Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Demon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Поредица „Избрана световна фантастика“, №74

ИК „Бард“, 2000

ISBN 954-585-104-Х

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Корекции по текста от hammster и NomaD

11.

Виждам Вис, косата й е развята черна грива, очите й пламтят като въглени, тя е красива и силна. Яхнала Белия тигър, тя се носи право срещу мен. С усилие на волята си налагам да не трепна.

— Как върви, Кай Рен?

Отклонявам поглед от нея, защото вече зная какво представлява. Сърцето ми подскача в гърдите в болезнени тласъци. Демоните не изпитват чувства — не и така, както хората. Защо тогава я обичам толкова?

Усещам горещия дъх на тигъра в лицето си и разбирам, че животното е съвсем близо. Очите му са грамадни рубинени гранати с детонатори от топаз. Зървам в тях собственото си отражение. Аз съм това, което са направили от мен — човек, спохождан от спомени на демон.

— Как си, Кай Рен? — пита ме Вис Ужасния език.

— Добре съм. — Гласът ми звучи безгрижно, невъзмутимо. Доволен съм.

— Радвам се да го чуя. Разтревожих се, когато узнах, че си напуснал болницата. Беше доста болен, знаеш ли?

Всичко, което виждам от Вис, е коляното й, притиснато в мъхестия хълбок на тигъра — малко и крехко. Зная, че ако отстъпя назад, ще я видя цялата и че отново е станала дете. Сигурно това е единственият начин да попаднеш в небесното царство.

— Божичко, Вис. Не знаех, че те е грижа.

— Винаги съм държала на теб, Кай Рен, повече, отколкото на всеки друг.

В мен напират въпроси за бащата на Тувон, за По Шиан, за сина й, искам да я чуя как ми казва, че ме обича повече от всеки от тях. Зная, че ще го каже. Сигурен съм.

Но дали е истина?

Иска ми се да е така.

— И къде си отседнал сега, Кай Рен? Ще ми бъде ужасно приятно да ти погостувам.

— При едни приятели.

— Приятели?

— Да.

Тя се засмива. Звукът ми е приятен и аз също се засмивам в отговор. Дори тигърът се смее и мустаците му докосват лицето ми. Дъхът му е сладък като мед.

— Знаеш ли, Кай Рен, много от твоите приятели са и мои. Дай ми адреса и аз ще намина още утре сутринта.

Изведнъж се сещам, че не знам къде протича този разговор. Решавам да попитам Вис.

— Ами ти блуждаеш в едно от промеждутъчните пространства — отвръща невъзмутимо тя. — Следя те, откакто посети моята къща. Ужасно съжалявам, че се разминахме.

Спомням си посещението, помня също и че когато си тръгнахме, Тувон не изглеждаше никак добре.

— А Тувон? — питам, като се покашлям смутено. — Какво стана с него?

Отстъпвам назад, за да мога да я виждам, но тигърът ме следва и отново пред очите ми е само това малко, обло коляно.

— Оправя се вече. Не е зле да наминеш и да му донесеш торта. Открай време си пада по земните торти. Ти си на Земята, нали?

Усещам неясно безпокойство, макар тонът й да е все така дружелюбен. Но изглежда Вис наистина ме обича много — след като е готова да затвори очи пред онова, което направих на Тувон.

— Аз…

Пронизителен звук и един познат глас ме карат да млъкна. Заслушвам се.

— Кай Рен? Кай Рен? С кого разговаряш?

Усмихвам се, познал гласа на Ли Пао, понечвам да отвърна, но гласът ми е дрезгав и насечен, като в просъница. Едва сега си давам сметка, че сънувам — странно ярък сън, защото мога да подуша острата миризма на хищника и примамливото ухание на Вис. Поглеждам надолу към краката си и установявам, че стоя върху прозрачна и сияеща повърхност.

Пресягам се и докосвам носа на тигъра. Той е мек и влажен, съвсем реален. Въпреки това продължавам да чувам хлопане и гласа на Ли Пао.

— Вис? — докато съм в съня, говоря без затруднение.

— Тъкмо щеше да ми кажеш дали си на Земята — припомня ми тя. — Исках да ми дадеш адреса, за да ти дойда на гости.

— Но аз спя!

— Какво от това? — пита съвсем основателно тя. — Дори демоните имат сънища. Не помниш ли какви странни неща сънува след срещата с Рабла-ю?

— Откъде знаеш?

— Защото седях до теб и те държах за ръката, скъпи — отговаря тя през смях.

— Не знаех.

— Така беше.

Потупвам се по джобовете, но те са празни.

