Елизабет Еймис Кларк имаше нещо специално и ако то идваше от гени, които не бяха очаквали да видят, така да бъде. В нея нямаше нищо лошо. Беше просто съвършена.

— Това е нашето бебе — умоляващо се обади Дейна. — Нима цветът на кожата е нещо по-различно от цвета на очите или интелигентността, или темперамента?

— В тази страна, в този свят, да.

— Не мога да го приема.

— Тогава проявяваш наивност — той въздъхна тежко. Изглеждаше изтощен и прокара ръка през косата си, но няколкото къси кичура, които обикновено падаха върху челото му, веднага се върнаха обратно на мястото си. Когато очите му срещнаха нейните, в тях имаше суровост. — Клиентите ми са от различни малцинствени групи и в повечето случаи афроамериканците споделят, че за тях животът е по-тежък. Положението се е подобрило и ще продължи да се подобрява, но проблемите няма да изчезнат напълно — поне не и докато ние сме живи.

Дейна замълча. Хю бе един от най-толерантните хора, които познаваше. Думите му бяха просто излагане на фактите, а не израз на предубеждение.

Може би наистина проявяваше наивност. Това бебче вече й бе познато, макар че трудно би могла да посочи някоя конкретна черта, която е наследена от Хю или от нея.

Размишляваше над това, когато вратата се отвори и вътре надникна баба й. Щом я зърна, Дейна забрави всичко, освен опиянението от мига.

— Ела да я видиш, бабо! — извика тя. Очите й се напълниха със сълзи, когато единствената жена, на която вярваше повече отколкото на всеки друг на света, дойде до нея.

На седемдесет и четири години, Ели Джо бе красива, с гъста бяла коса, вдигната високо на кок, закрепен с две бамбукови пръчици, с мека кожа и здрав гръбнак, който все още я държеше изпъната като струна. Имаше вид на човек, който е водил спокоен живот, но външността лъжеше. Тя се бе превърнала в майстор по оцеляване, като бе съградила за себе си — както и за Дейна — един пълноценен, смислен и достоен живот.

Докато влизаше, върху лицето й бе разцъфнала широка усмивка. Ръката й потрепери до бледорозовото одеялце. Пое си дъх и въздъхна с истинско благоговение.

— О, господи, Дейна Джо! Тя е най-прелестното бебче, което някога съм виждала!

Дейна се разплака. Обви шията на баба си с ръце и я притисна силно, като хлипаше, без да разбира точно защо. Ели Джо прегръщаше Дейна с една ръка, а бебето — с другата, докато сълзите най-сетне престанаха.

Дейна подсмръкна и посегна за кърпичка.

— Не знам какво ми става.

— Хормони — отбеляза Ели Джо и избърса с палец мокрите очи на Дейна. — Как се чувстваш?

— Всичко ме боли.

— Лед, Хю — нареди Ели Джо. — Дейна трябва да седи върху нещо студено. Ще потърсиш ли нещо?

Дейна се загледа подир Хю, докато той излизаше. Вратата едва се бе затворила след него, и тя впери поглед в баба си.

— Какво мислиш?

— Дъщеря ти е прекрасна.

— Какво мислиш за цвета на кожата й?

Ели Джо не се опита да отрече онова, което и двете виждаха съвсем ясно.

— Мисля, че цветът на кожата й е част от красотата й, но ако питаш откъде се е взел, не мога да ти кажа. Когато майка ти беше бременна с теб, понякога се шегуваше, че не знае какво ще излезе.

— Имало ли е някакъв въпрос от твоята страна на рода?

— Въпрос?

— Неизвестни корени, като например осиновяване?

— Не. Знам кои са предците ми. Моят Ърл също. Но майка ти знаеше толкова малко за баща ти — докато говореше, тя надникна под крайчеца на мъничката розова шапчица и прошепна очарована. — Погледни какви къдрички.

— Баща ми не е бил с къдрава коса — каза Дейна. — Не прилича на афроамериканец.

— Нито пък Адам Клейтън Пауъл — отвърна баба й. — Много чернокожи го отбягваха, защото изглеждаше съвсем като бял.

— А белите приемаха ли го като равен?

— В повечето случаи.

„Но невинаги“, довърши мисълта й Дейна.

— Хю е разстроен.

— Хю или родителите му.

— Родителите му, но се предаде и на него — очите на Дейна отново плувнаха в сълзи. — Искам да се вълнува. Това е нашето бебче.

Ели Джо се опита да я успокои с прегръдка и после каза:

— Той е много развълнуван. Но се опитва да приеме онова, което вижда. Ние може и да сме готови да очакваме изненади, но той е чакал да види новото поколение на Еймис Кларк.

