Роджър Зелазни, Джейн Линдсколд
Господарят Демон (8)

8.

На следващата сутрин Ангъс ме чакаше според уговорката. Когато се върнахме в къщата на Сливка, свиках военен съвет в кухнята, която неусетно се бе превърнала в нашия команден център. Ангъс бе приел облика на ирландски селянин: светла кожа, обилно посипана с лунички, грамаден гръден кош и щръкнало под него бирено коремче. Огненочервената му коса изглеждаше, сякаш е била подстригана със затъпен нож, дрехите му бяха скромни, но походката беше величествена като на особа от кралска кръв.

Представих един на друг присъстващите, след което заехме места около масата. Докато обяснявах положението на Ангъс, Сливка поднесе зелен чай и бисквити. Когато приключих, той стовари гневно юмрук върху масата, изразявайки по този еднорък начин отношението си към случилото се (тъй като с другата ръка тъпчеше поредната бисквита в устата си).

— Ей туй, значи, наричам разказ, дето да ми легне на сърчицето — с много кръв и шумотевица, хем трагичен, хем не докрай! И тъй, О’Кифи отказал да предаде господаря си и го убили, а?

— Така предполагам — кимнах аз.

— Кажи ми тогаз с какво мога да помогна? Няма да оставя един толкоз сърцат сънародник да си иде за тоя що духа!

— Можеш ли да ни прехвърлиш в Кон Ши Дзи? — попита Сливка.

Ангъс поклати глава.

— Тази равнина принадлежи на китайските мъдреци. Не бих могъл да ида там без покана. Дори и да я имам, появата ми ще предизвика далеч по-голямо внимание, отколкото ни е нужно.

— В такъв случай не би ли могъл да ни прехвърлиш в някоя от промеждутъчните равнини? — намеси се Ли Пао. — Някъде, откъдето да опитам отново да достигна бутилката.

— Виж, това е по-възможно — кимна Ангъс, след като помисли малко. — Бутилката на Кай Рен е негово лично царство, тъй че би могло да ви придружа там, без това да предизвиква нежелани коментари.

— Чудесно — рекох аз. — Ето какво ще сторим тогава. Ангъс и Ли Пао, с вашите комбинирани усилия четиримата ще се прехвърлим в някоя от промеждутъчните равнини. Стига, разбира се, госпожица Сливка да пожелае да ни придружи.

— Не бих пропуснала подобно пътешествие за нищо на света — заяви тя с решително разтърсване на черната си коса.

Веднъж взели решение, не оставаше нищо друго, освен да се заемем с изпълнението му. Ли Пао настоя да вземе драконовата купа със себе си, грижливо увита и прибрана на дъното на малка раница. Освен нея взе само неизменния си бастун.

Сливка се въоръжи с автоматичен пистолет, който държеше в едно чекмедже, но преди това провери с обиграни движения пълнителя и взе още няколко резервни. Забелязала учудения ми поглед, тя се засмя и обясни:

— Живеем в опасни времена за една самотна и често пътуваща жена.

— Така е, разбира се — отвърнах, обнадежден от увереността й. Лишен от всякакви умения, не можех да определя дали притежава част от магьосническите способности на дядо си, но си дадох дума, че ако някога си възвърна силата, ще й помогна да се усъвършенства поне колкото него.

Аз самият взех само бастуна, който бях намерил зад вратата, и кимнах на Ангъс.

— Готов ли си, Велики мъдрецо?

— А ти, господарю Демон?

— Повече от когато и да било.

— В такъв случай, елате всички близо до мен — рече той и в същия момент сякаш започна да се уголемява на ръст като същевременно се изпразваше откъм съдържание, докато накрая заприлича на безполовото, безформено същество, което някога бях срещнал да се рее в небесата над Ирландия. — Когато се вдигне Покривалото, всички трябва да се прокраднете с мен. Бих искал да го спусна колкото се може по-бързо, преди враговете да са ни забелязали.

— Кай Рен — произнесе почти шепнешком Сливка, — ти помагай на дядо, а ние с Ангъс ще ви пазим гърбовете.

Кимнах, макар да ми се стори странно, че ме слагат в групата на пазените, вместо аз да съм пазачът. Но вече бях привикнал с практичния ум на момичето и затова положих ръка върху рамото на стареца.

— Готов ли си, магьоснико?

Той вдигна светлите си очи към мен.

— Готов съм, господарю Демон.

Ангъс от Хълмовете вдигна Покривалото и ние прекрачихме. След уютната топлина и вкусните миризми на кухнята, промеждутъчната равнина ни се стори мрачно и негостоприемно място. На цвят бе сиво-синя, с примеси от сребристо. По форма наподобяваше нещо, което обитава страната на бурите. Под нас, някъде много отдалече се чуваше шум на течаща вода и аз знаех, че идва от реката, която наричат Забрава.

— Скрих ви, доколкото можах — прошепна Ангъс, — но все пак побързайте.

Ли Пао погледна надолу. Не изглеждаше особено притеснен от начина, по който долните му крайници се губеха в бездната под нас. За всеки случай го хванах за лакътя.

— Хайде да си повторим резониращите призиви — предложих му аз, допрял устни в ухото му. — Не разполагам с ци, за да подкрепя усилията ти, но поне мога да ти помогна да се съсредоточиш по-добре.

По-скоро усетих, отколкото видях усмивката му.

— Както и треперещите ми колена — добави той. — Е, добре, рецитирай с мен, Кай Рен, но не повишавай глас.

