Барбара Делински
Семейно родословие (23)

Двадесет и трета глава

Хю прецени, че са минали два часа, откакто си бе тръгнал от къщата на улица „Олд Бърджис“. Обядът трябваше да е приключил. Лари Силвърмън сигурно вече си бе тръгнал. Итън вероятно се бе затворил в библиотеката с мрачните си мисли и както винаги, Дороти щеше да вдигне телефона.

В гласа й липсваше обичайната ведрина.

— Аз съм — обади се той.

Последва кратко мълчание, а после възмутеният глас на майка му:

— Какво си казал на баща си, Хю?

— Не ти ли каза?

— Нито дума. Изкрещя ми, че имало някакъв спешен случай, и веднага се затвори в кабинета си. Когато почуках на вратата, за да му кажа, че Лари Силвърмън си тръгва, ми отговори, че разговаря по телефона. Беше много неловко, Хю. Направо грубо. Отговаря ми, когато го повикам, но отказва да излезе. Какво си му казал?

Хю не можеше да й каже. Не беше редно. Итън трябваше да намери начин, трябваше да намери куража, да го направи. Бил е длъжен да сподели с Дороти още преди години. Хю направо не можеше да проумее как този човек е оставил жена си да преживее две бременности, без да й спомене за слуховете. Ако адвокатът на острова е бил наполовина чернокож, то Итън бе една четвърт такъв.

Това правеше самия Хю една осма чернокож. Звучеше му направо непонятно.

Но нямаше намерение да казва каквото и да било на майка си. Баща му беше длъжен да го направи.

— Имам спешен случай у дома, мамо. Бабата на Дейна получи удар — Дороти си пое дълбоко дъх. — Сега са в болницата и се опитват да разберат какво го е причинило. Трябва да бъда до Дейна и изобщо не знам колко време ще продължи всичко. Бих могъл да взема бебето с мен, но болницата не е подходящо място за едно новородено. Някой трябва да остане тук с нея. Ти можеш ли да дойдеш?

— Ами…

— Знам, че вече си идвала.

— Но баща ти не знае — каза Дороти, леко изплашена. — Какво да му кажа?

— Че имам нужда от теб — предложи синът й. — Че моето бебе има нужда от теб. Знам, че те поставям в затруднено положение, но няма на кого другиго да се доверя — не бяха наели гувернантка, а още не бяха използвали и детегледачка за няколко часа. Би могъл да се обади в някоя агенция и да плати на някоя непозната. Или да помоли Дейвид, или Тара. Но Дороти му беше майка и Лизи беше нейна плът и кръв. — Трябва да бъда до Дейна. Изминалите две седмици бяха много тежки. Не я подкрепих така, както се очакваше от мен. Длъжник съм й.

— Длъжник ли? По задължение ли го правиш?

— Ще го кажа иначе. Държах се лошо с нея и трябва да се реванширам.

— В какъв смисъл лошо? — попита Дороти.

— Заради цялата история с расовия произход. Мамо, сега не мога да навлизам в подробности, а колкото до татко, двамата имахме личен спор. Ще трябва него да питаш за подробностите.

— Няма да ми каже. Ядосан е, а ти наистина ме поставяш в затруднено положение. Не знам как да постъпя.

— Кажи му за Ели Джо — предложи Хю. — Кажи му, че Дейна е сама. Той ще разбере.

— Не мисля.

— Повярвай ми, ще разбере.

 

 

Дороти се загледа във вратата на библиотеката. Направена от масивен махагон, тя имаше осем релефни панела, всеки от които бе с малко по-различна шарка на дървесината. Погали с длан единия от панелите и после почука.

— Итън? Отвори, моля те.

Гласът му бе приглушен.

— Не сега, Дороти.

— Има проблем, който искам да обсъдим.

— Едва ли е толкова спешно.

— Спешно е — настоя тя и разпери длан върху дървото. — Бабата на Дейна е получила удар. Дейна е при нея в болницата. Хю иска също да отиде, но предпочита да не води там и бебето. Помоли ме да остана при Лизи, докато го няма.

От другата страна на махагоновата врата последва мълчание.

— Итън? — повика го тя и стисна дръжката. — Моля те, отвори вратата. Моля те, кажи ми какво има — той не отговори. — Итън.

— Иди при Хю — извика накрая.

— Казах му, че ме поставя в неудобно положение, защото ти не искаш да ходя там, но съм съгласна, че той трябва да бъде при жена си.

— Иди при Хю — извика Итън, този път по-настоятелно.

