Барбара Делински
Семейно родословие (17)

Седемнадесета глава

В петък сутринта, благодарение на усърдието на своя детектив, Хю можеше да предприеме действия срещу сенатора. Най-напред се обади на Кристъл. Тя му отговори от мобилния си телефон, седнала до леглото на Джей. Колкото и да бе доволна от новината, все пак в гласа й се долавяше известна предпазливост.

— Как ще се свържете с него? — попита тя.

— Ще изпратя по куриер писмо, маркирано с клеймо „Поверително и лично“, което означава, че то ще бъде отворено от началника на кабинета му. В него ще пише, че представлявам Кристъл Костас във връзка с бащинството на сина й и че преди да предприема съдебни мерки, бих искал адвокатът на сенатора да се свърже с мен.

— Смятате ли, че някой наистина ще ви се обади?

— Определено. Ще разпознаят името ми и ще разберат, че нямат работа с някоя обикновена изнудвачка.

— Един свидетел достатъчен ли е?

— Това е солидна основа. Две жени, независимо една от друга, могат да потвърдят интимна подробност от живота на сенатора.

— Тя дълго ли е била с него? И тя ли е забременяла?

— Не, не е забременяла и е била с него само веднъж. Никога не се е обаждала в кабинета му, което означава, че няма сметки за разчистване.

— Как я е открил детективът ви?

— Тя е известна актриса.

— Има ли техни снимки някъде?

— Не са били публикувани — с известно задоволство обясни Хю, — но Лейки има свой източник в жълтата преса, който му е показал непубликувани кадри. Това е проблемът, когато си публична личност. Тя е актриса, не я притеснява фактът, че са я снимали с женен сенатор. Именно сенаторът е трябвало да прояви по-голяма предпазливост. Разбира се, това ще ни свърши чудесна работа.

— А няма ли някой от хората му да се опита да я подкупи?

— Ще се постарая тя да даде писмени показания под клетва, преди да успеят да го направят. Междувременно моят детектив търси и други от любовниците на сенатора. Колкото повече от жените издирим, толкова по-бързо ще отстъпи той.

 

 

Хю знаеше, че от мига, в който изпрати писмото, времето му започва да тече. Ако не чуеше нищо от адвоката до средата на седмицата, щеше да подаде в съда предварителна заявка за определяне на бащинство. Кристъл не искаше публично дело, но трябваше да привлекат вниманието на сенатора.

Онова, което не каза на Кристъл, бе, че три други известни дами, с които Лейки се бе свързал, бяха отказали да говорят. Едната само бе поклатила глава и бе побързала да тръшне вратата. Втората бе заявила: Не ми е позволено да говоря с вас. Третата просто бе отсякла: Не мога. Или сенаторът бе купил мълчанието им, или се бояха от отмъщение от негова страна — нещо, което не плашеше актрисата, която бе достатъчно преуспяла.

Кристъл Костас не бе преуспяла жена, което означаваше, че борбата няма да е равностойна. За сенатора тя просто не съществуваше. Но за сина й съвсем не бе така. Тя бе всичко, което той имаше на света.

Тъй като много добре познаваше властта и богатството на Хътчинсън, Хю знаеше, че му предстои тежка битка.

 

 

Дейна прекара по-голямата част от петъка в магазина. Именно тук, заобиколена от приятелките си, тя се чувстваше най-сигурна. Освен това Лизи бе обградена от толкова много жени, които я обичаха, че тя можеше да си позволи да я остави спяща в люлката и да прекара малко време с баба си.

Ели Джо не изглеждаше добре. Най-сетне можеше да използва като опора и гипсирания си крак, но беше все така бледа и нестабилна и сякаш остаряваше пред очите на Дейна. Още по-лошото бе, че не искаше да приеме загрижеността й. Дейна знаеше как да се грижи за нея без много суетене. Но в петък следобед Ели Джо вече изглеждаше ужасно недоволна и сърдита.

— Тревожи ли те нещо? — попита Дейна.

