Роджър Зелазни, Джейн Линдсколд
Господарят Демон (5)

5.

И тъй, след като пътят ни бе озарен от тази новина, ние се оттеглихме в моята бутилка. Мъгливите планини изглеждаха самотни без протяжния вой на кучетата, с който бяха привикнали да ми съобщават, че всичко е наред. Единствено Лун Шао долетя на гребена на ветровете, за да ми докладва за положението.

— Господарю Кай — поде той, превил издължения си врат в знак на почит, — нищо не се е случило по време на твоето отсъствие…

— Благодаря ти… — понечих да отвърна, но драконът не беше свършил.

— … защото аз попречих да се случи.

— Така ли?

С един жест спрях полета на Ли Пао и двамата увиснахме във въздуха. Старецът не проявяваше нито капчица боязън, въпреки че под нас имаше бездънни пропасти, а Лун Шао се извиваше пред нас като гигантска въздушна змия. Всъщност, едва сега си спомних, че беше изучавал продължително време движението на телата във въздуха и вероятно изпитваше нещо като професионален интерес.

— Продължавай разказа си, Лун Шан.

— Преди няколко часа откъм гърлото на бутилката отекнаха тежки удари, сякаш някой хлопаше по вратата. Не отговорих, тъй като знаех, че имаш ключ. Казах също на великаните и останалите обитатели на планините да не предприемат нищо.

— Правилно.

— След време тропането се преустанови. То обаче бе заместено от звук, наподобяващ съскане на газова горелка.

— Наистина?

— Това ме учуди и аз доближих един от прозрачните участъци в стената, за да надзърна.

— И?

— Там отвън съгледах човекоподобно същество, но не смятам, че беше човек, защото от един от дългите нокти на ръката му струеше пламък, толкова нагорещен, че беше почти бял. Съществото се опитваше да си пробие път в бутилката. След като не успя, то си тръгна.

— И повече не се върна?

— О, не. Върна се съвсем скоро и носеше със себе си грозд теронични гранати.

— Какво?

— Кълна се, господарю. Досетих се, че от това може да пострада сериозно вътрешността на бутилката и незабавно излязох, за да прогоня досадника.

— Успя ли да го убиеш?

— Не, за съжаление, но го принудих да избяга. Изглежда съм го уплашил доста, защото в бързината забрави патрондаша с гранатите. Прибрах ги и се върнах обратно.

Лун Шан протегна издължения си пръст, върху който се полюшваха пет тумбести, покрити с олово теронични гранати. Взех ги, като им отдадох дължимото внимание.

— Добре си се справил, храбри драконе. Имаш ли още нещо да докладваш?

— Това е всичко, господарю Кай.

— Благодаря ти за помощта. Искаш ли някой да те смени от поста?

— Не, господарю. — Драконът показа нокти като ятагани от слонова кост. — От векове не се бях забавлявал така. Оставих неколцина великани при задната врата и разпратих ята от Искрящи Небесни тигри да следят за реда из останалите райони. Прислугата от твоя замък е получила оръжие от оръжейната.

— Наистина си се справил великолепно.

— Благодаря, господарю. Липсват ми кучетата.

— И на мен. — Посочих Ли Пао. — Този човек има разрешение да влиза тук. Огледай и запомни аурата му, за да не го сбъркаш с друг, възприел неговата форма.

Издълженият език на дракона облиза въздуха около Ли Пао. Старецът трепна, но само веднъж.

— Ще го позная винаги, господарю Кай.

— Още двама можеш да допускаш вътре, Лун Шан: Вис Ужасния език и Тувон Димящия дух. Но тъй като трябва да сме максимално предпазливи, първо ми пращай съобщение, а аз ще потвърждавам, че те са онези, за които се представят.

— Разбрано, господарю.

Ли Пао избра този момент и се покашля многозначително. Погледнах го с вдигнати вежди.

— Всемогъщи Лун Шан, а случайно не ти ли хрумна да съхраниш изображение на човекоподобното същество, което се опитваше да влезе?

Лун Шан въздъхна.

— За съжаление го пропуснах. Бях погълнат от наблюдението. Но мога да ви го опиша.

— Направи го, ако обичаш.

— Човешката обвивка, която носеше, беше издължена и стройна. Беше облечен в наметало на мандарин и се държеше арогантно.

— По Шиан? — погледна ме Ли Пао.

— Вярно, че прилича на него — съгласих се аз. — Ела, ще те отведа в моя дворец, където ще си починем и освежим. След това ще помислим как най-добре да се справим с този проблем.

Разделихме се с Лун Шан и се спуснахме надолу към моя дворец. Докато летяхме, посочих на Ли Пао почти невидимите очертания на Небесните тигри и танцуващите по поляните млечнобели феи. Вече беше виждал великани, но не такива въоръжени и свирепи като моите.

— Наистина ли си снабдил това място със задна врата? — попита той, докато се снижавахме към главното стълбище пред двореца.

