Емилио Салгари
Огненият човек (8)

VIII
Живият сал

На следващия ден ги очакваше неприятна изненада, която можеше да има твърде лоши последици. Юнгата не намери лодката на брега.

Изплашен от това неприятно откритие, той отърча и разбуди Алваро, който още спеше.

— Сеньор! — извика той уплашено. — Не сте ли забелязали някой да се е приближавал през нощта до нашето островче.

— Що за въпрос? Случило ли се е нещо? — попита Алваро учуден.

— Откраднали са лодката!

— Откраднали… Кой?

— Не зная!… Може би индианците.

— Не е възможно! Няколко пъти обикалях островчето, когато беше мой ред за дежурство. Ако индианците се бяха приближили до островчето, непременно щях да ги забележа.

— Така е!… Но все пак лодката е изчезнала!…

Разтревожен от тази лоша вест, Алваро отиде да се увери със собствените си очи.

— Това е сериозна работа — каза той.

— Как мислите, кой я е откраднал?

— Не мисля, че са индианците. Тук брегът е тинест и ако някакви хора бяха слезли на него, щяха да оставят следи… По-вероятно да е потънала.

— Сигурно, сеньор. Тя и без това течеше.

— Да, направихме голяма глупост, Гарсия. Не трябваше да я оставяме в тръстиката, а да я извадим на брега.

— А какво ще нравим сега? Как ще излезем от тук? Най-близкия бряг е най-малко на три мили разстояние.

— Ние сме пленници, момче…

— Да се опитаме да преплуваме езерото. Три мили няма да ме уплашат.

— Също и мен. Бих могъл да преплувам и пет, но не бих се осмелил да вляза в тази черна вода, която е пълна с каймани и грамадни змии.

— Наистина, съвсем забравих, че и във водите на езерото има човекоядци… Но все пак не можем да останем тук завинаги! Тук, на този остров не можем да намерим достатъчно храна.

Алваро не отговори. — Той гледаше малкото дървета, които растяха на островчето и се питаше дали ще може да построи от тях сал за двама души.

— Да опитаме — каза той най-после.

На островчето имаше общо пет-шест дървета, високи дванадесет метра. Стеблата им, покрити с тъмнокафява кора, бяха доста тънки и негодни за тази цел. Лианите и храстите, макар че растяха в изобилие, също не можеха да послужат.

— Искате да построите сал, нали? — попита юнгата.

— Ако намерим материал.

— Достатъчно е да направим скелета от дървета, а след това ще го застелим с тръстика.

— Тази мисъл не беше ми хрумнала, Гарсия. Дай секирата и да отидем да изсечем нашата малка гора. Той замахна силно със секирата по най-високото дърво. Но още при първия удар, острието се притъпи, без да нанесе и най-малката драскотина по кората на дървото.

— Поврага! — извика поразеният Алваро. — Какво е това? ръката ми е силна, а секирата е добре наострена!

Той отново нанесе удар по дървото, но секирата отскочи, сякаш се беше ударила в камък или желязо.

— Това е невероятно! — извика Алваро.

Гарсия извади ножа и се опита да го забие в дървото. Дългото и тънко острие на ножа, вместо да се забие в дървото се счупи като стъклено. Гарсия погледна дървото с недоумение.

— Тези дървета са от желязо, сеньор и никога няма да успеем да ги отсечем! — каза той.

Алваро се опита да отсече със секирата друго дърво, но резултатът беше същия.

— Чувал съм нещо за необикновено твърдите дървета, които растат в Америка. Може би наистина има такива — добави той.

И не се беше излъгал. Малкия брой дървета, които растяха на островчето, принадлежаха към вида на прочутите железни дървета, прославили някои гори в Бразилия и в областите на Амазонка. Тези дървета са толкова твърди, като че ли тъканите им са от желязо. И най-добрата секира не може да ги отсече; те са толкова тежки, че не могат да плават. Така че дори и да беше успял да отсече това дърво, Алваро не би могъл да извлече никаква полза от него, а би си изгубил времето напразно. Не си струва да се занимаваме с тези дървета, сеньор — отбеляза юнгата. — Напразно губите сили и разваляте секирата.