Бяха седнали до малката кръгла масичка в кухнята на Ели Джо, а пред тях имаше бели чинии върху оранжеви поставки, които бяха направени от приятелката й Джоун. Чинията на Дейна бе празна. Макар тялото й да слабееше, апетитът й беше направо вълчи. За разлика от нея Ели Джо почти не бе докоснала храната си.

— Не ми харесва този гипс — оплака се тя. — Само ме бави.

— Има ли и друго? Много си бледа.

— Така става, когато остарееш.

— Така изведнъж? Само за една седмица?

— Да, за една седмица след подобна случка — отвърна Ели Джо и махна колебливо ръка към крака си, който бе опрян на стола. Вероника се бе сгушила до гипса й, по-малко заинтригувана от храната в чинията на Ели Джо, отколкото от киселото изражение по лицето на господарката си.

— Кога си била на преглед за последен път? — попита Дейна.

Ели Джо я погледна право в очите.

— Преди шест месеца.

— И всичко беше наред?

— Съвсем наред. Стига, Дейна. Може да съм стара, но не съм готова да си ида от този свят. Тревожа се за теб и за Лизи. Ако моят Ърл беше жив, сега щеше да извежда Лизи на разходка и да я показва на целия град. Щеше много да ти помага. Той беше много добър човек, Дейна. Можеш да се гордееш с дядо си.

Дейна се гордееше с Ърл. Но човекът, за когото наистина искаше да поговори с баба си, беше баща й, само че последния път, когато бе споменала за него, Ели Джо бе изхвърчала от стаята и бе паднала от стълбата за тавана.

Затова сега си тръгна, без да каже нищо. Докато шофираше към вкъщи, си спомни какво й бе прошепнала майка й предната вечер: Кажи на Хю какво си научила. Но не можеше да му каже. Просто не можеше и това я караше да се чувства ужасно и именно затова, когато забеляза Али и Дейвид да играят баскетбол на алеята, тя взе Лизи и тръгна към тях.

Дейвид беше приятел. А Дейна се нуждаеше от приятел.

Усмихната, тя го видя как вдига Али, за да й помогне да забие топката в коша. В мига, в който краката й докоснаха земята, малката хукна и обви с ръце талията на Дейна. Не каза нищо, просто я притискаше и се усмихваше широко.

Дейвид избърса лице с долния край на тениската си, но едва когато Дейна му махна да дойде, се присъедини към тях.

— Как се справяте? — попита той.

— Не е зле — отвърна Дейна, щом Али я пусна. — Снощи Лизи спа на два пъти по четири часа.

Той се усмихна на бебето, което зяпаше, без да се фокусира върху нищо.

— Дейна, виж сега! — извика Али и й показа как дриблира.

— Браво.

— Мога да науча Лизи да го прави, когато порасне достатъчно — извика пак Али. Дейна завъртя бебето с лице към алеята и Али отново се развика. — Виж, Лизи. Гледай как дриблирам.

След като приключи с демонстрацията си, Дейвид я погали по главата и каза:

— Миличка, изтичай и донеси няколко бутилки вода от хладилника.

Али метна топката към двора и се затича с големи крачки.

Щом тя вече не можеше да ги чуе, Дейвид отбеляза:

— Ти все още изглеждаш изморена.

— Това, че Лизи спи по четири часа, не означава, че и аз спя — отвърна Дейна. — Али споменала ли ти е нещо за цвета на Лизи?

— Не, но вече ти казах, че вероятно няма да го коментира. Нейната майка е бяла — той снижи гласа си. — Как са нещата у вас?

Дейна само му се усмихна и сви рамене.

— Значи той продължава да се държи като говедо — преведе си реакцията й Дейвид.

— Не. Съдиш го прекалено строго — каза тя, като почувства нужда да се застъпи за съпруга си. — Много е добър с бебето и ми помага. Обича я, наистина много я обича — тя погали с показалец бузката на бебето и нежно му заговори: — Здравей, бебче, как е сладурчето ми? — после пръстът й замръзна на място. — Още ми е много ядосан, задето не съм предвидила това.

— Как, по дяволите, би могла да го предвидиш, без да познаваш баща си?