Стъпка по стъпка поведох Ли Пао към душевното състояние, необходимо, за да съумее да отвори тайния вход. За пореден път осъзнах колко съм безпомощен. Обикновено се справях с тази задача със същата лекота, с която чиновникът в банката отваря сейфа с добре познатата му комбинация. Но сега бяхме като двама крадци, които се ослушват в тъмнината, опитвайки се да определят местоположението на противника.

Но въпреки всичко, макар и бавно, ние се приближавахме към целта. Сякаш посягахме едновременно към ключалката на касата, стиснали здраво единствения ключ за нея.

И бравата изщрака — тъкмо когато Ангъс бе започнал да губи търпение, а Сливка се оглеждаше неспокойно, в очакване всеки момент да се появи невидимият враг.

Сивосинята мъгла се разпръсна. Избутах Ли Пао през отвора и се хвърлих след него, защото знаех, че Ангъс и Сливка ще побързат да влязат след нас.

Бях мечтал за това завръщане у дома, за мига, когато ще повикам слугите си и ще им наредя да донесат най-отбрани ястия за моите гости, но това, което видяха очите ми, ме накара да замръзна от ужас.

Тайната врата се отваряше към една скрита горичка в подножието на планината, но сега над нея се извиваше небосводът, а планината бе превърната в безформена купчина от скални късове. Наоколо се издигаха камари от телата на моите великани, които бавно се превръщаха в калта, от която ги бях създал. Извървях няколко неуверени крачки напред, страхувайки се от онова, което ще видя, и същевременно неспособен да свърна назад.

Дворецът бе срутен и опожарен. В опушените стени, които стърчаха нагоре, зееха неравни отвори от бомбардировките, на които е бил подложен.

Продължих нататък, следван от смълчаната процесия. Нямаше и следа от красотата, която бях създавал в продължение на хилядолетия. Останала бе съвсем малко ци, но и тя бързо се топеше.

Стигнах дърветата, под които се търкаляха телата на феите и на други същества — вече не бях в състояние да ги разпозная, тъй като бързо губеха формата си. Не бях изненадан, само ме прониза мъка, когато пресякохме една полянка и съгледах поваленото тяло на мъртвия Лун Шан в коритото на пресъхнал ручей.

Дори въздухът беше застоял и когато погледнах нагоре забелязах през разпадащата се атмосфера част от стената на бутилката.

— Предполагах — произнесох бавно и гласът ми прозвуча с твърдост, каквато не очаквах от себе си, — че някой може да е проникнал в това място. Мислех дори, че ще срещна тук врагове, останали да се позабавляват. Но и в най-страшните си кошмари не съм очаквал да се случи това.

Нечия ръка легна на рамото ми и го стисна леко, в опит за няма подкрепа.

— Съжалявам, Рен — произнесе Ли Пао.

— Защо? — попита Сливка. — Защо са разрушили всичко?

Ангъс ни накара да замълчим с властен жест. За първи път си дадох сметка колко уязвими сме тук, на открито. Огледах се, избрах близката стена и се скрих в сянката й. Останалите ме последваха.

— Какво има, Велики мъдрецо?

— Движение в двореца под нас, нещо сребристо в мрака — отвърна той. — Злосторниците сигурно са оставили постове.

Сребристо в мрака. Тези думи пробудиха странна асоциация в обезпокоения ми ум.

— Не можем да останем тук — прошепнах. — Аз ще ида напред и ще разузная обстановката. Ангъс, бъди готов да върнеш другите у дома при първия сигнал за опасност.

Махнах с ръка, за да потуша всякакви опити за възражение.

— Разполагах с много слуги, с най-различни създания. Може би някои от тях са оцелели и сега се спотайват сред руините. Ако не ни познаят, със сигурност ще ни нападнат. Но пък ако са враговете… толкова по-добре.

Продължих напред, изпълнен със сили и решимост да срещна противника открито, дори да изгубя и последното, което ми оставаше — моя живот. Защото, макар лишен от предишната си сила, вътре в себе си все още бях господарят Демон и дори Вис би трепнала при вида ми.

Но нито Вис, нито Тувон се появиха насреща ми, докато се спусках по стъпалата към миниатюрната градина, в която някога цъфтяха рози. Не ме очакваха там По Шиан и неговите помощници. Това, което се изправи срещу мен, облечено в причудлива ризница, наподобяваше стройните и доста ефирни форми на Разпилени лунни лъчи.

— Господарю Демон! — извика тя и в гласа й се долавяше нескрита радост. — Ти се върна, точно както се надявахме с татко!

— Не съм господарят Демон — произнесох с такава горчивина, че дори аз едва познах гласа си. — Трудно бих казал, че съм и Кай Рен. А като се оглеждам наоколо, готов съм да повярвам, че съм най-обикновен човек на име Харви Уон.

— Ти си Кай Рен — каза тя, — Богоубиеца и господарят Демон. А кои са другите, дето се спотайват зад теб на хълма?

— Това са тези, които ми помогнаха да се върна у дома.

— Повикай ги тук. Зная сигурно място, където можем да се скрием от враговете, разрушили това място. Там ще поговорим на спокойствие.

— Добре — кимнах, без да се колебая. Не ми оставаше нищо друго, освен да й се доверя.

— Но, моля те, побързай. Изложен си на голяма опасност без броня като моята.

Склоних да побързам, но най-вече заради хората, които ми бяха помогнали. Докато тичах нагоре по хълма, хрумна ми да ги върна обратно на Земята, но после реших, че няма да се съгласят и ще изгубя ценно време да ги убеждавам.

— Последвайте ме — махнах им с ръка, когато се приближих. — Открих един наш съюзник.

Тръгнахме надолу, а Сливка се изравни с мен и ме попита:

— Имаш ли доверие на този твой „съюзник“?

