Лий Чайлд
Време за умиране (35)

35

След двайсет дълги минути от север се появи светлината на фарове. Много бледа, на разстояние поне десетина километра. По-скоро някакво сияние във формата на полусфера, потрепващо във влажната мъгла, отслабващо и отново набиращо сила. Подвижен балон светлина. Бяла, почти синя. Колата се движеше на юг, и то доста бързо.

Вероятно беше Елинор Дънкан. Точно навреме.

Ричър чакаше.

След две минути тя се беше приближила с три километра. Светлата полусфера стана по-голяма и по-силна, все още потрепваща, но със странен асинхронен пулс. Подскачането стана двупосочно, с почти слят ритъм на усилването и отслабването.

По пътя се движеха две коли.

Ричър се усмихна. Футболистът, когото бяха поставили да наблюдава пътя на юг. Завършил колеж, а не някакъв тъпак. Убеден, че петте му приятелчета са били изпратени да си спят у дома, защото нищо не можеше да се случи. Още по-убеден, че са го изпратили на пост единствено като предпазна мярка, просто за всеки случай. Очакваше го дълга и скучна нощ, в която нищо нямаше да се случи. И изведнъж покрай него бе профучала Елинор Дънкан с малката си спортна кола. Какво да очаква човек в неговото положение? Точки, разбира се. Той забравя за часовете скука, които са пред него, и тръгва след нея. С надеждата да натрупа точки пред господарите си. В главата му започват да се въртят думите, които ще каже рано сутринта на Сет Дънкан, дърпайки го дискретно встрани. Като стар приятел и доверен съветник той ще прошепне: Да, сър. Проследих я и мога да ви покажа къде отиде. А после ще добави: Не, сър, не съм казал на никого. Но си помислих, че вие трябва да знаете. Скромно, предано. И накрая: Ами реших, че това е много по-важно и напуснах поста си. Радвам се, че и вие мислите като мен.

Ричър отново се усмихна.

Такава е човешката природа.

Той продължи да чака.

Изминаха още две минути. Балонът светлина се приближи с още три километра, вече по-плосък и значително по-дълъг. Две коли с малка дистанция помежду им. Хищник и плячка, разделени от няколкостотин метра. В балона липсваше червеният цвят. Фаровете на футболиста не стигаха до боята на маздата. Той караше на триста-четиристотин метра след червените й стоп — светлини, убеден, че върши страхотна работа и остава напълно незабелязан. Може би не бе чак толкова умен. Маздата разполагаше с огледало за обратно виждане, а светлината на халогенни фарове в зимната нощ на Небраска вероятно се виждаше и от Космоса.

Ричър се раздвижи.

Оттласна се от стената, заобиколи предницата и седна зад волана. Включи на скорост, натисна спирачката с левия си крак, а с десния стъпи на газта. Колата затрепери, готова да се изстреля на пътя. Едната му ръка стискаше волана, а другата лежеше върху ключа за светлините.

Чакането стана напрегнато.

Шейсет секунди.

Деветдесет секунди.

После маздата се стрелна покрай него. Тъмно и неясно петно, подгонило море от ярка светлина. Свален покрив, жена с бяла забрадка зад волана. Гумите свистяха, двигателят виеше на високи обороти. Миг по-късно се мерна червеното сияние на задните габарити, които бързо се стопиха в мрака. Сега, рече си Ричър и включи светлините. Левият му крак освободи спирачката, десният натисна газта до дъно. Жълтото Малибу се стрелна напред и се закова напряко на пътя. Той отвори вратата и се претърколи навън, после скочи на крака и се понесе към банкета — в посоката, от която беше дошъл. На двеста метра вдясно от него джипът вече предприемаше аварийно спиране. Фаровете му осветиха каросерията на малибуто, за миг се обагриха в жълто, а после изведнъж клюмнаха към асфалта. Предните амортисьори не издържаха на огромната спирачна сила и се огънаха. Тежките гуми нададоха пронизителен вой, каросерията започна да се плъзга странично по пътя. Колелата от близката страна започнаха да се подгъват навътре. Центърът на тежестта беше достатъчно високо, за да се случи непоправимото. Каросерията се наклони, колелата от другата страна за миг се мярнаха във въздуха, а после с трясък се върнаха на шосето. Задницата се завъртя на деветдесет градуса, каросерията се разтресе. В крайна сметка тежката машина спря на по-малко от три метра от малибуто, успоредно с него. Двигателят угасна, пронизителният писък бавно заглъхна в мрака. Замириса на изгоряла гума, тънки струйки дим се вдигнаха в светлината на фаровете и бавно се разтопиха в студения нощен въздух.

Ричър измъкна от джоба си глока на иранеца, втурна се към вратата откъм мястото на шофьора и рязко я отвори. По принцип не беше привърженик на драматичните арести, но от опит знаеше какво действа на изпадналите в шок хора.

— Излизай от колата, излизай от колата! — изкрещя Ричър колкото се може по-силно.

Човекът зад волана тромаво се подчини и Ричър скочи отгоре му. Сграбчи го за яката и го повали, притискайки лицето му в асфалта. Притисна с коляно долната част на гърба му и опря дулото на пистолета в тила му.

— Стой на място, стой на място! — крещеше той, а очите му оглеждаха небето за ново сияние.

Но други фарове нямаше. Никой не идваше. Никакви подкрепления. Тъпакът не беше повикал такива. Солова акция, за да запази овациите за себе си. Както беше очаквал.

Ричър се усмихна.

