Барбара Делински
Семейно родословие (1)

Първа глава

Нещо я събуди в съня й. Не знаеше дали е било ритането на бебето, внезапен порив на вятъра, разлюлял капаците на прозорците, шумът от вълните, връхлитащи върху скалите, или пък гласът на майка й, носен от морския бриз, но докато лежеше в тъмното с отворени очи, сънят си оставаше все така жив в съзнанието й. Беше стар сън, но не преставаше да я смущава, защото знаеше как се развива действието. Беше изложена на показ, всички можеха да я видят, а й липсваше важна част от облеклото. В този случай — блузата. Беше излязла от къщи без нея и сега стоеше на стълбите пред училището — пред гимназията, където беше учила — само по сутиен, и при това стар. Нямаше значение, че бяха минали шестнайсет години от завършването й и не познаваше никого от хората наоколо. Всички я виждаха и това я караше да се чувства безкрайно унизена. И тогава — това се случваше за първи път — се появи свекърва й. Беше застанала леко встрани, с ужасен израз на лицето, и колко странно — стискаше в ръка блузата й.

Дейна сигурно би се засмяла на абсурдността на тази нова подробност, но точно в този миг нещо друго отвлече вниманието й — внезапното бликване на течност между бедрата й, нещо, което никога досега не бе изпитвала.

Притесняваше се дори да помръдне и едва прошепна името на съпруга си. След като той не й отговори, тя се пресегна, разтърси рамото му и го повика по-силно:

— Хю?

Той успя само да измърмори гърлено:

— Хмм?

— Трябва да ставаме.

Усети го как се обръща и се протяга.

— Водите ми изтекоха.

Той скочи стреснато, наведе се към нея, а плътният му глас бе малко по-висок от обичайното, когато я попита:

— Сигурна ли си?

— Не спира да тече. А терминът ми е след две седмици.

— Всичко е наред — увери я той, — няма нищо. Бебето е над три килограма — точно колкото е средното тегло за напълно износено бебе. Колко е часът?

— Един и десет.

— Не мърдай, ще донеса кърпи — той се обърна настрани и стана от леглото.

Тя се подчини — отчасти, защото Хю бе проучил обстойно всеки детайл от процеса на раждането и знаеше какво да прави, но също и за да не изцапа още повече. Веднага щом той се върна, тя обхвана корема си и се надигна. Примижа от внезапната светлина в стаята, взе една от кърпите и като я пъхна между краката си, се запъти към банята.

Хю застана на вратата само след секунда, отворил широко очи и доста пребледнял под бялата светлина на лампите в банята.

— Какво виждаш? — попита той.

— Няма кръв. Но определено е бебето, а не аз.

— Усещаш ли нещо?

— Имаш предвид страх ли? — беше напълно сериозна.

Колкото и подготвени да бяха — след като бяха прочели десетки книги, бяха разговаряли с безброй приятели, бяха разпитвали надълго и нашироко лекаря, както и нейните партньори, а също и акушерката, и болничния персонал по време на предварителното посещение в клиниката — реалността на мига бе нещо съвсем различно. Сега, когато раждането изведнъж се бе оказало внезапно и невъзвратимо предстоящо, Дейна бе уплашена.

— Имам предвид контракции — сухо отвърна Хю.

— Не, само някакво странно усещане. Може би слабо стягане.

— Какво означава „слабо“?

— Леко.

— Контракция ли е?

— Не знам.

— На пристъпи ли се появява?

— Не знам, Хю. Наистина. Просто се събудих и усетих това бликване… — тя прекъсна, защото усети нещо. — Стягане.

— Стягане или контракция?

— Контракция — реши тя и потрепери. Толкова дълго бяха чакали това, бяха напълно готови.

— Можеш ли да останеш сама, докато се обадя на лекаря?

Кимна, защото знаеше, че в противен случай той щеше да домъкне телефона в банята. Колкото и всеотдайни да бяха грижите на Хю напоследък, тя по природа бе независим човек. Знаеше какво е да зависиш изцяло от някого, а после да ти го отнемат. Нямаше нищо по-лошо от това.