— Значи трябва да останем тук, като пленници! — извика Алваро.

— Да потърсим нашата лодка.

— Кой знае къде е тя сега. Пък и тук има течение.

— А какво да правим тогава?

— Не зная — отговори португалецът, като разпери ръце.

Опечалени и загрижени, те обиколиха острова с надежда да намерят нещо, което би могло да послужи за построяването на сал. Но не намериха нищо и съвсем отпаднали духом се върнаха в лагера си.

Колкото и да напрягаше мозъка си, Алваро все не можеше да открие изход. Без лодка, без материал за построяване на сал, той не намираше никаква възможност да излезе от този затвор. Часовете минаваха, без да им донесат някаква промяна. Горещината беше много голяма и водата на езерото димеше, а дъното кипеше. Слънцето силно печеше и очите на двамата пътешественици ги заболяха от силната светлина. Царуващата над езерото тишина от време на време се нарушаваше от кацналите върху листата на блатните растения птици и от водните кокошки, които се появяваха между тръстиките. Понякога се появяваше някой кайман, който се движеше лениво между листата на Виктория Регия.

Пладне преваляше, когато юнгата, който лежеше под сянката на желязното дърво и напразно блъскаше главата си с неизпълними планове, скочи внезапно на крака и каза:

— Сеньор Алваро, забравили сме за една опасност много по-страшна от глада! Искам да пия вода, сеньор. Страдам непоносимо от жажда.

И португалецът стана и тъжно кимна. Вярно е… Нали водата на езерото е солена!

— Ние сме пропаднали! — извика той.

— Да, ако не измислим някакъв изход.

— Но какъв? През цялото време си блъсках главата по този въпрос…

— Слушайте. Може би тук наблизо има индианци.

— Възможно е.

— В такъв случай да подпалим тръстиката и да дадем сигнал с пушечни изстрели.

— За да дойдат тук, да ни заловят и да свършим живота си на шиш? Не, Гарсия. Предпочитам да умра от глад и жажда.

— Сеньор Алваро… — започна юнгата.

Но португалецът не изслуша до края фразата му, а се спусна към тръстиките, взирайки се внимателно в брега.

— Пак ли кайман? — попита Гарсия.

— Струва ми се, че е някакво друго животно. Видях как се раздвижиха тръстиките…

— Да не е змия?

— Тихо!

Някакво животно, което беше широко и ниско, но чиято форма не можаха да разгледат добре, се опитваше да премине през гъсталака от тръстики, чупейки ги наляво и надясно.

— Кълна се, че това е костенурка! — прошепна Алваро.

Наистина това беше една от онези великански костенурки с зеленикава и петниста коруба, които живеят в реките и езерата на Бразилия. Дължината на тези животни достига два метра и половина. А костенурката, която се приближаваше до островчето, имаше особено големи размери.

— Не мърдай, Гарсия! — прошепна Алваро. — Това животно ще ни набави храна за цяла седмица.

Костенурката най-после премина през тръстиките и излезе на брега.

Алваро, който следеше всичките и движения, каза тихо:

— Тя се готви да снася яйца… Ела по-скоро, Гарсия!

Да се спуснат към костенурката и да я обърнат по гръб беше работа за една минута.

— Тя е в ръцете ни! — извика с тържествуващ глас Гарсия. — Вземете секирата, сеньор.

Алваро взе секирата и вече се готвеше да нанесе удар по главата на костенурката, когато внезапно му хрумна една мисъл.

— Не! — каза той. — Едва не направихме голяма глупост.

— Как, няма ли да я убиете? — попита юнгата.

— Да я убия ли? Мисля, че по-добре ще ни послужи жива, отколкото мъртва, мило момче.

— Как?

— Много просто. Тя ще ни отведе на брега… Нима мислиш, че тази костенурка не би могла да послужи за сал на един от нас? Погледни каква широка коруба има.