— Познавам само трима, на които имам пълно доверие — отвърнах, — но тази демоница и баща й се опитваха да ме предупредят за намеренията на Вис. Ако и те са срещу мен, значи нямам повече приятели сред демоните.

— Чакай малко — намеси се Ли Пао. — Не беше ли Твореца на Сияйните кули, който те предупреди за Вис?

Изчервих се, осъзнал колко лекомислено бях подминал предупрежденията на Твореца.

— Да, той беше наистина, но едва ли ще мога да се свържа с него, преди да си възвърна поне част от силата. За мен…

В този момент стигнахме мястото, където ни очакваше Разпилени лунни лъчи и това ме отърва от необходимостта да продължавам с обясненията. Без да губи време за запознанство, тя ни поведе към една срутена постройка, вътре в която имаше надуваема, куполообразна палатка от странна материя.

— Тук сме в безопасност — увери ни, когато забеляза тревогата, изписана по лицата на останалите. — Вдигнахме я двамата с баща ми. Внимавайте къде стъпвате, като влизате. Подът е под нивото на земята.

Тя отмести встрани шестоъгълната врата и ни направи път да влезем един по един вътре. Озовахме се в кръгло помещение с диаметър пет метра. Край една от стените бе поставена прилежно оправена койка, което означаваше, че Разпилени лунни лъчи е прекарала тук известно време. Тя ни заобиколи, смъкна шлема и ризницата си и ги окачи до вратата.

Едва сега Ли Пао и Сливка забелязаха странното й, феерично тяло. Побързах да ги представя, преди да бъдат завладени напълно от страх и недоверие.

— Разпилени лунни лъчи, това са моите приятели. Ли Пао, човешки магьосник, неговата внучка Сливка, специалист по фен шуй, както и Ангъс от Хълмовете, ирландски сидхи.

— Добре дошли в моя временен дом — отвърна Разпилени лунни лъчи. — Имам няколко сгъваеми стола, но боя се, че няма да стигнат за всички.

— Дайте на дядо — помоли Сливка и се настани направо на пода. — На мен и тук ми е удобно.

Разпилени лунни лъчи поднесе стол на Ли Пао и се обърна към мен.

— Господарю Демон?

Приех. Третият стол бе поставен между нас вместо маса. Разпилени лунни лъчи също седна на пода, но нещо в позата й намекваше за липса на крайници под дългото наметало.

— Сигурна съм, че си задавате въпроса какво търся тук — заговори тя.

Все още не бях преодолял напълно шока от видяното в бутилката, тъй че присъствието й не беше сред въпросите от първостепенна важност.

— Много въпроси си задавах — отвърнах уклончиво. — Какво всъщност е станало?

— Първо бих искала да узная какво се е случило с вас, господарю?

— Постъпих като глупак — признах, без да му мисля. — Разговарях твърде искрено с онези, на които се бях доверил, без да го заслужават. Те ме лишиха от силата ми и ме запратиха на Земята — без съмнение, с цел да ме използват, когато отново им стана необходим. Сега съм само такъв, какъвто ме виждаш — обикновен, беззащитен човек.

В този момент се стопиха и най-малките ми съмнения в лоялността на Разпилени лунни лъчи. Сянка на ужас и съжаление се спусна върху красивото й лице. Чашата се изплъзна от парализираните й пръсти и тя направи нескопосан опит да изтрие мокрите петна от наметалото си.

— Господарю Демон!

— Това е всичко — прекъснах я аз. — А сега, дете, разкажи ни за случилото се тук.

Тя се втренчи в мен, неспособна да повярва, че мога да запазя спокойствие след всичко, което бях преживял. После изтри сълзите си с ръка и подхвана своя разказ:

— Малко след като Вис те е пратила на Земята, тя разпали своята жадувана война.

— Война? — подскочих аз. — Срещу боговете?

— Срещу боговете и срещу демоните. Съобщи ни условията си едва след като утихнаха първите сражения и започнаха преговорите. Вис настоява да бъде призната за абсолютен владетел на Кон Ши Дзи, с неограничена власт над всички негови ресурси — както материални, така и мистични, за да може, разполагайки с тях, да организира нов щурм на Първородния свят.

— Но защо мисли, че този път ще спечели? Вече пет хиляди години демоните правят напразни опити да си върнат Първородния свят.

— Заради няколко причини — обясни Разпилени лунни лъчи, като ги изброяваше на пръсти. — Първо: възнамерява да използва цялата натрупана енергия в Кон Ши Дзи за тази атака.

— Но това означава, че ще останем и без капчица ци, ако бъдем принудени да отстъпим!

— Така е. Тя обаче смята, че мисълта за наличния резерв е причината, поради която демоните са губели предишните войни. Втората причина за нападението е, че този път е открила съюзници сред боговете.

— Съюзници? — повторих аз, мислейки за По Шиан. — Да, аз също имам подобни сведения.

— Тези божествени съюзници — продължи Разпилени лунни лъчи — са разработили ново оръжие, огън със зеленикав цвят, който изсмуква запасите от ци и ги прехвърля в онзи, който го използва.

Припомних си как Огнена треска — или Рабла-ю — сякаш бе ставал все по-силен по време на нашия двубой. Да, с подобно оръжие може да се воюва срещу демоните.

— Знаеш ли колцина от боговете са се съюзили с Вис? — попита Ли Пао.

— Не зная, но се говори, че са поне десетина. Повечето от тях са млади авантюристи, но има и няколко столетници. Нито един изглежда не е участвал в някоя голяма война и сега жадуват да спечелят лесна слава.

— А нима демоните — прекъсна я Ангъс — са лишени от подобни амбиции?

Разпилени лунни лъчи го погледна усмихнато.

