Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Demon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Поредица „Избрана световна фантастика“, №74

ИК „Бард“, 2000

ISBN 954-585-104-Х


7.

Върнаха се след няколко часа с израженията на хора, решили успешно сериозен проблем. Тувон дори се подхилкваше.

— О, ще ти хареса това, което сме ти намислили, Богоубиецо — обеща ми той и за първи път си дадох сметка, че ми завижда за прозвището. — Пращаме те на почивка.

Вис му изсъска да мълчи. След това махна на великаните.

— Отнесете затворника в моята алхимическа лаборатория. И внимавайте да не се освободи, инак ще направя от кожите ви ръкавици!

Великаните ме понесоха през кривите коридори, а Вис вървеше отзад.

— Създаде ни доста проблеми, Кай Рен — заговори тя. — Не можем да те убием, нито да те държим прекалено дълго затворен. А и обещанието да пазиш тайна…

Тя млъкна, зърнала подигравателните пламъчета в очите ми.

— Лично аз бих ти повярвала, защото знам, че си демон на честта, но моите съюзници възроптаха.

— Клетва, дадена под заплаха, и нищо повече — промърмори По Шиан. — Не ми звучи никак обещаващо.

— Решението ни не е идеално — продължи Вис, — но ще свърши работа. Почти се равнява на твоето предложение да пазиш мълчание сто години.

Тувон я прекъсна с маниакален смях:

— Господарю Демон, какво ще кажеш да те превърнем в човек?

Можех да кажа, че идеята никак не ми се нрави, но не бях в състояние да предприема нищо. Лесно можех да придобия облика на човек, но отвътре щях да си остана демон.

— Синко, не е справедливо да се надсмиваш над падналия враг, дори и той да е излязъл глупак — укори го Вис. — Както казах по-рано, все още се надявам Кай Рен да ни стане съюзник. Ще бъде безценен, когато удари часът за решителния бой.

Намирахме се в ниско, приземно помещение, озарено от изкуствена светлина. Край стените имаше рафтове с прашни шишета, от които се разнасяха причудливи миризми.

Вис се наведе и подуши парата, която се виеше над голямото чугунено гърне. Заприлича ми на най-обикновена домакиня, която проверява дали се е сготвило яденето. По Шиан спря при колба, поставена върху запален спиртник. Тувон се подпря на касата на вратата и взе да се оглежда с доволен вид.

— Всичко е почти готово — обяви Вис. — Тувон, престани да се хилиш като чакал и донеси ковчежето със сребърния обков.

— Слушам, мамо — отвърна той, вероятно припомнил си колко опасна може да е Вис, ако се разгневи.

Все още не можех да си обясня как съм бил толкова заслепен, че да не забележа с какви хора се обкръжавам? Дали наистина съм станал жертва на чувствата си, както бе подметнала Вис? Не знаех отговора и това ме караше да се чувствам още по-безпомощен.

След като изпрати великаните да бдят пред вратата, Вис отвори ковчежето и започна да подрежда съдържанието му върху един празен рафт. Това, което видях, накара сърцето ми да затупти, сякаш бях подплашен заек.

Шишета, купички, стъкленици, буркани и дори един чайник: всичките изящно изработени, всяко едно — истински шедьовър на изкуството и до последния екземпляр дело на моите ръце. Познавах ги всичките: тук беше бутилката на Девор, купата, която бях изработил за годежа на Въжеиграча, зърнах и една бутилка, за която смятах, че все още е изложена в Музея на модерното изкуство във Вашингтон.

— Твърдят, че произведенията на Кай Рен — произнесе подигравателно По Шиан — носели късмет и здраве на притежателя им. Чудно ли е тогава защо толкова успешно осъществяваме плановете си?

Вис погали нежно една елегантно издължена ваза в розов цвят. Смятах, че се намира в частна колекция във Франция, но информацията ми беше доста стара — отпреди петдесет години.

— Кай Рен — произнесе тя, — близо цял век събирам тази колекция. Готова съм да се обзаложа, че е най-голямата по рода си, ако не броим твоята, разбира се.

— Поласкан съм, госпожо — отвърнах аз.

Тя не обърна внимание на думите ми.

— Все красиви вещи, но всичките — още един пример за твоята глупост. Веднъж спомена, че във всяка творба оставяш частица от своята ци. Не онази ци, която сме се научили да добиваме и съхраняваме от обкръжаващия ни свят, но твоята лична, особена ци.

По Шиан разпредели съдържанието на колбата в две епруветки и провери температурата им, като ги опря в ръката си.

— Това тук пред нас — той махна с ръка към колекцията — е нещо като малка изложба на образци от твоята ци. Когато приключим с малкия експеримент, който сме ти подготвили, ще бъдеш лишен напълно от всичките си резерви на ци.

— Освен от едно минимално количество — добави Вис, — достатъчно, за да поддържаш човешката си форма.

— Във всичко останало ще бъдеш най-обикновен човек — довърши По Шиан.

— Малко смешен на вид — подметна злорадо Тувон. — Но само ако приемеш доброволно предложението ни.

— Защото, Рен, ако се съпротивляваш — продължи с обясненията Вис, — ще принудим тялото ти да ни се подчини. Тувон има някои не особено приятни идеи за това как да го сторим.

— Но защо трябва да ме превръщате в човек?