— Проклятие!

— Какво ти трябва?

— Щях да ти напиша упътване как да ме намериш. Доста е сложно.

— Нищо, кажи ми! — подканва ме нетърпеливо тя. — Ще го запомня.

Готов съм да го сторя, но ме прекъсва някакъв оглушителен трясък, слаба светлина и ръце, които ме разтърсват.

— Кай Рен! Кай Рен! Събуди се!

Въпреки волята си усещам, че напускам съня, и виждам как Белия тигър вдига бавно лапа — дали, за да ме задържи, или да ме удари. Не зная. Защото в следния миг се озовах в моето легло, а Ли Пао, надвесен над мен, ме дърпаше за пижамата.

— Събуди ли се? — попита ме той.

— Аха — отвърнах, — но не ми се иска. Сънувах страхотен сън.

— За какво беше? — извика Ли Пао с разтревожен глас.

Свих рамене.

— За Вис, за какво друго? Появи се пред мен, яхнала бял тигър, каза, че ме обича, и поиска да ни дойде на гости.

Старецът кимна доволно.

— Значи драконът е познал.

— Драконът? — повторих с все още замаяна от съня глава.

— Нали знаеш, старите хора не спят добре. Тук те боли, там те върти. Възползвах се от това и опитах да погадая за местонахождението на кучетата. Преди около десет минути драконът се подаде от купата и настоя да те събудя незабавно. Каза, че си бил в голяма опасност.

— Опасност ли? Спях си най-кротко. И тъкмо щях да поканя Вис.

— Което щеше да погуби и малкото, дето сме го постигнали — отбеляза той.

— Вярно. — Прехапах устни и се замислих, след това дадох знак на Ли Пао да затвори вратата и да седне до мен. — Знаеш ли, мисля, че я обичам.

— Кого — Вис? След всичко, което ти стори?

— След всичко — потвърдих аз. — Няма логика, нали?

— Каква ти логика в любовта?

— И тя каза, че ме обича.

— Вярваш ли й?

Надникнах в неговите мъдри, старчески очи и бавно поклатих глава.

— Не. Бих искал, но разумът ми казва друго.

— Може наистина да те обича — рече изненадващо той, — но по свой странен начин. Като демон, не като човек.

— Така ли смяташ?

— Да, което не би й попречило накрая да те погуби. Като женски паяк, който разкъсва мъжкия след съвокупляване.

— Чувал съм.

Отново се замислих по въпроса с бащата на Тувон. Говореше се, че загинал в една от войните, но никога не бях проявявал специален интерес. Вис изглеждаше толкова уверена в себе си и толкова самостоятелна, че просто не можех да си я представя в прегръдките на друг. Или не исках?

Някой застърга с нокът по вратата — тихо и настойчиво. Ли Пао стана и пусна в стаята Уон Пан, който все още бе пухкав, охранен пекинез.

— Нещо се забави, пазачо — подхвърли му той.

Уон Пан заскимтя извинително. Сетне насочи кръглите си очички към мен и хлъцна.

— Добре съм — успокоих го. — Лоши сънища.

Той размаха опашка, завъртя се и стигна прага, където ни погледна подканващо.

— Сигурно иска да го изведем за малко — предположи Ли Пао. — Сливка заплаши, че ще го одере жив, ако се изпусне на килима. Няма да е зле и ти да се поразходиш.

— Добре, ще го изведа. И без това имам нужда да прогоня неприятния спомен от съня.

Уон Пан излая радостно. Изшътках му да мълчи, предполагайки, че Сливка и Ба Уа още спят, после се спуснах в кухнята. Той вече бе при външната врата и натискаше дръжката с лапичка. Отвори я и изтича по стълбите с важен вид, но се върна толкова бързо, че си помислих, да не е някой негов двойник.

В действителност бяха двама. Отзад го следваше космато същество, приблизително с неговите размери. И то, като пекинеза, имаше дълга, гъста козина, извита опашка и изпъкнали очички. Но тези очи сияеха с яркозлатиста светлина, а козината бе оранжево-зелена като неразбъркан шербет. Беше твърде младо, за да притежава гъстата, къдрава козина на възрастните екземпляри, но въпреки това го разпознах веднага.

— Ти си от породата на Ширики и Шамбала! — възкликнах аз. — И те ли са наблизо?

Кутрето фу завъртя златистите си очи към мен и отвърна с писклив, недобре оформен глас.

— Не. Изгубих мама и татко, няма го и Скитника!