— Мисля, че нямаме такива проблеми с младото поколение. Но все пак, ако ме оставите да завърша, ще се върна по-късно на този въпрос.

Ангъс й отвърна с широка усмивка.

— Продължавайте, госпожице. Вис сте сладкодумна като бард. Ще се постарая да си държа езика зад зъбите.

— Вис е разработила нова тактика на действие, която включва и вашето участие, господарю Демон.

— Какво, моето? Тя ми причини толкова болки и унижения! Странен начин да се съюзиш с някого. Бих могъл да направя много повече за нея, ако ме беше помолила.

— Едва ли. Вис се е постарала внимателно и незабелязано да проучи мнението ви и е знаела със сигурност, че не бихте склонили да участвате в разрушаването на Кон Ши Дзи.

— Така е, не бих се съгласил.

— От друга страна, тази стъпка е ключова за постигане на нейните цели. Затова тя се е погрижила да получи от вас някои неща, които са й необходими, без да ви разкрива намеренията си.

— И кои са тези неща?

— Кучетата фу и вашите вълшебни бутилки. Не зная причината, но баща ми успя да разбере, че кучетата са при един от нейните съюзници, а освен това установихме, че тя е сложила ръка върху цялата ваша колекция от стъкларски изделия.

Думите й потвърдиха подозренията ми.

— Продължавай — подканих я пресипнало.

— Има и друга, още по-важна причина. Вис вярва, че ако не успеем да си върнем Първородния свят през следващите няколко хиляди години, демоничният народ ще бъде обречен.

Подобно изявление би трябвало да е придружено от гръмотевици или поне погребален химн, но в помещението цареше тишина.

— Бихте ли обяснили защо, Разпилени лунни лъчи — попита с любезен глас Сливка, след като се убеди, че никой друг не възнамерява да заговори. — Има и още нещо, което ми се ще да попитам. Каква по-точно е разликата между бога и демона? В повечето митове, които съм чела, боговете управляват света, а демоните стоят под тях в йерархията. За вас може да е съвсем естествено, но на мен ми се струва странно.

— Така е, действително — кимна Разпилени лунни лъчи — и то от много отдавна. Ще ви предам съвсем накратко официалната версия. Преди първото Изгнание, Първородният свят е бил обитаван от две разумни раси. Едната проявявала естествено вродена наклонност към организирано развитие на природните ресурси и културата. Втората била по-хаотична, свободомислеща и изобретателна. Първите са боговете, а вторите — демоните.

— Като мравки и скакалци — кимна Сливка. — И едните, и другите са насекоми, но първите събират, а вторите — разпиляват.

— Сигурно така щяха да го кажат боговете — отвърна с усмивка Разпилени лунни лъчи. — За мен обаче боговете са по-скоро като бобрите, които строят сложни съоръжения за някакви свои цели, без да се интересуват от последствията — като наводняване на целия район например. А демоните приличат на катерици, също като тях трупат храна и си правят гнезда, но живеят в общество без особено стриктни закони.

— Стига да има дървета — поклати глава Сливка, — или по-точно — ци.

— Както и да е — махна с ръка Разпилени лунни лъчи. Важното е, че накрая боговете прогонили демоните в изгнание. Според Вис обаче и едните, и другите са зависими от някакъв все още неопределен елемент, съществуващ в Първородния свят. Тя е уверена, че последните няколко поколения демони показват силни белези на дегенерация, заради недостига на присъщата за Първородния свят живителна сила.

— И на какво се опира тази нейна теория за дегенерацията? — попитах малко ядосано. — В края на краищата аз съм роден в Кон Ши Дзи.

Разпилени лунни лъчи посочи ефирното си тяло.

— Много от по-младите демони се раждат с тела, които са материални само частично. Ако приема напълно материална форма, за да посетя Земята например, тялото ми ще се смали.

— Какво значение има размерът? — попитах аз. — Мога да се променям както ми хрумне!

— Защото не сте от изродените — отвърна натъжено тя. — Аз не умея да моделирам тялото си, нито да поддържам продължително време друга обвивка, освен тази. Има и други като мен — братовчедът Тувон например.

Сливка се покашля, за да привлече вниманието.

— Не мислите ли, че причината е в нещо твърде прозаично, като например ограничаването на наличния генетичен фонд? Кай Рен спомена, че цялото му семейство загинало по време на войните. Разбрах, че твоето семейство също дало свидни жертви.

— Гените на демоните — възрази Разпилени лунни лъчи, — не са като тези на хората. При нас кръвосмешението се смята за благотворно. — Бях готов да се закълна, че се е изчервила, макар на пръв поглед цветът на лицето й да оставаше непроменен. — Ето защо Вис Ужасния език иска да се омъжа за Тувон, който е мой братовчед.

— Но ти не си съгласна, така ли? — попита Сливка.

— За нищо на света!

— Вис разполага ли с друго доказателство за теорията си, освен няколкото безтелесни демони? — попита Ли Пао.

— Да, споменава и недораслите демони. Истина е, че те могат да се кръстосват помежду си, но децата им показват белези на умствена изостаналост. Освен това не притежават почти никакви магьоснически способности, ако не броим най-баналните.

Спомних си за Ба Уа и за неговия приятел Уон Пан. Така ли щяха да изглеждат и моите деца? Склонен бях да разбера тревогата на Вис, макар да не одобрявах начина й на действие.

Сливка не бе свършила с кръстосания си разпит.

— Но как така ти знаеш всичко това, а Кай Рен — не?

— Защото Вис — отвърна хладно Разпилени лунни лъчи, попарвайки подозренията на Сливка, — искаше да ме омъжи за сина си. А когато баща ми отказа — той намира Тувон за отвратителен — а аз също изразих нежеланието си, тя сподели с нас теориите си и намекна, че знаела как да се справи с проблема. Може би вярваше, че ще се омъжа за Тувон, за да не бъдат увредени децата ми.

