Барбара Делински
Семейно родословие (24)

Двадесет и четвърта глава

Дейна бе благодарна на Хю, че бе до нея. Не се запита защо не се е обадила на Джилиън или на Тара. Просто имаше нужда от Хю. Той разсъждаваше трезво. Изслушваше обясненията на лекарите за това какво бяха установили и какво биха могли да направят. Попълваше документите вместо Дейна, когато тя се объркваше, и задаваше въпросите, които тя не можеше. Когато дойдеше време за вземане на решение, той свеждаше избора до два варианта, обясняваше точно и двата, изслушваше мнението й и подкрепяше нейното заключение.

Ели Джо имаше запушване в една от артериите. Най-добър шанс за възстановяване даваше операцията, която пък бе свързана с други рискове. Алтернативното лечение, макар и по-малко рисковано, повдигаше сериозни опасения относно качеството на живота й.

Беше изправена пред страшна отговорност — да направи избор, който би могъл да убие обичан от нея човек. Дейна не искаше да го прави.

Стисна ръката на Ели Джо, преди да я отведат с количката, каза й колко я обича, че всичко ще се оправи и да не се тревожи за нищо, защото тя се е погрижила за всичко в магазина. Целуна баба си по бузата и постоя наведена за миг. Уханието на ябълки бе притъпено от разни медицински препарати, но все пак се наслади на познатото усещане за меката кожа на Ели Джо. Когато най-накрая избутаха количката и Хю я дръпна назад, тя притисна длан до устата си.

Ели Джо не беше млада. Дейна знаеше, че тя няма да живее вечно, но се ужасяваше от мисълта да я загуби толкова скоро.

 

 

Тъй като кафенето на болницата бе затворило, Хю взе кафе от един автомат и го занесе в стаята, където чакаше Дейна. Стаята беше малка, стените й бяха в бледосиво и нежно мораво, което вероятно трябваше да действа успокояващо. Според него ефектът не бе постигнат. Той си оставаше напрегнат.

Ели Джо бе в операционната от два часа. Можеше да минат още два, докато хирургът излезе, и да изтече още доста време, преди да разберат дали парализата ще е постоянна, и то ако Ели Джо издържеше операцията. Имаше вероятност и да не издържи. Лекарят го бе заявил директно.

Хю остави кафето на масата от лявата страна на Дейна и се настани до нея на дивана.

— Добре ли си?

Тя го погледна тревожно и кимна. След малко попита:

— А ти?

— Бил съм и по-добре.

Тя се извърна да вземе чашата с кафе и отпи внимателно. После я обгърна с две ръце и се облегна назад. Накрая погледна към него.

— Не разбрах къде си бил следобед. В кантората ли беше?

Хю изобщо не бе помислил за работата си. Нито за Стан Хътчинсън, нито за Кристъл Костас или за сина й. От сутринта мислеше само за това откъде е дошъл и кой бе в действителност.

— Наложи се да говоря с баща си — отвърна той.

Трябваше й време да го осмисли. После на челото й се появи нова бръчка. Най-сетне попита:

— Успя ли да говориш с него?

Той не беше сигурен дали мястото и времето са подходящи. Но двамата бяха сами в стаята, а разговорът щеше да отвлече мислите й от тревогите за баба й. В крайна сметка, той имаше нужда да говори. И имаше внимателен слушател. Вероятността тя да стане и да си тръгне, ако каже нещо, което да не й хареса, бе много малка.

Затова й разказа за адвоката от Мартас Винярд, за слуховете, които Итън бил чувал, за спора, който бяха имали двамата същия следобед — и макар да си мислеше, че е успял да укроти гнева си, той отново се разпали, докато й разказваше всичко. Седнал на ръба на дивана, облегнал лакти на коленете си и стиснал здраво юмруци, Хю говореше с голямо огорчение.

— Твърди, че не е излъгал съзнателно, но нима не би могъл да провери? Цялата му кариера е свързана с издирването на интимни подробности за героите в книгите му. Знае как да изрови нечия тайна.

