Лий Чайлд
Време за умиране (50)

50

Колата се появи от изток, което се падаше отдясно. Предшествана от светлината на фаровете и бръмченето на двигателя. Намали ход и се плъзна зад паркираните автомобили на футболистите. Първо зад пикапа, а после и зад джипа. После зави и пое по алеята, която водеше към къщата. Чакълът заскърца под гумите й.

Ричър я разпозна.

Отразената светлина беше достатъчна. Тъмносиният шевролет. Бяха италианците. Ричър се пресегна за пушката. Колата остана на място. Никой не излезе от нея. Беше на шейсет метра от къщата, стъпила с предните си колела на алеята. Фаровете останаха включени. Проблемът беше тактически. Освен Ричър в дървената къща бяха затворени три невинни души, които не бяха в състояние да се сражават. На алеята бяха паркирани две коли, други две чакаха на банкета. Противниците бяха двама, а къщата имаше прозорци и врати както отпред, така и отзад.

Условията за престрелка бяха далеч от идеалните.

Най-добре щеше да бъде, ако италианците се насочеха пеша към главния вход. Тогава всичко щеше да приключи бързо. Край на играта. Още там, на място. Ричър би могъл да отвори вратата и да ги разстреля от упор. Но италианците нямаха намерение да се приближат пеша. Седяха си в колата и чакаха. А може би разговаряха. Или оглеждаха обстановката. През предното стъкло се мяркаха извити глави и протегнати вратове. Очевидно обсъждаха нещо.

* * *

— Само си губим времето — рече Анджело Манчини. — Той не може да бъде там. Освен ако не е в компанията на трима яки спортисти.

Роберто Касано кимна, стрелна с поглед пикапа и джипа на банкета, а после обърна глава към златистия джип на алеята. Той беше паркиран пред някакъв раздрънкан пикап.

— Това е бричката на бабичката от фермата — каза той.

— Дошла е на гости с преспиване — кимна Манчини.

— Но в едно човекът на Махмейни беше прав — били са наясно, че слабото звено е докторът, и са го използвали.

— Като се замисля, капанът им не струва. Най-вече заради колите им, наредени отпред. Едва ли някой ще влезе в него.

— Това е добре за нас, защото разпиляват живата си сила. А ние ще имаме по-добър шанс другаде.

— Все пак не искаш ли да погледнем? Просто за всеки случай?

— Какъв е смисълът? Ако той е тук, значи вече е в техни ръце.

— И аз мисля така. Но има и друг вариант: те да са в неговите ръце…

— Един срещу трима?

— Защо не? Нали видя какво е направил с онзи нещастник в багажника на кадилака?

— Ох, не знам. Предполагам, че трябва да проверим. Но помниш какво каза старият Дънкан. Това е състезание и не бива да губим време.

— Няма да ни отнеме кой знае колко време.

— Така е, но ако тоя тип не е там, ще заприличаме на идиоти. Футболистите веднага ще звъннат на Джейкъб Дънкан, за да му съобщят как сме се появили на погрешното място.

— Никой не е споменал, че това е игра на точки.

— Но ги има. Когато става въпрос за стил, винаги има точки. Това е дълга игра, защото става въпрос за много пари. Изгубената репутация никога няма да се върне.

— И така, какво ще правим?

Касано отново погледна към пикапа на възрастната жена.

— Ако тя е тук, значи къщата й е празна — каза той. — А някои хора предпочитат да се крият именно в празни къщи.

 

 

Ричър видя как шевролетът включи на заден, излезе от алеята и пое по пътя. Отначало той не разбра защо, но после заключи, че италианците търсят Сет Дънкан. Бяха се отбили да огледат паркираните отвън коли и да констатират, че спортната мазда не е сред тях. Логично. Остави пушката на пода, изпъна гръб и отново насочи поглед към мрака зад прозореца.

 

 

В продължение на деветдесет дълги минути не се случи нищо. Никой не дойде. Нищо не помръдваше. После небето на изток започна да просветлява. Сребристо — пурпурните ивици на изгрева бавно очертаха неравностите на терена и го оцветиха в сиво. Светът отново възвърна обичайната си форма чак до хоризонта. Появиха се разпокъсани облачета, над почвата се издигна лека мъгла. Нов ден, който едва ли щеше да е по-добър, помисли си Ричър. Ден на болка и страдания. За някои заслужени, за други не.