— Но ти не мислиш така — вметна Ли Пао.

— Разбира се, че не! Нямам никакво намерение да се превръщам в кобила за разплод на леля ми и нейния син. Предпочитам децата ми да са прозрачни дегенерати или недорасли демони, вместо да бъда използвана по този начин.

Не можех да не се възхитя на страстта, с която бяха произнесени тези думи, но Разпилени лунни лъчи едва набираше скорост.

— Най ми е жал за недораслите демони. Вярно, че са нескопосни, глупави, груби и самонадеяни, но сигурно и аз щях да съм такава, ако ме бяха изхвърлили на бунището на обществото. Баща ми се отнася по-добре със своите джуджета — а те са само слуги — отколкото демоничното общество с тези нещастници, макар и роднини!

Тя млъкна внезапно и в помещението се възцари напрегната тишина. Накрая Сливка вероятно си спомни, че тя води разговора.

— Значи дойде да търсиш Кай Рен. Но какво се е случило тук? Защо всичко е разрушено? Щом Вис е искала да вземе само бутилките, какъв смисъл е имало да срути двореца?

Разпилени лунни лъчи ме погледна, сякаш очакваше аз да отговоря. Когато само повдигнах рамене, тя произнесе:

— Не съм присъствала на станалото, затова мога само да гадая, също като вас. Чух обаче част от разговорите на съюзниците на Вис. — Тя млъква, очевидно за да подреди мислите си. — Доколкото стана ясно, господарят Демон вероятно е разпоредил на обитателите на бутилката да я защитават срещу всички нашественици. Така и сторили, а когато резервите им от ци започнали да се изчерпват, те се обърнали към ресурсите на бутилката.

Кимнах, припомняйки си заповедите, които бях оставил на прислугата. Не бях предполагал, че събитията могат да стигнат толкова надалече, но когато си спомних за разрушенията отвън, душата ми се изпълни със странна радост. Радост, която се разсипа на пепел при следващите думи на Разпилени лунни лъчи.

— За нещастие, самата Вис е разполагала с разрешение да влиза в бутилката по всяко време. Ето защо, както разбрах от разказите, единствено драконът Лун Шан, същество, способно да надушва предателството и да взима самостоятелни решения, дръзнал да я нападне. Вис го убила собственоръчно, а Тувон се справил с Небесните тигри. Когато битката утихнала, тръгнали си всички, освен Вис. Тя отишла в галерията и събрала стъклените изделия. Там също срещнала съпротива…

— С която набързо се справила — довърши с въздишка Ли Пао.

Разпилени лунни лъчи склони глава и лицето й се скри в сянката на сребристите и коси.

— Боя се, че е така. Дори и в този момент оцелелите обитатели на бутилката се опитват да наваксат изгубената ци, за да могат да се върнат отново към задълженията си, но както вече казах, запасите са на изчерпване.

— И така унищожават това, което им е поверено да пазят — заключи Сливка, която очевидно схващаше бързо. — Каква ирония!

— Ето защо — намеси се Ангъс — побърза да ни отведеш в укритието.

— Да. Този купол си прилича по едно с бутилките на Кай Рен — напълно изолиран е от околната среда. Разполагам с известен запас шенове, с които да го поддържам.

— Баща ти ли го направи? — попитах аз.

— Не, аз. Той не е единственият майстор в нашето семейство.

— Чудесна изработка — заявих, вместо да се извинявам за грешката. Знаех, че похвалата ще свърши по-добра работа. — Благодаря ти, че реши да го използваш, за да ни помогнеш.

Тя вдигна лице към мен и мракът, който го скриваше, сякаш започна да се разсейва.

— Нямаше да ме има на този свят, ако ти, господарю Демон, не беше убил Чахолдрудан. Ето защо всичко, което ми принадлежи, е и твое.

— Надценяваш постъпката ми — отвърнах припряно, за да прикрия неудобството си. — Но наистина съм ти благодарен, каквато и да е била причината. А сега, време е да помислим какво да предприемем по-нататък.

— Господарю Демон — попита Сливка, — твоите слуги няма да те нападнат, нали?

— Виждам, че мислим по един и същи начин. Не, няма. Ето защо аз ще изляза навън, сред руините на двореца, за да потърся нещо, което да ни е от полза. Освен това ще се опитам да отменя заповедта за защита на двореца на всяка цена.

— Ще се опиташ? — повтори учудено Ли Пао.

— Слугите не са като останалите обитатели на бутилката — обясних аз. — Тъй като по характер са най-близко до нейната материална същина, те не притежават индивидуалност. Ако действително са пострадали толкова, колкото казва Разпилени лунни лъчи, разумният контакт с тях ще бъде невъзможен. Ето защо най-добре ще бъде да останете тук, докато се убедя лично как стоят нещата.

Разпилени лунни лъчи ме погледна свенливо.

— Аз имам ризница. Тя защитава по същия начин, по който и куполът, макар да не е толкова удобна за продължителна употреба. Бих могла да те придружавам и пазя, ако възникне подобна необходимост.

— Моите сърдечни благодарности, млада госпожице, но мисля, че ще трябва да ви откажа. Ако ме нападнат, не бих желал враговете ми да узнаят за твоето съучастие. По-добре да го запазим в тайна колкото се може по-дълго.

— Но нали твърдеше — възрази тя с поомекнал глас, — че сега си най-обикновен човек?

— Така е.

Изправих се и приближих окачената до вратата ризница. Имаше дълги презрамки, вероятно, за да се нагласяват според приетата форма.