— Не е искал да изравя точно тази тайна.

— Правилно. И всичко щеше да е наред, ако никой друг не бе засегнат. Но дори и преди раждането на Лизи имаше проблем с теб. Държеше се с теб и със семейството ти сякаш сте втора категория хора.

Тя не оспори това.

Хю се загледа в отсрещната стена. Там имаше някаква картина, нарисувана в цветовете на океана — модернистична творба, изобразяваща движение. Той познаваше океана, гледаше го от прозореца в дома си. Истинският океан действаше успокояващо, тази репродукция — не.

— Но кой съм аз, че да го критикувам? — възкликна той. — И аз съм също толкова лош. Поисках тест за бащинство — погледна за миг към нея. — Да, вярно, не знаех за мъжа на острова и напълно вярвах в семейната легенда — с всичките й подробности. Това беше надменност от моя страна, Дейна, и аз се срамувам. Но знаех, че не си ми изневерила — загледа се в чашата си с кафе и каза с отвращение: — Изобщо не исках да обсъждам това.

— А какво? — попита Дейна.

— Мен. Кой съм аз.

Тя замълча, той я погледна и видя, че бе леко смръщена. Порази го мисълта, че намръщването не подхождаше на луничките й. Те бяха много бледи върху светлата й кожа, но той знаеше, че ги има. Бяха част от жизнерадостната й личност, която го бе привлякла от самото начало.

— Чувстваш ли се различен? — попита тя накрая. Искаше му се да се чувства различен. Смяташе, че е длъжен да се чувства различен. Но не беше така.

— Не. Това значи ли, че ми е по-удобно да се преструвам?

— Да се преструваш ли?

— Това съм правил.

— Преструването е нещо лошо. То означава да си знаел истината и съзнателно да си се представял за друг. Но какъв е бил умисълът ти? Това питат съдебните заседатели, когато се разглежда някакво дело. Ти знаеше ли, че си отчасти чернокож, и нарочно ли си крил това?

— Не. Но би трябвало да се чувствам различен — разсъждаваше на глас той. — Може би съм просто безчувствен.

— Може би просто не е толкова важно.

— За моето семейство е важно — възрази той. — Чичо ми може да обвини баща ми, че нарочно го е скрил, за да запази дела си от семейния бизнес. Ще изтъкне, че на практика Итън не е никакъв Кларк.

— Но той е такъв. Майка му е от рода Кларк след брака си. А тя е майка и на чичо ти Брад.

В далечния край на коридора се отвори врата. Дейна мигом скочи на крака и настръхна. Но щом се появи сестра в хирургичен екип и пое в противоположната посока, тя само въздъхна безпомощно.

Хю стоеше до нея.

— Не изглежда забързана — отбеляза той. — Това е добре.

Дейна остана за миг със сведена глава. Пое си дъх, обърна се и седна.

— Ще ми се да бях взела плетивото си — измърмори тя. — Как може да остана без него, и то в такъв момент?

— Щях да ти го донеса, ако ми беше казала.

— Не мислех за това. Умът ми съвсем е блокирал.

Хю отново седна до нея и каза:

— Ели Джо ще се оправи.

Дейна го погледна притеснено.

— Ами Робърт?

Хю не можеше да не й се възхити. Подозираше, че в този миг Робърт е последната й грижа.

— Робърт няма да се зарадва. Той би се отрекъл от татко, ако прецени, че това ще го издигне в очите на Брад.

— Това няма да промени факта кой е самият Робърт.

— Нито кой съм аз — Хю отново се наведе напред. — За теб има ли значение?

Дейна се намръщи, загледана в пода.

— Какво мисли Робърт ли? Не, не съм убедена, че някога ще мога да го приема така сърдечно както по-рано. Няма да съм сигурна на чия страна е.

— Значи сега вземаме страни?

Очите й срещнаха неговите.

— Да.

— Ти на чия страна си?

