Емилио Салгари
Огненият човек (11)

XI
В девствената гора

Гората се простираше и на другия бряг и беше все така гъста и непроходима, както онази, в която се бяха озовали нашите пътешественици по-рано. Тук тя беше дори още по-гъста, истински хаос от растителност. В долната си част, растенията напълно се бяха силели и образуваха една плътна маса, но която можеше да се върви като по килим. Но под него почвата беше влажна и издаваше мирис на гнилоч и плесен, който караше нашите пътешественици да се запушват носа.

— Това се казва девствена гора! — каза Алваро, който без съмнение би предпочел една обикновена ливада пред това богатство от растителност. — Как да се ориентираме в този гъсталак, който не пропуска нито един слънчев лъч. Страхувам се, че трудно ще се доберем до залива!

— Да не сме се заблудили? — попита Гарсия.

— Твърде възможно.

— Нима такива гори покриват цяла Бразилия?

— Сигурно. Както се вижда, индианците не ги унищожават, защото не познават земеделието.

— Разбира се! Нали в тези гори не липсват плодове.

— И дивеч… Но какъв е този шум?

Някъде в гъсталака проехтя такъв остър рев, че дори и орлякът папагали, които не преставаха да крещят, притихнаха. Гарсия запуши ушите си.

— Какъв е този ужасен концерт? — извика той. — Дали не са някои свирепи зверове?

— Не, това са маймуни.

Ревът и воят се усилиха и изпълниха цялата гора.

— Да отидем и да накараме тези неканени музиканти да млъкнат. — каза Алваро. — А може да успеем и да се сдобием с печено месо. Няма ме повече. От горещината месото на костенурка та е изсъхнало така, че не може да се яде.

Те тръгнаха в посоката, откъдето се чуваха непрестанните крясъци. Носеха пушките готови за стрелба. Като си пробиваха път с големи усилия през гъсталака от пълзящи растения и сплетени корени, те изгубиха цял час, за да изминат петстотинте крачки, които ги деляха от мястото, където се бяха събрали горските музиканти.

Както Алваро предполагаше, тези артисти бяха маймуни, насядали по клоните на едно дърво и опитващи се да се надвикат. По средата на този импровизиран хор седеше диригентът, ролята на когото изпълняваше маймуната, която беше най-мършава от всички, но имаше най-силен и най-звучен глас. Тази маймуна запяваше и всички други и пригласяха, като постепенно усилваха гласа си, който се разнасяше по цялата гора и най-накрая замираше. Маймуните млъкваха за миг в очакване на нов сигнал. Ако някоя от тях вземеше неверен тон, диригентът на хора я наказваше с удар по главата и я накарваше да млъкне.

— Млъкнете! — извика Гарсия на маймуните като се приближи до дървото. Ушите му пищяха от ужасния шум и той се надяваше, че с вика си ще накара маймуните да се разбягат. Но грешеше… Маймуните бяха толкова погълнати от вокалните си упражнения, че не му обърнаха никакво внимание.

— Напразно си губиш времето, мили Гарсия — отбеляза Алваро. Нима може да се чуе гласът ти сред този шум?

— Нужен е топовен гръм за да ги накара да млъкнат — съгласи се Гарсия.

— Един добър изстрел ще свърши същата работа. Да се опитаме да свалим диригента.

Алваро беше прекрасен стрелец. Той се прицели и гръмна към главния певец, който си дереше най-много гърлото. Маймуната остана със зяпнала уста, гласът и секна на най-високата нота. Тя се повдигна, протегна ръце, завъртя се и най-накрая падна мъртва, но не на земята, а увисна на един клон. Другарите и, изплашени до смърт, бързо се изкатериха по върховете на клоните, като викаха отчаяно.

Гарсия тъкмо се готвеше да се покатери на клона и да свали убитата маймуна, когато внезапно се чу вик на чисто кастилско наречие.

— Карамба! Какъв сполучлив изстрел!…

Алваро и Гарсия изтръпнаха слисани. Не се ли лъжеха? И двамата доста добре знаеха испански език, който в онези времена беше толкова разпространен, колкото сега английския. Като се обърнаха, те видяха в храсталака един висок, снажен човек, на около четиридесет години, с черна брада и дълга черна коса, който, застанал със скръстени на гърдите ръце, гледаше към тях и се усмихваше. Въпреки, че кожата му беше много мургава, правилните черти на лицето му, големите хубави очи и високия ръст доказваха европейския му произход.

Но беше облечен като туземец. На главата си носеше корона от пера, а облеклото му се състоеше от една къса поличка, изплетена от жилките на някакви растения, които блестяха като коприна. Гривни и огърлици от зъби на каймани и диви зверове допълваха костюма му, а на гърдите му висеше някакъв странен трофеи, приличен на змийски люспи.

— „Индианец ли е или испанец?“ — помисли си Алваро, като зае отбранителна поза и направи знак на другаря си да напълни пушката.

Непознатият не се помръдна. Той продължаваше да се усмихва, гледайки с дълбоко вълнение Алваро, без да докосне нито тежката тояга, нито късото копие, което висеше на гърба му.

— Приятел ли си или враг? — попита най-после Алваро, като видя, че непознатият няма намерение да заговори пръв.