— Може ли друг да носи тази броня?

Тя кимна с видима неохота.

— Ако не е прекомерно голям.

— В такъв случай Ли Пао ще дойде с мен — заявих аз. — Той притежава голям талант за естествени магии, а и обитателите на бутилката вече го познават добре. Ще бъде в безопасност, дори и ризницата да се окаже неефективна. Вие тримата ще останете тук, за да обсъдите бъдещите ни действия. Сливка владее дарбата да вижда затруднения, които аз обикновено пропускам.

Двете момичета се спогледаха. Изглежда всяка от тях се чудеше дали ще се спогоди с другата. Ангъс също го забеляза, защото се разсмя добросърдечно.

— Да бъде както казваш, господарю Демон. Аз ще изчакам тук и ще се наслаждавам на словесния двубой между тези две хубавици.

Той отново се изкиска. Лицето на Сливка пламна. Трудно ми беше да определя, дали се бе случило същото и с лицето на Разпилени лунни лъчи.

С помощта на Разпилени лунни лъчи Ли Пао си нагласи ризницата, след което двамата излязохме сред разрушенията.

— Младата госпожица — заговори Ли Пао — ми обясни, че ако ми потрябва допълнителна енергия, мога да черпя от резервите на тази броня.

— Дано само не се наложи — въздъхнах аз. — И дано двете не си прегризат гърлата, докато ни няма.

Ли Пао се засмя.

— Ангъс няма да им позволи, ако започнат да прекаляват.

— Никога няма да се науча да разбирам жените — въздъхнах аз, но мислех за Вис.

— Тайната, както узнах през дългия си живот, не е никаква тайна. Те се различават толкова помежду си, колкото и мъжете. Безсмислено и глупаво е да се опитваме да ги класифицираме.

Помогнах му да се покатери по купчина от мраморни отломки, останки от красива извита стълба с парапет. И тук разрушенията бяха предизвикани предимно от бомбардировки — вероятно от армията на Вис. Но от друга страна скалистият терен под краката ни беше омекнал и хлътнал на места, което говореше, че слугите се бяха опитвали да изтеглят ци за себе си.

Колкото по-навътре в двореца навлизахме, толкова по-малко следи от разрушения се наблюдаваха, но стените бяха огънати и извити подобно на размекната сладоледена торта.

— Ако не бъдат взети мерки — въздъхнах аз, — скоро тук ще има само камъни и пясък. Чудя се…

— Да?

— Дали твоята внучка е истински познавач на фен шуй или е само специалист по вътрешна декорация с ориенталски привкус?

— Нали видя как беше скрила къщата си? Тя е истински майстор и дори малко разбира от магьосничество.

— Немалка част от Кон Ши Дзи беше моделирана с помощта на техники и методи, наподобяващи използваните във фен шуй. Мисля си, че няма да е зле, ако се консултирам с нея.

Когато стигнахме галерията, оказа се, че е пострадала сериозно, също както външната стена на двореца. Черни одимени следи по стените и пода свидетелстваха за отчаяните усилия, с които моите верни слуги бяха защитавали това място. Ала опразнените рафтове сочеха безполезността, в крайна сметка, на тяхната самоотверженост.

Когато се изправихме в центъра на залата върху димящите останки на някога красивия персийски килим, долових нечие мислено докосване.

— Господарю Демон?

Думите бяха придружени от розово сияние в ума ми.

— Да?

— Какво ще поискаш от нас?

В този въпрос се долавяше скрита радост, усещане за възвърнат смисъл.

— Познавате ли човека до мен?

— Ли Пао, магьосникът. Господарю Кай, ти си се променил!

— Забравете го за известно време. Достатъчно е да познавате мен и Ли Пао. Припомням ви заповедта ми да не му причинявате зло.

— Не сме я забравили.

— Много добре. А сега, искам да знаете, че отменям заповедта за защита на двореца.

— Господарю? — После малко обидено: — Както желае великият господар.

— Не се тревожете. Не смятам да се отказвам от борбата. Не бих искал обаче да се самоунищожите в този процес.

— Господарю, демоницата Вис Ужасния език предвождаше враговете, които разрушиха двореца.

— Вече го зная. Следващото ми разпореждане е да престанете да гледате на нея и на сина й като на почетни гости. Ще ги допускате само ако ги водя аз.

Ли Пао, който явно следеше разговора, или поне моята част от него, се наведе със загрижено лице.

— Кай Рен, забрави ли? Сега сме петима, заедно с теб.

— Да — кимнах усмихнато и натъжено. — Но научих и друго нещо — че не бива да се доверявам толкова бързо никому. Разпилени лунни лъчи се държи като съюзник, но засега разполагаме само с думата й, че е на наша страна. Затова ще дам разрешение единствено на теб и Сливка.

— Поласкан съм. Ами Ангъс?

— Ирландските сидхи следват тяхна политика. Не мога да му се доверя напълно, макар да не ми е давал повод да го подозирам в нечестна игра. Ако оцелеем от това безумие, с радост ще му предоставя ключовете от моето царство. Но дотогава…

— Много мъдро, господарю Демон.

Ли Пао също се съгласи.

— Прав си, в момент като този трябва да сме максимално предпазливи. Ще кажа на Сливка за решението ти.

— А сега — обърнах се отново към слугите, — искам да станете видими и да ни преведете по най-безопасния път през двореца. Трябва да зная какво е станало.

— Да, господарю Демон.

Слугата, който изникна пред нас, приличаше на изтъняла и полупрозрачна птица феникс, но съвършена във всяка подробност. Одобрих оптимистичния символизъм на неговия избор и дадох знак на Ли Пао да ни последва.

