Емилио Салгари
Огненият човек (1)

I
Край бреговете на Бразилия

— Земя! Вляво от кораба се виждат подводни камъни!…

Този силен вик от върха на мачтата, на която въпреки ужасното люшкане на кораба се беше покатерил един от матросите, накара моряците да пребледнеят.

Брегът в тези ширини за тях не беше спасение. Дори ако вълните, които всяка минута можеха да разбият малкия кораб, го пощадяха, на брега отново ги очакваше страшна опасност или сигурна смърт.

В девствените гори, покриващи този бряг, живееха човекоядци, които заплашваха всеки, попаднал в ръцете им. Жестокостите и грабежите, извършвани от европейците-колонизатори над туземците, ги предразполагаха още по-малко към гостоприемство и миролюбие по отношение на неканените гости. Поради това много екипажи на кораби, претърпели корабокрушение по тези брегове, намираха тук своя край. Ето защо не е чудно, че при вика на другаря си всички матроси на каравелата веднага скочиха и се спуснаха към носа на кораба, като се взираха напрегнато в покрития с облаци хоризонт.

— Къде виждаш земя? — извика един стар моряк, като вдигна глава и погледна матроса на мачтата.

— Там!… Право срещу нас… бряг… на островче… подводна скала.

— Другари! — каза с развълнуван глас старецът. — Брегът ни грози с неминуема гибел.

— Нима и кормилото е строшено? — запита един красив висок юноша, чиято външност беше в ярък контраст със загорелите и загрубели лица на моряците от каравелата.

— Да, сеньор Алваро. То бе отнесено от вълните преди няколко минути.

— А не може ли да се замени с друго?

— При такава буря?… Не, това ще е безполезен труд.

— Но как се озовахме пред брега?

— Не зная. Бурята свирепства вече три денонощия и ни тласка все по на юг.

— А знаеш ли коя е тази земя пред нас?

— Мисля, че е Бразилия.

По лицето на юношата се появи недоволство.

— Изобщо не се нуждая от тази страна — каза той като се намръщи. — Бразилия не е Порто Рико, нито Сан Салвадор, нито Дарнена, господин лоцман. Аз се надявах да попадна в Мексиканския залив, а не тук. Нямаме никаква работа с тези диваци, които имат отвратителния навик да пекат на шиш своите врагове.

— Боя се, сеньор Алваро де Кореа, че онези, които ви очакват, няма да ви дочакат…

— Е! Та ние още не сме претърпели корабокрушение и не сме попаднали у човекоядците… Погрижете се каравелата да не се разбие в тези брегове.

— Ще направим всичко, което зависи от нас, макар че надеждата за успех е съвсем малка.

Старият лоцман имаше основание да се съмнява в благополучния изход от борбата със стихията.

Пред очите на нещастните мореплаватели се разстилаше повърхността на бушуващия океан, по който те плаваха вече три дни, обречени, както изглеждаше, на сигурна смърт. Грамадните вълни се разбиваха с грохот в малкия кораб, като всяка минута го заплашваха да го погълнат заедно с целия му екипаж.

Нещастната каравела, без кормило и без платна, с разбита куверта и страни, вече не можеше да се противопоставя на яростта на вълните и вятъра. Дните, дори часовете на кораба бяха преброени, и ако вълните не го изхвърлеха на брега, разбунтувалото се море щеше да го погълне рано или късно.

Старият лоцман, който неведнъж бе пресичал Атлантическия океан, нямаше ни най-малки илюзии относно участта на кораба, и като опитен човек, започна веднага да взима мерки, за да предотврати гибелните последици от разбиването на каравелата.

Той приготви две лодки, натовари ги с всички необходими припаси, главно с оръжие, после разпореди да се отсекат две мачти на каравелата, за да стане корабът по-лек и да използва едната като кормило, или като гребло, с помощта на което да насочва кораба. Всичко това се вършеше сред уплаха и всеобщ смут. Само Алваро де Кореа, въпреки младостта си, не губеше хладнокръвие и вземаше участие във всички тези приготовления, без да прояви никакво вълнение и тревога.

