Емилио Салгари
Огненият човек (20)

XX
Огненият човек

Званието пиайе беше започнало да омръзва на Алваро и Гарсия и страстно желание за свобода беше завладяло мислите им. Вече бяха изминали шест дни, откакто попаднаха в плен на диваците. Те седяха в колибата си без да имат право да я напускат и излизаха от нея, само когато бяха принудени да присъстват на угощенията на диваците, на които се ядеше човешко месо. Тези случаи бяха доста чести, защото при последните си набези еймурите бяха пленили много воини от племената тамои, тупи и тупинамби.

Този живот започваше да става нетърпим, особено след като надеждата им да получат някакво известие от Диас с всеки ден ставаше все по-слаба. Какво беше станало с него? Дали друг отряд на еимурите не го беше пленил или продължаваше пътя си към селата на тупинамбите, загубил надежда, че ще спаси другарите си — това беше покрито с мрака на неизвестността.

— Да се махаме от тук! — повтаряше от сутрин до вечер Гарсия.

— Ще се махнем — непрекъснато го уверяваше Алваро.

Но случай все не им се удаваше. Диваците продължаваха да не им се доверяват и всяка вечер около колибата им обикаляше стража.

И двамата разбираха, че това положение не може дълго да продължава. Длъжността на пиайе им беше безкрайно омръзнала, но те не можеха нищо да направят.

Настъпи седмият ден от пленничеството им и по всичко изглеждаше, че той няма да бъде по-различен от предишните, когато след обяд в колибата им влезе предводителят на еимурите, придружен от юношата, който му служеше за преводач.

— Случило се е нещо важно — каза Алваро на другаря си. — За пръв път след убийството на тупи, предводителят ни удостоява с посещението си.

— Предводителят изглеждаше загрижен и в лошо настроение. Въпреки това, той се поклони почтително пред двамата пиайе, като докосна земята с края на езика си.

— Какво желае предводителят? — попита Алваро.

Предводителят направи знак на юношата да говори.

— Предводителят е огорчен, че вие двамата лошо покровителствате племето, — каза юношата. Той ми заповяда да ви предупредя, че ако не убиете ужасната змия, която се е появила в околността, ще бъдете изядени!

— Охо! — извика Алваро, малко озадачен. Колко го съблазнява месото ни! Аз и така вече не се чувствам в безопасност. Впрочем в какво е състои работата?

— Ужасната змия вече е изяла пет воини от племето. — отговори юношата.

— Какво иска той от нас?

— Да произнесете заклинания и да накарате змията да си отида в саваната, или пък да я убиете.

— Това не е трудно, но ни липсват нашите заклинателни инструменти.

— Кои са те? — попита юношата, след като преведе отговора на предводителя.

— Когато ни плениха, ние имахме могъщи заклинателни инструменти, които обаче еимурите не са ни върнали; нека ни ги дадат и ние ще отидем да убием змията, която заплашва цялото племе.

— Ще ги получите — каза юношата. — Предводителят ги пази при себе си и ще ви ги даде.

— Кога трябва да отидем да убием змията?

— Тази вечер, денем тя никога не се появява.

— Кажи на предводителя, че пиайе ще бъдат готови и змията няма да се осмели повече да изтребва хора от племето, което се намира под нашето покровителство.

Еймурът, очевидно доволен от отговора, излезе, заедно с юношата, след като се поклони още по-ниско от преди и отново близна пода на колибата.

— Гарсия! — каза Алваро, когато останаха сами. — Случаят, който толкова очаквахме, най-после ни се предостави и ако не съумеем да се възползваме от него, трябва завинаги да се откажем от свободата си. Що се касае за мен, аз искам да опитам късмета си, макар и да рискувам.

— А ще ни дадат ли пушката?

— Обещаха, освен това те дори не подозират, че това оръжие е много по-опасно от техните криваци и стрели.

— И какво ще правим, сеньор?

— Ще избягаме и отново ще поемем скитническия живот, докато намерим Диас или неговото племе.

— Сеньор Алваро, сърцето ми замира.