Такава е човешката природа.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от мъркането на двигателя на малибуто. Не се виждаше нищо, с изключение на четири снопа ярка светлина, забити в банкета. Въздухът беше наситен с миризмата на изгоряла гума и горещи накладки, на бензин и моторно масло. Футболистът лежеше неподвижно на асфалта. Нямаше как да бъде другояче с над сто килограма на гърба, пистолет в тила и телевизионни кадри от показните арести на специалните части в съзнанието. Момчетата от провинцията ги арестуваха понякога като всички други. А събитията се бяха развили светкавично, в пълен мрак, сред пронизително и всяващо паника стържене на метал и гуми. Може би младежът все още не беше видял лицето му или пък не го беше разпознал от описанията на мъжете от фамилията Дънкан. Може би все още не беше събрал две и две, може би се готвеше да се държи като нормален гражданин и да обясни на ченгето, че е невинен. Което създаваше малък проблем за Ричър. Всеки миг младокът щеше да разбере, че тук не става въпрос за законни полицейски действия, а за чиста проба отвличане. Което нямаше нищо общо със законността. На всичкото отгоре беше много як. Почти два метра, сто и трийсет килограма, а може би и повече. Беше облечен в червено спортно яке и торбести джинси.

— Кажи ми името си! — изсъска Ричър.

Брадичката, носът и устата на пленника бяха здраво притиснати в асфалта.

— Джон — измуча той. Тихо пъшкане, едва забележимо изпускане на въздуха от гърдите.

— Не си ли Брет? — попита Ричър.

— Не.

— Това е добре. — Ричър измести тежестта на тялото си, изви врата на жертвата си и заби глока в ухото му. За миг зърна бялото на очите му. — Знаеш ли кой съм?

— Вече да — отвърна онзи.

— А знаеш ли двете неща, които трябва да запомниш?

— Какви са те?

— За какъвто и да се мислиш, аз съм по-силен и по-жесток от теб. Нямаш представа колко много. По-лош съм от най-ужасния ти кошмар. Вярваш ли ми?

— Да.

— Наистина ли ми вярваш? Както вярваш на мама и ябълковия пай?

— Да.

— Знаеш ли какво направих с приятелите ти?

— Да.

— Какво?

— Размазал си ги.

— Правилно. Но с теб мисля да постъпя другояче, Джон. Да работя с теб, да спася живота ти. Мисля, че може да се получи, ако опитаме както трябва. Но престъпиш ли чертата дори с милиметър, ще те убия. А после ще си тръгна и ще те забравя. Дори за миг няма да си спомня за теб и ще спя като бебе до края на живота си. Разбрахме ли се?

— Да.

— Искаш ли да опитаме?

— Да.

— Да не би през главата ти да минават някакви глупости? Да не си решил да се правиш на куотърбек? Да ме чакаш да се разсея?

— Не.

— Добър отговор, Джон. Защото аз никога не се разсейвам. Виждал ли си как убиват човек?

— Не.

— Не е като на кино, Джон. Разхвърчават се разни гадни неща. Няма да се оправиш дори ако получиш рана на някое меко място. Или ще се оправиш, но не на сто процента. Ще получиш инфекция, ще те боли цял живот. Ще бъдеш слаб и немощен.

— Ясно.

— А сега стани.

Ричър се изправи и отстъпи крачка назад. Стискаше пистолета с две ръце заради театралния ефект. Дулото следваше движенията на главата. За миг младежът остана в ембрионалната си поза, а после се оттласна с две ръце и застана на колене.

— Иди при жълтата кола и спри пред шофьорската врата — заповяда Ричър.

— Добре — подчини се младежът и се изправи. Отначало малко нестабилно, после по-твърдо. Беше висок и здрав като канара.

— По-добре ли си, Джон? — попита Ричър. — Върна ли ти се куражът? Готов ли си да ми скочиш?

— Не — промърмори онзи.

— Добър отговор, Джон. Ще ти вкарам два куршума в мозъка още преди да си помръднал. Правил съм го и преди, повярвай ми. Плащаха ми да го правя и много ме бива. Хайде, отивай при колата и се изправи до вратата.

Ричър тръгна след него. Шофьорската врата на малибуто зееше отворена. Беше я оставил така при изскачането си навън. Джон застана пред нея. Ричър го хвана на прицел над покрива на колата и отвори дясната врата. За миг останаха неподвижни. Отворените врати приличаха на крила.

— Влизай вътре — рече Ричър.

Джон се подчини, сгъна се и седна зад волана. Ричър отстъпи крачка назад и отново го хвана на мушка, този път под покрива. Ниска траектория, в посока на бедрата и гръдния кош.

— Не пипай волана, не докосвай педалите, не си слагай колана!

Джон остана неподвижен с ръце в скута.

— А сега затвори вратата.

Той се подчини.

— Още ли се чувстваш като герой, Джон?

— Не.

— Добър отговор, приятел. Може би ще стане работата. Искам да запомниш едно: от гледната точка на Детройт шевролет Малибу е един добър автомобил средна класа. Но няма никакво ускорение. Хич не прилича на куршум. А пистолетът, който държа в ръката си, е зареден догоре с деветмилиметрови патрони „Парабелум“. Те излитат от цевта с хиляда и четиристотин километра в час. Мислиш ли, че един четирицилиндров двигател на „Дженерал Мотърс“ може да бъде по-бърз?

— Не.

— Много добре, Джон. Радвам се, че си понаучил нещичко в колежа.

После вдигна глава над покрива на колата и видя някакво сияние далеч на юг. Полусферично, леко потрепващо, пулсиращо. Бяло, дори синкаво.

От юг се приближаваше автомобил, който се движеше с висока скорост.