— Когато се разбере, че си изчезнал, тези, които те потърсят, ще търсят демон, а не човек — обясни спокойно По Шиан. — И тъй като никой от нас няма да те държи затворен против волята ти, можем да издържим всякакви разпити.

— Ще се погрижим — усмихна се Вис — да си добре на Земята. И да нямаш никаква възможност за контакт с когото и да било от нашия свят.

— Вече взех мерки за това — добави през смях Тувон. — Хрумна ми, че ще бъде най-добре, ако те настаним в лудница. — Той потърка доволно ръце. — Можеш да им разправяш каквото си искаш, но никой няма да ти повярва. Е, ще се захващаме ли за работа? Искаш ли да си избереш човешкия облик, или да го направя аз? Чудех се кое ще ти достави по-голямо удоволствие — заешка уста или дюстабан?

Може би само се хвалеше, но не биваше да рискувам. Не се съмнявах обаче, че Вис и По Шиан са в състояние да изпълнят замисленото.

— Сам ще си избера — произнесох с усилие.

— И без номера — предупреди ме Вис. Тя размаха заканително дълъг, зловещ на вид меч. — Това тук е твоят душегубец. Не бих желала да го използвам срещу теб, но ако ме принудиш, ще го направя. Всъщност, бих могла само да те раня, но и това е доста мъчително.

— Без номера — кимнах аз.

Въпреки това тримата не бяха склонни да поемат каквито и да било рискове. Ето защо само снижиха леко нивото на парализата — точно толкова, колкото да канализирам част от своята ци в моделирането на човешкото си тяло. За всеки случай Вис опря острието на меча в гърлото ми и го държа там през цялото време.

Когато най-сетне възприех човешкия облик, с който се бях показал на Ли Пао, отново ме скова пълна парализа. По Шиан изтегли течността от епруветките в спринцовка и ми я инжектира в ръката. Почувствах замайване, последвано от гадене и дезориентация. През мъглата на нарушените си възприятия успях да видя, че правят неща, които макар и със затруднение можех да си обясня. Усетих, че силите ми се топят.

Постепенно ме обгърна мрак и аз изпитах облекчение, задето се бях отървал от унизителното си положение.

 

 

Първото, което долових, бе неприятна и дразнеща миризма на дезинфектант. След нея дойде усещането, че не съм в състояние да помръдна. Лежах по гръб, здраво завързан за леглото. След известно време се сетих, че трябва да отворя очи.

Малката квадратна стая, в която се бях озовал, беше боядисана в бяло. Завъртях очи, колкото да установя, че леглото, за което съм завързан, също е бяло. Бях съвсем сам, но на гърдите ми имаше прикрепени електроди, а някъде отстрани долиташе равномерното писукане на монитор.

Трябваше да запазя спокойствие. Без съмнение, намирах се в болница, така, както ми бе обещал Тувон, и персоналът вероятно бе предупреден, че трябва да получавам успокояващи всеки път, когато започна да буйствам.

Спомних си, че бях чел за подобна ситуация в една книга. Враговете на главния герой го бяха натикали в частен санаториум за душевноболни, където да бъде държан постоянно под влиянието на приспивателни и наркотици. Героят обаче притежаваше свръхестествени сили и с тяхна помощ съумя да се измъкне. За съжаление аз не бях в толкова добро състояние.

След като повъзстанових силите си, опитах се да възвърна част от ефирността на предишното си тяло. Без успех. След това се помъчих да материализирам огненото заклинание, да предизвикам гръмотевица, да се превърна в камък или дори да променя съвсем леко формата си. Нищо. Накрая изгубих търпение, напънах мускули и взех да стена като ранено животно. Напълно безсмислено, освен че в края на краищата насочих към себе си вниманието на персонала. Въпреки протестите ми поставиха нова инжекция и не след дълго потънах в сън.

Държаха ме вързан около седмица. Не ми позволяваха да изляза от стаята. Наричаха ме Харви — на картона, закачен на леглото, бе изписано пълното ми име — Харви Уон.

Отчаянието беше постоянният ми спътник. Безпокоях се за онова, което става в Кон Ши Дзи. Защо Вис търсеше съюз с боговете? Какво щеше да спечели от това? Достъп до Първородния свят? И да е така, не можеше ли да го постигне сама?

Понякога отчаянието се разсейваше за малко и тогава изпитвах омраза. Така или иначе, нямаше периоди на облекчение. Бях безпомощен, затворник на едно слабо човешко тяло, пациент, подложен на унизителни и затъпяващи ума лечебни процедури.

В деня, когато зърнах някакъв старец да чука по прозореца ми, осъзнах, че започвам да полудявам.

Свечеряваше се. От няколко дни бях престанал да обръщам внимание на прозореца, не само защото стаята ми се намираше на дванайсетия етаж и нямаше никакъв начин да изляза през него, а и заради скучната, безизразна гледка на грамадния асфалтов паркинг долу.

С други думи, погледът ми рядко се спираше върху него. Отначало дори не обърнах внимание на почукването, сметнах, че е предизвикано от едрите дъждовни капки. Едва когато долових в ритъма им мотиви от позната мелодия, вдигнах глава.

Зад стъклото се рееше измършавял старец. Чертите на лицето му бяха разкривени от водните ручейчета, които се стичаха по прозореца, но все пак можах да различа зейналата му усмивка. Бялата лента на зъбите му се превърна в епицентър, около който постепенно разпознах брадата, веждите и накрая чертите на Ли Пао!