— Дори мишката знае, че винаги трябва да разполага с резервен изход — отвърнах аз, с леко засегнато достойнство.

— Вярно е — съгласи се той.

Настанихме се в моя любим салон и аз се разпоредих да ни донесат храна и напитки. Ли Пао изгледа с учудване слугите — бяха като неясно блещукане във въздуха, телата им почти напълно бяха лишени от форма.

— Имаш ли много такива?

— Толкова, колкото са ми необходими. Те са неразделна част от двореца. Спестява ми проблеми с живата прислуга.

— Но какви са те?

— Наречи ги еманации на моята воля, дарени с временна материална обвивка. Способни са да изпълняват много и различни задачи, а когато станат излишни, просто се сливат с материята на бутилката.

— И никога не изпитват досада?

— Точно така.

— Но могат да се бият?

— Ако им заповядам. Като демон със значителен военен опит от миналото, сметнах, че ще е по-добре, ако слугите ми могат да защитават моя дом.

— Мъдро — одобри той и добави след кратка пауза: — Но откъде се взема всичката тази храна?

— Храна?

— Да, храната, която приготвя прислугата.

— Ах, това ли? Когато конструирах бутилката, оставих няколко зони с неопределена материя. От там слугите черпят субстанция и я превръщат в храна. Използвам тези запаси и за някои мои изследвания, но предпочитам да се снабдявам с материали отвън. Природните материали притежават неподражаеми характеристики, които никога не се появяват в техните изкуствени копия.

— Чудя се, защо ли е така?

— Не мога да отговоря със сигурност, но ако искаш подходящ пример, да се спрем на изкуствено създадените диаманти. Макар да са химически идентични с истинските, неизменно им липсват онези фини свойства, така характерни за природния продукт.

— Така е.

Ли Пао се замисли и потъна в мълчание, а аз използвах този момент да се върна към спомените си за преживяното след смъртта на Оли. Поднесоха ни чай, после оризови пръчици със сусам и варени зеленчуци. Ядохме мълчаливо, всеки зает от мислите си.

Когато пръчиците привършиха, донесоха голямо плато с хрускави патладжанови резенчета, придружени от свинско в сладко-кисел сос. Ли Пао ме попита:

— Кай, спомни ли си нещо?

— Не. Продължава да ми убягва.

— От опит знам, че ако търсиш отговор в ума си, трябва да престанеш да упорстваш, и подсъзнанието ще ти го поднесе.

— И аз съм го установявал.

— Ще ми позволиш ли да поразвлека мислите ти в друга посока?

— Но как? Сега не ми е до маджонг или го.

Ли Пао втренчи поглед в мен. Все още се придържах към демоничната си форма и това, което виждаше, бе само мастиленочерен мрак, заобиколен от тънък белезникав сърп.

— Господарю Демон, имам много въпроси, които се отнасят до природата на демоничния народ. Ако искаш да ти помогна, ще трябва първо да разшириш познанията ми.

Прав беше, длъжен бях да го призная. Пък и не беше необходимо да му разкривам факти, които би трябвало да запазя в тайна.

— Добре. Задавай въпросите си.

Ли Пао облиза нервно устни.

— Всъщност демоните не са точно демони, нали? Те са нещо друго.

Вдигнах учудено вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърде много неща нямат обяснение. Ето например тероничните оръжия, за които ти сам ми разказа. В началото сметнах, че са някакви съвременни оръжейни системи — имитации или подобрения на човешки оръжия. Но колкото повече слушам, толкова повече се изпълвам с убеждението, че ги имате от много време — далеч преди хората да са познавали стрелковите оръжия и бомбите.

Кимнах окуражаващо, но не бързах да заговоря.

— После, да вземем имената и деянията на твоите сънародници — поне тези, с които се запознах. Нямат нищо общо с китайската история нито те, нито войните, за които се говори… тези ваши „Демонични войни“ и „боговете“, които били ваши врагове.

— Може би — подех предпазливо — използваме различни названия за общи неща и събития. Или пък хората познават твърде слабо историята на свръхестествените царства.

— Извинявай. Не мога да се съглася с теб — бе отговорът на Ли Пао.

Погледнах го внимателно. Дългобрад старец с издължено, интелигентно лице. Колко близки бяхме станали? Имах ли право да му разкривам неща, за които хората не биваше да знаят?

— Ножът — произнесе той — е полезен, когато е остър.

— А работникът, когато му се плаща — допълних аз. — Добре. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Достатъчно си умен, за да се досетиш за останалото.

Плеснах с ръце да поднесат още чай, заедно с любимите ми захаросани бадеми. Налях си пълна чаша и започнах разказа.

— Преди около пет хиляди години в една космическа равнина, не много различна от нашата, избухнала война между две сили. За по-лесно нека ги наречем „боговете“ и „демоните“. Конкретните причини за войната отдавна са забравени, но по-важното е, че в края на краищата победили боговете. Те прогонили останалите оцелели демони в Друга плоскост. Наричали я Кон Ши Дзи.