— Ах, сеньор! — прихна да се смее юнгата.

— Мислиш, че се шегувам ли? Ни най-малко.

— Но щом се озовете във водата, тя непременно ще се спусне надолу. Какво ще правите тогава?

— Така ли мислиш?… Аз няма да й позволя да се гмурне във водата… Ела с мен и ще видиш.

— А костенурката няма ли да избяга?

— Не се страхувай. Докато е обърната по гръб тя не е в състояние да се помръдне от мястото си. Тя не може никъде да отиде.

Убитият кайман, или „жакари“, както го наричат индианците, беше както преди проснат на земята. Той беше започнал вече да се разлага, тялото му силно се беше подуло, като че ли щеше да се пръсне…

— Колко е ужасен! — каза Гарсия. — Той беше грозен и преди, но сега е просто отвратителен.

Алваро удари със секирата мъртвото животно в ребрата и веднага отскочи назад. Червата му, обтегнати от газовете, веднага се изтърсиха на тревата.

— Ето това ми трябваше — каза португалецът.

— Да не искате да си приготвите суджуци, като напълните тези черва с месото на костенурката?

— Не, искам да ги напълня с въздух.

— Аха! — извика юнгата, като разбра в какво се състои работата. — Сега разбирам. Каква великолепна идея, сеньор!

— Щом си разбрал, помагай!

С няколко удара на ножовете, те отрязаха червата и ги повлякоха към брега, където ги изпразниха и изчистиха.

— Сега ми дай парченце тръстика и тънко въже — обърна се Алваро към момчето.

Гарсия му подаде и двете.

Като завърза здраво единия край на червата, Алваро мушна в другия край тръстиката и започна да духа в нея с всичка сила. Мина четвърт час докато червата, които бяха дълги двадесет метра, се напълнят с въздух.

— Сега да завържем добре другия край и да вържем червата още на няколко места, та в случай на спукване да не излезе всичкия въздух и да се върнем при нашата костенурка. Ще навием черва около нея и ще видим дали тя ще успее да се гмурне във водата!

Те понесоха напълнените с въздух черва, с голяма предпазливост минаха през гъсталака и се приближиха до мястото, където бяха оставили костенурката.

Бедната костенурка, въпреки отчаяните си усилия, тя не бе успяла да се преобърне и продължаваше да лежи по гръб, като безпомощно въртеше краката и шията си.

С помощта на юнгата Алваро я омота в червата, като ги напъхваше под корубата и, докато здраво ги закрепи; а за да ги предпази от пукане, обви ги с тръстика, която да ги пази от бодлите на victoria regia.

— Как ли ще се чувства бедната във водата? — каза смеейки се юнгата, като я гледаше така украсена.

— Особено като я оседлаем — прибави Алваро, усмихвайки се.

— А как ще я управлявате?

— С помощта на тояга, мило момче. Като я удрям отляво и отдясно.

— Но вие сте забравили едно твърде важно нещо.

— Какво е то, приятелю?

— Че аз ще трябва да остана на островчето, защото костенурката няма да може да ни издържи и двамата.

— Не ти, а аз ще остана тук и ще почакам да се върнеш. Ти си по-лек от мен и си по-годен за това начинание.

— А вие как ще дойдете на брега?

— Ти ще построиш сал и ще се върнеш за мен. Не вярвам да мислиш, че костенурката ще бъде толкова любезна, да се озове сама тук, за да ме пренесе!

— Вие намирате отговор на всичко, сеньор!

— Не се ли страхуваш?

— Аз? На драго сърце бих се качил и върху змия, стига да знам, че ще ме отнесе далеч оттук.

— Е, тогава тръгвай! Вземи пушката и секирата. Пази се и не спускай краката си надолу, подгъни ги под себе си. А ако видиш, че към теб се приближава някой кайман, не пести нито куршумите, нито барута, стреляй без колебание. Впрочем, аз съм уверен, че ще стигнеш благополучно брега.