— Какво става? — извика сънено откъм стълбите Сливка. Ли Пао, следван от подскачащия Уон Пан, се върна да й обясни. Шумът, естествено, разбуди и Ба Уа, който изникна в коридора, увиснал в дрейфуваща левитация над пода, вместо да върви като нормален човек. След минута цялото домочадие бе събрано в кухнята.

Стреснато от бъркотията и шума, кутрето се изпишка на килима. Докато аз изтривах петното, Ли Пао обясни на останалите какво се е случило, като на няколко пъти кресна на Уон Пан да седи мирно и да не лае.

— Но как е стигнало до тук? — попита Сливка.

— И дали някой не го е последвал? — добави Ли Пао.

Тези въпроси пробудиха напълно Ба Уа.

— Каца с лайна, шефе! — изпъшка той. — Ето в какво ще се озовем, ако ни намерят!

Кимнах.

— Вземи Уон Пан и огледайте района около къщата. И внимавайте да не ви забележат.

— Разбрано, началство!

Коленичила пред кученцето, Сливка му подаде пръсти, за да я подуши.

— И казваш, че може да говори? — попита тя.

— Така беше, когато влезе.

Тя го почеса по главата и бе възнаградена с игриво помахване на опашка.

— Ти как стигна при нас?

— Не знам — отвърна кутрето.

Сливка продължи да го чеше и гали и премести ръката си върху гърба му.

— Как ти е името?

— Флуфинела.

— Прилича ми на женско име. Да не си кучка фу?

— Аха. — Кутрето разглеждаше Сливка с немигащите си очички. Стори ми се, че долових в тях магически способности. — Как се казваш, госпожице?

— Сливка.

— Хубаво име — рече кутрето и тупна доволно с опашка.

— Благодаря ти. И Флуфинела е хубаво. Та, за майка ти и баща ти…

— Ширики и Шамбала.

— Те ли те доведоха тук?

— Не — отвърна Флуфинела и спря да маха с опашка.

— Тогава как ни намери?

— Скитника ми каза. Той ми посочи вратата. — Кутрето изскимтя и отпусна опашка на пода. — Аз избягах. Сега Скитника ще се загуби и може да го изядат, а аз никога няма да намеря родителите си!

Флуфинела започна да скимти все по-силно. Сливка я вдигна на ръце и я притисна към гърдите си.

— Стига, миличко, не плачи. Нали намери нас?

Надявах се, че Сливка е права, но ако някой бе изпратил кучето, за да ни открие? Някой, който стои от другата страна? Кой би могъл да каже на кого служат сега Ширини и Шамбала?

Спогледахме се с Ли Пао и прочетох в погледа му сходни съмнения.

— Гладна ли си, Флуфинела? — попита Ли Пао и дръпна вратата на хладилника. — Имаме малко пилешко в сладко-кисел сос и ориз.

— Гладна съм! — изписка Флуфинела, скочи от ръцете на Сливка и изприпка при хладилника. — Какво е това „пилешко в сладко-кисел сос“? Ами „ориз“? Вкусни ли са?

Ли Пао изстърга остатъка от вечерята в една купичка и я остави на пода.

Докато Флуфинела първо опитваше, а след това се нахвърли лакомо на яденето, старият китаец застана до мен и произнесе шепнешком:

— Някой от вас може ли да ми каже дали тя е това, за което се представя? Демоните лесно менят формата си. Дали не е предрешен демон?

— Възможно е — кимнах, — но се съмнявам. Възстанових достатъчно от демоничното си зрение, за да мога да различа аурата й. Действително прилича на тази на нейните родители. Ако е само маска, оформена е от някой, който ги познава добре.

Сливка кимна, но не изглеждаше напълно уверена. Възхищавах се на смелостта й. Не, тя не беше Вис, но в нея също се спотайваше сила, след като бе притиснала в прегръдките си създание, може би изпратено от нашите врагове.

Флуфинела приключи с яденето, облиза доволно купичката и се върна при нас.

— Ти ли си господарят Кай? — попита ме тя.

— Аз.

Тя наклони глава на една страна и ме огледа с критичен поглед.

— Не изглеждаш така, както те описаха. — Тя продължи да ме разглежда и аз почувствах убождане от нещо, което вероятно бе детската версия на мощната магия, с която се славеха кучетата фу. — Но все пак приличаш на него.

— Аз съм той — отвърнах и се наведох към нея. — Кълна се в дългото си приятелство с твоите родители. Само че преживях някои неприятности.

Това изглежда я убеди напълно.

— Моите родители — произнесе с официален тон Флуфинела, която изглежда бе репетирала тези думи, — не са доволни от мястото, което обитават понастоящем. Интересуват се дали не би им помогнал да избягат? Ако се съгласиш, готови са да ти служат вярно до края на живота си.

