Емилио Салгари
Огненият човек (4)

IV
На брега

Салът беше доста издържлив благодарение на четирите бурета, прикрепени в краищата, и спокойно се люшкаше по вълните на залива. Кореа и юнгата бодро и усърдно започнаха да гребат, насочвайки сала към брега, без да отделят поглед от мястото, където се бяха скрили трите пироги на диваците. Те все още се страхуваха, че диваците се крият някъде сред гъстата растителност, покриваща брега на устието, и че могат да се появят внезапно. Но всичко в залива беше спокойно и само морски птици, невиждани до сега от Алваро, летяха над водата, ловейки риба. По целия залив, изпъстрен с островчета, не се виждаше нито една пирога. Тишината беше пълна, не се чуваха никакви подозрителни шумове, и нищо не нарушаваше спокойствието на този живописен зелен кът, на който беше съдено, с течение на времето, да стане едно от най-богатите, най-големите и най-безопасни пристанища на Южна Америка; само шумът на разбиващите се в скалите вълни нарушаваше донякъде тишината. Салът се беше отдалечил на стотина метра от горящата каравела, когато внезапно юнгата извика уплашено:

— Сеньор Кореа!

— Пак ли диваците — попита Алваро, който беше забравил другите не по-малко опасни врагове, които ги заплашваха във водите на Бразилия.

— Не… акули!

— Сякаш всички в тази проклета страна са се наговорили да ни преследват, за да се нахранят с нашето месо. В края на краищата, това става досадно!

— Акулите ни обграждат, сеньор!

Алваро извади греблото от водата и се огледа. Осем грамадни акули плуваха около сала, като от време на време отваряха огромните си уста. Те не сваляха очи от двамата корабокрушенци, като че ли искаха да ги хипнотизират.

— Тези чудовища са не по-малко опасни за нас от диваците — каза Алваро. — За щастие, устите им са такива, че не могат да ни хванат и свлекат от сала. Но погледни ги какви уста имат. Не застива ли кръвта в жилите ти, само като ги погледнеш, Гарсия?

— Да, освен това, ми се вие свят!

— Вземи сабята и отблъсквай онези, които биха се решили да се приближат до сала.

— По-добре да стрелям в тях.

— Пази Боже! С това ще привлечем вниманието на индианците, които се крият там в горите.

Акулите продължаваха да плуват около сала, а от време на време се мушкаха и под него и стоящите на него чувстваха през дъските грапавите им гърбове.

— Те искат да преобърнат сала — извика уплашено Кореа. Надявам се, че няма да успеят. А пък и ние можем да направим нещичко.

Като измъкна сабята си, той застана смело застана на самия край на сала и започна да нанася удари по водата. Но проклетите акули твърде охотно се потапяха във водата, избягвайки ударите, и се появяваха от другата страна на сала. Една от тях, изгубила търпение, а може би по-гладна от другите, със силен удар на опашката си изскочи внезапно изпод водата и като легна по гръб, разтвори грамадната си уста право срещу края на сала.

Това стана толкова неочаквано, че Кореа едва не падна в отворената уста на чудовището, което се готвеше да го погълне.

— Ах, по дяволите! — извика той, като си възвърна бързо хладнокръвието. — Работата става сериозна. Ако ни нападнат всички едновременно, загубени сме. Като забеляза, че акулите отново се готвят да нападнат сала, Кореа хвана сабята си с две ръце и като нанесе силен удар върху чукообразната глава на едно от чудовищата, отсече половината й. Ранената акула се скри под водата, като остави на повърхността и голяма кървава диря и плаващата отсечена част от главата си, заедно с окото, което все още пазеше свирепия си израз.

— Мисля, че тази злодейка е наказана достатъчно — каза Кореа.

— Моята също! — извика юнгата, въодушевен от примера на по-големия си другар. — Той също беше разсякъл главата на плаващата близо до него акула.

Но тези сполучливи удари имаха неблагоприятни последици. Миризмата на кръвта привлече акулите, които сега проявиха по-голяма ярост и упоритост в преследването на сала. Те го заобиколиха от всички страни, появявайки се ту от лявата, ту от дясната страна и нанасяйки такива силни удари с опашките си, че салът се разтърсваше и на няколко пъти рискуваше да загуби равновесие. Положението ставаше трагично въпреки ожесточените удари на сабите. Неочаквано се дочу страшен шум и повдигналата се в залива голяма вълна подхвана сала и го понесе към брега. Каравелата беше хвръкнала във въздуха. Пламъкът беше проникнал в тюрма, където бяха буретата с барут, а ужасният взрив разби на парчета нещастния кораб.

Взривът се оказа по-силно средство от ударите на сабите. Акулите веднага се скриха. Вероятно те се бяха скрили в една от подводните пещери, които в заливите на Америка обикновено служат за убежище на тези чудовища.