Затова, докато той разговаряше с лекаря по телефона, тя напъха огромния си корем в новия си еластичен и мек спортен екип, сега допълнително подплатен със специално приготвените за след раждането превръзки, за да попиват околоплодните води, които продължаваха да изтичат по малко, после отиде в другия край на коридора в детската стая. Тъкмо светна лампата и той я повика.

— Дий?

— Тук съм!

Когато се появи на вратата, още закопчаваше джинсите си. Тъмната му коса бе разрошена, а в очите му се четеше загриженост.

— Ако болките са на по-малко от десет минути, трябва да тръгваме за болницата. Добре ли си?

Тя кимна.

— Просто исках да я погледна за последно.

— Идеална е, скъпа — отвърна той, докато провираше глава в старата си тъмносиня тениска. — Готова ли си?

— Не мисля, че са на по-малко от десет минути.

— Ще станат, докато изминем половината път.

— Това е първото ни бебе — опита се да възрази тя. — Първите деца се бавят повече.

— Може да е така по принцип, но всяко правило си има изключения. Послушай ме, моля те, става ли?

Тя го хвана за ръка, целуна дланта му и я притисна до шията си. Имаше нужда от още минутка.

Тук се чувстваше сигурна, защитена, щастлива. От всички детски стаи, които бе обзавела за клиентите си, тази бе най-хубавата — на четирите стени бе изрисувана панорамна картина на поляна, осеяна с цветя, високи треви, целунати от слънцето дървета. Всичко бе в бяло, меко оранжево и зелено, в стотици различни нюанси на всеки от тези цветове, на чийто фон ярко се открояваше някое синьо цвете или лазурното небе. Човек оставаше с усещането за един идеален свят — изящен, хармоничен и сигурен.

Въпреки че бе много независима натура, тя бе мечтала за един такъв свят от мига, в който отново се бе осмелила да мечтае.

Хю бе израснал в такъв свят. Бе се радвал на спокойно и сигурно детство и бе живял в охолство през юношеските си години. Предците му бяха дошли в Америка с кораба „Мейфлауър“ и оттогава бяха сред важните фигури в обществото. След като бяха преуспявали в продължение на четири века, членовете на рода му се радваха на стабилност в живота си. Хю не обичаше да се хвали с родовата си история, но и той бе пряк наследник на тази традиция.

— Твоите родители очакваха да видят балони в пастелни цветове по стените — отбеляза тя и пусна ръката му.

— Опасявам се, че ги разочаровах.

— Не ти — отвърна той, — ние двамата, но това е безсмислен спор. Бебето не е тяхно — запъти се към вратата.

— Трябва да се обуя.

Дейна вдигна куките за плетене, на които бе нанизана горната част на бебешко спално чувалче в тревисто зелено, и внимателно се настани в старовремския люлеещ се стол с удобно извита дървена седалка и висок, изящно оформен гръб. Беше го свалила от тавана, където Хю криеше повечето от наследствените си мебели и вещи, и макар да бе спасила и други неща, които сега бяха пръснати из различни стаи в къщата, този стол й бе сред любимите. Купен през хиляда осемстотин и четиридесета година от неговия прапрадядо, който впоследствие бе станал генерал от Гражданската война, столът бе с облегалка от тънки вретеновидни пръчици и седалка, оформена от три части, която бе изненадващо удобна за толкова стара вещ. Преди месеци, дори още преди да изрисува моравата на стените, Дейна бе почистила с шкурка олющената му боя и бе възвърнала предишния му бляскав вид. И Хю й бе позволил да го направи. Знаеше, че тя цени родовата история много високо, тъй като бе живяла без такава.

Но всичко останало бе ново — като началото на нова родова история. Бебешкото креватче и тоалетката към него бяха вносни, но останалото, от поставката за преобличане отгоре до ръчно изрисуваните перденца на прозорците и рисунките по стените, бяха специално направени от нейния кръг творци. Този кръг, освен отлични бояджии, дърводелци и тъкачи на килими и пердета, включваше така също и баба й, и самата нея. В единия край на легълцето бяха наредени изработено от баба й одеялце, което копираше мотива на моравата от стената, кашмирено зайче, което Дейна бе изплела във всевъзможни нюанси на оранжевото, спално чувалче, два пуловера, безброй шапки и цял куп завивки за бебешка количка — при това, без да се брои вълненият спален чувал, който бе започнат и сега бе прибран в плетена кошница на пода до стола й, нито спалната торба, която държеше в ръка. Определено се бяха престарали.