— С радост бих им помогнал, дори и без обещанието за служба. Но за да ги освободя, първо трябва да узная къде са. — Посочих Ли Пао, извадил вече гадателската си купа. — Този човек се нарича Ли Пао и е могъщ магьосник. Той ще ти помогне да ни покажеш пътя, по който си стигнала до нас. По него ще открием мястото, където са твоите родители.

Флуфинела наостри уши и завъртя глава към Ли Пао. Тя се изправи на задни крачета, опря лапички в коляното му и рече:

— Поласкана съм да се запозная с теб, велики магьоснико.

Той се засмя.

— Можеш да ми казваш Ли Пао. Настани се сега в скута ми, за да можеш да виждаш водата. Разкажи ми всичко, което помниш за пътя си дотук. Виждаш ли дракона в купата?

— Аха.

— Той ще изслуша разказа ти и ще открие мястото.

— Ще се опитам. Бях толкова уплашена… не знаех къде вървя.

— Не се безпокой. Видяла си повече, отколкото предполагаш. Драконът ще ни помогне. Започни от началото.

— Добре — Флуфинела говореше толкова тихо, че едва я чувах. — Бях с мама и татко, когато чух нов глас.

В началото образите, които получихме в купата, не бяха особено ясни. Тъмни, мрачни сенки, движещи се пластове, сред които не се различаваше никакво изображение.

Изведнъж едно грамадно, космато, оранжево лице изпълни купата.

— Мама ми каза да чакам, но аз я последвах.

Ли Пао изсумтя нещо неразбрано и премести длан над равната повърхност.

— Фина настройка — обясни той. — Виждаме всичко от гледната точка на Флуфинела. Помолих дракона да измести перспективата назад и нагоре.

Сега вече се показаха сводести стени на помещение, боядисано в зелен цвят. До една от стените имаше купчина разръфани одеяла. Когато се вгледах отблизо, открих, че сред одеялата са се сгушили няколко мънички кутрета от същата порода.

Докато Флуфинела продължаваше с разказа си, ние видяхме Ширики и Шамбала да се отдалечават от кученцата и Флуфинела да подтичва след тях. Насочваха се към някакво светещо място в стената.

Постепенно разказът на Флуфинела се смеси във въображението ми с картината:

 

— Това прилича на оформяща се врата! — изръмжа Ширики. — Шамбала, бъди готова. Няма да им позволим да ни вземат кутретата!

Шамбала изръмжа в знак на съгласие.

Светещата точка се разшири и придоби белезникав оттенък по краищата. Наистина беше врата, но прокопана, а не естествена. Очевидно създателят й срещаше невероятно съпротивление от материята на стената.

— Дали пък господарят Кай най-сетне не ни е намерил? — произнесе тихо Шамбала.

— И да не е той, едва ли ще е По Шиан, или някой от проклетите му лакеи.

Междувременно отворът на вратата придоби овална форма с височина около метър. И тогава вътре прекрачи едра сянка. Ширики приклекна, готов да се хвърли. Шамбала стоеше като жива бариера между заплахата и децата си.

Сянката се материализира в кентавроподобната фигура на млад демон. Горната част на тялото му бе мускулеста и набита, а долната бе кръстоска между бик и лъв, вместо обичайното за кентаврите конско туловище. Не само главата, но и гърбът му бе обрасъл с гъста, лъскава, тъмнокафява грива.

Демонът вдигна ръце, които приличаха на човешки, но бяха по-едри и завършваха със закривени нокти.

— Аз съм Скитника — произнесе той. — Не съм бог, а демон.

— А познаваш ли Кай Рен, когото наричат още господаря Демон? — попита Ширики.

— Познавам го. Той е приятел на чичо ми, един демон на име Твореца на Сияйните кули. И макар Кай Рен да не знае, тръгнах да ви търся тъкмо по молба на моя чичо.

Шамбала подуши с плоския си нос миризмата на Скитника. Все така стоеше на пътя между непознатия и кутретата.

— Ти казваш истината — поне каквато я знаеш. Какъв е твоят план?

— Чичо ми размени едни сведения за други и знае къде се намира в момента Кай Рен. Той е на Земята. Готов съм да ви отведа при него, макар че там ще е доста трудно да се скриете.

— А защо не отидем в неговата бутилка? — попита Ширики.

— Тя вече не му принадлежи.

— Тогава ни отведи в двореца на чичо ти.

Скитника се поколеба.

— Не ми е разрешил да го правя.