— Ами, да, аз самата съм много ядосана, че никой не ми е казал за него, но майка ми е мъртва, баба ми не казва нищо добро за него, а Джилиън не знае нищо — тя въздъхна. — Може и да не е много, но научих истинското му име. Хю още не знае. Би трябвало да му го кажа. Както и да се обадя на баща си. Защо не мога да го направя, Дейвид?

Дейвид прокара длан по голата си глава.

— Може би защото не си сигурна, че ще ти хареса онова, което ще ти каже.

— Не ме притеснява, че някой от родителите му е бил афроамериканец.

— Забрави за тъмната кожа — каза Дейвид. — Замисли се за това, че никога не се е свързал с теб. Това сигурно те е притеснявало. Мен би ме притеснило.

Дейна се усмихна. Дейвид разбираше чувствата. Твърдеше, че разводът му го е накарал да се изправи смело срещу емоциите си, но Дейна подозираше, че винаги е бил чувствителен.

— Има и друго — каза тя. — Той никога не е знаел, че майка ми е бременна. Оженил се е скоро след колежа. Ами ако се обадя, а той ме прати по дяволите, преди да съм съсипала щастливото му семейно гнездо?

— Кажи му, че ще го оставиш на мира, но след като отговори на въпросите ти. Ако имаш само една възможност, Дейна, трябва максимално да се възползваш.

Лизи избра тъкмо този момент да свие телцето си и да напълни памперса. Дейна се запита дали това не е нейният коментар на ситуацията.

— Ето, татко! — прекъсна ги Али, която тичаше към тях с четири бутилки вода и гушнала до гърдите си куклата Крем. Почти бе стигнала, когато изтърва бутилките.

Дейвид ги улови, преди да паднат.

— Натоварила си се с прекалено много неща.

— Ами, трябваха ми четири — обясни тя, — една за теб, една за мен, за Дейна и за Лизи — тя се приближи до бебето и набърчи нос. — Пфу, онова, което си мисля, ли е?

— Опасявам се, че да — отвърна Дейна.

— И ти трябва да я почистиш? Никога няма да си имам бебе, ако трябва да го правя — тя гордо й показа Крем. Червеният шал бе увит прилежно около врата на куклата.

— Изглежда направо прелестно — заяви Дейна. — А къде е Коко?

— Вътре.

— Какво прави там?

— Крие се.

— От какво?

Момичето сви рамене.

— Вътре е на сигурно място. Дейна, Лизи може ли да пие вода?

— Сигурно може, само че не от такава бутилка.

— Нямам търпение да порасне, за да си играем заедно. Може ли да се преструваме, че ми е сестра? Мама ще се омъжва, знаеш ли? Казва, че го прави, за да си имам сестричка, защото аз точно това искам, но не знам дали ще харесам тази сестра.

Дейна погледна към Дейвид.

— Не знаех, че Сюзън ще се омъжва пак.

— Нито пък аз, до преди седмица — отвърна той и погледна намръщено дъщеря си. — Защо няма да харесаш тази сестра?

Тя пак сви рамене.

— Не знам, може пък да я харесам — и изтича към къщата.

— Къде отиваш? — попита Дейвид.

— Искам да си гледам филма — извика тя в отговор. Влезе вътре тъкмо когато колата на Хю се появи на тяхната улица.

Дейна го видя как се приближава.

— Лошо съвпадение. Той обича Али. Ще се разочарова, че е изгубил съревнованието с някакъв филм.

— Филмът не се държи като говедо — измърмори Дейвид.

Тя му хвърли строг поглед.

— Нито пък Хю. Просто е разстроен.

Дейвид изсумтя.

— По-скоро е изгубил контрол върху ситуацията. Винаги е имал възможност да избира цветнокожите си приятели. Този път му беше невъзможно.

— Стига, Дейвид, не е честно. Той защитава афроамериканците в съда с много повече патос, отколкото белите. Освен това виждам как се отнася с Лизи. Направо я обожава, както обожава и Али.

Дейвид отново изсумтя. Дейна въздъхна.

— Ясно, още си ядосан. Мисля, че е по-добре да се прибирам.