Облещих се, неспособен да реша дали това е действителност, или рожба на превъзбуденото ми въображение!

— Ли Пао! — извиках аз. — Здравей!

Той ми даде знак да запазя тишина. Подчиних се и почукването се възобнови. Този път забелязах, че проверява стъклото. Развълнуван, си погледнах часовника. Оставаха двайсетина минути до следващата редовна проверка на охраната — наминаваха на около половин час, стига да не вдигах много шум.

Все още смятах, че полудявам, но лудостта ми изглеждаше далеч по-интересна и забавна от това, което се бе случвало с мен през последната седмица. От всекидневните си разходки до тоалетната знаех, че повечето от пациентите в съседните стаи прекарваха времето си в безцелно зяпане от прозореца. Сега и аз се заех да го правя, но не толкова от пасивно любопитство, колкото да скрия ставащото отвън от прозорчето на вратата.

Сега Ли Пао държеше нещо, което сияеше с бледа червеникава светлина. Малка, портативна горелка, достатъчно гореща, за да пререже стъклото и телената мрежа. Никой не си бе направил труда да поставя аларма на подобна височина. Той изряза едно голямо парче и внимателно го избута навътре.

— След колко време ще намине сестрата? — бяха първите му думи.

Погледнах си часовника.

— Петнайсет минути, може би десет, а може и двайсет и пет.

— Значи ще успеем да се справим, ако ми помагаш. Вземи горелката и разшири отвора — колкото да можеш да се промушиш. А аз ще се захвана с решетките.

Така и направих без повече умуване. Измина известно време, преди да забележа, че старецът не беше увиснал на въже от покрива. Той летеше!

Странно, но първата ми реакция бе на завист. Прогоних я. Дрехите му бяха подгизнали. Целият трепереше, макар да бе избрал водоустойчиво яке и панталон. Тъничките му ръце не можеха да се справят с дебелите, ръждясали решетки.

— Как ме откри?

— По-късно ще ти кажа — изстена той. — Я виж, ще можеш ли да се промушиш през дупката?

— Мисля, че да.

Подадох му горелката и тъкмо се покатерих на перваза, когато ми мина друга мисъл. Аз не можех да летя, не и с това тяло. А дванайсет етажа са убийствена височина.

— Как ще се измъкна оттук?

Ли Пао прибра горелката в един от джобовете си.

— Аз ще те нося — отвърна той. — Едва ли мога да летя с теб на гърба, но поне ще осъществим нещо като контролирано падане.

Никога не съм изпитвал недостиг от кураж. Дори при убийството на Чахолдрудан, което се дължеше до голяма степен на късмет, не бях почувствал и капчица страх. Не ме плашеха и срещите с моите врагове. Но сега, когато трябваше да поверя живота си в ръцете на този немощен старец, усетих как страхът се прокрадва в душата ми.

Ли Пао разпери ръце.

— Побързай. Ако някой ни види, ще повика охраната. Твоите врагове няма да са толкова милостиви следващия път.

Седнах на перваза и провесих крака към мократа бездна под мен. Чак сега забелязах, че съм се порязал и от раната тече кръв. Ли Пао се притисна към стената и ме подхвана под мишниците.

— Потегляме — обяви прегракнало той. Усетих, че се отблъсква с крака от стената, и после и двамата полетяхме надолу.

Наложи се да призова на помощ цялата си суета, за да не закрещя от ужас, но накрая изпитах гордост, задето си позволих само едва чуто, уплашено хленчене. Отпърво земята се понесе стремително насреща ни, но не след дълго почувствах, че падането се забавя. Усещането не беше като от разтварящ се купол на парашут, а сякаш ни подхвана гореща възходяща вълна. Натискът й ни забави дотолкова, че се стоварихме на земята с поносима, а не с фатална сила.

Ли Пао издаде писклив звук, който изразяваше едновременно болка, смях и облекчение. Той се надигна и посочи паркирания наблизо микробус.

— Там ни чака моята внучка — той направи няколко крачки, но се строполи. — Ох, глезенът ми!

Успях да го вдигна на ръце, за моя изненада не беше никак тежък, и го понесох към отворената странична врата на микробуса. В мига, когато го положих вътре, двигателят изрева. Ли Пао ми махна с ръка да го преместя на предната седалка и да го завържа с колана. Една тънка, елегантна ръка ни хвърли два сухи пешкира.

— Дядо, изсуши се. А вие се скрийте отзад и не се показвайте.

Гласът бе млад, женски, решителен. Нямаше смисъл да споря — тя очевидно знаеше какво прави.

Няколко мили се движехме по черен път, през това време стоях сврян под купчина чували в ъгъла на микробуса. После спряхме и от кабината долетя приглушеният глас на девойката:

— О, да, благодаря ви. — Изглежда отвръщаше на нечий въпрос.

Страничната врата се отвори. Долових отблясък на фенерче и затаих дъх, без да зная дали съм успял да се скрия достатъчно добре. Очакването ставаше все по-продължително и нетърпимо. Девойката произнесе още нещо, което не можах да различа, тъй като почти бях оглушал от ударите на сърцето си, после микробусът потегли и бързо набра скорост. Останах на място, но скоро чух, че Ли Пао ме вика да изляза.