— Пустият свят? — попита Ли Пао.

— Нещо подобно. Демоните се озовали в сива, еднообразна равнина. Небето над тях било бледосиво, повърхността, върху която стояли — тъмносива. За да оцелеят, в началото прибягнали до резервите от тяхната собствена ци, но разбирали, че без храна от какъвто и да било вид са напълно обречени. И когато положението им изглеждало безизходно, един от демоните, известен в наше време под името Твореца на Сияйните кули, открил проход към друга плоскост — тази, в която сега се помещава вашият свят.

— Ах!

— Във вашия свят проходът излизал в монголските равнини. През него демоните започнали да черпят ци, с която се храни. По същия път прекарвали дървета, животни и с течение на времето дори културни ценности.

— Уф. Май започвам да разбирам.

— Нещо повече, някои от моите сънародници започнали да общуват с хората. По такъв начин ние сме допринесли за развитието на вашата култура също както вие — за нашата.

— Никога не съм се съмнявал в това — кимна замислено Ли Пао. — Но все пак, защо точно Китай, когато сте разполагали с възможност да избирате от целия свят?

— Донякъде заради близостта до първоначалния проход. Но също така, защото китайската цивилизация, дори по времето на управлението на митичните императори, била далеч по-изтънчена от останалите държави в онази епоха. Тенденцията към дълговременно династично управление предполагала приемственост и ред, които ни допадали.

Спрях, потънал в спомени, и сръбнах от чая.

— Продължавай, моля те — рече Ли Пао. — Много е интересно.

— През следващите няколко хиляди години Пустият свят постепенно се „напълнил“. Живите същества, които демоните прекарвали от вашия свят, и нашите собствени способности генерирали постоянно нарастващ естествен резервоар от ци. Което на свой ред се използвало за създаване на такава околна среда, която да поражда нови източници на ци.

Ли Пао се усмихна.

— Прилича ми на нашето фен шуй.

Сръбнах си от чая.

— Че откъде според теб са взели идеята китайците? Накрая, след още няколко хиляди години усилено култивиране, демоните се научили да източват дори субстратната ци на Пустия свят. Числеността на демоничния народ нараснала неимоверно. Идвали нови поколения, но по-възрастните все тъй таяли желание за мъст спрямо боговете. И тогава избухнала първата от поредицата войни след Изгнанието.

Замълчах, но Ли Пао веднага се наклони нетърпеливо напред.

— И?

— И демоните я загубили.

— О!

— Което съвсем не породило пацифистки настроения. Напротив, бил утвърден определен стереотип на поведение. Известно време всички демони трупали резерви от ци и спомагателни ресурси. След това прекосявали бездната, появявали се в нашата Първородна равнина, нападали, били отблъсквани и се връщали обратно. Ако има някоя черта, с която можем да бъдем охарактеризирани, то тя е постоянството. Междувременно избухнали и вътрешни междуособици. Боричкания между демонични кланове, които поддържали постоянно напрежение и висок боен дух. После, след още хиляда години, започнала Демоничната война.

Ли Пао вдигна ръка в знак, че иска да говори. Кимнах и използвах възможността да наквася устни.

— Господарю Кай, признавам, че съм доста объркан. На колко си години?

Трябваше да помисля, преди да отговоря. Както е прието и в старата китайска култура, демоните не празнуват рождени дни след първия, докато не заемат подобаващо място в обществото.

— Приблизително на хиляда и петстотин — отвърнах накрая.

Ли Пао едва успя да прикрие изумлението си.

— Значи си бил роден в Кон Ши Дзи?

— Да, но за мен той никога не е бил пуст свят. Отдавна бяха отминали дните на колонизацията и на войните. Единствената голяма война, в която съм участвал, е Демоничната.

— В която си спечелил титлата Господарят Демон.

— Точно така.

Продължих разказа си, спомних си за детството, за ранния ми интерес към поезията и изработването на стъклени предмети, за обучението по магия и бойно изкуство, за смъртта на моите родители и сестра ми в Демоничната война. Разказах му за примирието, последвало военните действия, за построяването на Арсенала, в който бяха складирани всички по-могъщи оръжия.

— Кай, не разбирам защо твоят народ се е ограничавал само в споменатите две плоскости на Кон Ши Дзи и Земята. Не сте ли разполагали с достъп до други равнини?

Кимнах.

— До още няколко, но всичките са безплодни. Нали разгледа равнината, която прекосихме, за да стигнем дотук?

— Да.

— Повечето са като нея. Други са опасни, трети — странни. Реконструкцията им би отнела неимоверни усилия и енергия. Достатъчно беше, че успяхме да преустроим Пустия свят по свой вкус.

— Но защо не сте отишли в равнините отвъд Земята? Навярно в тази посока съществуват и други места, където се събират световете? Помислете си за ресурсите, които се съдържат в нашата Слънчева система — ами в галактиката! В цялата вселена!

Поклатих глава.