— На Лизи.

— Аз на същата страна ли съм?

Тя отново взе кафето си и отпи голяма глътка. Остави чашата на масичката и избърса горната си устна с пръст. После го погледна.

— Не знам. Ти ще кажеш.

— След като явно генетичното наследство на Лизи идва от мен, не е ли очевидно?

— Не, цветът на кожата е физическа черта, не е чувство.

— На страната на Лизи съм. А ти на моята ли си?

— Ти си ми съпруг.

— Съпруг също е само дума — той опита по-различен подход. — Неотдавна ме попита как се чувствам като съпруг на жена с афроамерикански произход. Сега аз питам теб. Как се чувстваш като съпруга на мъж с афроамерикански произход?

Тя дори не мигна.

— По същия начин, по който се чувствах като твоя съпруга и вчера. Не ме интересува кой е бил дядо ти. Никога не ме е интересувало.

— Но по-рано в кабинета на педиатъра, когато научихме резултатите от теста за сърповидноклетъчната анемия и всичко стана ясно, тогава не беше ли поне малко доволна, че този сноб, съпругът ти, си е получил заслуженото?

Тя остана мълчалива за миг, гледаше съсредоточено килима. Когато вдигна очи към него, изражението в тях бе нежно.

— Почувствах облекчение. Това те прави по-земен. Кара ме да се чувствам по-малко недостойна.

— Недостойна ли? — това го изненада. — Наистина ли си се чувствала така?

— Да.

— Било е единствено продукт на въображението ти — каза той. — Но не почувства ли облекчение от това, че се доказа, че си от бялата раса?

— Не се е доказало, че съм от бялата раса — укорително го поправи тя. — Просто се установи, че не съм носител на гена на сърповидноклетъчната анемия. Може да имам най-различни генетични черти, скрити в родословното ми дърво. Нямам никаква представа кой е бил наистина дядо ми Ърл.

Хю опита още веднъж, полушеговито:

— Но не почувства ли поне задоволство, че съм получил справедливо наказание?

— Не. Съжалявам, Хю, не си падам по отмъщението.

— Ти си светица.

Тя се усмихна, но тъжно.

— Ако бях светица, щях да разбера защо трябваше да направиш онзи ДНК тест. И щях да вдигна телефона, когато Джак Кетайл звънна тази сутрин — тя вдигна ръка. — Не питай. Не вдигнах. Не съм светица — гласът й омекна. — Разбирам как се чувстваш, защото съм била на твое място. Но най-голямата радост, която ми носи този обрат, е това, че така се гарантира любовта ти към Лизи.

— Винаги съм обичал Лизи.

Тя се наведе и леко повдигна колене, отделяйки само петите си от пода.

— Ами мен?

— Обичам те — каза той. — Нуждая се от твоята любов.

Тя облегна глава на коленете си. След миг се извърна настрани и го погледна.

— Защо? Защото се чувстваш изгубен и объркан и имаш нужда от някой, за когото да се уловиш ли? Защото знаеш, че цветът на кожата не е важен за мен, но не би могъл да кажеш същото за приятелите си?

— Приятелите ми ще го приемат.

— Значи няма проблем. Кога ще им кажеш?

Притисна го. Не можеше да й отговори.

Тя се разкая, протегна ръка за пръв път от седемнайсет дни и го прегърна.

— За това говореше Дейвид. Хората нямат нищо против малцинствата, докато някой такъв не се нанесе в съседната къща. Знаем, че партньорите ти няма да се впечатлят особено, работата ти няма да пострада. Но може да имаш проблем с някои хора, които си познавал през целия си живот. Като семейство Кънингам. Между другото, отказаха ми участие и в изложението на дизайнерите.

— Кога? — попита Хю.

— В началото на седмицата.

— Защо не ми каза?

— Какъв е смисълът? — после съжали. — Може пък да е съвпадение, и за двете поръчки.