Докато се полюшваше бавно, тя се усмихна, припомняйки си вида на стаята преди осем месеца. В деня, в който бяха потвърдили бременността й, прибирайки се у дома, тя завари стаята застлана с лалета. Червени, жълти, бели — всички бяха свежи и можеха да изтраят дни наред. Хю бе планирал тази изненада с огромно удоволствие и Дейна вярваше, че е дал тон за всичко останало.

Имаше някакво вълшебство в тази стая. Топлота и любов. Сигурност. Бебето им щеше да е щастливо тук, знаеше го.

Сложи длан върху корема си и погали издутината, която бе абсурдно голяма в сравнение с останалото й тяло. Не усещаше движенията на бебето — нямаше достатъчно място горкото мъниче да помръдне нещо повече от пръстче или краче — но Дейна усети свиването на мускулите, които щяха да извадят детето й на бял свят.

Дишай бавно… — припомни си тя успокоителния баритон на Хю от уроците по дишане за бременни. Продължаваше да диша дълбоко, дори и след края на поредната контракция, вече беше сигурна, че това са именно контракции, когато пошляпването на чехлите оповести връщането му.

Тя се усмихна.

— Представям си бебето в тази стая.

Но той бе изключително наблюдателен.

— Това бе нова контракция, нали? Засичаш ли времето?

— Още не. Прекалено редки са. Опитвам се да се разсея, припомняйки си разни щастливи мигове. Помниш ли първия път, когато видях къщата ти? — определено бе улучила въпроса. Усмихнат, той се облегна на рамката на вратата.

— Разбира се. Беше облечена в неоновозелено.

— Не беше неоново, а лимоненозелено, и ти не знаеше с какво бях облечена.

— Знаех с какво бе облечена. Просто не знаех как се нарича.

— Нарича се пуловер.

Очите му приковаха нейните.

— Смей се, ако искаш — всеки път го правиш — но онзи пуловер беше по-ъгловат и по-асиметричен от всичко, което съм виждал.

— Състоеше се от различни модули.

— Модули — повтори той и се отблъсна от вратата. — Изплетен от кашмир и коприна — всичко това ми е съвсем ясно сега, но тогава какво ли разбирах? — опря длани на облегалките на люлеещия се стол и се наведе. — Интервюирах трима дизайнери. Другите отпаднаха веднага щом ти прекрачи прага ми. Не разбирах от прежди, нито от цветове, не подозирах колко си добра като вътрешен дизайнер, знаех само, че Дейвид много харесваше това, което беше направила с неговата къща. Но сега си играеш с огъня, съкровище. Дейвид ще ме убие, ако не те закарам навреме в болницата. Сигурен съм, че е видял, че лампите у нас светят.

Дейвид Джонсън живееше в съседната къща. Той беше хирург-ортопед и беше разведен. Дейна непрекъснато се опитваше да го уреди с някоя приятелка, но той все се оплакваше, че никоя не е като нея.

— Дейвид няма да види светлините — настоя тя. — Той спи.

Хю взе плетивото й, остави го в кошницата и я вдигна внимателно на крака.

— Как се чувстваш?

— Развълнувана. А ти?

— Нервен — той обви с ръка талията й или някъде там, където преди се намираше тя, но когато видя по лицето й, че е започнала нова контракция, настоя: — Определено бяха по-малко от десет минути. Колко, не повече от пет?

Тя не оспори, просто се съсредоточи върху бавното издишване, докато отмине болката.

— Така — отрони тя. — Добре, момче или момиче, последен шанс да отгатнеш.

— Каквото и да е, ще е прекрасно, но не можем просто да си седим тук, Дий — предупреди той. — Трябва да идем в болницата — опита се да я насочи към коридора.