Следващият въпрос на кучетата бе изпреварен от остро изщракване.

— Някой отключва вратата — предупреди Шамбала и се премести така, че да наблюдава входа и Скитника едновременно.

— Последвайте ме! — подкани ги Скитника.

— Не и без нашите малки — отвърна Ширики и изтича да буди кутретата. — Не бих пожелал и на най-обикновеното улично псе онова, което боговете са им намислили.

— Побързайте!

Едва сега Ширики забеляза Флуфинела.

— Тръгвай с демона, момиче — нареди й той. — Ние ви следваме отзад.

Кученцето се подчини и затича с бързина, неочаквана за късите й крачета. Тъй като Флуфинела не бе обърнала внимание на случилото се по-нататък, драконовата купа не беше в състояние да го показва. Ето защо доловихме само откъслечни фрази:

— … остават няколко секунди — чухме гласа на Шамбала.

— Изчезвай от тук, демоне! — заповяда Ширики.

— Но…

Скитника произнесе още няколко думи, които Флуфинела не чу. Вниманието й бе съсредоточено върху овалната врата, която се оказа твърде висока за нея. И тогава я сграбчиха чифт яки ръце и я метнаха я право в отвора.

— Мамо?

— Бягай, кутре, бягай! — извика Скитника. — Ще те настигна веднага щом затворя вратата!

И тя побягна. Ограничена, през досегашния си съзнателен живот, между четири еднакви стени, тя не можеше да разбере къде се е озовала и накъде отива. Земята под лапичките й бе тъмновиолетова и гладка като сатен. Повърхността се оказа хлъзгава и на няколко пъти тя губеше равновесие или започваше да се пързаля встрани от приетата посока. Наоколо се издигаха някакви тъмни купчини, вероятно шубраци, защото ухаеха на рози и лавандула. Още по-нататък се виждаха заоблени разноцветни хълмове и когато стигна до тях, тя започна да се катери по склона на най-близкия, драскайки с нокти по подобната на стъкло повърхност.

Беше изморителен път, като надпревара в дълбок, забавящ движенията пясък, отзад долитаха яростните вопли на родителите й, тропот от нещо, което се удряше със сила в земята, и вресливите гласчета на братята и сестрите й.

После земята започна да вибрира ритмично и тя се затъркаля надолу по склона, който бе изкатерила с такива усилия. Една ръка, обгърната от миризмата на Скитника, я грабна и вдигна във въздуха. В началото я държеше за козината, после я притисна към мускулестите гърди, докато двата чифта яки крака продължаваха бясната надпревара. Тя успя да зърне овалния портал над рамото му. Беше блокиран от нещо тъмно, но по края се виждаше огненочервен пръстен.

— Мисля, че ни преследват — извика тя.

— Така е — изпъшка Скитника. Справяше се доста по-добре от нея с хлъзгавата повърхност, набираше бързо скорост и после се прехвърляше на следващия хълм с главозамайващи скокове. — Надявах се да хванем един по-дълъг и безопасен път, но сега се налага да караме напряко през страната на куките.

— Боговете са по-опасни — промърмори Флуфинела. Знаеше го от разказите на родителите си, а и от постъпките на самите богове.

— Вярно — съгласи се Скитника и се засмя. — Но сега трябва да намерим вратата.

Успяха. Не беше овална като предишната, изглеждаше съвсем обикновена — с дървена правоъгълна каса и подпори от двете страни. Скитника спря пред нея и погледна Флуфинела.

— Ще ми трябват и двете ръце. Ако те сложа на гърба си, можеш ли да се хванеш за гривата ми?

— Мисля, че ще се справя.

 

 

След което за известно време гледната точка на Флуфинела — както ни я показваше драконовата купа — бе напълно закрита от развяващата се грива на Скитника. Ли Пао прошепна няколко тихи команди, но положението не се подобри.

— Не мога да получа по-ясна картина — извини се той. — Драконът казва, че не разполага с по-широка перспектива, от която да черпи образи.

— Кажи му да се постарае. Все още не знаем каква е съдбата на Скитника.

— Може ли нещо за пиене? — захленчи Флуфинела. — Това пилешко в сладко-кисел сос ме накара да ожаднея. А и от приказването ми пресъхна устата.

Решихме, че е крайно време да си дадем почивка.

 

 

Докато преминаваха през вратата, Флуфинела почувства на няколко пъти, че нещо я тегли назад. Най-сетне се озоваха от другата страна и Скитника незабавно затвори и дори залости вратата с масивно, метално резе.