Една поръчка, може би, признаваше Хю. Но две? Дейна бе точно от онзи тип дизайнери, които Лигата на Северното крайбрежие обичаше да покровителства. Освен това бе трудно да се повярва, че е просто съвпадение, след като семейство Кънингам всяка година спонсорираха щедро изложението.

Той се вбеси.

— Ще им се обадя.

Дейна отдръпна ръката си.

— Не го прави.

— Но ти искаше тези поръчки.

Тя изправи гръб.

— Промених си мнението. Имам бебе, а и баба ми няма скоро да е в състояние да се оправя с магазина. Той е единственото подобие на семеен бизнес, което имам.

— Не става дума за самата работа — възрази Хю. — Въпросът е принципен — вторачи се в ръцете си. След малко попита: — Какво мога да направя?

— Нищо. Не искам онези поръчки.

— А аз не искам такива приятели — заяви той. — Щом искат да ме изолират, защото дядо ми е бил отчасти чернокож, изборът си е техен — бързо си пое въздух. — Но как да постъпя с останалото? Това, че самият аз съм отчасти чернокож. Трябва ли да се променя? Да се държа по-различно?

— Не — смъмри го тя, но на устните й се появи усмивка, която стопли сърцето му. — Ти си същият човек, продукт на четирийсет години определено възпитание, не можеш да промениш това. Онова, което ще се промени, е начинът, по който ще живееш с тази мисъл.

— Как по-точно?

— Не знам.

— Имам нужда от помощ, Дий.

Тя се развесели донякъде.

— След като нямах представа какво да правя, когато се отнасяше до мен самата, как бих могла да ти кажа какво да правиш ти?

В дъното на коридора се отвори врата. Хирургът, който оперираше Ели Джо, тръгна към тях.

 

 

Ели Джо бе издържала операцията. Лекарите още не бяха сигурни дали ще успее да възстанови напълно движенията в дясната половина на тялото си, но бяха отстранили съсирека, който бе причинил инсулта, и бяха уверени, че лекарствата ще сведат до минимум риска от следващ.

Дейна се почувства замаяна от облекчение. Искаше да види баба си, но й казаха, че тя ще остане в реанимацията до следващата сутрин, а дори и тогава вероятно ще бъде прекалено изтощена, за да разбере, че Дейна е при нея.

Нямаше смисъл да остават в болницата. Вече минаваше един през нощта. С малко повече късмет Дейна можеше да се прибере навреме, за да накърми Лизи. Гърдите й бяха напращели, но дори и като се изключи чисто физическото облекчение, тя копнееше за емоционалната утеха, която й даваше бебето.

Спряха пред къщата и се изненадаха, когато видяха колата на Итън, паркирана зад тази на Дороти.

Първата реакция на Дейна бе утешителната мисъл: Именно така трябва да бъде. После си спомни събитията от последните няколко дни и вече не бе сигурна какво да мисли.

Хю не помръдваше. Бе изключил мотора, но остана на мястото си, стиснал волана с две ръце.

— Прекалено уморен съм за всичко това — каза той.

— Вероятно е заспал заедно с майка ти.

— Господи, надявам се да е така — измърмори той и отвори вратата от своята страна.

Итън бе заспал, но не при Дороти. Беше се излегнал удобно на дивана във всекидневната, ръцете и глезените му бяха кръстосани, мокасините му бяха чинно подредени една до друга на пода. Телевизорът бе включен, а звукът — намален.

Хю го изключи, после посегна към ключа на лампите.

— Ще го оставим тук — прошепна той.

— Не можем — отвърна му също шепнешком Дейна. — Няма да му е удобно да спи тук.

Хю я изгледа сериозно.

— Мислиш, че ме е грижа?

Итън се размърда и отвори очи. Видимо стреснат от обстановката наоколо, той погледна Хю и седна на дивана.

— Сигурно съм заспал.

— Качи се горе при мама — каза Хю.

Итън погледна Дейна.

— Как е баба ти?