Грамаден облак пара и дим обви залива и скри всичко. Когато той се разпръсна, Кореа се обърна и погледна подводната скала, около която догаряха остатъците на каравелата.

— Бедният кораб! — каза той с тъжен глас. Един силен тласък едва не го хвърли във водата.

— Пак тези акули! — извика той.

— Не, сеньор. Просто сме на плиткото. Брегът се намира на петнадесет крачки от нас. Предизвиканата от избухването вълна ни е тласнала дотук по-добре от попътен вятър.

— А дълбоко ли е тук?

— Не повече от тридесет сантиметра.

— Тогава да оставим сала тук и да отидем да потърсим нещо за закуска.

Като взеха буренцата с барут, които не тежаха повече от осем килограма, както и оръжието и дрехите, те бързо изминаха разстоянието, което ги делеше от брега. Гората, която го покриваше, стигаше до самото море, така че корените на някои растения се миеха във водите на залива. Това беше продължение на онази странна гора, която и до днес покрива по-голямата част от Бразилия и пази девствения си вид, въпреки усилията на белите колонисти и туземците, които са си проправили пътеки в гъсталаците.

Кореа и Гарсия гледаха с възхищение тази разкошна, разнообразна девствена растителност, великолепните дървета, обвити с лиани и много други увивни растения, спускащи се надолу във фантастични кичури или чудни дантели и правещи гъсталаците напълно непроходими не само за хората, но и за животните. Красиви птици с лъскави пера пееха хо дърветата и нарушаваха величествената тишина на горските гъсталаци.

— Какво ще кажеш за всичко това, Гарсия? — попита Кореа, който гледаше с възхищение птиците, които, както се виждаше ни най-малко не се плашеха от пришълците.

— Ще кажа, че сме попаднали в земния рай! — извика Гарсия.

— Хубав рай, двуногите жители на когото надминават по свирепост хищните зверове.

— Все пак трябва да се съгласите, че тази гора е великолепна.

— Напълно съм съгласен. Само че не откриваме нищо за закуска.

— А птиците?

— Няма съмнение, че с удоволствие бих приготвил печено месо, но се страхувам да не привлека вниманието на диваците.

— Ах! Сеньор Алваро!

— Какво?

— Погледнете тези големи дървета, отрупани с плодове. Ако си наберем от тях…

Алваро погледна в посоката, която му сочеше Гарсия и действително видя огромни дървета, отрупани с плодове, прилични на круши, но формата им беше по-продълговата и цвета по-лъскав. Това дърво е акалаба и е много ценно в Южна Америка; то често е причина за кървави войни между туземските племена, които си оспорват правото за притежание на земите, където то расте. Но за Алваро тези дървета бяха непознати, защото никога по-рано не беше идвал в Бразилия и поради това гледаше с известно съмнение хубавите плодове, без да знае дали са годни за ядене или съдържат някаква отрова.

— Опитай да набереш от тях, Гарсия — каза той най-после. Тези плодове са толкова хубави, че биха могли да съблазнят и по-малко изгладнели от нас хора. Можеш ли да се покатериш на това дърво?

— За юнга това не би трябвало да бъде трудно! — гордо отговори Гарсия.

Той се хвана за лианата и се приготви да се покатери на дървото, но внезапно прихна да се смее с глас.

— Ах! Сеньор Алваро! — извика той. — Колко са смешни! И колко са мършави!

— Кой?

— Погледнете тук между листата. Тези плодове трябва да са много вкусни. Те ги ядат с такъв апетит.

Алваро вдигна глава и извика:

— Маймуни!

— Маймуни… Приличат на големи паяци.

Гарсия направи това сравнение неочаквано, но въз основа на него естествениците по-късно дадоха на тези животни наименованието паякообразни маймуни. От известно разстояние тези маймуни — обитатели на девствените американски гори, благодарение на прекомерно дългите си ръце и крака, твърде много приличат на грамадните птицеядни паяци.

Щом видяха хора, маймуните доста се обезпокоиха, и цялото стадо веднага се озова на самия край на увисналия над едно поточе грамаден клон. Те се разкрещяха силно и свирепо се озъбиха, готвейки се да се нахвърлят върху катерещия се по лианата юнга.

— Пази се, Гарсия — извика Алваро, докато пълнеше пушката си. — Струва ми се, че тези маймуни са много войнствени…

— Аз имам секира — отговори юнгата, като продължаваше да се катери по дървото. — Няма съмнение, че те едва ли ще успеят да ме откажат от закуска.

— Крясъкът на маймуните се засилваше, но момчето не им обръщаше внимание и смело се катереше нагоре, разлюлявайки клона, на който бяха насядали маймуните. След като се убедиха, че няма да уплашат храброто момче, маймуните нададоха яростен вик, който след това се превърна в жаловито скимтене, което накара Алваро да прихне.