— За съжаление, единственият проход, който открихме, води от нашата равнина до Земята. Изглежда, за да съществува проход между световете, трябва и от двете страни да има по някой.

— Като кухина, в която да отеква ехото.

— Точно така. Тъй че, ние сме ограничени в това пространство, освен ако хората не успеят да достигнат други планети, където да ни повикат.

— Това, предполагам, усилва още повече желанието да се завърнете в Първородната равнина.

— Да. Но трябва да призная, че лично аз не изпитвам подобно желание. Моят дом е тук. А и наблизо е вечно променящата се Земя. През последните няколко века се случиха изумителни неща. Абониран съм за цял куп научни списания.

— Но…

Ли Пао не довърши изречението си. Отекнаха камбанки и в стаята се появи един от слугите — с голяма кристална сфера, от която ни гледаше Лун Шан.

— Господарю Кай — заговори той, — един от тези, за които ми разказа, иска да влезе.

— Кой?

— Вис Ужасния език.

— Покажи ми я.

Драконът го изпълни и аз проверих внимателно както материалната, така и субстратната идентичност.

— Наистина е Вис.

— С нея има още един, когото тя нарече Девор.

Спомних си, че я бях помолил да ми го доведе.

— Пусни ги и двамата, всемогъщи драконе — наредих аз, — но не позволявай на Девор да си тръгне, освен ако не получиш изричните ми указания.

— Разбрано.

Изображението в сферата угасна и аз се обърнах към Ли Пао.

— Както разбра, чакаме гости. Ще останеш ли?

— Разбира се, господарю Кай.

Влязоха Вис и Девор, придружени от прислугата. Девор изглеждаше ужасно — като на четиринайсетия ден след двуседмично пиянство. Вис бе приела облика, който имаше, когато бе моя учителка — женствена, елегантна и силна. Нещо във вида й накара душата ми да трепне.

Надигнах се, Ли Пао също.

— Госпожо… — произнесох. — Благодаря ви, че дойдохте и доведохте това… същество.

— А за какво иначе са приятелите, Кай Рен? — отвърна тя със загадъчна усмивка.

Плеснах с ръце и слугите поднесоха чай. Не налях на Девор, Вис вдигна своята купичка и я задържа в шепи.

— Е, узна ли нещо ново? — подкани ме тя.

— Боговете са станали амбициозни — отвърнах аз. — По Шиан несъмнено е намислил да разруши примирието, както беше и с оня полубог, когото убих на Сборището.

Ли Пао се покашля и заговори:

— Господарю Кай, ако не ме лъже паметта, в историята между демоните и боговете, която ти ми разказа, войните винаги са били започвани от демоните.

— Така е — кимнах аз.

— Не съм съгласна — намеси се Вис. — Аз съм по-възрастна от теб, Кай Рен. Опирайки се на опита и спомените си, както и на чутото от моите родители, единственото, което искат демоните, е да си възвърнат изгубената плоскост. Ала откакто превърнахме този свят в уютно и приятно местенце, апетитът на боговете се изостри.

Ли Пао ме погледна въпросително. Вдигнах рамене.

— Може и да е истина. Аз не съм историк. Работя с глина и стъкло.

Вис се засмя.

— Но също толкова добре с меча.

— Когато се наложи — отвърнах скромно.

Ли Пао се изхили тихичко, но когато го погледнах, се направи, че разглежда нещо в купичката с чая.

— Сега вече знаем със сигурност — продължи Вис, — че твоите кучета са били обект на нечий определен интерес.

Надигнах се и сритах Девор в хълбока. Дори не трепна, изглеждаше изцяло обсебен от агонията си.

— Трябваше да видиш какво представляваше, преди да изтрезнее — обясни Вис. — Всъщност, съществува ли някакъв антидот на имбуйето? Или поне магия за изтрезняване?

— Не точно. Но имам нещо, което може да помогне. Почакайте ме тук.

Излязох и не след дълго се върнах с миниатюрна купа, издълбана във вътрешността на голяма перла. Вис се приближи и я разгледа с възхищение. Ли Пао продължаваше да се подсмихва.

— Никога не съм бил пристрастен към имбуйето — поясних аз. — Но тази купа пречиства всичко, което бъде поставено вътре.

Изправих се над приведения гръб на Девор и произнесох няколко думи. В началото подсъзнанието му се съпротивляваше, но аз бях по-силният. След три-четири секунди цялото му тяло бе окъпано от бледа, сребриста светлина. После започна да се смалява, докато заприлича на мъничка кукла, която вдигнах и поставих в перлената купа.

Първо му смъкнах дрехите с нетърпеливо движение. След това го нагласих така, че главата му да е над повърхността и едва тогава напълних купата до средата с топла вода. Поставих я на лавица и наредих на един слуга да пази Девор от удавяне.

— Така — обърнах се към останалите. — Да видим дали ще помогне. А междувременно да продължим нашата малка дискусия. Нека ви разкрия целите си. Естествено — искам си кучетата обратно. Но освен това смятам да накажа тези, които дръзнаха да ме предизвикат, и другите, които бяха причината за смъртта на Оливър. Не на последно място, решил съм да узная дали двете събития не са свързани по някакъв начин, или са част от по-голям замисъл.