— Представям си колко ще е смешно като възседна костенурката! — каза Гарсия. — Никога не съм си мислил, че ще бъда принуден да яздя костенурка.

— По-бързо, Гарсия. И двамата сме гладни и жадни. Надявам се, че още тази вечер ще бъдем възнаградени за лишенията.

— Ще изпечем костенурката, нали?

— Разбира се… и самата коруба — отговори Алваро.

Те обърнаха костенурката отново на крака и с голяма предпазливост я тласнаха към брега. Бедната, притисната от тръстиката, която стърчеше от всички и страни, изглеждаше смутена и уплашена и няколко пъти се опита да се повдигне за да хвърли всичко от себе си, но ударите я караха да върви напред. Щом видя водата, тя се спусна към нея с надеждата, че ще се избави от тръстиките като се гмурне във водата. В този миг юнгата скочи с ловкостта на котка върху широката и коруба и седна като кръстоса крака по турски. Като почувства някаква тежест на гърба си, костенурката отново започна да се върти, опитвайки се да потъне във водата. Тя гневно удряше водата с краката си, протягаше шия и опашка и като безумна се въртеше на всички страни.

— Ето една чудесна идея! — викаше юнгата, като удряше костенурката с тоягата си. — Сеньор Алваро! Какъв великолепен сал! Той плава като тласкан от вятъра.

Алваро, застанал на брега, се смееше до припадък, като гледаше отчаяните усилия на костенурката да хвърли необикновения ездач. Португалецът му подаде секирата и пушката и извика:

— На добър път, приятелю!…

— Ще се постарая да се върна колкото може по-скоро — отговори юнгата. — Е, дий, костенурке!…

Като се убеди в безполезността на усилията да се освободи, костенурката заплува бързо в средата на езерото. От време на време тя се опитваше да се завре в тръстиките или между широките листа на victoria regia, но Гарсия я удряше безмилостно с тоягата и я заставяше да плува в желаната от него посока. Нещастната костенурка, обезумяла от страх, плуваше много бързо. Дори хубава лодка, с двама гребци не би плавала по-бързо.

— Плава великолепно — каза Гарсия, като погледна към брега, който се оказа много по-близо до брега, отколкото той си мислеше. — Ако продължава така след половин час ще съм на брега.

Той се намести по-удобно, сложи пълната пушка на коленете си, а секирата до себе си и погледна към острова. Алваро стоеше на брега, също с пушка в ръка и гледаше юнгата, очевидно доволен от онова, което бе измислил.

„Скоро ще се върна да го взема“ — помисли си Гарсия. „Построяването на един сал не е трудна работа, когато човек има на разположение материал и добра секира“

Запъхтяна, костенурката продължаваше плаването си и вече не се опитваше да се скрие между листата на victoria regia или в тръстиките, вероятно опасявайки се да не си навлече градушка от удари, от страна на своя ездач.

Гарсия беше преплувал вече една миля, когато забеляза, че го придружават два каймана.

Отвратителните животни се бяха почти изцяло скрили във водата, като подаваха само крайчеца на муцуните си. Те бяха скрити от водните растения, покриващи гърбовете им, така че можеха да се приближат напълно незабелязани. Но Гарсия се досети за присъствието им по струите вода, които се виждаха зад тях.

— Опасна свита — помисли си той, по-скоро недоволен, отколкото уплашен. — Да не искат да изядат краката на моето конче? За щастие, аз имам средства да го защитя.

Той вдигна още по-високо краката си и държеше пушката готова, с намерение да стреля при първия признак на враждебни действия от страна на кайманите. Костенурката, сякаш схванала опасността, удвои бързината си.

Но както се виждаше, кайманите не бързаха да нападат. Те само придружаваха костенурката, като от време на време разтваряха страшните си уста. Това упорито преследване започна да безпокои юнгата. Брегът беше все още на разстояние миля и половина, а в тази част на езерото нямаше нито едно островче, където би могъл да потърси.