— Отиваме в един хотел — обясни той. — Утре се връщаме в Сан Франциско.

— Къде сме сега?

— В околностите на Нешвил, Тенеси. Иначе казано, в сърцето на нищото. Предпочитам да те скрия в някой голям град.

— Как ме откри?

— С помощта на кристалната купа — отвърна самодоволно Ли Пао. — Не можах да се свържа с теб, нито да вляза в бутилката и опитах чрез гадаене. Бързо му хванах цаката.

— Благодаря ти. Ще бъда вечно твой длъжник. И на дамата също.

— Това е внучката ми, Ли. Галено й викам Сливка — в гласа на Ли Пао се долавяше нескрита гордост. — Единственият член на нашето семейство, който не вярваше, че съм изкуфял напълно.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господарю Демон — кимна Сливка. Тя се извърна и за миг зърнах красиво изваяния профил на лицето й на фона на предното стъкло. Сетне отново насочи вниманието си към пътя. — Дядо много ми е разказвал за вас.

— И на мен за вас, но по-малко — отвърнах. — Наблизо ли живеете?

— Да, когато съм в Щатите. Но напоследък пътувам доста. Току-що се връщам от продължително пътуване до Хонконг и Нова Зеландия.

— Внучката ми е специалист по фен шуй. Много я търсят.

Кимнах с уважение. Фен шуй малко прилича на изкуството, с помощта на което демоните извличат ци от обкръжаващата ги среда. Зачудих се дали Сливка не е родена магьосница.

До хотела пътувахме около час. Сливка паркира микробуса пред бунгало с номер 1–1, което изглеждаше доста благоприятна комбинация.

— Господарю Демон — рече ми тя, — когато дам знак, че наоколо е чисто, искам да влезете вътре колкото се може по-бързо. Не сте облечен за прием, а и сега не е моментът да привличате нежелано внимание. По-добре никой да не ви види.

— Съгласен, госпожице — отвърнах. Без съмнение дрипавата болнична пижама не бе най-подходящата дреха за поява в обществото.

— Дядо, гледай да не натоварваш глезена. Веднага се връщам да ти помогна.

— Разбрано, Сливке.

Стори ми се, че го чух да въздиша.

Успях да се прехвърля незабелязано в стаята. Едва там за първи път сполучих да разгледам подробно моята спасителка — красива млада китайка, с късо подстригана черна коса, черна блуза и впити джинси, с големи дупки над коленете. Освен това носеше дънков елек и множество разноцветни гердани.

Интересно, как ли я възприемаха нейните клиенти. Надявах се, че не са големи привърженици на официалното облекло.

— Двамата с дядо предположихме, че няма да разполагате с кой знае какъв багаж — заобяснява тя. — Затова си позволих да ви купя някои неща — само най-необходимото. Дано дрехите да ви станат.

— Благодаря — кимнах аз.

Панталоните се оказаха малко широки, но бях виждал и по-тежки случаи. За щастие разполагах с колан, който да ги задържа на мястото им. Имаше няколко ризи, избрах тази в червено. Обувките бяха леки платнени гуменки. Докато ги завързвах, дадох си сметка колко много съм задължен на тези хора.

Изправих се и Сливка ме огледа с критичен поглед.

— Не е лошо — заключи тя. — Обичате ли пица?

Нещо ме прободе отляво — споменът за смъртта на Оли.

— Ще се обадя на доставки. Каква предпочитате?

— С кренвирши — отвърнах, твърдо решен да не се поддавам на мъката.

Ли Пао каза, че искал да има гъби, и Сливка предаде поръчката.

Когато приключихме с яденето, облегнах се назад и реших, че е време да помисля за някои неща.

— Има ли опасност да проследят микробуса?

Сливка поклати глава.

— Зацапах номерата, преди да тръгнем. Колата е под наем, взех я от един гараж до летището.

— Осигурили сме три билета за един от ранните полети утре сутринта — добави Ли Пао. — Надявам се никой да не ни потърси на летището.

О, защо не разполагах поне с малка част от предишните си способности? Няколко бързи щрихи с пръст във въздуха и щяхме да сменим облика си до неузнаваемост. Но сега нямах нищо, освен помощта на тези хора.

И тогава си спомних. Всъщност не бях лишен напълно от възможности.

— Притежавам няколко банкови сметки в Сан Франциско — заявих аз.

— Помниш ли номерата?

— Да.

— Трябва да ги изтеглиш незабавно. Преди враговете ти да са узнали за бягството и да се досетят, че ще ти трябват пари.

— Така и ще направя. Жалко, че ви е видял портиерът на болницата. Двама китайци се помнят лесно, особено ако трети е избягал.

— Така е — съгласи се момичето. — Но нямаше как иначе да ви измъкнем. Трябваше да поемем този риск. Дядо използва почти всичките си резерви от сила, за да ви спаси.

— Зная — кимнах мрачно. — За което съм му безкрайно благодарен.

— Може и да не ни потърсят на летището — успокои ме тя. — Разполагат само с описанието на портиера и зацапания номер на микробуса. Утре ще бъдем далеч.

— Аз пък ще си възстановя силите и ще мога да направя няколко заклинания на летището — обеща старецът. — Така че никой да не прояви интерес към нас.

Кимнах.

— Боя се, че дори когато стигнем Сан Франциско, ще се нуждая от вашата помощ. Ако парадният вход на бутилката е затворен, както твърди Ли Пао, ще се наложи да влезем през задния. Лошото е — добавих, — че ме лишиха от магьосническите ми способности.