— Ще търси отговори — предусещаше Дейна. — Хю е много упорит в това отношение. Няма да намери спокойствие, докато не открие откъде идва цветът на кожата на Лизи, а това означава да се порови във всяко разклонение от фамилното ни дърво. А дали аз искам да го направи? Дали искам да намеря баща си след толкова време?

— Хей! — долетя радостен вик откъм вратата.

Тара Сакс бе най-добрата приятелка на Дейна, откакто и двете бяха навършили три годинки. Заедно бяха изстрадали смъртта на майките си, годините в училище, които изглеждаха безкрайни, вълненията с тийнейджърите и мъчителното самоопределяне — какви искат да станат. Тара се бе омъжила веднага след колежа за пианист. Беше доволна от живота си в дома, в който бе израснала.

Имаше три деца под осемгодишна възраст, диплома за счетоводител, която бе защитила във вечерни курсове, и почасова работа, която мразеше, но без заплатата, от която двамата със съпруга й не можеха да живеят. Единственото нещо в нея, което бе в безпорядък, бе светлокестенявата й коса, дълга до брадичката, чуплива и рядко сресана. Иначе тя бе перфекционистка, която се справяше със завидна самоувереност с всички детайли от ежедневието си.

Освен това обичаше да плете и в това отношение бе съучастник на Дейна в копирането на нови модели на други дизайнери. В началото на всеки сезон те обикаляха най-изисканите магазини за дамско облекло в Бостън и си водеха бележки. После, макар и двете да си имаха друга работа и никакво време за това, Дейна проектираше моделите, които двете плетяха — понякога един и същи пуловер няколко пъти, но всеки с различни цветове или размер. Реакцията на Тара към това занимание показваше на Дейна — и по-важното, на Ели Джо — дали определен модел ще се продава в магазина.

Сега Тара я прегърна и започна да се възхищава на бебето, както бе направила и Ели Джо. Само че не се наложи Дейна да я пита какво мисли. Тара бе съвсем пряма, както само най-добра приятелка можеше да бъде.

— Уха — възкликна тя, — каква кожа само! Откъде каза, че си взела това бебе, Дейна Джо?

— Предполагам, че е наследство от неизвестното ми минало — отвърна Дейна, облекчена от шегата. — Хю е разстроен.

— Защо? Защото не може да каже, че е одрала кожата на неговия пра- или прапрадядо? Къде е той, между другото?

— Баба го прати за лед.

— О, сигурно вече имаш нужда от това. Я погледни само това бебче, как се върти и маха с ръчички. Гладна е.

Гърдите на Дейна бяха по-едри в сравнение с времето, преди да забременее, но пък не бяха наедрели в сравнение с миналата или по-миналата седмица.

— Трябва ли да го направя още сега?

— О, да. Малката засега няма нужда от мляко, а ти имаш коластра.

Дейна разгърна халата си. Тара й показа как да хване бебето, за да може да суче, но се наложи няколко минути да нагласят зърното на Дейна, преди най-сетне да се получи, и тогава Дейна се изуми от силата на сученето.

— Откъде знае как да го прави?

Тара не отговори, защото Хю се бе върнал, и докато тя го прегръщаше, а Ели Джо се опитваше да сложи леда на място, въпросът бе забравен. Но много скоро двете най-близки жени на Дейна си тръгнаха, за да се върнат на работа, и тя остана насаме с Хю.

— Гълта ли нещо? — попита той, загледан с интерес, и за момент Дейна си въобрази, че е забравил огорчението на родителите си.

— Май по-скоро се упражнява. Не съм сигурна колко гълта.

— Толкова колкото й е нужно — отвърна някой зад Хю. Беше специалистката по кърменето, която се представи, погледна какво става и после се зае да подръпва и притиска гърдите на Дейна. Зададе няколко въпроса, даде препоръки и си тръгна.

Дейна облегна бебето върху рамото си и поглади гръбчето му. След като не чу оригване, пробва с потупване. Загледа се в лицето на дъщеря си, не забеляза никакво недоволство и отново се зае да поглажда гърба й.

— Е — подхвана Хю с престорена небрежност, — какво каза Ели Джо?

Съвсем невинен въпрос, но имаше толкова други неща, които би могъл да каже. Обезсърчена и внезапно почувствала се напълно изтощена, Дейна отвърна:

— И тя е изненадана като нас.

— Има ли някаква представа откъде може да се е взел този цвят?

— Тя не е специалист по генетика.

— Никакви подозрения ли няма?

— Никакви.

— Идеи?

На Дейна й се доплака.

— За какво? Как да изсветлим кожата на бебето ли?

Хю извърна поглед и въздъхна уморено.

— Щеше да е по-лесно, ако имахме поне някои отговори.

— По-лесно да се обясни на родителите ти ли? — попита Дейна, като съзнаваше, че издава огорчението си. Имаше някаква… не точно стена, но някаква преграда, която ги разделяше. Преди винаги бяха в идеално съгласие. Очите му бяха потъмнели и някак резервирани. — По-лесно за обяснение пред приятелите ти? И твоите родители да обяснят на техните приятели?