Вис кимна.

— Съвършено вярно. И аз имам цел, но тя е съвсем лична. Интересува ме кой стои зад несправедливото обвинение, че Тувон бил виновен за смъртта на твоя слуга. Що се отнася до останалите събития — аз също съм обезпокоена от странната и необяснима активност на боговете. Трябва да пробудим бдителността на демоните. Дългият мирен период ни е направил лениви.

— Но не и слаби — припомних й аз.

— Не чак дотам.

— Господарю Кай — намеси се Ли Пао, — ти ми каза, че съществувал съвет на боговете, който отговарял за преговорите с демоните. Смяташе да се обърнеш към него след нападението на Рабла-ю. Получи ли някакъв отговор?

— Незадоволителен — отвърнах аз.

— Нищо чудно — побърза да вметне Вис. — Да не искаш да признаят доброволно, че са имали намерение да нарушат споразумението?

— Така е — съгласи се Ли Пао. — Но все пак, мисля, че трябва да продължиш с усилията в тази насока.

И аз бях на същото мнение. Малко по-късно преминахме към други теми и неусетно настъпи часът на Коня^[1], в който небето над моите планини блести като полиран кехлибар.

Вис първа показа признаци на умора. Предложих й някоя от стаите в двореца, но тя отказа, под предлог, че би искала да се върна при Тувон и неговите затворници. Ли Пао се съгласи да остане, след като позвъни на близките си, за да ги успокои, че с него всичко е наред.

Изпратих Вис до входа, край който се навъртаха няколко от моите верни великани. През цялото време тя се държеше с мен съвсем официално и говореше само за работа, но въпреки това усещах, че между нас припламва нещо.

Когато се прибрах в спалнята, вече изтичаше часът на Маймуната^[2] и в небето се виждаха розови отблясъци. Заспах почти веднага, но се събудих от сън, в който разговарях с Ба Уа. Тъкмо го запитах дали знае защо Тувон би организирал убийството на Оли. Гласът на демона бе тих и дрезгав, но въпреки това го чувах съвсем ясно:

„Един непознат демон ни откри, докато се навъртахме наоколо, и той ни нае да свършим тази работа. Това беше още вчера. Каза, че човекът щял да мине оттук тази вечер, защото имал навика да отскача наблизо в събота. Та този демон ни предложи един шен, а когато взехме да се двоумим, прибави още няколко. Спомена също, че след два дни Тувон щял да пристигне в града. Очаквахме значи да получим остатъка утре.“

Един непознат демон! Седнах в леглото и се плеснах по челото. Ето какво се опитвах да си спомня! Ба Уа въобще не бе твърдял, че Тувон стои зад убийството на Оли. Нито пък Девор. Всъщност, тъкмо Тувон пръв бе въвел Девор в събитията. Кой тогава е този „непознат демон“, наел дребосъците за мръсната работа?

Станах, отидох при писалището и потопих четка в мастилницата. С няколко решителни щрихи наредих на Ба Уа да се яви при мен на доклад и да вземе със себе си Уон Пан, втория демон, чийто живот бях пощадил в онази злощастна вечер. След това уведомих Лун Шан да очаква посетители и да ми съобщи, щом пристигнат.

Докато закусвахме с Ли Пао и аз му разказвах за хрумването си, Лун Шан обяви за пристигането на двамата демони. Проверих внимателно аурата на всеки от тях с помощта на кристалната купа, преди да разреша да бъдат допуснати в бутилката. След това се обърнах към Ли Пао, изрисувах няколко знака във въздуха и по такъв начин му придадох облика на могъщ демон с тъмнозелена кожа, големи закривени зъби и фасетъчни очи на домашна муха. Тъкмо когато приключих, слугите въведоха Ба Уа и аверчето му.

Двамата недорасли демони направо трепереха от ужас. Жълтеникавата кожа на Ба Уа беше бяла като платно, а Уон Пан изглеждаше съвсем посивял. Като ме видяха, издокаран в дълго бяло наметало, вещаещо смърт и мъчения, те се хвърлиха на пода и започнаха да удрят чела в плочите.

— Престанете, жалки отрепки! — прогърмях аз.

Те застинаха с бързината, с която магията превръща в камък.

— Станете и ме погледнете!

Изправиха се, но не посмяха да вдигнат глави.

Известно време ги разглеждах с присвити като цепки очи. Стоях неподвижно, само пръстите ми нервно потрепваха по дръжката на сабята.

— Сега ще ви попитам нещо, пълзящи гадини. Отговорете ми честно и ще живеете.

— Слушаме те, всемогъщи — отвърна припряно Ба Уа.

— Когато Ба Уа ми разказваше за събитията, довели до смъртта на моя слуга, той спомена някакъв демон, който се явил пред вас и ви разказал за навиците на Оли — така че да изпълните по-лесно задачата си.