— Готови ли сме, лоцман? — попита Алваро с безгрижно шеговит тон, когато и двете лодки бяха натоварени с всичко необходимо.

— Да, сеньор — отговори лоцманът, който въпреки нощната тъмнина се опитваше да огледа брега.

— Вярвам, че нямате намерение да напуснете кораба веднага? — попита Алваро.

— Още не сме достигнали брега.

— Кажете, нима вече няма никаква надежда да се спаси корабът?

— Никаква, сеньор. Корабът е обречен на неминуема гибел.

— Превъзходна перспектива! Добре е и това, че ще си имаме работа с диваците. Поне това ще бъде интересно!

— Не се шегувайте, сеньор Алваро — отбеляза със сериозен тон лоцманът. — Сега не е време за шеги.

— И какво, да не искате да плача? — засмя се Алваро.

Лоцманът го изгледа накриво.

— Груби шеги! — измърмори той. — Ще ви дим как ще се смеете, когато ви погълне морето или пък диваците започнат да ви пекат на огъня.

Каравелата се носеше на гребена на една огромна вълна право срещу скалите, които беше видял матросът от мачтата, но тъй като се беше стъмнило съвсем, не можеше да се определи, колко наблизо бяха тези скали.

Внезапно светкавици прорязаха тъмнината, и макар че това беше само за миг, матросите видяха достатъчно, за да определят положението на каравелата. Тя се намираше в един дълбок залив, осеян с островчета и заобиколен от високи хълмове и грамадни скали. Отдясно и отляво се виждаха върховете на подводни скали, в които с ярост се разбиваха вълните.

Въпреки цялото си хладнокръвие и мъжество Алваро не можа да сподави обзелия го страх:

— Драги лоцмане — обърна се той към стария моряк, — струва ми се, че ни предстои или да се сражаваме с африканските маври, или да отидем на поклонение в Ерусалим. Май трябва да се приготвим за онзи свят.

— Слушайте! — извика някой внезапно.

— Поврага! Вълните се разбиват в камъните. Тряс! Дъното на кораба се удари в подводен камък… Лоцманът изскочи с вик на кувертата:

— По-скоро лодката! Корабът скоро ще се разбие на парчета…

Страхът му е помрачил разсъдъка — помисли си Алваро. — Каравелата не може да издържи на ударите, а той си мисли, че лодката ще издържи! Аз със сигурност няма да отплувам с нея…

Паниката на кораба бе достигнала апогея си. Всичките двадесет и седем моряци се втурнаха към лодката, като се блъскаха в стремежа да си осигурят място. Едната лодка не можеше да ги побере, а другата бе твърде малка и никой не се решаваше да я използва.

С голям труд матросите успяха да спуснат лодката, която всеки момент можеше да се разбие в брега. Някои от тях, без да обръщат внимание на опасността, скочиха от кувертата в лодката, други, които последваха примера им, не бяха толкова щастливи и паднаха във водата, където бяха веднага погълнати от вълните.

Лодката се отдели от каравелата, но внезапно една огромна вълна я подхвана и я понесе към подводните скали. Алваро помисли, че тя е вече разбита, но след малко чу гласа на лоцмана, който му викаше:

— Сеньор Кореа, на кораба е останал юнгата… Ако можете, погрижете се за него!

— Юнгата ли? — извика Кореа, като се оглеждаше. — Къде е той? Не го виждам… Сигурно се е скрил някъде. После ще го намеря…

Кореа съсредоточи цялото си внимание върху лодката, опасявайки се всяка минута, че вълните ще я погълнат. Но както се виждаше, съдбата я покровителстваше. Въпреки яростта на Нептун, лодката се задържаше на повърхността и като орехова черупка се люшкаше по гребена на вълните. Тя бе преминала вече над втората подводна скала и се приближаваше към брега, тласкана от греблата и вълните. Но моряците все още не можеха да се смятат за спасени. Брегът беше почти недостъпен. Той се издигаше отвесно и беше обкръжен от скали, които тук-там се подаваха над водата.