Ли Пао ми намигна ободряващо.

— Затова пък моите са по-цветущи от всякога. Изглежда се дължи на твоето „лечение“, господарю Демон. Не се безпокой, ще се справим.

Същата нощ спах в една стая с Ли Пао, а Сливка се настани в съседната. Не можах да заспя и лежах, втренчил поглед в тавана и заслушан в равномерното похъркване на стареца. Имаше толкова много неща, които вече не бях в състояние да контролирам. От хиляда години насам не бях се чувствал толкова безпомощен — вероятно последният път е било, когато Вис ме е въвеждала в изкуството на бой с мечове.

Неусетно мислите ми се насочиха към нея. Защо ме беше предала? Вярвах, че сме приятели, дори нещо повече. Дали амбицията й бе толкова голяма, че засенчваше всичко останало? Припомних си, макар и с неохота, предупрежденията, отправени от Седмопръстия. Защо не го бях послушал?

И кой беше По Шиан?

Най-сетне се унесох в неспокойна дрямка. Сънувах нещо, изпълнено с налудничави цветове, тревоги и опасения.

 

 

На следващата сутрин, въпреки опасенията ми, потеглихме за Нешвил напълно според разписанието. Вечерта ме завари настанен в стаята за гости на Сливка — би било твърде опасно да се установя при Ли Пао. Вярно, че старецът възнамеряваше да си наеме ново жилище още на следващия ден.

Сливка ме откара до няколко банки. Изтеглих докрай всичките си спестявания и вече разполагах със солидна сума за текущи разходи.

Веднага след като станах платежоспособен, побързах да възстановя средствата, които Ли Пао и Сливка бяха вложили в моето освобождаване. Следващата стъпка бе да си набавя достатъчно разнообразен гардероб от дрехи, който Сливка оцени усмихнато като твърде консервативен. Кой знае защо се почувствах леко обиден. Искаше ми се да й покажа моите наметала от брокат и коприна, да й завъртя ума с шапката си, отрупана с пера, и с високите кожени ботуши. Не ми даваше мира мисълта, че ме смята за закостенял дръвник.

Откъде се бяха взели тези чувства? Дали защото Вис и По Шиан ме бяха превърнали в истински човек? Доскоро смятах, че съм само един демон, лишен от своята сила, но изглежда промяната бе далеч по-значителна. Още една причина да изпитвам безпокойство, заради което един замислен и угрижен Кай Рен се появи в малката кухня на Сливка.

Тя седеше до лакираната дървена масичка и сортираше голяма купчина с писма. Повечето отиваха в кошчето за боклук, разположено непосредствено до масичката, единични бройки се отделяха встрани за повторно прочитане.

— Здравей, Кай Рен — посрещна ме тя и вдигна глава от купчината. Бях я помолил да не ме нарича „господарю Демон“. — Направила съм кафе, но ако искаш чай, сипи си от чайника на печката.

— Предпочитам кафе — отвърнах и си налях една чаша.

— Искаш ли да ти изгладя риза?

— Не, няма нужда.

Седнах срещу нея, отпих от кафето и се помъчих да прогоня поредния пристъп на чувството за пълна безполезност. След петнайсет минути станах, взех бележник и писалка от моята стая и започнах да разработвам различни планове.

Първо и най-важно: да се опитам да проникна обратно в моята бутилка. Съществуваха два главни входа: един към Кон Ши Дзи и втори — към човешката плоскост. Стига, разбира се, бутилката да бе на мястото, където я бях оставил. Ако обаче е преместена другаде, нещата значително се влошаваха. От друга страна, съществуваше и резервен вход, известен само на мен и запазен за случаи като този. Бих могъл да го отворя — с помощта на Ли Пао.

А след това? Кой знае защо не бях мислил върху по-нататъшните си действия. Сякаш с проникването в бутилката силите ми щяха да се възстановят напълно.

Продължавах да предъвквам различни методи на отмъщение, когато влезе Ли Пао.

— Дойдох веднага — произнесе малко задъхано той, след като си разменихме поздрави, — защото се появиха някакви непознати, които взеха да задават тревожни въпроси.

— Проследиха ли те дотук? — попита Сливка.

— Не ми се вярва.

— Добре. — Тя ми се усмихна. — С помощта на техники от фен шуй направих тази къща почти невидима за нежелани гости.

— Не заради мен, надявам се.

— Не, разбира се. Бях станала доста популярна заради познанията ми в тази област и взех да ставам център на досадно внимание от страна на различни професионални групи и имитатори. На няколко пъти правиха опити да ме оберат и тъй като пътувам често, нямах никакво желание да ми гостуват, докато отсъствам.

Припомних си фасадата на къщата и привидно безличния й вид. Наистина си беше свършила добре работата. Ли Пао сякаш прочете мислите ми, защото добави:

— Както ти казах, предпочитам да те скрия в града. — Той погледна към нахвърляните върху листа бележки. — Планове за действие?

— Надрасках някои идеи, но ще си призная, че съм доста объркан. Толкова много зависи от успешното ми завръщане в бутилката.

— Питам се — промърмори Ли Пао — дали е още на мястото си?

— Аз също.

Той се порови в чантата и извади грижливо увит пакет, в който, оказа се, е скрита кристалната купа.