— Не съм готова.

— След девет месеца?

Притеснена, тя разпери длан върху гърдите му.

— Ами ако нещо се обърка?

Той се усмихна широко и покри ръката й със своята.

— Нищо няма да се обърка. Това е щастливата ми тениска. Носил съм я при всички победи на „Пейтриътс“ в Суперлигата, както и по време на световните шампионати с „Ред Сокс“.

— Сериозно говоря.

— И аз — напълно убедено заяви той. — Направихме тестове. Бебето е здраво, ти си здрава. Бебето е с идеална големина за раждане, в правилна позиция. Имаме най-добрия гинеколог и най-добрата болница…

— Имам предвид после. Ами ако се появи проблем, да кажем, когато бебето е на три годинки? Или на седем? Или когато е тийнейджър, като например проблемите, които семейство Милър имат със сина си?

— Ние не сме семейство Милър.

— Говоря по принцип, Хю — мислеше си за съня, който я бе събудил. Нямаше никаква загадка в този сън. Той беше породен от страха й, да не би да се окаже недостойна. — Ами ако не бъдем толкова добри родители, колкото си мислим?

— Ето това се казва безсмислен спор. Малко е късничко да мислиш за това сега.

— Съзнаваш ли с какво се нагърбваме?

— Разбира се, че не — отвърна той. — Но ние искаме това бебе. Хайде, миличка, трябва да тръгваме.

Дейна настоя да се върне в голямата баня, където набързо изми лицето си, изплакна уста и среса косата си. Обърна се настрани за един последен поглед и се взря в профила си. Вярно, предпочиташе да е слаба, плюс това бе изморена от товара на тези допълнителни четиринайсет килограма и направо умираше да носи отново джинси и тениска. Но бременността бе нещо много специално.

— Дейна — нетърпеливо се обади Хю, — моля те.

Тя се остави да я поведе по коридора, обратно покрай детската и след това надолу по стълбите. В архитектурните среди къщата бе известна като „вила в стил Ню Порт“, макар че етикетът „вила“ принизяваше величествения й вид. Построена в полукръг, обърнат към морето, с многобройни двойни френски прозорци, които водеха към покрит вътрешен двор, с обширна морава с мека зелена трева и плет от шипкови храсти, през които се виждаше вълноломът, къщата бе истинска наслада за очите със своите арки, колони, белите си орнаменти и леко посивелите от соления въздух плочи на покрива. В едното крило бяха холът, трапезарията и библиотеката, а в другото — кухнята и всекидневната. Спалнята на родителите и детската стая се намираха в едното крило на втория етаж, а в другото бяха обзаведени още две допълнителни спални. В остъклената мансарда се помещаваше работен кабинет, който дори си имаше и балконче. Всяка стая в къщата, с изключение единствено на килера на първия етаж, беше с изглед към морето.

За Дейна това бе къщата на мечтите й. Влюби се в нея от пръв поглед. Неведнъж бе казвала на Хю, че дори и да се бе превърнал в жабок след първата им целувка, пак би се омъжила за него заради къщата.

Сега, когато приближаваха по-близкото от двете стълбища, които се спускаха симетрично към входното антре, тя попита:

— Ами ако е момиче?

— Много бих се радвал на момиче.

— Но дълбоко в себе си искаш момче, знам го, Хю. Заради семейното име. Искаш един малък Хю Еймис Кларк.

— Също толкова бих се радвал и на Елизабет Еймис Кларк, стига да не се налага аз да я извадя на бял свят. Внимателно тук — напомни й той, когато тръгнаха по стъпалата, но се наложи Дейна да спре на първата извивка. Този път контракцията бе по-силна.

Беше подготвена, че ще я боли, но реалността бе нещо съвсем различно.

— Мога ли да се справя? — попита тя, видимо потреперваща, докато се притискаше към ръката му.

Той я стисна по-здраво.

— Ти? Без да ти мигне окото.

