Лий Чайлд
Време за умиране (29)

29

В момента Ричър се намираше в стаята си на първия етаж на хотел „Кортярд Мариот“, затънал до колене в стари полицейски рапорти. С помощта на плоската отвертка в джоба си беше разпечатал всичките единайсет кашона и бе извадил най-горните страници с цел да подреди рапортите по дати. После се бе заел да ги преглежда един по един.

Както очакваше, рапортите и бележките бяха обширни и задълбочени. Случаят бе особено чувствителен за обществеността и с него се бяха заели цели три институции — щатската полиция, Националната гвардия и ФБР. В тази компания общинската полиция се беше постарала да даде най-доброто от себе си. Подобни съвместни разследвания винаги се превръщат в състезание, а местните ченгета били решени да не го загубят. Отбелязвали всяко действие и всяка процедура, вземали мерки за спазване на закона. Папките постепенно се изпълнили с исторически сведения. Старомодни, но верни и човешки, написани на машина — вероятно някоя електрическа „Ай Би Ем“. По онова време компютрите все още били само мечта. Печатните грешки бяха старателно поправени с бял течен коректор. Хартията беше кафеникава, тънка и трошлива. Нямаше разпечатки от разговори по мобилни телефони. По онова време дори ченгетата не бяха разполагали с такива. Не бяха вземани и ДНК проби, джипиес координати също липсваха.

Досиетата си приличаха като две капки вода с онези, които самият Ричър беше изготвял в началото на военната си кариера.

Дороти се беше обадила в полицията от дома на съседката си. В неделя, в осем вечерта. Не на 911, а на местния оператор. Приложен беше запис на разговора, но от вида му личеше, че не е свален от магнетофонен запис, а по-скоро е бил преразказан от дежурния сержант. Фамилното име на Дороти беше Коу. Единствената й дъщеря Маргарет била видяна за последен път преди повече от шест часа. Била добро и послушно дете. Не създавала никакви проблеми. Била облечена в зелена рокличка и карала розов велосипед.

Дежурният сержант се свързал с капитана, а той повикал един от местните детективи, който току-що се бил освободил от дневна смяна. Името на детектива беше Майлс Карсън. Той заповядал няколко патрулни коли да се насочат на север и издирването започнало. Времето било хубаво. Имало около час до мръкване. Самият Карсън се появил в района след около четирийсет минути. Събитията през следващите дванайсет часа се бяха развили горе-долу така, както ги беше описала Дороти, докато закусваха заедно — проверка по къщите, издирване с помощта на фенерчета, призиви с рупор за проверка на всеки хамбар и допълнителна постройка, патрулиране през цялата нощ и пристигане на кучета следотърсачи, предоставени от щатската полиция с първите лъчи на слънцето. Националната гвардия се отчела с отпускането на един хеликоптер.

Майлс Карсън действал умно и задълбочено, но без резултат.

Ричър имаше две принципни забележки. Не е било нужно да чакат до разсъмване, за да докарат кучетата. Те спокойно са могли да работят и на тъмно. Но на практика това не бе имало особено значение, защото миризмата на Маргарет се е стопила в мига, в който се е качила на велосипеда. Разтопена във въздуха, отнесена от вятъра, погълната от миризмата на автомобилни гуми. Кучетата я проследили до края на алеята пред собствения й дом и спрели до там. Призивите с рупор хората да прегледат хамбарите и допълнителните си постройки също му се струваха странни. Как би реагирал виновният? Може би като се предаде? Но в защита на Карсън трябваше да признае, че на този етап той все още не бе подозирал престъпление. За пръв път започнал да мисли в тази посока чак в девет сутринта на другия ден, когато Дороти изпаднала в нервна криза и споделила подозренията си по отношение на фамилията Дънкан. Разпитът продължил час и половина, протоколът заел девет страници. След което Карсън поел по следата.

Но в началото членовете на фамилията Дънкан изглеждали абсолютно невинни.

Те дори разполагали с алиби. Пет години по-рано продали семейния имот, като задържали единствено Т-образния парцел, върху който били построени къщите им. Но както обикновено става в дълбоката провинция, изобщо не си направили труда да го маркират. Границите му били обозначени от плуговете на съседите. На по-късен етап решили да издигнат метална ограда. Много по-висока и по-солидна от обичайното. За целта наели четирима местни тийнейджъри, които във въпросната неделя работили чак до мръкване и копали дупки за стълбовете. Тримата Дънкан и осемгодишният Сет били неотстъпно с тях чак до мръкване. Давали указания, проверявали, помагали. Четиримата младежи потвърдили, че никой от тях не е напускал имота, никой не се е отбивал при тях. Най-малкото пък момиченце със зелена рокличка и розов велосипед.