Дейна не знаеше дали това не бе просто проява на любезност. На лицето му бе изписана загриженост. Забеляза и уязвимост, каквато бе видяла по-рано и у Хю.

При Хю това й бе подействало успокояващо. При Итън бе странно обезпокоително.

Тъй като не знаеше как да го изтълкува, Дейна се вслуша в успокоителния шепот на океана. Бъди добра, прошепна й с гласа на вълните майка й. Затова тя каза:

— Операцията мина добре. Утре ще знаем повече — обърна се към Хю и добави: — Ще се кача да нахраня Лизи.

 

 

Хю й завиждаше, че си имаше извинение. Тъй като бе прекалено изморен, за да измисли такова и за себе си, той каза на Итън:

— Ще си лягам.

Угаси светлините. И тръгна да излиза от стаята.

— Почакай, Хю. Искам да поговорим.

— Късно е, татко.

— Моля те.

Хю остана за момент до вратата. После се обърна, отиде до фотьойла и седна. Не каза нищо. Не той бе помолил за разговора.

— Видях малката — каза Итън. — Красива е.

— Цветът на кожата й е все същият. Това, което казваш, не променя ситуацията.

— Хю — гласът на баща му бе слаб. — Не знаех. Би трябвало, но не знаех.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Всъщност… — Итън стана от дивана и отиде до големите френски прозорци. Когато ги отвори, шепотът на океана стана още по-силен. — Всъщност дойдох тук, за да кажа на майка ти.

Хю вдигна очи.

— Как реагира тя?

— Никак. Не й казах.

— Защо?

Итън замълча. Затвори френските прозорци и звукът на океана се приглуши, а собственото му мълчание стана още по-подчертано. Накрая той каза:

— Не знам.

— Няма да ти става по-лесно занапред.

— Може би самият аз трябва да посвикна малко.

— Колкото повече чакаш, толкова по-зле ще го посрещне мама. Можеш да твърдиш, че по-рано не си знаел, но сега знаеш. Трябва да й кажеш.

Итън не отговори.

— От какво се страхуваш?

Баща му продължи да мълчи.

— Няма да те намрази само защото баща ти е бил наполовина чернокож. Тя е много по-либерална от теб.

— Ще си помисли, че съм знаел и съм премълчал. Ще пита защо не съм проверил какво се крие зад слуховете. Ще каже същото като теб за проучванията, които правя за книгите си. Ще бъде ядосана и наранена — върна се до дивана и застана там, загледан във възглавниците. — Каква каша. Не знам какво да правя.

Хю усети как собственият му гняв утихва. Итън изглеждаше толкова смазан.

Спомни си какво му бе казала Дейна, че трябва да направи нещо.

— Кажи й. А после проучи какво е станало с него.

— Смяташ ли, че наистина бих искал да науча повече за него?

— Да, искаш — каза Хю. — Той е биологичният ти баща. Мислиш ли, че Дейна изгаряше от желание да хукне да търси своя? Накарахме я да го направи. Що за лицемери ще се окажем, ако не направим същото?

— Ние ли?

Хю се поколеба. Опитваше се да задържи остатъците от гнева си, но не можа. Итън все пак му беше баща.

— Да. Аз ще ти помогна. Как се казва?

— Томас. Томас Белайл. Летуваше в имението „Оук Блъфс“. Беше нещо като легенда в околията — красив чернокож, с много светла кожа, който можеше да се напъха под полата на всяка жена.

— Итън?

Хю погледна стреснат към вратата. Там стоеше майка му, наметната с обикновен бял халат. С пригладена назад коса и с пълни със съмнения очи, тя изглеждаше внезапно остаряла.

Намръщи се на Итън, после се обърна към Хю, но какво би могъл да каже той? Той беше синът. Итън бе съпругът. Негово задължение бе да обясни.

Тя не даде време на никой от двамата да реагира. Стисна устни, обърна се и се качи на горния етаж.

Итън, който бе стоял като парализиран, внезапно се размърда. Извика я по име и понечи да я последва, но Хю го хвана за ръката.