Той продължи да чака.

Не можеше да изкара джипа, защото нямаше как да премести пикапа на Дороти Коу. Може би ключът беше в джоба на палтото й, но той не изпитваше желание да го потърси. Нямаше закъде да бърза. Беше зима. До настъпването на истинския ден имаше поне един час.

* * *

В Канада, на осемстотин километра на север, утрото настъпи малко по-късно заради географската ширина. Първите лъчи на зората си пробиха път през клоните на вековния бор и докоснаха белия микробус, паркиран на мястото за пикник в края на черния път. Шофьорът отвори очи, примигна и се протегна. През нощта не беше чул нищо. Нито мечки, нито койоти, нито червени лисици, нито вълци. Нито хора. Бе спал зле въпреки топлината на спалния чувал. Кабините на товарните микробуси са тесни, без възможност за разгъване на седалките. Не можеше да се отърве от чувството, че товарът отзад е настанен далеч по-удобно от него. И пътуваше без никакви проблеми. Но товарът беше скъп и се намираше трудно — нещо, което не можеше да се каже за него. Той беше реалист и добре знаеше как стоят нещата.

Скочи на земята и се облекчи до стеблото на бора. После хапна и пийна от оскъдните си запаси, опря длани в схванатия си кръст и отново се протегна. Небето просветляваше. Най-подходящото време за прекосяване на границата. Достатъчно светло, но твърде рано за компания. Идеално. Предстоеше му да измине около трийсет километра, повечето от тях по немаркирани горски пътища, докато стигне до място на по-малко от четири километра северно от границата. Мястото на трансфера. Там беше краят на пътуването. За него, но не и за стоката.

Качи се в кабината и завъртя стартера. Остави двигателя да загрее, докато проверяваше контролните уреди на таблото. После включи на първа, освободи ръчната спирачка и бавно потегли. Микробусът заподскача по обраслите с трева коловози.

 

 

От другата страна на коридора долетя шумът на тоалетно казанче, последван от шуртяща вода и захлопване на врата. Докторът влезе в трапезарията, като леко накуцваше поради схванатите си крайници, все още сънен. Поздрави с леко кимване, заобиколи проснатите в коридора футболисти и се насочи към кухнята. Минута по-късно Ричър долови съскането и бълбукането на включената кафемашина. Слънцето беше достатъчно високо, за да се отразява в страничното стъкло на джипа, паркиран до оградата. Полето наоколо беше покрито с искряща слана.

Докторът се появи с две чаши в ръце. Над пижамата си беше навлякъл дебел пуловер, косата му беше разрошена. Пораженията по лицето му се губеха в общата руменина. Остави едната чаша пред Ричър, заобиколи масата, седна насреща му и промълви:

— Добро утро.

Ричър не отговори.

— Как е носът ти?

— Страхотно — рече Ричър.

— Има нещо, което не си ми казал.

— Има много неща, които не съм ти казал.

— Спомена, че някакъв детектив е пропуснал да извърши обиск някъде преди двайсет и пет години. Поради небрежност или объркване.

Ричър кимна и отпи глътка кафе.

— Там ли се каниш да ходиш днес? — попита докторът.

— Да.

— Нима очакваш да откриеш нещо след толкова време?

— Най-вероятно не.

— Тогава защо ще ходиш?

— Защото не вярвам в призраци.

— Не те разбирам.

— Надявам се никога да не ме разбереш. Надявам се, че съм сбъркал.

— Къде е това място?

— Мисис Коу каза, че преди петдесет години са били продадени две ферми. За строеж, който така и не започнал.

Допълнителните постройки на едната от тях все още съществуват. Далеч от пътищата, насред полето. Един хамбар и по-малка барака.

— Знам къде са — кимна докторът.

— Заобиколени от всички страни с разорани ниви.