— Защо не опитаме да погадаем върху местоположението на бутилката? — предложи Ли Пао. — По-добре, отколкото да я търсим из целия град. Ако враговете ти са научили за бягството, най-вероятно ще сложат постове, които да те чакат край нея.

Сливка прибра писмата от масата, настани се удобно и се зае да следи с професионален интерес действията на Ли Пао, който наливаше вода и олио в купата. Когато свърши, той се вгледа в гладката повърхност.

— Ето я къщата — произнесе не след дълго. — Виждам и стаята, в която е поставена бутилката. Виждам масата… тя е празна. Сега нека говори драконът.

Той млъкна и се заслуша. Когато отново вдигна глава, лицето му бе мрачно.

— Не е там. Младежът я е продал на някакъв колекционер за солидна сума — в брой.

— Проклятие! — изпуснах си нервите и стоварих юмрук върху масата. Новината, макар и очаквана, се оказа крайно неприятна.

— В такъв случай — запита съвсем прагматично Сливка — как ще се доберем до задната врата?

— Без бутилката — обясних, докато стисках в шепи чашата с кафе, за да си стопля дланите, — ще трябва ние, по-точно дядо ти, да синхронизира своя ци-резонанс с този на задния вход. Ще му е нужно известно обучение, но веднъж хване ли му цаката, няма да е особено трудно, особено с помощта на кристалната купа.

Ли Пао ме погледна със съмнение. Побързах да изясня нещата.

— Не зная на какво точно са те учили, но истината е, че когато гадаеш, отваряш ума си към ци-резонанса на уреда, с който си служиш. Това е причината за съществуването на толкова много и различни прибори за гадаене: идзинови пръчици, кристални топки, карти таро, рунически камъни, съдове с вода…

Старецът кимна.

— Въпросът не е в материала или в уреда, а в желанието и начина. Разбираш ли?

— Може би — рече той. — Но продължавай.

— Веднага щом постигнеш споменатия резонанс и дадеш израз на желанието си, започваш да получаваш информация.

— Но защо някои предмети, като драконовата купа например, са по-подходящи за тази задача?

— Защото техният създател — поклоних се леко — е заложил някои по-особени свойства в структурата им. Би могъл да гадаеш и върху купа за хранене, пълна с дъждовна вода, но енергията ци на съда ще бъде разфокусирана и ще ти е необходимо далеч по-голямо усилие и воля, за да постигнеш искания резултат. Всеки малко по-надарен гадател би могъл да се справи с драконовата купа, а майстор като теб не само вижда изображения, но също така драконът му „говори“ — тоест дава допълнителни пояснения.

Сливка кимаше, сякаш разбираше за какво става въпрос. Нищо чудно, имайки предвид характера и особеностите на нейната професия.

— Значи тази твоя врата — намеси се тя — е нагласена да се отваря от някой, който е в резонанс с дължината на вълната на нейната ци.

— Точно така — кимнах доволно. — И тъй като смятах, че само аз ще я използвам, естествено, аз съм единственият, който знае тази дължина.

— Не си ли я разкривал на Вис и нейния син? — попита Ли Пао.

— Не. Дори Оли не я знаеше. Пък и да му я бях казал, той беше музикант, а не магьосник. Едва ли щеше да знае как да я използва.

Настъпи продължително мълчание. Ли Пао имаше изморен вид, сигурно заради няколкото часа полет. Нямах търпение да се върна в бутилката, но знаех, че първо трябва да си почине. В противен случай опитът ни със сигурност щеше да завърши с неуспех.

— Най-подходящият момент за установяване на връзка — продължих да разсъждавам на глас — ще бъде много рано сутринта, когато часът на Тигъра преминава в часа на Заека[1].

— Чудесно — кимна Ли Пао и на лицето му се изписа облекчение. — Дотогава ще поспя.

— За колко да наглася часовника? — попита ме Сливка.

— За пет часа. Или малко преди това.

Тя сбърчи нос, за да покаже какво мисли за ранното ставане, но не каза нищо. Поговорихме още малко, сетне се разотидохме. През тази нощ спах без сънища.

Събудих се по средата на часа на Тигъра, избръснах се, от което се почувствах поободрен, и облякох памучен халат със сини цветя на бял фон, който бях купил предния ден. Когато влязох в кухнята, там вече ме очакваха Ли Пао и Сливка. Из въздуха се носеше примамливият аромат на зелен чай. Седнах до Ли Пао и започнах да му описвам душевното състояние, което първо би трябвало да постигне. Задачата ми отне повече време, отколкото предполагах, защото макар да бях разширил хоризонтите на неговите магьоснически способности, не го бях запознал със сложната терминология, необходима за обсъждане на подобна тема. Беше като петгодишно момче, на което са дали свободата на възрастен човек, и то не знае какво да прави с нея.

След като постигнах известен резултат, върнах се в стаята и се облякох с дънки, туристически обувки, тънка дънкова риза и — поради липса на меч — си позволих да взема подпрения зад вратата бастун.

Когато се показах в кухнята, Сливка ме огледа и кимна одобрително. Не зная защо, но това пробуди странна топлина в гърдите ми.