Ба Уа забеляза, че очаквам отговор.

— Така беше, господарю Демон, кълна се, че ти казах истината.

— И този демон е същият, който ви обещал да ви бъде заплатено в шенове.

И двамата кимнаха едновременно.

— Кой е той?

Ба Уа и Уон Пан заговориха в един глас:

— Ами… беше Твореца на Сияйните кули, господарю Демон.

Намръщих се, неспособен да повярвам на чутото.

— Той беше! Той! — увери ме пискливо Ба Уа.

— Наистина! Кълнем се! — добави Уон Пан. — Твореца на Сияйните кули — великият водач на демоните! Виждали сме го на много сборища и празненства. Няма грешка.

— Тишина! — изревах аз и те се проснаха отново на пода.

Докато се гърчеха в краката ми, обмислих чутото. Твореца на Сияйните кули е демон, който се радва на всеобщо уважение. Един от първите изгнаници, тъкмо той открил прохода към плоскостта на Земята, а по-късно, по време на династията Шан^[3], предвождал нашата армия и организирал както военни походи, така и търговски контакти със Земята.

По онова време демоните живеели в Китай и тъкмо този период стои в основата на безброй китайски легенди и предания. Естествено, тогава намесата в земните дела се е смятала за нещо нормално, а и демоните все още са се нуждаели от солидни количества ци за застрояването на Кон Ши Дзи.

Нима демон от такъв ранг би се занимавал с недорасли демони?

По време на тържествения обяд на Сборището ми бяха разказали, че Твореца се оттеглил и живеел като отшелник в една територия на Демонското царство, която създал по свой вкус. Малцината, допускани там, разправяха, че било красиво като в Първородната земя на демоните.

— Вие, мънички фъшкии, сигурни ли сте, че беше точно Твореца на Сияйните кули? — повторих аз.

— Да! — подскочи Уон Пан. — Сигурни като фъшкии, господарю!

Ба Уа беше по-предпазлив.

— Наистина приличаше на него, господарю. Но все пак, демоните могат да възприемат различен облик, нали?

Кимнах, обмисляйки следващия си въпрос.

— И значи, този демон ви даде шенове като предплата за вашите услуги. Пазите ли още някоя от тези монети?

Уон Пан проплака отчаяно. Ба Уа поклати тъжно глава.

— Моята я профуках, господарю. Животът непрестанно поскъпва.

— Вярно е. Пък и от тогава изминаха много месеци. Прекалено е да искам подобно нещо от вас — довърших и Уон Пан престана да хленчи. — Но все пак бих желал да погледна една от тези монети. Ако можете да си ги върнете, донесете ми ги.

И двамата занимаха енергично.

— Но — добавих с вдигнат пръст — не бих искал да ми поднасяте друга монета, с твърдението, че това е търсената от мен. Не бива да има и капчица съмнение.

— Разбрано, шефе! — увериха ме те.

— Освен това, този разговор и задачата, която ви поставих, си остават между нас. Ако се справите успешно, може и да ви възнаградя.

На лицето на Ба Уа се появи нещо като усмивка.

— За тези нещастни гадини е радост да ти служат, пресветли господарю! Отиваме да търсим монетите.

— И ще си държим езиците зад зъбите — обеща Уон Пан.

— Хубаво.

Отпратих ги. Ли Пао ме погледна.

— Какво всъщност представляват тези шенове?

Махнах с ръка, за да го освободя от облика на демон. Не му отиваше.

— Шен-монетата е… Помниш ли какво ти разказвах за първите демони изгнаници, които се опитвали да възстановят както собствените си резерви от ци, така и естествената ци на новия свят?

— Разбира се.

— Е, в онези времена шеновете се оказали особено полезни. Приличат на обикновени китайски монети — кръгли, с дупка в средата, но за разлика от тях всяка шен-монета носи определен заряд от ци. Понякога той е частица от заряда на създателя й, друг път е получен от допълнителен източник. Но по-важното е, че зарядът от ци може да бъде извличан и ползван според нуждите.

— За добро или лошо — кимна с разбиране Ли Пао. — Значи ако ти попадне някоя от монетите, с които е било заплатено на малките демони, ще бъдеш в състояние да определиш със сигурност от чии ръце идва.

— Не зная дали това ще ми помогне особено — признах аз. — Но все пак, трудно ми е да повярвам, че Твореца на Сияйните кули би прибягнал до услугите на подобни жалки същества.

— Кой всъщност е Твореца на Сияйните кули? — попита ме Ли Пао.

Обясних му и тъкмо завършвах разказа си, когато се появи Вис Ужасния език. Отново бе издокарана като красива и страховита фехтовачка. Не зная защо, но ме споходи желанието по-често да се показва в този вид.

— Здравейте, приятели — поздрави ни тя. — Как е Девор?

Едва сега забеляза костюма ми и се намръщи изненадано.

— Ей, кого ще погребваме? Или мъртвецът още е сред живите?