Първото, което почувства Флуфинела от тази страна, бе рязката смяна на преобладаващите миризми. Приятното ухание на цветя от стъклената равнина бе заменено с прашния, металически мирис, достатъчно остър, за да надвие дори миризмата от тялото на Скитника.

— Дръж се здраво — посъветва я той. — Ще препусна с всичка сила, защото преследвачите едва ли ще се забавят много. Може и да не успеят да проникнат през вратата към Кукария. Не всеки би се справил, но боговете могат повече от останалите, а и сигурно ще насъскат кучетата. Единствената ни надежда е да сме колкото се може по-далеч от тях. Трябва да знаеш, че кукарите никак не обичат неканени гости.

Флуфинела знаеше, че под „кучетата“ Скитника разбира кучета фу — не родителите й, естествено, а тези на боговете. Не беше ги виждала. Наскоро Ширики се бе срещал с тях и бе разказал накратко за обстоятелствата около тази среща на Шамбала. Говореше с презрение за другите кучета.

— Носовете и главите им са като нашите — обясни той. — Дори притежават подобна на нашата магия, но те са жалки създания, сравнени с животните от нашето поколение и тези, които тогава ни опитомяваха. Имат едно предимство пред нас — по-едри са и с по-големи зъби. Кучките, при които ме отведоха, бяха с цяла глава по-високи от мен. — Тук Шамбала му изшътка да мълчи и разговорът приключи.

Скитника препуска толкова дълго, че Флуфинела започна да изпитва силни болки в челюстта и носът й се поду от честите удари в шията му. На няколко пъти успя да разгледа околността, но това, което видя, заличи напълно интереса й. Беше стоманеносива, с единични бели петна.

След известно време Скитника заговори отново, макар и задъхано. Дори я премести в ръцете си.

— Ще ти обясня как да се добереш до Кай Рен, в случай че се разделим. Чичо ми казваше, че кучетата фу са обучени да надушват врати. Кажи ми какво виждаш там — в най-далечната част на хоризонта?

— Топка.

— Чудесно! Ти си ми умница!

Флуфинела помаха доволно с опашка.

— Така, за да откриеш Кай Рен, първо трябва да достигнеш тази топка или някоя друга като нея. Когато се приближиш, виж дали е синя или зелена. Можеш ли да четеш?

— Та аз съм само на няколко седмици! — възрази кутрето.

— Извинявай. — Той й описа с подробности как да разпознае североамериканския континент, после Калифорния. Когато се увери, че е запомнила всичко правилно, продължи:

— Щом откриеш търсеното място, натисни го с лапичката си. Но ще натискаш силно, защото си още мъничка. Трябва да се появи кръгче ярка светлина, а ти завърти топката така, че то да освети Сан Франциско. Натисни отново, светлината ще стане жълта и там ще се покаже вратата. Ще минеш през нея. Отвъд ще разчиташ само на носа си. В Сан Франциско не може да има толкова много демони. Ще го познаеш ли по миризмата?

— Ами да. Демоните миришат като теб.

— Чак толкова ли сме различни от боговете?

— О, да!

Скитника се замисли върху този факт, без да прекъсва лудешкия си бяг. Малко по-късно се зае да ме описва — първо като демон, а след това и в обичайната ми човешка форма. Накрая накара Флуфинела да запомни съобщението, което вече ми бе предала. И всичко това, докато препускаха през една равнина, наподобяваща пейзаж, нарисуван от кубисти.

Споменатата вече топка — която изпълняваше същата функция, каквато и картографските сфери, — се отдалечаваше все повече, когато двамата дочуха далечен, нисък вой.

— Това са кучета фу! — рече запъхтяно Скитника. — По дяволите! Сега кукарите ще се размърдат.

Едва произнесъл тези думи и отнякъде долетя грубо, метално дрънчене. Флуфинела погледна през рамото му и видя нещо ъгловато и металическо да се материализира от една сивкава плоча. Изведнъж Скитника я сграбчи за врата.

— Ще се опитам да го забавя — извика след нея. — Но няма начин да вразумиш кукар. Ти бягай към топката и прави каквото ти казах. Намери вратата и се шмугни през нея.

Той забави темпото, наведе се, остави я на земята и се извъртя да пресрещне заплахата, която ги преследваше.

— Ще те настигна! — извика подире й. — Обещавам! А сега върви!

Тя го послуша. Мярнаха се неясни кадри как Скитника размахваше някакъв масивен жезъл срещу нещо, надвишаващо го поне два пъти на ръст, макар и не толкова солидно. Лаят на кучетата също се усилваше, примесен с ръмжене и със сухия пукот на оръжия.