Всеки коридор, всяка стая, в която влизахме, носеше белезите на нашествието и разрухата. Това, което Вис и воините й не бяха унищожили, бе довършено от слугите, с тяхната нараснала жажда за ци. И все пак, сред отломките намирах и неща, които можеха да ми бъдат полезни. В ковчеже от сандалово дърво се натъкнах на малка плюшена кесия, натъпкана с шлифовани диаманти. В напукана, но запазена ниша, се спотайваше малка колекция от нефритени фигурки. Изрисувана с тигри ваза от династията Мин^[1] бе оцеляла като по чудо под натрошеното бюро.

Две неща ми вдъхваха особена надежда. Точно зад вратата, която Оли използваше, когато трябваше да излезе, стоеше голяма дървена бъчва с дръжки от потъмняло желязо, пълна догоре с банкноти и монети — повечето американски. Пожарът я беше подминал, без да остави и следа.

Ли Пао не знаеше какво да отвърне, когато бръкнах вътре и му подадох шепа смачкани банкноти.

— Ето, вземи, малка компенсация за неудобствата, което вв причиних.

— А аз с какво да благодаря за възстановеното ми здраве? — възрази той. — Освен това, вече ни даде достатъчно пари веднага след като те спасихме.

— В такъв случай — не се предавах аз, — приеми го като компенсация за неприятностите, които тепърва ще ви причиня.

Той продължи да мърмори, но аз престанах да му обръщам внимание. Изпратих един слуга да събере парите и да ги приготви за момента, когато отново се върна на Земята.

Второто ценно откритие стана в моята стъкларска работилница. Това крило на двореца се оказа в далеч по-добро състояние, отколкото се бях надявал, може би защото ателиетата бяха отделени от останалата част — нищо повече от стандартни противопожарни мерки при работа с нагорещено стъкло или глина.

Следвайки феникса, двамата с Ли Пао престъпихме прага. Спрях, завладян от меланхолия — чувство, което познах по описанието му — и което ме напусна веднага щом съзрях онова, което все още се въргаляше на тезгяха.

Тя беше оранжева. И зелена. Една от най-добрите, които някога съм правил. Изработването й ми бе коствало приблизително сто и двайсет години почти непрестанни усилия. Бутилката, която бях завършил в нощта, когато загина Оли — недокосната и все така съвършена. Не можех да повярвам на невероятния си късмет. Ако Вис би склонила да ми остави само едно от моите творения, щях да я моля да е точно това. С нейна помощ и с драконовата купа на Ли Пао все още можехме да спечелим нашата необявена война.

— Кай Рен — прошепна Ли Пао. — Това да не е каквото си мисля, че е?

— Да. — Вдигнах бутилката и я завъртях към светлината, наслаждавайки се на разноцветните й отблясъци. — Не бях я докосвал след смъртта на Оли, сякаш вината се криеше в нея.

— Много е красива — промърмори Ли Пао, пропускайки деликатно да ми посочи, че това, което бях изпитвал, на човешки език се нарича тъга. Знаеше, че демоните не обичат да се чувстват безпомощни като хора. — Вълшебна ли е?

— И ние не сме я докосвали — произнесе в мислите ми слугата. — Враговете ви искаха да вземат всички ваши бутилки, но тази пропуснаха.

— Има ли и други?

— Не, господарю. Няма.

Поклатих разочаровано глава, а пръстите ми погалиха гладката стъклена повърхност. Вътре нямаше царство, нито дори някоя миниатюрна държава, затова пък се спотайваше грамадна сила. Увих я внимателно в коприна и памук и я поставих в едно обковано ковчеже.

— Най-добре да се връщаме при останалите — рекох. — Сигурно вече се безпокоят за нас. Последвайте ме, за да ви покажа моите спътници. Не бива да им причинявате нищо лошо, докато сме тук.

— Нима скоро ще си тръгнете, господарю? — попита учудено гласът.

— Да, за съжаление — отвърнах с горчивина. — Но ще се върна отново, за да възстановя това място. Тези, които го разрушиха, ще платят за злодеянията си. Обещавам ви, че накрая всеки ще си получи заслуженото.

— Разбираме, господарю Демон. — Ако притежавах въображение, щях да се закълна, че в гласа на слугите се долавяха стаени сълзи.

 

 

Остана една последна задача, преди да напусна бутилката.

— Ще обсъждаме тактиката и стратегията, когато сме на безопасно място — заявих аз и прогоних с ръка всички предложения, с които се опитаха да ме засипят, когато се върнах в купола. — Ако Вис реши да счупи тази бутилка, няма никакъв начин да й попреча. Но ако си тръгнем незабавно, разполагам с нещо, което ще подобри значително положението ни в най-близко бъдеще.

Обясних им накратко как слугите са се опитали да защитават бутилката и по този начин са ускорили процеса на нейното разпадане.

— Просто не са имали друга възможност — рекох накрая. — За всеки случай, наредих им да преустановят извличането на ци от структурата на бутилката, но да я теглят с пълна сила от всеки, който дръзне да проникне отново без мое разрешение. Ала и това е само капка в морето. — Обърнах се към Сливка. — Искам да те наема като специалист.

— По фен шуй?

— Да. Ще ти платя, разбира се. Нападателите не са проявили интерес към парите ми, само към ценните вещи.

— Не желая да вземам пари от теб! — прекъсна ме ядосано Сливка.

— Но аз само искам да си вършиш работата.

— Ти спаси живота на дядо. Не зная още колко щеше да изкара, когато беше парализиран. Ти не само му върна тялото, но му даде и воля за живот.

— Но…

— Достатъчно!