 

— Ако станем тук, един прекрасен ден, тези диваци ще ни изядат. Не се съмнявай в това, длъжността ни ни най-малко не гарантира живота ни.

— Как мислите да постъпите?

— И самият аз още не зная… Но съм готов на всичко или…

Изстрелът, който се чу на поляната ги накара да скочат на крака. От всякъде се носеха диви викове, които изразяваха панически ужас.

Алваро и Гарсия се спуснаха към вратата. Край колибата притичаха воини, изплашени до смърт. Някои се скриха в колибата, други бягаха към гората, сякаш някой ги гонеше, като изоставиха в средата на поляната трупа на другаря си, над който се виеше дим.

— Те са дръпнали спусъка! — извика Алваро. — Ето, там лежи един мъртъв!

— Ето! И пушката е до него, и буренцата с барута, и торбичката с патроните… Да се възползваме от паниката и да си вземем всичко. С огнестрелното оръжие в ръце, ние ще можем да се противопоставим на тези диваци…

Той се спусна тичешком към поляната и грабна пушката и патроните, които лежаха до мъртвия индианец. Куршумът беше пронизал окото му и беше излязъл от дясната страна на тила.

Тук-там от колибите надзъртаха диваци, когато Алваро и Гарсия се появиха на поляната, но никой не се осмеляваше да излезе. Гърмежът и внезапната смърт на индианеца бяха ги потресли. Те нямаха понятие от огнестрелно оръжие и като всички първобитни народи се бояха от гърмежа.

— Сеньор Алваро — каза Гарсия — да се възползваме от уплахата им и да бягаме!

— Не, мили мой, те няма да ни оставят, а ще хукнат вкупом да ни преследват. Сега не е време за бягство, това ще бъде голяма непредпазливост. А, ето го и юношата-тупинамби. Идва към нас. Бедното момче се е изплашило не по-малко от другите.

Младият индианец излезе от колибата и боязливо се приближи към тях, а зад него се чуваше кресливия глас на предводителя. Юношата беше пребледнял и трепереше като лист.

— Не се страхувай — каза Алваро, като се усмихна. — Никой няма намерение да те убива.

— Сеньори — промълви юношата с разтреперан глас, като гледаше с неописуема уплаха пушката в ръцете на Алваро. — Предводителят ми заповяда да ви попитам, кой или какво причини смъртта на този воин.

— Този човек е поискал да пипне могъщия инструмент за заклинания, даден на пиайе от великия дух Маниту и затова е бил убит. Червенокожите не притежават небесния огън! — отговори Алваро.

— Този гръм и този огън се съдържат в граватаната, която държите в ръцете си, така ли? — попита индианецът.

— Да.

— И те убиват, нали?

— Ти сам видя… Какво направи този воин?

— Той искаше да види какво има във вашата граватана и внезапно се разнесе гръм, сякаш се е разразила буря и той падна сред облак дим.

— Той е бил непредпазлив и великият Маниту го е наказал за това. Не е трябвало да се опитва да види какво има в магическия инструмент на белия пиайе. Иди и кажи на предводителя да дойде при мен и аз ще му покажа могъществото на моята граватана, щом така ти харесва да я наричаш.

 

— Няма ли да бъде убит от нея?

— Ще бъде убита змията, която е изяла войниците — отговори Алваро.

Юношата изтича до колибата, където се беше скрил предводителят и скоро се върна придружен от него. Предводителят също беше смъртно бледен и уплашен. Той поглеждаше европейците изпод вежди и особено ужасното оръжие, което му внушаваше суеверен страх. Спокойствието на Алваро и усмивката му ободриха диваците. Постепенно те се приближиха, но останаха на почетно разстояние.

— Кажи на предводителя да доведе тук някое животно. Аз ще му покажа, как то може да бъде убито — каза Алваро.

Юношата преведе този думи на предводителя, а след това каза:

— Предводителят ти предлага един от пленниците си. Имаме още дванадесет души.

— Нека доведе някое животно, защото иначе няма да види нищо. Сега заповядвам аз, пиайе.