Флуфинела побягна. Успя да отвори вратата (не без известно помайване) и се хвърли през отвора тъкмо когато иззад хълма се появиха няколко четирикраки преследвача.

На пръв поглед действително приличаха на кучета фу. Зъбите им обаче бяха големи колкото на саблезъб тигър, по ръст напомняха на едри и охранени коне, с масивни плещи като на мечка. Единственото, по което Флуфинела ги разпозна безпогрешно, бе миризмата им. Миришеха на врагове.

Когато се озова от другата страна, тя си спомни как Скитника бе затворил предишната врата и долепи лице до тази. Вратата се хлопна. Тя се огледа. Намираше се в малка уличка, вероятно пресечка на улица „Грант“ в Китайския квартал. Нощта бе тъмна и мъглива. Макар че трепереше от страх и изтощение, тя опря нос в земята и започна да души. Не го вдигна, докато не стигна къщата на Сливка, където пръв я усети Уон Пан и изтича насреща й.

 

 

— И това е всичко — приключи тя. — Достатъчно ли е за дракона?

Ли Пао размени няколко думи с духа в купата.

— Драконът смята, че е достатъчно. Някои сцени са доста смътни и… Кай, драконът е малко изненадан от възприятията на кутрето. Казва, че били ненормално изострени.

— Такива са — потвърдих аз. — Отдавна съм го забелязал. Ако знаех, че могат да преследват плячката дори през различни равнини, щях да направя няколко безценни опита с Ширики и Шамбала.

— Нали за това са създадени — намеси се Сливка. — За да защитават храмовете на боговете, би трябвало да догонват жертвата дори и ако е в друга плоскост.

— Друго нещо ми е интересно — продължих замислено аз. — Тази топка, която използва Флуфинела. Никога не съм виждал подобно нещо. Дали е естествен феномен за равнината, или Скитника я е донесъл?

— Или — добави Ли Пао — кучетата й придават допълнителна сила с вродената си магия?

— И това не е изключено. Мисля, че вече имаме известна представа с каква цел По Шиан ми е отмъкнал кучетата.

— Недей пред малката! — скастри ме Сливка.

— И мама го каза — погледна я учудено Флуфинела. — Защо?

— Защото — тросна й се Сливка — не е никак приятно.

— Уф.

— Но кой ли е казал на Твореца къде се намирам?

— Или Разпилени лунни лъчи, или баща й — отвърна Сливка. — Но след като враговете още не знаят къде сме, следва да предположим, че Твореца е на наша страна.

— И, съдейки по онова, което се случи снощи в съня ми, Вис е доста разтревожена.

— Какъв сън? — попита Сливка.

Разказах й накратко романтичното си преживяване.

— Чудя се дали още сме в безопасност тук? — попита тя, след като ме изслуша. — Ако боговете или кучетата проследят Флуфинела или заловят и подложат на разпит Скитника и той проговори, всеки момент можем да очакваме гости. Не бих искала да излагам съседите си на опасност.

— Добре казано — кимна Ли Пао. — Мисля, че зная къде трябва да отидем.

Той посочи подредените върху масата бутилки. Първите лъчи на слънцето се прецеждаха през щорите и се отразяваха върху повърхността им с отблясъци, като от скъпоценни камъни.

— Кажи ни, Кай Рен, има ли подходящо място, където да отседнем, в някоя от твоите бутилки?

 

 

 

Избрахме оранжево-зелената бутилка по няколко причини, не на последно място, защото тя единствена не бе попадала в ръцете на Вис и следователно можехме да сме напълно сигурни, че в нея няма заложени клопки или алармени системи. Сливка я скри под цял куп хавлиени кърпи в банята на втория етаж.

Докато подреждах останалите бутилки в един кашон в килера, спомних си за магьосниците, които все още обитаваха някои от тях. Надявах се, че продължителната им медитация не е била нарушена от събитията през последните дни. Казах си, че ще намина да видя как са, веднага след като се справя с текущата опасност — стига, разбира се, да съм още жив.

Бях придал на вътрешността на оранжево-зелената бутилка стандартния пейзаж, който използвам, когато предпочитам да се съсредоточа върху други неща: няколко планини, разнообразени с долини и хълмове, една-две реки, които да осигуряват постоянен приток на прясна вода и да генерират естествено движение на ци, стандартен набор от растения и животни. Късче земя с площ петдесет акра, нищо общо с вселените, които бях създал в други бутилки.

— За какво е предназначена тази бутилка? — попита Сливка, след като се огледа наоколо. — Красива е, признавам, но на пръв поглед не виждам нищо, което да оправдае сто и двайсет години труд.