Тя се обърна тъкмо когато Хю излезе от колата си и тръгна към тях. Изглеждаше великолепно — макар да бе ядосана, гневна и наранена, в нейните очи той винаги щеше да е такъв. Разкопчал яката на бялата си риза, преметнал през рамо синьото си сако със спортна кройка, той крачеше с типичната за всеки Кларк самоувереност. Само в погледа му се четеше предпазливост.

— Как си? — поздрави той Дейвид и му протегна ръка.

Дейвид демонстративно пъхна своята в джоба си, при което Дейна реши, че няма да се занимава повече с тях.

— Прибирам се, за да се оправя с онова, което е в памперса на Лизи. Ще ви оставя сами да се оправяте със същото, тук отвън.

 

 

В друг момент Хю щеше да се засмее. Дейна умееше да намира точните думи. Да, определено имаше много за изчистване. Ето че сега Дейвид се обърна и се запъти към дома си.

— Почакай, Дейвид. Спри.

Той спря, но не се обърна.

— Дължа ти извинение.

— Да — съгласи се Дейвид, все още с гръб към него.

— Съжалявам.

— Лесно е да се каже, човече.

Хю въздъхна.

— Сбърках. Отправих обвинения, които не биваше да изричам.

— Да — отново се съгласи Дейвид и този път се обърна с лице към Хю.

— Бях разстроен. Под голямо напрежение.

— Такъв е животът.

— Не и моят живот. Можеш да кажеш, че съм разглезен, че съм арогантен — каквото искаш, но объркването е съвсем ново за мен.

— А напрежението? Нали си го усещал в работата си. Как се справяш с него там?

— Не е лично. Никога не съм бил под такова напрежение, дори и когато се ожених за Дейна — и не ме наричай сноб, моля те. Ти ми беше добър приятел. Липсват ми разговорите с теб. Ако някога съм имал нужда от съветите ти, то това е именно сега.

— Значи аз съм твоят чернокож източник на информация — отбеляза Дейвид.

Хю го изгледа гневно.

— Ако исках източник на информация, щях да се обърна към някой от експертите, с които работя. Ти си ми приятел. Имам нужда от съвет на приятел. Хайде, Дейвид — уморено продължи той, — не мислиш ли, че реагираш прекалено емоционално?

Дейвид не мигна.

— Няма такова нещо като прекалено емоционална реакция по отношение на цвета на кожата. Той винаги е съществувал, повдига болезнени въпроси и няма да изчезне.

— Наистина ли смяташ, че съм расист?

— Досега никога не съм го мислил. Сега не съм толкова сигурен.

Хю не отговори веднага. Дейвид бе поставил проблема много точно.

— Ставаме двама — призна си той — и искам да те уверя, че това никак не ме прави щастлив. Нямам никакъв проблем с наследствеността на Лизи. Тя е моя дъщеря. Няма значение, че кожата й е по-тъмна от моята. Тогава какво ме тревожи?

— Може да са твоите снежнобели роднини и приятели.

Хю можеше да каже, че има кубинец за партньор в кантората, афроамериканец в отбора по баскетбол, както и че клиентите му са от най-различни етнически групи. Но разбираше какво има предвид Дейвид.

— Семейството ми е такова, каквото е. Не мога да го променя.

— Не, но можеш да не се поддаваш на влиянието им. Защо е нужно да споделяш тяхното виждане?

— Не го споделям. Скарах се с всеки един от тях през последните десет дни. Но все пак ме интересува мнението им. Същото е и с приятелите ми.

— Ако не приемат дъщеря ти, значи не са ти приятели.

— Не че не я приемат, те просто задават въпроси. Не е ли нормално? Нямам ли право да търся отговорите?

— Имаш.

— Дейна не мисли така.

— Съмнявам се в това, но издирването на баща й е по-сложно за нея. Не е само въпросът за расата.

— За мен също не е.

— Така ли? Но ти искаш да го намериш, за да знаят хората от кого Лизи е наследила цвета на кожата си. Ето ти въпрос. Ако имаше право на избор, би ли избрал тъмна кожа за нея?

Хю не искаше да лъже.