Млъкнах, гонен от мисълта, че никога няма да мога да разбера хората. Ако изучаваш обществото им отвън, неминуемо ще стигнеш до извода, че единственото, което ги движи и направлява, са парите. Сетне неочаквано започват да проявяват странни признаци на идеализъм. Вероятно е така, защото са твърде емоционални създания.

Върнах се към темата, която обсъждахме.

— Можем ли да направим нещо с ресурсите, с които разполагаме, за да ускорим натрупването на позитивна ци?

— Ще трябва да поогледам наоколо — отвърна тя. — Навън безопасно ли е?

— Да, що се отнася до моите слуги, но не мога да поема ангажимент за другите.

Тя отмести вратата, отдалечи се на няколко крачки от купола и спря, втренчила замислен поглед във върховете на планините.

— На какво разстояние е най-близкият воден басейн?

— На километър и нещо от тук е брегът на един малък океан.

— Със солена вода?

— Да. По-скоро горчива.

— Има ли реки?

— Две големи.

— С прави корита?

— С леки извивки, но това е отпреди бомбардировката. Не зная какво е състоянието им сега.

— Тялото на Лун Шан е преградило едната — обади се Разпилени лунни лъчи.

— Лоша работа — Сливка сбърчи вежди. — Трябва да освободим реките, за да продължават да текат. В противен случай ще се получи нежелано застояване на ци.

— Разпоредих на слугите да разчленят трупа. Но това ще отнеме време.

— Не може ли да го преместят оттам, преди да е станал твърде чуплив? — попита Сливка.

— Аз бих могъл да го направя — изпъчи се Ангъс. — Разполагам с някои собствени ресурси и не завися като китайския магьосник от околната среда.

— Хубаво — кимна Сливка. — Заеми се с това. — Тя се обърна към Разпилени лунни лъчи. — Можеш ли да летиш?

— Разбира се.

— А ще можеш ли да ме носиш?

— Вероятно. Защо?

— Сигурно ще се справя далеч по-добре, ако мога да огледам терена. Господарят Демон ни предупреди, че трябва да действаме с максимална бързина.

— Добре. Ще взема един от шеновете от ризницата. Така няма да съм зависима за приток на ци от терена.

— Да тръгваме тогава!

Преди да потеглят, Сливка се обърна към мен и Ли Пао.

— Заобиколете двореца отзад. Преместете всичко, което може да попречи за нормалното движение на ци откъм планините.

— А ако се натъкнем на пречка, твърде тежка за двама човеци? — попита Ли Пао.

— Тогава използвай уменията си, дядо. Сигурна съм, че Разпилени лунни лъчи ще ти даде една от нейните монети.

Естествено, Разпилени лунни лъчи не можеше да откаже на толкова деликатна молба. Зачудих се какво ли мисли елегантната демоница за това прямо момиче. Изглеждаше неизбежно двете да станат или неразделни приятелки, или настръхнали съпернички. Все още бе твърде рано да се прогнозира изходът.

 

 

След като всички се завърнахме от разузнавателните си обиколки, Сливка докладва:

— Не изглежда толкова зле. Използвал си предимно класически конструкции, нали?

Кимнах, макар че думата „класически“ можеше да се тълкува по различни начини.

— Основите на хълма са напълно запазени и ще влязат в работа — продължи тя. — А вие двамата успяхте ли да преместите някое от загражденията по пътя на реката?

Ли Пао кимна доволно.

— Да, но опасявам се, че трябваше да изразходваме напълно монетата на Лунни лъчи.

— Моля ви — рече с усмивка демоницата, — наричайте ме Разпилени лунни лъчи. Това е цяло име. Инак току-виж започнали да ми казват „Разпиляна“.

Ли Пао се засмя.

— Както желаеш. Но все пак, благодаря за монетата.

— Кай Рен — каза Сливка, — нареди на твоите слуги да се заемат със засаждането на вечнозелени растения. Те ще ускорят натрупването и извличането на ци. А след като сте премахнали и преградите… е, не бих казала, че ще наблюдаваме бързи промени, но поне този район ще преустанови вътрешното си разпадане.

— Великолепно! — възкликнах. — Ангъс и Ли Пао, можете ли да ни върнете на Земята?

— Бих искала и аз да дойда с вас — обади се Разпилени лунни лъчи. — Пък и имам някои предложения.

— Хубаво — склоних. — Но Седмопръстия няма ли да се безпокои?

— Господарю Демон, аз съм поне на хиляда години!

— Да, зная, но навън мирише на война. Баща ти сигурно ще бъде загрижен.

— Прав си, господарю. Ще му разкажа какво се е случило. Къде мога да ви намеря?

Не бързах да отговоря. Макар тя да ни помагаше всеотдайно, мнителността се бе превърнала в моя втора природа.

— Баща ти разполага ли със собствен проход към Земята?

— Да.

— Тогава ела в църквата „Света Мария“ в Сан Франциско.

— Това не е ли в Северна Америка? По-точно в Калифорния?

— Точно така. Трябва ли ти карта?

— Няма нужда. Сама ще си намеря. Но какво да правя, когато стигна църквата?

Подадох й няколко монети и написах телефона на Сливка.

— Ще позвъниш на този телефон. Все някой от нас ще вдигне.

Тя взе бележката и втренчи поглед в лицето ми.

— Не ми ли вярваш, господарю?

— Вярвам ти — отвърнах, — но живеем в лоши времена. Не бих искал да излагам приятелите си на опасност. Когато се срещнем, ще взема мерки да не ни проследят.

— Разбрах — кимна тя. — Ще се обадя до няколко часа.

Наведох се, опрях ръка в земята и се сбогувах безмълвно. Все още не знаех дали някога ще се завърна тук.