— Е, е! Вижда се, че тези четириноги не са много храбри! — каза той.

Юнгата го повика:

— Погледнете какво правят тези маймуни, сеньор. Като че ли се готвят да нападнат някого.

Наистина маймуните подготвяха някаква тайнствена маневра. Те се събраха вкупом в самия край на клона и първата от тях, като сплете опашката си с тази на най-близката до нея маймуна, скочи храбро на земята, след нея същата маневра бе повторена от втората, после от третата и т.н., така че в края на краищата се образува нещо като жива верига, увиснала надолу. Със сплетени една за друга опашки, маймуните започнаха да се люлеят все по-бързо и по-бързо над повърхността на една малка река, докато последната, която се намираше в края на веригата, не се озова на пет или шест метра от другия бряг на реката. Когато веригата се разклати още по-силно, тази маймуна се хвана с ръце за клона на едно дърво от отсрещния бряг, така веригата съедини двата бряга и образува нещо като висящ мост. По този мост най-напред минаха самките с малките си, а след това последната маймуна се отдели от първото дърво и цялата верига увисна на второто. После маймуните, започвайки от долната, се притеглиха по гърбовете и главите на другарите си до другия бряг; това продължи докато цялото стадо се озова там, изразявайки радостта си с най-невероятни подскоци.

— Щастлив път! — извика Гарсия, като късаше от клона плодове и ги хвърляше на своя спътник.

— Щом като маймуните ядат от тези плодове, значи те не са отровни — каза Алваро, като започна да яде. — Ах, колко са вкусни! — извика той. — Но никак не приличат на нашите круши, макар че имат подобна форма.

Седнал на един клон, Гарсия ядеше сочните плодове. В това време Алваро, след като се засити, се изтегна на тревата под дървото с намерение да си почине; изведнъж видя, че юнгата скочи бързо от дървото, сякаш беше силно изплашен от нещо.

— Какво ти стана, момче? — попита Алваро, като грабна пушката.

— Индианци! — отговори юнгата с уплашен глас.

— Пак ли? Много ли са?

— Видях само двама.

Алваро и юнгата бързо се мушнаха в гъстия храсталак, откъдето през клоните можеха да виждат брега на голямо разстояние, без риск да бъдат забелязани.

Както се виждаше, индианците се бяха запътили към устието на малката река и макар че не се виждаха добре, гласовете им достигаха до Алваро и юнгата.

— Изглежда, че са само двама и няма от какво да се страхуваме — каза Алваро, като се вслушваше внимателно.

— Но може би те са разузнавачи, които като ни видят, ще тръгнат по следите ни и ще се озоват при нашия сал. — Е, тогава няма да ги пощадим. През това време двамата индианци излязоха от гората и се запътиха право към брега. Те бяха хора мършави на вид, с правилни черти на лицето, с кожа, боядисана с черна и червена боя, с дълги къдрави коси, които висяха по раменете им. Съвсем голи, те носеха само малка препаска, грубо изплетена от жилките на листа. Горната им устна беше обтегната и на нея беше нанизано кръгло парченце яспис; това им придаваше отвратителен вид. Това украшение, наречено „бар-бото“ и до днес може да се срещне у индианците от вътрешността на Бразилия. То много ги обезобразява. Подобна операция те извършват и на долната си устна: пробиват я и слагат в дупката, в самото начало, малко късче дърво, а след това все по-големи и по-големи късчета, докато дупката не придобие огромни размери. В тази дупка около краищата и постоянно се събират слюнки, произвеждайки отвратително впечатление.

Индианците слагат такива парченца дърво и в меката ушна част, като я пробиват; тези парченца дърво така разтягат ушите им, че те често достигат до раменете им.

И двамата индианци, които Алваро наблюдаваше, бяха въоръжени с дълги лъкове и с особен вид изострени и от двете страни дървени мачете. Те се спряха на брега и започнаха да гледат внимателно водата.

— Като че ли се готвят да ловят риба — каза Алваро.

— Интересно е да се види как ще го направят — отговори Гарсия.

Като постояха малко, индианците повървяха по брега, обърнаха се надясно и започнаха да късат клончета от една лиана и да ги завързват едно за друго. По този начин те получиха здраво въже, дълго около тридесет метра. Като направиха това, те седнаха един срещу друг под сянката на една палма. Единият извади от пояса си някакъв чудноват инструмент с формата на буквата X, направен от дълги ястребови кости, по всяка вероятност издълбани отвътре, и сипа във вдлъбнатината някакъв черен прах. После мушна долния край на този инструмент в устата си, а горния в носа. Същото направи и неговият другар с другите краища на инструмента. Тогава и двамата започнаха да духат в дупката на инструмента с всичка сила, като кихаха и се давеха.