— Откога белите хора, изгубени в горите на една далечна и неизвестна страна са започнали да се обявяват за врагове? — каза с потрепващ глас непознатият. — Макар че може би ме мислите за индианец, аз съм бял човек, европеец като вас.

Алваро, не по-малко развълнуван от непознатия, наведе надолу пушката си и като се приближи до него, попита:

— Вие също ли сте претърпели корабокрушение?

— Да. Но много отдавна…

— А какво правите в горите на Бразилия?

— Същият въпрос бих могъл да ви задам и аз. Испанци ли сте?

— Не, португалци.

— Значи сме почти съотечественици. Дори не можете да си представите, колко съм развълнуван от тази среща!… Бях убеден, че никога повече няма да видя европеец.

— Отдавна ли сте тук?

— От 1516 година.

— А с кого дойдохте?

— С испанската експедиция на Америко Веспучи, флорентинеца Джовани ди Пинцон и на Диас Солис. Аз бях в екипажа на Диас.

— Той беше убит от индианци от племето харца. Ах, сеньор, това е една твърде печална история.

— И само вие ли оцеляхте?

— Да, само аз.

— А какво правите сега?

Испанецът сякаш почувства някакво неудобство, но каза полугласно:

— Аз съм магьосникът на племето тупинамби.

Няма съмнение, че при други обстоятелства, Алваро не би могъл да сдържи усмивката си, но като видя смущението и скръбта на своя събеседник, той се ограничи със забележката:

— Сигурно това е хубава длъжност?

— О, сеньор!

— Алваро де Виана. А вашето име?

— Диас Картего.

— Във всеки случай тя ви е спасила живота.

— Разбира се.

— Гладен ли сте?

— Вече четиридесет часа съм на крака и бягам през цялото време, за да не попадна в ръцете на еймурите, които са завладели цялата територия на племената тупинамби и танон и са ги избили.

— Далече ли са те?

— Сега — да.

— Не могат ли да ни настигнат тук?

— В този момент — не.

— Тогава нека се възползуваме от времето и да си приготвим обяд. Ние убихме една маймуна.

 

— Видях. На тези маймуни месото е много крехко и вкусно, сеньор Виана. Аз често съм го ял. В такъв случай помогнете ни да го приготвим.

Испанецът не чака да го молят. Докато Алваро и Гарсия накладат огъня, той приготви месото на маймуната за печене и не след дълго то беше готово.

Когато месото се изпече, Диас отиде някъде и се върна с две бананови листа, свити на тръба и напълнени с някаква течност прилична на бяло вино.

— Асахи! — каза той, като помоли Алваро да го опита. — Не се страхувайте, няма да ви навреди.

— Откъде взехте тази течност?

— Това е сок от палмата асахи. Той може да замени виното.

— Печено месо и вино! Жалко, че нямаме хляб!

— Сега ще намери, бъдете спокойни! Дори тук да не се намира растението, което търсех, ще намерим на друго място това, което ни е нужно. Както виждате, животът в Бразилия не е труден, достатъчно е човек да се наведе, за да намери с какво да утоли глада и жаждата си. Много неща, за които преди нямах представа, научих от индианците.

— Щастлива страна! — каза Алваро.

— А вие, сеньори, отдавна ли претърпяхте корабокрушение?

— Преди няколко дни. Ще ви разкажа нашата история с надеждата да чуя вашата, която навярно е много интересна.

— И печална! — добави Диас.

Докато наблюдаваше как се пече месото на маймуната, Алваро разказа за пропадането на каравелата, за ужасната участ на екипажа и и за изпитания от тях страх, в очакване всяка минута да се появят индианците.

— Сигурно еймурите са изяли вашите другари — каза Диас. Те са най-свирепите диваци от всички, които обитават горите на Бразилия. Те не щадят никого.

— Обедът е готов! — извика Гарсия.

Тримата с апетит се заеха да унищожават печеното месо, което, наистина се оказа превъзходно. Пиха с удоволствие и от палмовия сок, който по вкус напомняше крушовица, а след това легнаха под дървото с пушки в ръце.

— Можем ли да си починем около два часа, без особен риск? — попита Алваро испанеца.

— Еймурите рядко потеглят на път, когато слънцето пече толкова силно — отговори Диас.

— Освен това аз съм взел някои предпазни мерки, за да не попаднат по дирите ми.

— Значи те ви преследват?

— Да! Вече четири дни.

— И така, вие идвате от далече?

— Селото, в което живеех, се намира на седем дена път от тук и е сред гората.

— Ще се върнете ли там?

— Непременно. Само чакам еймурите да се отдалечат по на юг. Надявам се, че вие ще дойдете с мен. Тупинамбите ще ви приемат добре, ако дойдете с мен, защото аз съм пиайе т.е. магьосник на племето… Пък и какво ще правите сами в тази огромна гора? Рано или късно ще станете жертва на някои човекоядци като еймурите.

— Нима тупинамбите не ядат себеподобните си?

— Ядат ги, както и другите… но, когато сте с мен, няма от какво да се боите!

Разкажете ни историята си, сеньор Диас, вие доста поразбудихте любопитството ми — обърна се към него Алваро. — На вашите услуги, сеньор Виана…