Хю й бе повярвал от самото начало. Това бе едно от нещата, които обичаше в него. Не се бе поколебал, когато тя предложи да сложат дюшеме на пода в иначе модерната му кухня или по-късно, когато тя настоя да окачи семейните му портрети — големи, мрачни маслени платна, изобразяващи предците на семейство Кларк с високи чела, квадратни челюсти и тънки устни — във всекидневната, макар че той с удоволствие би ги оставил да тънат в забвение на тавана.

Хю приемаше богатството си за даденост. Дори и нещо повече — противопоставяше се на вманиачаването на баща си по наследството и казваше, че това го притеснява.

Дейна вероятно бе успяла да го убеди, че заслужава уважение заради самия себе си, защото той й бе позволил да окачи маслените картини. Те придаваха височина на стаята чисто визуално, а и внасяха известна историческа дълбочина. Бе декорирала масивната кожена мека мебел с екстравагантни възглавнички и на Хю това много му бе допаднало. Бе заявил, че иска удобство, а не натруфеност. Меката кожа и пъстрите пухкави възглавнички от коприна и плюшени шнурове постигаха този ефект. Беше й казал също, че не харесва диванчето, което бе принадлежало на прадядо му, защото било прекалено строго и кораво, но й бе позволил да развихри въображението си и тук. Тя бе реставрирала дъбовата облегалка, бе претапицирала седалката и бе направила възглавнички и покривка, за да омекоти визията.

Не че сега забелязваше нещо от обзавеждането. Съсредоточи се върху поредната крачка, която трябваше да направи, като си мислеше, че ако тези контракции са само началото, явно раждането ще се окаже сериозно изпитание и ако има някакъв друг начин да се извади това бебе, сега би го предпочела.

Едва бяха стигнали до подножието на стълбите, когато тя изпъшка.

— Забравих си възглавницата.

— В болницата имат възглавници.

— Трябва ми моята. Моля те, Хю!

Той я настани на най-долното стъпало, изтича по стълбите и се върна с възглавницата под мишница за по-малко от минута.

— И вода — напомни му тя.

Той изчезна отново, този път до кухнята, и се върна след миг с две бутилки.

— Друго?

— Мобилен телефон? Джобният миникомпютър? О, Боже, Хю, днес трябваше да имам предварителна среща със семейство Кънингам.

— Явно ще я пропуснеш.

— Това е голяма поръчка.

— Помисли си за отпуска по майчинство.

— Това трябваше да го покрие. Обещах им да им направя проектоскици веднага след раждането на бебето.

— Кънингам ще те разберат. Ще им се обадя от болницата — той потупа джобовете си. — Мобилен телефон, джобен компютър, какво друго?

— Списък с телефонни номера, фотоапарат…

— В чантата ти са — грабна чантата от килера и зяпна втрещено преждата, която се изсипа от незакопчания цип. — Дейна, ти обеща.

— Не е много — побърза да отвърне тя, — просто нещо мъничко, върху което да работя, нали разбираш, ако нещата се забавят.

— Мъничко? — възкликна той, докато прибираше преждата. — Колко са тук, осем кълбета ли?

— Шест, но това е плътна вълна, което означава, че няма много прежда, а не исках да рискувам да ми свърши. Не се ядосвай, Хю, плетенето ме успокоява.

Той отправи многозначителен поглед към килера. Имаше торби с прежда от пода чак до най-горния рафт. Повечето шкафове из къщата бяха в същото положение.

— Запасите ми не са толкова големи, колкото на някои хора — изтъкна тя. — А и какво лошо има в това да оползотворявам времето си в болницата? Баба иска този модел за есенния сезон, ами ако нямам свободно време, след като се роди бебето? Други жени си носят книги или списания. Това е моето хоби.

— Колко време казаха, че ще останеш в болницата? — попита той.

И двамата знаеха, че ако няма никакви усложнения, ще си бъде у дома още на следващия ден.

— Ти не си запален по плетенето, няма да разбереш.

— На това нищо не мога да отговоря — напъха бутилките вода в чантата, закопча ципа, метна я през рамо и помогна на Дейна да излезе от къщата. Слязоха от верандата и минаха по каменната пътека до мястото, където бе паркирана колата на Хю.