— Дейна сигурно не е на себе си от притеснение, защото баба й е всичко за нея на този свят, така че разбирам защо Хю иска да бъде с нея. Ако са знаели, че може да стане нещо такова, сигурно са щели да направят план как да действат. На Хю навярно му е било много тежко да се обади и да ме моли за подобна услуга, след всичко, което се случи помежду ни. Но тези неща те сварват неподготвен, а аз съм част от семейството и с това новородено бебе вкъщи…

— Дороти! Отивай!

— Но ти си мой съпруг — каза тя, облегната на вратата — и си разстроен. Длъжна съм да бъда до теб.

Последва мълчание. После вратата се отвори толкова бързо, че тя се дръпна стреснато.

— Дороти — той се намръщи насреща й, — казах ти да отиваш.

Тя съвсем не се успокои от вида му. Косата му бе разрошена, лицето — бледо, а очите му — уморени.

— Мили Боже, приличаш на жив мъртвец.

Той въздъхна и прокара ръка през косата си, жест, който и Хю често правеше. Приликата между двамата винаги бе силно изразена.

— Много неща ми се струпаха на главата, Дот.

— Какви неща?

— Мисля, че публикацията на тази книга трябва да се отложи.

Тя бе ужасена.

— Но книгата вече е отпечатана, турнето е уредено. Няколкостотин човека ще дойдат на премиерата в „Кленовата зала“ на университетския клуб следващата седмица.

— Някои факти в нея може би са объркани.

Дороти въздъхна леко.

— Добре. Това е нормално. Имаш предстартова треска, както става винаги в навечерието на излизането от печат на поредната ти книга, но много добре знам, че ти не правиш никакви грешки по отношение на фактите. Ти си фанатично предан на фактите. Двамата с Марк сте проверили абсолютно всичко, и то неведнъж.

Той изглеждаше още по-изморен.

— Иди да помогнеш на Хю. Той трябва да направи това за Дейна.

— Така каза и той — отбеляза Дороти, но съгласието на Итън я озадачи още повече. — Нещо става с теб.

— Казах ти, тревожа се за книгата.

— Никога досега не си бил загрижен за Дейна.

— Дороти.

Тя реши, че моментът е съвсем уместен.

— Ходих да я видя. Миналият вторник — зачака Итън да избухне. След като не последва нищо, тя продължи: — Видях бебето. Гушнах я. Тя е много сладко момиченце.

— Моля те, Дот. Просто тръгвай.

— Ще си взема най-необходимото, за да прекарам нощта там — предупреди го тя. — Може да не се върна чак до сутринта.

Той я погледна строго и настойчиво.

— Добре — каза тя. — Тръгвам.

 

 

Итън остави вратата отворена и се върна до голямото дъбово писалище, което бе наследил от предишните поколения, с които явно не бе свързан кръвно. Не седна, а застана пред него с наведена глава, заслушан в приготовленията на Дороти. Едва когато чу затварянето на задната врата и приглушения звук на мотора на колата й, едва тогава въздъхна.

Вдигна очи и огледа рафтовете с книги. Същите дебели томове, които в миналото му носеха утеха, сега измъчваха съвестта му. Книгите, които самият той бе написал, бяха най-строгите му мъчители.

Хю беше прав. Какво го бе обзело, че да напише „Наследството на един род“? Надменност? Егоцентризъм? Самодоволство?

Смазан, той излезе от библиотеката. Всекидневната също бе обгърната от духа на историята — всички мебели бяха пристигнали в Америка малко след първите членове на рода Кларк. Тапицерията бе подменяна и дървото бе реставрирано, докато отделните мебели се предаваха от поколение на поколение, но всяка една продължаваше да носи отпечатъка на майстора, който я бе създал.

Фамилни портрети висяха по стените, всеки от тях — подписан от художника, който го бе нарисувал, все известни имена за времето си, а някои — прочути и до днес. Ликовете на различни членове на рода, увековечени в по-малък размер, бяха подредени в групички над гравирания бюфет, над резбованата маса. В коридора бяха портретите на прадедите му от майчиния род. Вляво от малката масичка в коридора стояха големите портрети на дядото и бабата на баща му. Портретите на родителите на Итън, в още по-голям размер, заемаха почетното място над дивана.

Итън боготвореше баща си, винаги бе проявявал безкрайна почит и уважение към него, отчаяно бе копнял да му угоди. Баща му се казваше Брадли, както и първородният му син, който приличаше на него не само по характер, но и по външност. И двамата мъже на име Брадли бяха хора с мащабни планове за бъдещето, родени лидери, които разчитаха на служителите си да се погрижат за ежедневното изпълнение на тези планове. Обратно — Итън беше син на майка си, бе наследил нейното внимание към детайлите, нейната творческа душевност.