— По-лесно за всичко — призна той. — Слушай, това са фактите — бяла двойка има черно бебе. Това не е обичайно, ежедневно събитие. Хората ще задават въпроси.

— Трябва ли да им даваме отговор? Нека си мислят каквото си искат.

— О, така и ще направят. Първата им мисъл ще бъде реакцията на майка ми — че е имало някакво объркване в лабораторията.

— Каква лаборатория?

— Точно така. Казах й, че няма такава, макар че изобщо не е нейна работа. Но тя няма да е единствената, която ще се чуди.

— Щеше ли да има някакво значение, ако бяхме потърсили помощ при зачеването?

— Не става дума за това. Просто не искам хората да обсъждат личния ми живот, а те ще го правят, щом има причина. Това е — той вдигна три пръста. — Първото предположение е ин витро — сви единия си пръст. — Второто е роднина с африкански корени — отново сви пръст. — Знаеш ли какво е третото? — той отпусна ръка. — Че тя не е моя.

— Моля?

— Че не е мое дете.

На Дейна й се щеше да се изсмее.

— Това е нелепо. Никой няма да си го помисли.

— Родителите ми си го помислиха.

Тя зяпна.

— Шегуваш се, нали?

— Не. И недей просто да отхвърляш предположението. Съвсем логична възможност е.

— Логична? Твоите родители смятат, че съм имала връзка с друг мъж? — беше направо ужасена. — За Бога, Хю.

— Щом родителите ми си го помислиха, и другите ще го направят.

Дейна не беше на себе си от гняв.

— Само хора, които не ни познават. Всички, с които сме близки, знаят, че бракът ни е щастлив. Знаят, че прекарваме заедно всеки свободен миг.

— Знаят също, че бях във Филаделфия за около месец преди девет месеца, докато бях зает с едно дело.

Дейна остана смаяна.

— Господи!

Бебето захленчи в отговор.

— Не го казвам аз, Дий — обясни Хю, но очите му бяха все така мрачни. — Това не са мои думи, само представям противното мнение. Хората ще се питат, особено след като бебето се роди две седмици по-рано.

— И ти ще им заявиш, че е пълен абсурд — отсече Дейна.

— Знам ли какво се е случило, докато бях във Филаделфия?

— Със сигурност знаеш какво ставаше през уикендите по това време.

— Може да си била и с двамата.

Дейна направо излезе от кожата си.

— Не мога да повярвам, че го казваш.

— Казвам само онова, което ще чуем от другите.

Дейна погледна личицето на бебето. Беше смръщено и готово за плач. Тя я премести от рамото си и опита да я залюлее на ръце, за да я успокои, но през цялото време усещаше как в самата нея гневът и описването нарастваха.

— Как бих могла да съм толкова глупава, че да имам връзка с афроамериканец и след това да се опитам да представя бебето за твое?

— Може би не си била сигурна чие е бебето.

— Почакай. Това значи да приемем, че съм ти изневерила.

Плачът на бебето стана по-силен.

— Защо плаче? — попита Хю.

— Не знам — Дейна я притисна до себе си, но и това не помогна. — Може би усеща, че съм разстроена.

— Може да е гладна.

— Току-що я нахраних.

— Млякото ти още не е тръгнало. Може би има нужда от изкуствено мляко.

— Хю, аз имам мляко. Съвсем достатъчно.

— Добре. Може да се е подмокрила.

Това беше възможно. Дейна се озърна.

— Нямам нищо за смяна. Тук сигурно има.

— Къде?

— Не знам. Повикай сестрата.

— Ще ида да доведа някого — каза Хю. — И бездруго при теб трябва да има сестра. По дяволите, ако искахме да правим всичко сами, щяхме да се настаним в „Риц“ — и той излезе.

Ако се съдеше по бързината, с която се върна, Дейна предположи, че сестрата бездруго е идвала към стаята й. Жената бе много мила и спокойна, взе бебето и го остави в креватчето му. Отвори едно след друго чекмеджетата отдолу и извади оттам памперси, бебешко масло, кърпички, подложки за оригване и всякакви други полезни неща.

Бебето се разплака още по-силно, когато разголиха дупето му, но сестрата спокойно и уверено им показа как да го почистят, да го намажат с маслото и да сложат новия памперс. Показа им как да придържат главичката на бебето и им обясни какви грижи да полагат за пъпчето.

Когато сестрата си тръгна, Хю остана до креватчето с толкова безукорно изправен гръб, сякаш по него бе изписано с големи букви КЛАРК. За съжаление Дейна беше от семейство Джоузеф. А това малко, безпомощно бебче, кое беше то?