— Тя отива при Дейна. Остави ги да си поприказват.

 

 

Лизи сучеше доволно, когато Дороти се появи на прага. Остана там за миг, после влезе и се облегна на стената.

Заради собственото си изтощение и унесена от сученето на Лизи, Дейна почти бе заспала, но бързо се разсъни.

— Какво има?

— Току-що дочух нещо странно — прошепна Дороти. — Чула ли си нещо за това, че бащата на Итън е бил наполовина афроамериканец?

Дейна се мъчеше да прецени какво да каже, когато Дороти я изпревари:

— Значи е вярно. И съпругата винаги последна научава.

— Не си последна, Дороти. Съвсем не е така. Аз знам заради Хю, но той го научи едва днес.

— Ами Итън?

— И той го научи едва днес — тя обясни за резултатите от сърповидноклетъчния тест на бебето и за последвалите тестове на двамата с Хю. — Той не ти ли спомена нищо тази вечер?

— Не. И не разбирам защо.

Дейна не можеше да чете мислите на Итън, но си спомняше смайването си в кабинета на лекаря, когато бе научила, че Хю е носителят на гена. Това беше последното, което би й минало през ума. Щом самата тя бе слисана от новината, изобщо не би могла да си представи как се чувства Дороти след повече от четирийсет години брак.

— Мисля, че трябва да се опитаме да се поставим на негово място — обади се Дейна. — Не го е очаквал. Не би могъл и да си го представи.

— Как можеш да го защитаваш, след като се отнесе толкова зле с теб?

Дейна бе прекалено изтощена, за да изпита гняв. Усмихна се нежно и каза:

— Когато беше при мен във вторник, ти ми обясни как животът ти в определен социален кръг те научава да действаш по определен начин. Не се замисляш за поведението си, защото всички в този кръг вършат същото. Итън не би го определил като надменност. Би го нарекъл просто начин на живот.

— Държаха се надменно. Итън и Хю.

— Не са знаели, Дороти. Итън е чул някакви слухове, но само толкова.

— И не е счел за нужно да ми каже години наред? Аз родих децата му. Нямам ли право да знам?

— Слухове — напомни й Дейна, но Дороти вече не я слушаше.

— Той се гордее с интелигентността си. Нима е смятал, че съм прекалено глупава, за да разбера, или толкова недискретна, че да не запазя тайната?

— Не — обади се Итън откъм вратата. В полумрака на детската стая той изглеждаше смазан. — Не ти казах, защото не можех да го призная пред себе си. Ако ти кажех, това щеше да го превърне в реалност. Не исках да повярвам, че е истина.

— Но не става дума — продължи да спори Дороти — за някаква незначителна вероятност.

— За мен бе свързана с много дълбоки чувства. Да приема слуха за достоверен, означаваше да приема факта, че майка ми е имала извънбрачна връзка. Това бе също толкова тежко.

— О, това го разбирам — отбеляза Дороти с необичаен за нея цинизъм. — Ти никога не си казал и една добра дума за хората, които изневеряват. Толерантен, друг път. Ти си безкрайно осъдителен.

— Да — призна Итън. — Понякога.

— Понякога ли? — повтори Дороти.

Дойде и Хю.

— Понякога, мамо. И той е човек като всички нас. Какво чу от разговора ни долу?

— Достатъчно. Твоят детектив ще може ли да открие Томас Белайл?

— Той е мъртъв — каза Итън. — Сестра му може да е жива.

Дейна потупваше Лизи по гръбчето.

— Томас Белайл ли?

— Човекът, с когото е започнало всичко — обясни Хю. — Името познато ли ти е?

Дейна изведнъж си спомни тъмните очи, които бяха приковани в Лизи, и изражението, което бе толкова безкрайно нежно. В този миг тя разбра любовта, с която тези ръце бяха гушнали бебето й.

Слисана, тя само прошепна:

— Аз я познавам — и вдигна очи към останалите.