Алваро и Гарсия гледаха всичко това с най-голямо любопитство, без да се досетят, че това е своеобразен начин за пушене на тютюн. Тютюнът по това време току-що беше започнал да се разпространява из Европа, докато индианците го употребяваха във вид на прах, както правят сега онези, които смъркат енфие.

Като се накихаха до насита, диваците легнаха на тревата, без да снемат очи от водата, която на това място беше доста дълбока. „Какво чакат тук?“ — питаха се Алваро и неговият другар. Но те получиха отговор по-рано отколкото очакваха.

Не бяха минали и петнадесет минути, когато двамата диваци скочиха на крака. Единият държеше в ръката си дървеното мачете, а другият — въжето от лиани. Първият се изкачи на една малка скала, която се издигаше над водата, стисна ханджара със зъби и се хвърли във водата.

— Това са рибари — каза Алваро. — И много съм любопитен да видя каква риба има намерение да прободе този с ханджара.

— Съмнявам се, че ще успее да направи това! Твърде са хитри тези обитатели на водата.

— По дяволите! Погледни колко са смели тези диваци!

На повърхността на водата, близо до мястото, където се беше хвърлил дивакът, се появи чудовищната глава на една акула.

— Рибарят ще загине! — извика юнгата.

— Ни най-малко! Той е скочил във водата именно за да убие акулата.

— Нима са толкова храбри тези диваци?

— Гледай внимателно, Гарсия.

Рибарят се появи на повърхността на водата, с ханджара в зъби, и смело заплува към акулата, която радостно се беше гмурнала в запенените води. Другарят му на брега наблюдаваше внимателно лова, без да проявява никакви опасения за неговия изход и държейки готово въжето си.

Грамадната риба-чук се спря, когато подуши човека, слисана от неговата смелост, а после с бързо движение се обърна по гръб и разтвори огромната си уста. Вместо да избяга от опасността, индианецът се спусна право срещу акулата и мушна ръката си с ханджара в устата й. Акулата разтвори челюсти, но острият и от двете страни ханджар се заби в гърлото и в небцето й, очевидно наранявайки я силно, защото акулата започна силно да удря водата, която беше почервеняла от кръвта й.

Смелият рибар доплува до брега и застана до другаря си, като наблюдаваше с видимо удоволствие бесните подскоци на умиращото морско чудовище.

— Приятелю, Гарсия — каза Алваро, — ако сме принудени да си имаме работа с тези диваци, не знам как ще се избавим. Хора, които не отстъпват пред такава опасност, трябва да са много храбри! Виждал ли си някога нашите моряци да отиват на такъв лов, въоръжени само с дървени ханджари?

— Никога, сеньор! — отговори юнгата. Но какво правят сега?

Двамата индианци внимателно разглеждаха нещо по пясъка, изразявайки с жестове голямо учудване.

— Уверен съм, че са забелязали следите ни — каза с разтревожен глас Алваро.

— Значи ще дойдат тук?

— Да, ако тръгнат по дирите ни. Във всеки случай трябва много да са се учудили от следите ни. Те никога не са виждали следи от крака в обувки. По всяка вероятност, те ще припишат следите ни на някакво необикновено животно. Но ние трябва да бъдем нащрек и да приготвим пушките си.

— Да бягаме, сеньор.

— Да, това действително би било най-разумното — съгласи се Алваро. Гъстият храсталак, в който се намираха, ги укриваше добре. Като взеха двете буренца с барута и с куршумите, те предпазливо се запътиха към гората. Като изминаха около двадесет крачки, внезапно чуха някакво подозрително шумолене от дясно: край тях прелетя една много дълга стрела, която се заби в стеблото на едно дърво, на височина човешки бой.

Алваро бързо се обърна и вдигна пушката. Двамата индианци съвсем неочаквано се бяха появили в гъстия храсталак, от който току-що бяха излезли Алваро и Гарсия. Като видяха пред себе си двама бели хора, каквито никога преди това не бяха виждали, индийците извикаха от почуда, и без да се решат да изстрелят втора стрела, те ту повдигаха, ту спускаха надолу лъковете си. Внезапно цевта на пушката на Алваро блесна на слънцето. Тогава диваците бяха обладани от такъв суеверен страх, че търтиха да бягат толкова бързо, че нито един кон не би могъл да се сравни с тях.

— А пък аз вече се готвех да стрелям — каза Алваро, като отпусна пушката си. — Добре направиха, че побягнаха!

— Да бягаме и ние, сеньор, защото е твърде възможно да се върнат по-многобройни. — каза Гарсия.

— Имаш право, момче! По-добре ще направим, ако избягаме от тук и потърсим някое тайно убежище в тази гъста гора.

Като обърнаха гръб на морето, те хукнаха навътре в гората, която с всяка крачка все повече се сгъстяваше.