За да не мисли колко силно трепери или още по-зле, кога ще я връхлети следващата болка, Дейна си представи малките памучни бодита в чантата. Тях бяха купили от магазина, но всичко останало бе изработено у дома. Хю смяташе, че тя е взела прекалено много неща, но как би могла да избере измежду онези мънички шапчици и терлички, изцяло памучни и изящно изплетени? Не заемаха никакво място. Нейното бебе заслужаваше да има избор.

Разбира се, роднините на мъжа й не бяха във възторг от дрешките, както и от декора на детската стая. Те бяха донесли комплект дрешки за новородено от „Ниймън Маркъс“ и не можеха да проумеят защо бебето да не носи плетените неща у дома.

Дейна предпочете да не коментира. Ако почнеше да им обяснява, щеше да ги обиди. Ръчното плетиво за нея въплъщаваше спомена за майка й, любовта на баба й и помощта на приятелите от магазина за прежда, които тя считаше за свое семейство. Ръчното плетиво за нея бе проява на лично отношение, което роднините на съпруга й не можеха да разберат. Семейство Кларк отлично съзнаваха мястото си в обществото и колкото и да й харесваше на Дейна да е съпруга на Хю и колкото и да се възхищаваше на всички Кларк за самоувереността и да им завиждаше за миналото, не можеше да забрави коя е самата тя.

— Добре ли си? — попита Хю, докато й помагаше да се настани в колата.

— Добре съм — успя да отвърне тя.

Нагласи предпазния колан така, че бебето да не се нарани, ако спрат рязко, макар че нямаше почти никаква опасност това да се случи. Въпреки притеснението си Хю шофираше бавно и толкова предпазливо, че с напредването на времето и зачестяването на контракциите на нея й се щеше да се движат по-бързо.

Но той знаеше какво прави. Хю винаги знаеше какво прави. Освен това на пътя имаше малко други коли и навсякъде попадаха на зелен светофар.

Тъй като предварително се бяха регистрирали в болницата, той само каза името й и веднага ги приеха. След миг Дейна се оказа с болничен халат, около корема й увиха проводниците на фетален монитор и дежурният лекар я прегледа. Контракциите се проявяваха на всеки три минути, след това на всеки две минути и буквално я оставяха без дъх.

Следващите няколко часа минаха като в мъгла, макар че неведнъж, когато процесът се забавяше, тя се питаше дали пък и бебето не изпитва някакви последни колебания. Известно време плете, докато контракциите не я изтощиха напълно, и тогава Хю остана единствената й опора. Масажираше врата и гърба й, отмяташе косата от лицето й и през цялото време й повтаряше колко е красива.

Красива? Всичко я болеше отвътре, кожата й бе влажна, а косата — залепнала за главата й. Красива ли? На нищо не приличаше! Но тя се вкопчи в съпруга си и се опита да повярва на всяка негова дума.

Общо взето бебето им се появи на бял свят сравнително бързо. Само шест часа след като водите й бяха изтекли, сестрата й каза, че вече има пълно разкритие и я преместиха в родилната зала. Хю снимаше — Дейна си мислеше, че помни това, макар че спомените може би бяха породени впоследствие от самите снимки. Струваше й се, че бе напъвала безкрайно дълго, но всъщност съвсем не бе така, защото нейната акушерка за малко да изтърве появата на бебето. Жената едва бе дошла и бебето се роди.

Хю сряза пъпната връв и само след миг постави ревящото бебе на корема й — най-красивото, идеално оформено момиченце, което някога бе виждала. Дейна не знаеше дали да се засмее на пищящото гласче, или да зяпне от удивление при вида на мъничките пръстчета. Май имаше тъмна коса — Дейна веднага си представи тъмнокоса главица с меката коса на семейство Кларк — макар да бе трудно да се види заради остатъците от млечнобелия повърхностен слой по кожата на бебето.

— На кого прилича? — попита Дейна, понеже не можеше да види ясно от сълзи.

— На никого, когото съм виждал — отбеляза Хю и се засмя доволно, а после направи още няколко снимки, преди сестрата да вземе бебето — но е красавица — усмихна се закачливо. — Ти искаше момиче.