— Брей! — възкликнах. — Не знаех, че познаваш толкова добре изработката на вълшебни бутилки.

Тя се изчерви, но не отстъпи назад.

— Исках само да кажа, че тази не е като другите.

— Но откъде знаеш колко време ми е отнела например бутилката, в която живеех? Добре, права си. Магията на тази бутилка не е свързана с вътрешното устройство. Тук случаят е съвсем различен.

Сега вече бях приковал вниманието им. Дори Уон Пан престана да скимти за огризки от масата.

— Тя е предназначена да изпълнява желания — произнесох тихо. — Три, по-точно.

— Три желания? — повтори Ли Пао. — Каквито и да било?

— Стига да са разумни — обясних. — Не мога да предизвикам края на света, да възкресявам мъртъвци и прочее. Нито да накарам някой да застане на наша страна.

— Би могъл да си пожелаеш обаче Вис да изчезне! — предложи ентусиазирано Сливка.

— Помисли за последствията от подобна постъпка — спрях я аз. — Ако Вис изчезне, това ще доведе до огромно количество непредвидени промени.

— Уф, вярно — въздъхна тя. — Разбирам какво имаш предвид. Май тези три желания няма да ни решат проблемите толкова лесно?

— Така е — съгласих се. — Но могат да ни бъдат от полза. Първото, което трябва да направим, е да спасим Ширики и Шамбала. — И техните кученца.

— Пожелай си да се преместят тук — предложи Ба Уа.

— Не бих искал да прахосвам цяло едно желание за нещо, което можем да свършим сами. Освен това трябва да намерим и Скитника — или поне да разберем какво е станало с него.

— Не може ли просто да поискаш да дойде при нас? — не се предаваше Ба Уа.

— Не съм склонен — поклатих глава. — Не знаем къде е, не знаем дори дали е жив. А и смятам да използвам тези три желания за по-важни неща. Ако те е страх, можеш да останеш тук.

Ба Уа не отговори, но по израза на лицето му можех да отсъдя, че идеята не му се е сторила чак толкова неприемлива. Недораслите демони не могат да се похвалят нито със смелост, нито с вярност, а що се отнася до Ба Уа, той вече бе прекрачвал границите на собствените си възможности, и то на няколко пъти.

— Предлагам да проследим пътя, по който е дошла при нас Флуфинела, докато стигнем мястото, където са били Ширики и Шамбала — обяви Ли Пао. — Можеш ли да направиш врата в стената — както постъпи Скитника?

— Мисля, че ще се справя — отвърнах, макар да не бях напълно сигурен. — Флуфинела ще дойде с мен — тя притежава забележителна дарба да следва дирята през различни плоскости.

— Няма да тръгнеш само с едно кутре, нали? — възрази Сливка. — Аз ще дойда, за да ви пазя.

— Мила госпожице — въздъхнах, — и как смяташ да ни пазиш? Там, където отиваме, познанията ти по фен шуй едва ли ще ни бъдат от полза.

— Въпреки това — заинати се тя. — Не бива да тръгваш сам. Все още не си се възстановил напълно. Припомни си само какви затруднения срещна Скитника.

— Аз ще тръгна с Кай — заяви Ли Пао и положи ръката си върху нейната. — Зная достатъчно магии и заклинания, за да помагам, ако изпаднем в беда. Мисля, че Разпилени лунни лъчи също ще склони да дойде.

Последната идея едва ли се хареса особено на Сливка, но нямаше как да възрази. В края на краищата, младата демоница бе в разцвета на силите си.

— Ти ще останеш тук с недораслите демони, за да пазите крепостта — взех бързо решение. — Ако в съня ми има поне капчица истина, Вис не седи на едно място в очакване да й паднем в ръцете. Търси ни, и то с всевъзможни средства. Готова ли си да се изложиш на подобен риск? Може да стане доста напечено.

— Особено, ако Вис ни намери — кимна Сливка. — Ще остана. Не бива да й позволим да сложи ръка на единственото място, където сме в безопасност.

— Ето с какво можеш да се заемеш — сетих се аз. — Използвай времето и познанията си по фен шуй, за да моделираш по такъв начин вътрешния пейзаж на бутилката, че да се подсили отбранителната й мощ.

— Да, бих могла да направя това-онова — кимна ободрено Сливка. — Трябват ни още реки.

С това военният съвет приключи. Изпратихме Ба Уа да потърси Разпилени лунни лъчи и да я доведе. И този път беше съгласна да ни помогне. Дванадесет часа след появата на Флуфинела бяхме готови за спасяването на Ширики и Шамбала.