Спомни си как майка му правеше онова, което се очакваше от дамите в нейното положение по онова време — занимаваше се с бродерия и шев, грижеше се за градината, макар никое от тези занимания да не бе особено практично. Не беше и чак толкова творческо, осъзна той сега.

— По дяволите — изруга той, застанал пред масления портрет на майка си. — Наистина ли си мислеше, че никога няма да разбера? Никога ли не ти е хрумвало, че имам право да знам? Толкова ли щеше да е трудно да ми кажеш? Имаше на разположение десет години след смъртта на татко, за да го направиш — хрумна му нещо. — Ами Томас Белайл? Била ли си с него, след като татко почина? Той научи ли някога за мен, или и него си излъгала?

Обърна се и към баща си.

— Ами ти, оставяше я там всяко лято, никога ли не ти е минавало през ума — но не, не би могло. Ти беше свикнал всички да правят каквото им нареди председателят на борда на директорите. След като не можа да проумееш желанието ми да стана писател, определено не би могъл да проумееш как жена ти би могла да е с друг мъж. Тя е спала с друг мъж! — викна той. — Но може и да си знаел. Може би си знаел, но си отказал да го приемеш, отказал си дори да го изречеш на глас, за да не би да навреди на общественото ти положение. Или пък си знаел и не те е било грижа. Може да е било както в бизнеса ти — някой друг се грижи за подробностите, с които ти не си имал време или желание да се заемеш. Така ли беше, мамо? Знаел е и не го е интересувало? И от мен ли не се интересуваше?

Пое си дъх набързо и се обърна и към двамата:

— Имаше толкова много слухове, но вие не казахте и думичка! Винаги съм знаел, че сте студени хора, но онова, което сторихте, беше егоистично и… и недалновидно. Не помислихте ли, че някога ще имам деца? Не помислихте ли, че те ще имат право да знаят? Що за хора сте, че да скриете нещо толкова важно и с толкова много последици от този, когото наричахте свой син?

Но те вече не го наричаха свой син. Бяха отишли в гробовете си, вярвайки, че са опазили тайната си.

В крайна сметка Итън беше наясно. Обвиненията към родителите му бяха безполезни, защото той самият също имаше известна вина. Беше чул слуховете. Хю имаше право, би могъл да проследи нишките и да открие истината. Не го беше направил, защото не искаше да знае. Беше толкова просто, колкото и срамно. Водеше охолния живот на човек от висшето общество в Бостън. Ако се окажеше афроамериканец, щеше да рискува положението си.

Но сега знаеше. И Хю знаеше.

Дороти трябваше да е следващата, която да го научи. Дори не можеше да си представи как ще го съобщи на Брад и Робърт, още по-малко — на издателя си. Но не можеше да си легне при Дороти, докато тя не научи. Ако продължеше да поддържа лъжата, след като вече беше наясно, че тя съществува, щеше само да увеличи злото, което родителите му бяха сторили.

Излезе от стаята, взе ключовете си от малката масичка в коридора и в този момент зърна образа си в огледалото със старинна рамка. Дороти беше права — изглеждаше ужасно. Но въпреки това дори не се спря да среше косата си, не искаше да се бави, за да не изгуби кураж. Мина през кухнята и влезе в гаража, запали колата, излезе на улицата и пое на север.

Пътуването не бе леко. Неведнъж му мина през ум да се върне. Ако Дороти не знаеше нищо, нямаше как да бъде наранена, успокояваше се той. А щом Дороти не знаеше нищо, нямаше нужда никой друг да научава — и съвсем не се притесняваше, че тя ще го издаде. Жена му много добре знаеше какво може и какво не може да разгласява.

Но щом веднъж споделеше с нея, тя щеше да бъде замесена в следващите лъжи. Не беше сигурен, че е справедливо спрямо нея.

Освен това, укриването на истината би могло да се окаже невъзможно благодарение на раждането на Елизабет Еймис Кларк.

Робърт нямаше да е доволен. Понякога се шегуваше, че е незаконен син на чичо си Брадли. Истината щеше да е още по-ужасна в неговите очи. Робърт бе една осма афроамериканец. Четирите му деца бяха една шестнайсета такива.

Робърт трябваше да научи. Но първо — Дороти.

Итън продължи напред. Поколеба се още веднъж, когато слезе от магистралата, и отново, когато пред очите му изникна къщата на Хю. Но кракът му остана върху педала за газта. Когато паркира на алеята зад колата на Дороти, вече знаеше, че няма връщане назад.

Отиде до входната врата и почука леко. Жена му бързо се показа на прозореца, озадачена, но щом го видя, се стресна. Отвори му вратата.

— Итън! — възкликна тя полушепнешком, което му подсказа, че бебето навярно спи.