Ще се разбие на парчета! — помисли си Кореа. — Както се вижда, аз съм в по-голяма безопасност тук, на този полуразбит кораб, отколкото те в лодката. Каравелата все още се държи, и аз ще имам време да помисля за спасението си.

Всяка минута ставаше все по-светло и Кореа можеше да наблюдава лодката. Скоро слънчевите лъчи пробиха облаците и осветиха брега и разпенените вълни на океана.

Но ураганът не стихваше, вълните, както и преди, високо се издигаха и падаха с грохот. Лодката се приближи до брега и Кореа със замряло сърце си помисли, че тя ще се разбие и вълните ще погълнат другарите му. „Не трябваше да ги пускам!“ — мислеше си той. — „Всъщност, те не биха ме послушали! Щяха да се разбунтуват против мен, и без съмнение, щяха да постъпят по своему… Да се надявам, че някои ще успеят да се спасят!“

Лодката вече беше на тридесет крачки от брега, но да се излезе от нея беше невъзможно. Кореа виждаше как моряците се напрягат да избегнат удара в скалите…Но всичко беше напразно. Една огромна вълна отново подхвана лодката. За миг тя се появи на гребена и после внезапно изчезна сред пяната… През бученето на вятъра и грохота на вълните до Алваро достигна вик, и той видя как хората се бореха с вълните… След това всичко потъна в пенливата бездна, и в този момент кърмата на кораба някак си се отпусна надолу, като че ли каравелата се готвеше да се разцепи на две.

Нима и за мен удари последният час — помисли си Кореа. — Ще бъда принуден да търся спасение върху някой от тези камъни.

Той слезе в долната куверта и внезапно, от затворената кабина дочу нещо като задавен плач.

„Дали не е юнгата? Сигурно е полумъртъв от страх!…“ — Кореа слезе по стълбата, като се държеше здраво за перилата, защото се страхуваше да не го съборят вълните, които заливаха кораба…

— Кой плаче там? — извика Кореа пред вратата на кабината, която беше залята от водата.

— Сеньор, отворете! — дочу се глас.

— Къде сте?

— Заключен съм в кабината.

— Кой ви е заключил там? Хубава работа, няма що!

Кореа с един удар изкърти вратата и видя четиринадесет годишно момче, което се спусна към кувертата с вик:

— Потъваме! Сеньор, бягайте! Спасявайте се!

Като видя само Кореа, юнгата се спря и като хвана за въжето, попита:

— Къде са другарите?

— Всички избягаха, момче — отговори Кореа.

— Сами ли сме?

— Съвсем сами.

— Сега разбирам, защо този разбойник Педро ме заключи в кабината! Страхувал се е да не претоваря лодката, ако заема място в нея.

— Е, в такъв случай той нищо не е спечелил, скъпи Гарсия. Видях го как падна върху един камък и си разби главата!

— А другите? Те излязоха ли на брега, сеньор Кореа?

— Не знам. Но не бих искал да съм на тяхно място. Дори и да са успели да излязат на брега, вълните доста са ги натрошили.

— И с нас ще се случи същото, сеньор!

— Така ли мислиш?

— Нивото на водата се покачва и в кабината то е достигнало шестдесет сантиметра!

— Е, няма толкова бързо да достигне до кувертата. Страхуваш ли се?

— С вас — не, сеньор Кореа!

— Нека и ние опитаме да се доберем до брега!

— Малката лодка трябва да е още там…

— Засега ще я оставим, момче. Тя не може да се използува при такива вълни. Впрочем, не се знае, може вече да е отнесена от вълните… Във всеки случай, Гарсия, нека се надяваме, че ще бъдем по-щастливи от другите.