Ли Пао беше напълно готов и веднага съсредоточи вниманието си върху контакта с тайния вход към моята бутилка. Наложи се да извикам на помощ всичките си сили и способности и дори да поставя длани на раменете му, за да следя начина, по който боравеше с ци — нещо, което преди това за мен бе като детска игра. Но само така можех да следя действията на стареца и да го направлявам в усилията му. Ала въпреки всичко той не успяваше да осъществи нужния синхрон.

Часът на Заека се сля с часа на Дракона[2], когато най-сетне решихме, че трябва да признаем поражението си. Сбръчканото лице на Ли Пао беше бяло като платно и той отпусна изнурено глава на масата. Сливка побърза да ни поднесе чай и курабийки, аз опитах да му помогна с акупресура върху няколко стимулиращи точки, въздишайки по изгубените си умения, но и доволен, че разполагам поне с тези възможности.

— Съжалявам, Рен — изстена той, след като си допи чая. — Сякаш беше пред очите ми, усещах разстоянието до нея, но така и не можах да я докосна.

Намръщих се.

— Имам известни съмнения, че противникът е потопил бутилката в нещо, притежаващо собствен резерв от ци, може би постоянно течаща вода. Срещнах се с подобен феномен веднъж, когато бутилката ми бе изгубена на дъното на Източнокитайско море. Друга възможност е да са я отнесли в Кон Ши Дзи.

Сливка побутна чашата с чай към мен.

— Изпий това. Изглеждаш почти толкова зле, колкото и дядо.

Отпих от чая. Бях отчаян, че една толкова елементарна операция може да отнеме всичките ми сили.

— Чудех се, Кай Рен — продължи да разсъждава тя, — още откакто дядо ми разказа за тази твоя бутилка, защо си я държал на Земята? Не мислиш ли, че тук е далеч по-уязвима?

— Може и да изглежда така — отвърнах, — но в действителност не е. Земята притежава силен естествен потенциал от ци, от който мога да се възползвам по всяко време, за да охранявам бутилката. Освен това, докато е тук, разполагам със собствен вход към тази плоскост. Ако я бях оставил в Кон Ши Дзи, трябваше да използвам някоя от обществените врати или да заобикалям през пътешественическите равнини. И в двата случая можеха лесно да ме проследят.

Тя кимна.

— Значи, освен че разполагат със собствена затворена плоскост, бутилките създават проходи между пространствата?

— Абсолютно вярно.

— И колко такива си направил?

Повдигнах рамене.

— На младини не прекарвах много време над един и същи проект. Последното творение ми отне сто и двайсет години…

На лицето й се изписа изненада.

— Е, работил съм и върху други неща. Всъщност, окончателното оформяне на бутилката отнема само няколко часа. Виж, подготовката на материала, тя е по-продължителна…

— И все пак — колко са?

— Изгубил съм им бройката — признах накрая. — Двеста, може би триста. Макар да ги подсилвам срещу счупване, те са от стъкло и понякога се разбиват.

— С други думи, създал си стотина-двеста потенциални врати между Кон Ши Дзи и Земята — заключи Сливка. — Резултатът същият ли ще бъде, ако някоя от бутилките бъде върната в Първородния свят?

— Трудно е да се каже. Откакто бяхме прогонени от Първородния свят, нито един демон не е успявал да се върне там. Всички последващи битки с боговете ставаха в Кон Ши Дзи или в някоя от промеждутъчните равнини.

— И все пак — настояваше Сливка, — бутилките могат ли да бъдат използвани за проходи между Кон Ши Дзи и Първородния свят?

— Нямам причина да не вярвам в това — отвърнах, изненадан от хрумването й.

— В такъв случай нищо чудно, че боговете се боят от теб — поклати глава тя. — Представи си само — та твоите бутилки са великолепно средство за нахлуване…

— Те са чупливи — възразих аз. — Никой не би доверил живота си на нещо, което може да бъде строшено със здрав ритник.

— Но ако са добре скрити? — продължи да настоява тя. — Да, господарю Демон. Не само виждам защо боговете се боят от теб, но и причината, поради която Вис не те е убила веднага. Има ли друг демон освен теб, надарен с подобен талант?

Скромността не е сред достойнствата на демоните.

— Не — отвърнах. — Това е фамилно изкуство и аз съм последният от моя род. Още докато бях ученик, моят учител ми разкри, че съм кулминацията на много талантливи поколения.

Ли Пао вдигна глава от масата.

— Не е трудно да се повярва — обяви той. — Сливке, няма нищо лошо да разпитваш за разни неща, но така едва ли ще решим проблемите. Как да проникнем в бутилката на Кай Рен — ето го въпросът.

Потънахме в мълчание, всеки, зает с мислите си. Допихме чая и Сливка обяви, че ще ни направи закуска. Станах и предложих помощта си. Когато привършихме с яденето, Сливка се обърна към мен:

— Кай, какви са тези промеждутъчни пространства, за които спомена одеве?

— Всяка голяма плоскост — отвърнах — създава около себе си няколко допълнителни, сродни пространства. Обикновено не гледаме на тях като на отделни равнини, тъй като стабилността им е в тясна зависимост с основната плоскост.

— Ако успеем да се преместим в някоя от промеждутъчните равнини на Кон Ши Дзи, няма ли да е по-лесно за дядо да проникне в твоята бутилка?

— Да, стига бутилката да се намира в Кон Ши Дзи.

— Ах!

Тя замълча, но идеята й пробуди верига от разсъждения, която просто не можех да прекъсна. В ранния следобед я потърсих отново. Преглеждаше документи, свързани с работата й.