Той само кимна. Но явно от него се очакваше някакво обяснение, затова добави:

— Реших да дойда.

— Хю вече излезе.

— Няма нищо. Всъщност така е по-добре — не знаеше откъде да започне.

— Какво се е случило?

— Защо трябва непременно да се е случило нещо? — попита кротко той.

— Не си стъпвал в този дом, откакто се роди детето — изтъкна тя. — И не ми изглеждаш добре.

Той въздъхна.

— Може ли да вляза?

Тя отстъпи назад, укорявайки го тихо:

— Разбира се. Къщата е също толкова твоя, колкото и моя, макар че всъщност не ни принадлежи, въпреки че ние дадохме парите на Хю, за да я купи.

— Дороти — той мина покрай нея в коридора. — Той получава същите дивиденти като нас и печели добре. Сам купи тази къща.

— Вероятно, Итън, но съм притеснена, че си шофирал чак дотук. Да не би да имаш здравословен проблем, за който не си ми казал?

— Здравето ми е съвсем наред — отиде към всекидневната, като знаеше, че тя ще го последва. Понечи да каже още нещо, но се отказа и се огледа наоколо. Всекидневната на Хю бе по-нов, по-съвременен вариант на неговата. Забеляза няколко предмета, които бяха останали като наследство в рода им, но те бяха умело подчертани и допълнени с модерни нюанси. Загледа се в портретите. Дори не бе сигурен, че разпознава лицата на тях. Усещаше, че са тук по-скоро заради художествената им стойност, отколкото заради някаква сантиментална връзка.

Това вероятно бе хубаво, осъзна сега той. Хю може би не беше свързан с никой от тези предци.

— Итън!

Погледна отново Дороти.

— Някакви новини от Хю?

— Още не. Вероятно току-що е пристигнал в болницата.

Итън кимна. Не беше сигурен как точно да подхване темата.

Дороти го наблюдаваше и чакаше.

— Радвам се, че Хю е с Дейна — каза той накрая. — Може да се наложи да се вземат важни решения. В такива моменти съпругът трябва да е до жена си.

— Ти трябва ли да вземаш някакви решения по отношение на книгата си? — попита направо Дороти.

Беше много умна жена. Заслужаваше да чуе истината.

— Определено — каза той.

— Какви решения?

— Дали да не се върна и да поправя нещата, които не са верни.

— Но ти не можеш да го направиш, не и в това издание. Толкова ли е сериозен този проблем, че не може да изчака излизането на тиража с меки корици? — телефонът звънна. Тя се намръщи объркана, вдигна показалец, за да му покаже, че се връща веднага, и излезе от стаята.

Итън мислено се нарече пълен страхливец и по това определено приличаше най-много на майка си, но последва жена си навън, само до коридора. Забеляза, че кошчето във всекидневната е празно. Тихо се качи по стълбите и отиде до детската стая. Хю и Дейна им я бяха показали последния път, когато с Дороти им бяха гостували. Както бе обичайно за младите, бяха я показали с гордост и очакваха одобрението им.

Лично на Итън нарисуваната ливада му идваше малко в повече. Неговите предпочитания бяха към по-изчистени стени с най-много една-две ярки картини.

Но пък белите стени и някоя и друга цветна картина по тях бяха начинът, по който Дороти бе украсила детските стаи в дома им, а Итън бе човек на навика.

Запита се дали Хю нямаше известно право, като твърдеше, че съзнателно бе написал „Наследството на един род“, за да превърне в реалност онова, което ужасно се боеше, че не бе. Както и дали цял живот не се бе обвивал в защитното наметало на потеклото си, за да не му се налага да се изправя срещу истината.

Приближи се към детското креватче. Елизабет Еймис Кларк спеше по гръб. Беше с розово боди, каквито бяха носили и момиченцата на Робърт като бебета, но дотук свършваше приликата между тях. Ръчичките й бяха голи, както и крачетата, и бяха много нежно кафяви. Но онова, което най-силно прикова вниманието му, бе лицето й. Обградено от меки къдрички, които си спомняше от онзи първи ден в болницата, лицето й бе като фин бронз — с най-гладките и съвършени бузи, с малка вирната брадичка и чипо носле. Миглите й бяха тъмни и дълги, а клепачите — като изгоряло злато. Беше много красива.

Образът се замъгли пред очите му. Не знаеше дали е заради страха за бъдещето, което очакваше внучката му, заради страха да каже на Дороти или на Робърт, да каже на приятелите си, или страха да не загуби уважението на читателите си.

Но докато гледаше през сълзи към детето, не забелязваше разликата между нейната и неговата кожа. Виждаше само невинността й.