— Не. Ами ти? Ти какво би избрал за Али?

— Бяла кожа — отвърна Дейвид. — Животът й щеше да е по-лесен, освен ако не се влюби в чернокож като мен, като порасне, и тогава майка й ще получи удар.

— И къде ще свърши това?

— Нямам представа.

— Моля те за съвет. Какво да направя?

— Обичай момиченцето си.

— Ами жена ми? Тя си мисли, че съм расист.

— Ще трябва да я убедиш, че не си такъв.

— Как?

Дейвид вдигна ръце.

— Не е моя работа. Тя е твоя жена, както ми повтори неведнъж последния път, когато разговаряхме.

Хю усети как напрежението помежду им отслабва.

— Но ти наистина я обичаш.

— Разбира се, че я обичам. Тя е невероятна жена. Но е омъжена за теб.

— А не мислиш ли, че мога да се чувствам леко несигурен?

— Не бих предположил.

Хю се усмихна иронично.

— Значи не само аз научих нещо ново днес.

 

 

Дейна бе на двора, когато Хю се прибра. Видя как той се приближи до количката и започна да изучава Лизи с очи.

— Когато я гледаш така, какво си мислиш? — попита тя накрая.

Изминаха няколко секунди, преди той да отвърне:

— Човек не може да прави много неща с такова малко бебе. Тя се храни, плаче, спи и пълни памперса.

— Знаеше, че ще е така в началото.

— Смятах, че няма да ни остане и минутка спокойствие.

— Обичаш ли я?

— Разбира се, че я обичам. Тя е моя дъщеря.

— Обичаше ли я в първия миг, когато се роди? — попита пак Дейна.

Той вдигна очи към нея.

— А ти?

— Да — много неща не й бяха ясни, но това знаеше със сигурност.

Хю отново погледна към бебето.

— Майчина любов. Това е нещо вродено. Бащите трябва да свикнат — прибоят бушуваше върху скалите долу на брега и пръските хвърчаха над шипковите храсти. — Не знам всички отговори, Дий — каза той. — Добре, съгласен съм, не биваше да се подлагам на теста за бащинство. Може ли да оставим това зад гърба си и да продължим напред?

Дейна искаше да е така. Но още повече й се искаше да се върне назад към онова, което имаха преди. Само че и самата тя не бе същата след раждането на бебето.

Опита се да му обясни.

— Все се мъча да си представя какъв би бил животът ми, ако бях израснала така, както ще расте Лизи. Ако кожата ми беше тъмна, щях ли да имам същите приятели? Същите възможности? — не откъсваше поглед от него. — Освен това се питам какво би станало, ако Лизи бе родена с дефект на бъбрека, да речем, и аз бях тръгнала да издирвам баща си и той се окажеше афроамериканец. Щяхме ли да го приемем с отворени обятия? Щяхме ли да го представим на хората? Щеше ли да има значение, че е с черен цвят на кожата, ако никой не можеше да го види? Това не е редно.

Той замълча. Накрая се обади:

— Съгласен съм.

— И какво ще направим тогава? — попита тя. — Преди две седмици, ако някой ми беше представил подобна хипотетична ситуация и ме бе попитал как бих реагирала, щях да дам различен отговор. Това ме кара да се питам какво знам за теб и какво — не.

— Животът е постоянно развитие — каза Хю.

Дейна ужасно мразеше изтъркани фрази.

— И какво означава това?

— Ще получим отговори. Не можеш да страдаш непрекъснато, докато ги намерим.

— Аз не страдам. Имам Лизи. Също и баба си. Имам приятели.

— Имаш мен.

— Така ли е наистина? — тъжно попита тя. — Ако не знам коя съм — а това е важно за теб — как мога да съм сигурна, че е така?

Той не отговори. Вместо това се загледа в океана. Когато заговори, звучеше ужасно уязвим:

— Накъде ще вървим тогава?

Тази уязвимост отразяваше собствените й чувства. Това ги свързваше и тя посегна към задния си джоб, откъдето извади сгънатия лист. Разгъна го и прочете адреса на баща си.

— Олбъни — каза тя и протегна листа към Хю.