— Знам — повтори докторът. — Не би трябвало да орат чак там, но защо да се хаби плодородна земя? Проектът с новите сгради никога няма да бъде изпълнен, а хората се нуждаят от тази земя. Реколтата от нея не влиза в изплащането на ипотеките им.

— И така, какво е видял детектив Карсън преди двайсет и пет години? В началото на лятото? Видял е около четиристотин хиляди хектара с висока до кръста царевица, видял е тук-там по някоя къща, видял е и пръснатите допълнителни постройки около тях. Отбил се е във всяка от тях, а собствениците са заявили, че са прегледали пристройките си. Продължил е по пътя си, а въпросният стар хамбар и бараката до него са се появили точно насреща му. Питал е: „Погледнахте ли във вашите допълнителни постройки?“, и хората са му отговорили утвърдително, вероятно напълно откровено. Карсън е видял хамбара и бараката, предположил е, че те принадлежат на някой от местните и следователно са били проверени. Но те не са принадлежали на никого и никой не ги е проверявал.

— А ти мислиш, че именно там е било извършено престъплението?

— Аз мисля, че преди двайсет и пет години Карсън би трябвало да си зададе този въпрос.

— Там няма да има нищо. Няма как да има. Днес тези постройки са само руини. Вероятно и тогава са били такива. Стоят си празни вече петдесет години посред пустошта.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Сам каза, че не принадлежат на никого.

— Защо тогава има коловози, които свършват чак до вратата на хамбара?

— Има ли?

— Има — кимна Ричър. — Видях ги, когато скрих пикапа в по-малката барака през онази нощ. Няма проблем да се стигне до там. Дори в Ню Йорк съм виждал по-лоши пътища.

— Стари коловози? Или нови?

— Трудно е да се каже. Вероятно и двете. Но са на доста години. Дълбоки, добре оформени. Без трева по тях. Използвани са рядко, но все пак са използвани. На периоди. Достатъчно често, за да се запазят.

— Не разбирам — поклати глава докторът. — Кой би използвал тези руини днес? И за какво?

Ричър не отговори, насочил вниманието си към прозореца. Навън се развиделяваше. Сивият цвят на полето преминаваше в кафяв. Кос слънчев лъч се плъзна по пикапа до оградата.

— Значи мислиш, че някой е отвлякъл детето и го скрил в онзи хамбар? — подхвърли докторът.

— Вече не съм сигурен — въздъхна Ричър. — По онова време са прибирали люцерната, пътищата са били задръстени от камиони. Предполагам, че тогава тук е било доста по-оживено. Хората са щъкали навсякъде. И пътищата са били използвани по-често в сравнение с днес. Толкова често, че е било рисковано да отвлечеш дете посред бял ден.

— Какво тогава е станало?

Ричър не отговори. Продължаваше да гледа навън. Чворовете по коловете на оградата вече се виждаха. Както и замръзнала трева около тях. Предната морава беше суха и искряща от скреж.

— Май не си падаш много по градинарството — отбеляза Ричър.

— Нямам нито желание, нито време — отвърна докторът.

— А има ли хора, които се занимават с градините си?

— По-скоро не. Хората са твърде уморени. А и по принцип фермерите рядко поддържат градини. Те отглеждат растения за продажба, а не за да им се радват.

— Ясно.

— Защо питаш?

— Защото искам да се поставя на мястото на момиченце с велосипед, което обича цветята. Къде би могло да види цветя? Едва ли пред някоя къща, защото всички отглеждат растения за реколта. Според мен има само три възможности. В полето попаднах на две големи скали с храсти наоколо. Напролет край тях със сигурност цъфтят красиви цветя. Може би има и много други, но това няма значение. В началото на лятото те са напълно недостъпни, защото човек трябва да прекоси километри ниви с царевица, за да стигне до тях. Но същите храсти забелязах и на едно друго място.

— Къде?

— Край изоставения хамбар. Диви семена, донесени от вятъра. Хората са орали наблизо, но все пак са оставили малко място.

— Мислиш, че тя е отишла до там с велосипеда си?

— Възможно е. Може би е знаела, че там със сигурност има цветя. А някой друг е знаел, че тя знае…