— Сливке, можеш ли да разбереш колко е сега часът в Ирландия?

— Ирландия?

— Точно така.

Тя побутна писмата настрана.

— Ще ни е нужна карта на часовите пояси. Наистина ли ти трябва?

— Да, моля те.

След като прегледа една карта в нейния компютър, която вероятно държеше, за да се консултира при предстоящи пътувания, Сливка ме информира:

— Часовата разлика е осем часа.

— По-късно?

— Точно така.

— Значи сега там е между осем и девет вечерта?

— Да — тя се усмихна, — или втората част на часа на Кучето.

— Мога ли да използвам телефона за международен разговор? Мисля, че там има някой, който може да ни помогне.

— На кого смяташ да се обадиш?

— Ще ми трябва номерът на пивницата „О’Кифи“. — Обясних й точното местоположение. След няколко минути тя вече разполагаше с него, дори бе дала поръчката и ми подаде слушалката.

Връзката бе изненадващо добра. Можех да различа даже гласовете на посетителите на заден план.

— Със съдържателя ли говоря? — попитах човека, който се обади.

— Един момент. — После същият глас: — Ей, Джордж! Търсят те!

След няколко секунди се обади самият Джордж.

— Ало?

— Здравей, Джордж. — Заговорих на ирландски, така, както ме бе учил О’Кифи. — Съмнявам се, че ще ме познаеш по гласа, но преди няколко месеца идвах в твоята пивница. Оставих ти известна сума пари, с която да помогнеш на бедните и нуждаещите се.

— Ти си приятелят на Ангъс! — досети се той.

— Да, така е и сега трябва спешно да поговоря с Ангъс от Хълмовете. Той наминава ли към твоята пивница?

— Имаш късмет, човече, защото и сега е тук. Прескача насам веднъж седмично, за да си побъбри с хората.

— Ще ми го дадеш ли?

— Разбира се. — Той извика: — Ангъс? За теб. Спешно!

Отново шум от гласове, преди да чуя този на Ангъс:

— Да?

— Ангъс, тук е Кай Рен.

— Господарят…

— Не произнасяй името ми, приятелю — прекъснах го аз, — защото здравата съм загазил. Надявам се, че мога да разчитам на помощта ти.

— Какво мога да направя за теб?

— Този разговор не е за телефона. Можеш ли да дойдеш в Сан Франциско?

— Май ще е трудничко. Доста зор ще видя. — Той помисли малко, преди да продължи. — Хубаво. Трябва първо да свърша туй-онуй. Ще почака ли до заранта?

— По вашето време?

— По-скоро по вашето.

— Е, може да устиска още няколко часа. Ела в църквата „Света Мария“, в покрайнините на Китайския квартал. Ще изпратя някой да те посрещне, ако не мога да дойда сам.

— Ще бъда там в осем сутринта, ваше време.

— Благодаря ти, Ангъс. Няма да оставя без отплата добрината ти.

Той се засмя с топъл, леко развеселен от алкохола глас.

— Откак се срещнахме, не ми липсва нито добра почерпка, нито весела компания. Мисля, че имам за какво да ти връщам.

— Благодаря ти. До утре, тогава.

— До утре.

Затворих. Сливка ме гледаше с нескрито любопитство.

— Това галски ли беше?

— Галски — кимнах. — Очаквам един ирландец, мой приятел, да се включи в редиците ни. Ще бъде тук в осем сутринта. Не исках да привличам вниманието към твоята къща и затова му казах да се срещнем в църквата „Света Мария“.

— Кой е този приятел?

— Нарича се Ангъс от Хълмовете. Той е дух, открай време обитава тази равнина. В Ирландия ги наричат сидхи.

Сливка кимна и погледна часовника. После се надигна, споходена от нова мисъл.

— Ще взема да ида за бира. Дали ще иска да пие от кутия?

— Виж, това не знам. По-добре да е от бутилка. Ще ти издам една тайна. Имаш ли представа какъв сорт бира е сега на мода в английските кръчми?

Тя поклати глава.

— Не съм ходила често в Англия. Бизнесът ми е свързан предимно с Далечния изток.

— Американска — отвърнах и се захилих.

— О, не!

— Честна дума.

— Магията на износа — произнесе замислено тя. — Добре, ще купя бира и храна, за да посрещнем добрия Ангъс. Ще кажеш ли на дядо? Струва ми се, че понесе тежко тазсутрешния провал.

— Ще му кажа — обещах аз. — И без това искам да го уверя, че няма смисъл да се сърди на себе си. Моите врагове не са глупаци. Аз бях глупакът, задето не се вслушах в мъдрите съвети. С прекомерната си доверчивост само направих задачата им по-лесна. Но сега вече ще се погрижа да си получат заслуженото. По един или друг начин.

Сливка се обърна и тръгна към вратата. Но преди да излезе, подхвърли през рамо:

— Чудя се защо не са потърсили помощта ти? Изглежда си бил склонен да окажеш тази услуга на Вис.

— И аз си задавах същия въпрос — отвърнах. — Но отговорите, до които достигнах, само ме плашеха.

Бележки

[1] Часът на Тигъра е от 4 до 6 часа, а часът на Заека — от 6 до 8 часа. — Б.ред.

[2] От 8 до 10 часа. — Б.ред.