Няколко индийци, на които юношата преведе отговора на португалеца, веднага се запътиха към гората, където в едно заградено място държаха животните си. След няколко минути те се върнаха, като влачеха след себе си някакво странно животно, което приличаше на свиня, но беше два пъти по-дебело. Това беше тапир, съвсем безопасно животно, което живее във влажните гори край саваните и е много лакомо за блатни тръстики и корени на водни растения. Нещастното животно, сякаш предчувстваше края си и се дърпаше назад, но индийците, обсипвайки го с удари го закараха до една палма и го вързаха със здрави въжета от лиани. Тогава Алваро направи знак на диваците да се отдалечат и като пристъпи тридесет крачки, произнесе някакви тайнствени думи, после вдигна ръце към небето, като призоваваше на помощ великия Маниту, владетеля на земята и огъня, и като се прицели внимателно, стреля.

Сред диваците се беше възцарило дълбоко мълчание, а по лицата им се четеше тревога. Внезапно се разнесе гръм, който отекна силно в гората.

Диваците нададоха вик, пълен с уплаха. Някои от тях, като запушиха ушите си побягнаха, а други изпопадаха на земята, като се гърчеха конвулсивно. Но предводителят и някои по-смели воини изтичаха към палмата, в подножието на която тапирът се гърчеше в предсмъртни конвулсии. Когато издъхна и те се убедиха, че нито една стрела не го е ранила, те простряха ръце към Алваро и започнаха да викат, колкото им глас държи: „Карамура!… Карамура!…“

— Карамура! — повтори Алваро. — Вече съм чувал тази дума. Какво означава тя? — попита той юношата преводач.

— Огнен човек! — каза уплашеният юноша. — Вие да не сте повелител на огъня?

„Ето една титла, която ще накара всички бразилски племена да се страхуват от мене — помисли си Алваро през смях. — Славата ми е осигурена.“

— Иди, кажи на предводителя си, че Карамура е готов да убие змията, която изяжда неговите воини — каза Алваро, като се обърна към своя преводач. — И бог да ни помага при бягството! — прошепна той на Гарсия.

Предводителят, смирен и разтреперан, се приближи до него и заповяда на преводача да му съобщи следното:

— Ти си най-могъщия пиайе от всички на този свят. Онзи, който беше на тупинамбите и когото исках за заловя и да го направя свой пиайе не струва нищо, в сравнение с теб. От този момент нататък ти оставаш завинаги при нас и ще ни заповядваш като предводител. С теб ще бъдем непобедими и няма да ни липсват пленници за ядене.

— Злодей — каза Алваро на Гарсия, когато думите на предводителя му бяха преведени. — Той иска да ни направи доставчици на човешко месо! Почакай до довечера, гълъбче! Ще видим дали утре ще имаш пиайе с бяла кожа!…

— Значи тази вечер ще избягаме, така ли? — попита Гарсия.

— Да, вече реших. Да се възползваме от паниката, която произведе нашето оръжие…

— Ще отидем ли да търсим моряка?

— Да, този човек ни е необходим повече от всякога. Пък и в него остана твоята пушка! Ако имаме две пушки, ще бъдем непобедими и дори можем да се опитаме да достигнем до испанските селища. Нямам никакво желание да завърша живота си сред тази отвратителни диваци… Сега да отидем да вечеряме, а после ще помислим за змията…

Алваро махна величествено с ръка към предводителя и воините, които се бяха прострели в краката му и каза на предводителя, че иска да вечеря, преди лова.

Страхът и почитанието, които Алваро внушаваше на еймурите ги направиха доста щедри и всички воини побързаха да донесат по нещо, така че скоро целият под на колибата се покри с различни ястия.

— Да не би да възнамеряват да ни угоят и след това да ни изядат! — отбеляза Алваро през смях. — Признавам, че това изобилие никак не ми се нрави!

— Няма да посмеят — възрази Гарсия. Сега те вярват в нашето могъщество и ни почитат като божества.

— О! Не трябва да се доверяваш на почитание то на тези хора. Няма да се учудя, ако пожелаят да опитат вкуса на месото на боговете. Не, момче, по-добре да избягаме и да се лишим от цяло то това изобилие.