— Така е — призна Дейна. — Исках бебето да носи името на майка ми — беше невероятно — и по-късно тя си спомняше това кристално ясно — но видя майка си такава, каквато я бе видяла за последен път, сияеща и енергична, в онзи слънчев следобед на плажа. Винаги бе вярвала, че с времето ще станат най-добри приятелки с майка си и че Елизабет Джоузеф ще присъства в родилната зала с тях. В живота на Дейна имаше много моменти, в които тя й бе липсвала, но този бе един от най-важните. Затова отдаваше такова голямо значение на това да нарече бебето с нейното име. — Все едно да си върна частица от нея.

— Елизабет.

— Лизи. Прилича на Лизи, нали?

Хю не спираше да се усмихва, притиснал до устните си ръката на Дейна.

— Все още е трудно да се каже. Но Елизабет е очарователно име.

— Следващото ще бъде момче — обеща Дейна и протегна шия да види бебето. — Какво й правят?

Хю се надигна от табуретката, за да види.

— Аспирират — докладва й той. — Подсушават я. Слагат й гривничка за самоличност.

— Родителите ти искаха момче.

— Бебето не е тяхно.

— Обади им се, Хю, ще се зарадват. Звънни и на баба ми. И на останалите.

— След малко — отвърна той. Гледаше я толкова съсредоточено, че тя отново се разплака. — Обичам те — прошепна той.

Останала без думи, тя просто обви ръце около врата му и го стисна силно.

— Ето я и нея — чуха приветлив глас и внезапно бебето се озова в прегръдките на Дейна, чисто и увито в пеленки.

Дейна съзнаваше, че вероятно си въобразява — новородените не могат да фокусират погледа си — но би могла да се закълне, че момиченцето я гледаше, сякаш знаеше, че Дейна е майка й, че ще я обича винаги и ще я брани с живота си.

Бебчето имаше мъничко носле и розова устица и също толкова деликатна брадичка. Дейна надникна под розовата шапчица. Косицата му все още бе влажна, но определено бе тъмна — нежни малки къдрички, много къдрички, което бе изненадващо. И двамата с Хю имаха прави коси.

— Откъде ги е взела?

— Нямам представа — обади се Хю, а в гласа му изведнъж се прокрадна тревога. — Но погледни кожата й.

— Толкова е гладка.

— Толкова е тъмна — той вдигна изпълнените си със страх очи към лекаря. — Добре ли е тя? Мисля, че е леко посиняла.

Сърцето на Дейна за миг спря. Не бе забелязала никакво посиняване, но толкова бързо им бяха взели бебето, за да го прегледат, че тя едва бе имала време да си поеме дъх, когато дежурният педиатър бе прегледал обстойно бебето, бе го обявил за напълно здраво и с отлично тегло от три килограма и двеста грама.

Не, кожата й не беше синя, реши Дейна, когато отново държеше Лизи в ръцете си. Но пък и не беше бледорозова, както бе очаквала. Лицето й имаше меден оттенък, който бе прекрасен, но и леко озадачаващ. Любопитна, тя отгърна леко пеленката, за да разкрие мъничката ръчичка. Кожата бе със същия леко кафеникав оттенък, който бе още по-подчертан заради контраста с бледите бели нокти на върховете на пръстчетата й.

— На кого прилича наистина? — измърмори Дейна слисана.

— Не и на някой от семейство Кларк — отвърна Хю. — Нито пък на семейство Джоузеф. Може би е от страна на баща ти?

Дейна не можеше да каже. Освен името на баща си, тя не знаеше почти нищо друго за него.

— Изглежда ми здрава — обади се тя.

— Никъде не съм чел кожата да е по-тъмна при раждането.

— Нито пък аз. Изглежда загоряла.

— Не точно загоряла. Погледни дланите й, Дий. По-светли са, като ноктите й.

— Има средиземноморски тен.

— Не, не средиземноморски.

— Като на индианче?

— Не е това, скъпа. Дейна, тя прилича на негърче.