— Никого, поне засега — уверих я аз. — Имах кратка среща с недораслите демони и исках да им направя впечатление. Трябваше да уточним една дреболия.

— И?

— Те казаха, че демонът, който им платил с шенове, за да убият Оли и да стоварят вината върху Тувон, бил Твореца на Сияйните кули.

— Не! Не мога да повярвам, че старият боец е в състояние да се занимава с долнопробни интриги.

— Значи и двамата сме на едно мнение — уточних аз. — По-вероятно е някой друг да се е представил за него. Изглежда не е никак трудно да излъжеш тези тъпаци.

— Възможно — кимна замислено Вис. — Но от друга страна не е толкова лесно да се подправи тялото от светлинни нишки, което Твореца си е създал още през епохата на династията Цин^[4]. Освен ако не са видели някоя илюзия.

— Виж, тази идея ми убягна — признах аз.

— Проблемът е в липсата на твърдо вещество. На времето се заинтересувах от този въпрос заради полуефирното телосложение на Тувон. Оказа се, че е много трудно за едно твърдо тяло да приеме ефирна форма и обратното.

Вдигнах учудено вежди.

— Никога не съм се сблъсквал с подобен проблем.

— Рен, скъпи мой ученико, не зная дали си даваш сметка колко си талантлив. Ти приличаш по-скоро на демоните от първите години на Изгнанието и със сигурност си най-могъщият от всички, родени през последните петстотин години. Инак защо според теб сънародниците ти се отнасят с такова уважение към своя прочут Богоубиец?

— Не бях мислил по този въпрос — признах аз.

Вис надари Ли Пао с приятелска усмивка. Готов съм да се закълна, че старецът се изчерви като срамежлив пубертет.

— Нашият Кай Рен — обясни му тя — е истинска, неподражаема артистична личност. Жалко, че не е бил роден по времето на великите войни. Забележителните му умения в бойните изкуства се пропиляват на вятъра.

Припомних си колко лесно ми беше да призова на помощ способностите си да унищожавам в онази вечер, когато узнах за смъртта на Оли и когато ме бе завладял неистов гняв. Странно, че по-късно не се бях сетил за това.

— Попита ме за Девор — реших да сменя темата.

— Да, как е малкият мошеник?

— Почти се е отърсил от всички странични ефекти, свързани с прекомерната употреба на имбуйе. Скоро ще бъде в състояние да отговаря на въпросите ни.

— Добре. — Тя отново огледа дрехите ми. — Така ли ще му се явиш.

— Защо не?

— Може би ще е по-добре, ако и аз се издокарам в нещо по-страховито?

Бузите й вече потъмняваха и лицето й придобиваше тухлен цвят.

— Не! — извиках аз.

Тя ме погледна учудено.

— Какво не?

— Исках да кажа — побързах да вметна, — че и така си добре. В смисъл, че бихме могли да разиграем сцената с добрия и лошия демон.

— Номерът не е ли малко изтъркан?

— Класиката никога не остарява.

— А твоят приятел?

— Ще го нагласим така, че да вижда всичко, но да остава незабележим. — Обърнах се към Ли Пао. — Искам да следиш реакциите на Девор и да ме информираш, ако доловиш и най-малкия фалш.

— Нещо като детектор на лъжата? — попита той.

— О, ние разполагаме със заклинания, които могат да изтръгнат от него цялата истина — обясних небрежно аз. — Но те са доста болезнени, а и старият Девор е достатъчно опитен, за да ни надиграе. Предполагам, че твоята преценка ще е далеч по-полезна.

— Съгласен съм, господарю Кай — кимна той. — Кажи ми къде да застана и по какъв начин да ти сигнализирам.

Обясних му, сетне всички се преместихме в стаята с алените стъкла и позлатения под. Наредих на слугите да донесат кресла с копринени покривала за мен и Вис. Девор щеше да стои прав.

Вдигнах перлената купа и го изхвърлих на пода. Той тупна на плочите и веднага започна да се уголемява, докато достигна предишните си размери.

— Стани! — наредих му аз.

Девор се подчини с неохота. Изглеждаше съвсем жалък, гол и мокър. Някогашната му изящна демонска осанка бе пострадала силно, вследствие от постоянната и прекомерна употреба на имбуйе. Златистите му криле бяха покрити със ситен кафяв мъх, заради който приличаха на ръждясало желязо. Дори рогата му изглеждаха изтънели и покрити с шупли.

— Девор, ти се подигра с моето гостоприемство — произнесох аз, за да му покажа още в началото на нашия разговор, че не съм трогнат ни най-малко от жалкия му вид.

Той ме погледна с безизразните си очи, но не отговори.

— Защо помогна на онези човешки магьосници да влязат в моята бутилка?

— Имбуйе — произнесе прегракнало той. — Повече, отколкото съм виждал за сто години.

— Заради тази гадост! — подскочих аз и плюх ядно на пода, а плюнката ми се превърна в разбесняло се огънче, което остави траен отпечатък върху една от пентаграмите.

— Девор — намеси се Вис, — по какъв начин се свързаха с теб магьосниците?

— Не знам — отвърна той и повдигна рамене.

Изръмжах. Вис побърза да продължи разпита вместо мен.

— Достатъчно, Девор. Господарят Демон има пълното право да те убие.

— Ами да го направи! — прошепна злобно той. — Боли ме главата.

— Мога да те оставя жив, но тогава ще те боли не само главата — произнесох аз с нескрита заплаха.

— Девор, очакваме да чуем обяснението ти — добави Вис.

— Ами те ме призоваха…

— През Вратата ли? — попита Вис.

— През една нова, в Атланта. Никога не съм я виждал. Има много странен вкус.

— Вкус? — повтори Вис.

— Аура. На магия. Не е като нашите.

— Чия е тогава?

— Може би човешка? — той повдигна рамене. — Не съм се задълбочавал. Бях малко ядосан. Тъкмо щях да спечеля цяла купчинка шенове от Нощна булка. За първи път от много време насам.

— Карай с подробности — подканих го аз.

Той ме погледна изпод вежди. Не криеше страха си.

— Може пък да е била божествена магия? — подметна неочаквано. — От доста време не съм вкусвал Божествена врата, макар някои от боговете да прескачат до нашия свят, за да поиграят.

Това беше ново за мен. Но защо ли въобще бях изненадан?

— Ти ли играеш с тях? — попитах.

— Ами да.

— Какви са залозите?

— Шенове, имбуйе — той отново повдигна рамене. — Имбуйето идва направо от Първородния свят. Тук по-трудно се получава.

Помъчих се да си припомня възрастта на Девор. Хрумна ми, че може да е бил един от първите Изгнаници, което означаваше над шест хиляди години и безброй героични битки. Какъв жалък край — да се превърне в комарджия и пияница и дори да се надлъгва на комар с изконните врагове на демоничния народ. Почти го съжалих. Почти.

— Да си споменавал за моите кучета пред някой от боговете, с които си играл?

— Може и да съм. — Той прехапа устни в болезнен опит да си спомни и между зъбите му се процеди капчица кръв. — Мисля, че да. Дори няколко пъти. Проучвах пазара, в случай че решиш да се разделиш с тях.

Вис му хвърли една копринена кърпичка, за да си избърше кръвта.

— Кажи ни имената на боговете, с които си играл, Девор.

— Ами ако не ги зная? — тросна се той. — Уф, страшно ме цепи кратуната.

— Опитай се да си припомниш, инак ще те заболи още повече.

Девор отново ме погледна уплашено и видимо потрепери. Той замълча и тъкмо когато смятах да го поразбудя с някое черепно земетресение, произнесе дрезгаво:

— Каупетис.

— Много добре — кимна Вис и ме погледна.

В главата ми отекна гласът на Ли Пао:

— Получих образ.

Кимнах.

— Продължавай.

— Абестайне.

— Нататък — подкани го Вис, след като изчака повторното ми кимване.

Последва цял куп имена: Тикахайре, Уеноби, Звичи, Монтрокрикс, Хаяти, Тет-Бибо, Моксабанши, Скайуомиш. След всяко от имената Ли Пао ме информираше дали е било придружено от съответното изображение, в потвърждение, че Девор казва истината.

Накрая потокът секна, но при последните няколко прозвища Ли Пао не получи образи. Дали причината беше в опита на Девор да ни излъже, или просто съзнанието му беше изтощено от продължителната употреба на имбуйе — за нас оставаше загадка. За всеки случай го поразбудих с няколко камшични удара по голите рамене.

— Струва ми се — намеси се Вис, когато и след третото име не получихме образ, — че трябва да го оставим да си почине. Дай му време да си възвърне силите.

— Не искаш ли да го възнаградя за усилията? — предложих мрачно, но все пак склоних. Бях изморен от разпита и отвратен, задето се наложи да прибягвам до мъчения. Все пак разполагахме с доста имена.

С едно махване на ръката отново превърнах Девор в дребосък. Върнах го в перлената купа и поставих един слуга да го пази, за да не се удави. Освен това наредих да му донесат храна и вода. Време беше да помислим за възстановяване на силите му.

След това поканих Вис в моята любима гостна. Докато вървяхме по коридора, отбелязах:

— Не очаквах, че ще са толкова много.

— Да, аз също. Но като се има предвид броят на боговете, които обитават Първородния свят, дузина или повече не са чак толкова много.

— Разбирам за какво намекваш. Чудя се дали истинското име на По Шиан не е било сред онези, които изброи Девор. От друга страна, забеляза ли, че не спомена Рабла-ю.

— Да, и това ме обезпокои. Изглежда враговете ни са повече, отколкото мислехме.

Ли Пао вече ни очакваше в гостната. Извиках на слугите да донесат крушово вино и да подготвят богата трапеза. Доста време бе изминало от закуската и буквално умирах от глад.