Но въпреки това Карсън решил да ги разпита. На този етап все по-ясно се очертавали подозренията за извършено престъпление. Това наложило намесата на щатската полиция, защото районът бил под нейна юрисдикция. Разпитът на тримата мъже от фамилията Дънкан се провел в полицейското управление в околностите на Линкълн. С тях бил и малкият Сет, който бил разпитан от жени полицайки, но нямал какво да им каже. Но пълнолетните му роднини били разпитвани дни наред. Така ставало в Небраска през 80-те години. При подозрение за отвличане на дете правилата и процедурите били тълкувани доста свободно. Но задържаните не признали нищо. Доброволно предложили да претърсят фермата им. Карсън и хората му го направили много старателно, може би защото имотът е малък — само Т-образният парцел с недовършената ограда и трите къщи, построени върху него. Не открили нищо. Карсън се обърнал за помощ към ФБР, които изпратили специализиран екип, оборудван с най-модерната техника на 80-те. Но и той не открил нищо. Братята Дънкан били освободени и се прибрали у дома. Следствието било замразено.

Ричър прекоси стаята на четири крака и отвори първия кашон. Беше приключил с общия преглед, сега го чакаха детайлите.

 

 

Докторът не отговори. Просто стоеше прав, насинен, треперещ и потен.

— Къде се намира в момента Ричър? — повтори въпроса Джейкъб Дънкан.

— Бих искал да седна.

— Пил ли си?

— Малко.

— В мотела?

— Не. Прецених, че мистър Винсънт няма да ми сервира.

— Къде тогава си пил?

— У дома.

— А после отиде пеша до мотела?

— Да.

— Защо?

— Да си взема лекарската чанта, която остана в колата.

— Значи си бил пиян, когато открадна пикапа ни?

— Да. На трезва глава не бих го направил.

— Къде е Ричър?

— Не знам.

— Искаш ли едно питие?

— Питие? — ококори се докторът.

— Да, питие. Предполагам, че знаеш какво означава това.

— Бих приел една глътка.

Джейкъб Дънкан се изправи, пристъпи към кухненския шкаф и извади почти пълна бутилка „Уайлд Търки“. От съседния шкаф извади чаша. Сложи ги на масата, а после разчисти стола в ъгъла, затрупан със стари писма, кълбо вълна и чифт стари ботуши. Пренесе го в средата на стаята и го постави зад доктора.

— Сядай — покани го той. — Можеш да се обслужиш.

Докторът седна, придърпа стола по-близо до масата и отпуши бутилката. Наля си щедра доза и я глътна наведнъж. После си наля още веднъж.

— Къде е Ричър? — отново попита Джейкъб.

— Не знам.

— Според мен знаеш. Крайно време е да направиш своя избор. Можеш да останеш тук, да пиеш от хубавия ми бърбън и да прекарваш времето си в приятни разговори. Но може да се случи и нещо друго — например да позволим на Сет да ти счупи носа. Сигурен съм, че ще му хареса. Или пък да поканим жена ти и да я подложим на известни унижения. Предполагам, че няма да се съпротивлява кой знае колко, защото ни познава отдавна. Никакви белези, никакви видими щети. Но всичко това може да се отрази на брака ти, особено след като тя разбере, че си неспособен да я защитиш. Ще приеме, че не искаш. Помисли си добре.

— Ричър си замина — рече докторът.

— Замина?

— Тръгна си днес следобед.

— С какво?

— С кола.

— Невъзможно — поклати глава Джейкъб. — Блокирали сме пътя във всички посоки.

— Много късно.

— Ти видя ли да го тръгва?

— Беше в мотела. Мисля, че той е сменил номерата, защото възнамеряваше да използва вашия пикап. Но после се появи някаква кола и той предпочете да пътува с нея.

— Каква кола?

— Не е от нашите. Човекът просто минаваше оттук.

— Каква марка беше колата?

— Не ме бива с колите. Май беше бяла.

— Ричър каза ли къде отива?

Докторът вдигна чашата и отпи голяма глътка.

— Каза, че заминава за Вирджиния.

— Защо?

— Не знам — отвърна докторът и отново напълни чашата си. — Но през цялото време, докато беше тук, говореше само за Вирджиния. През цялото време пътувал натам.

— Какво има във Вирджиния?

— Не каза. Вероятно жена. Поне такова беше моето впечатление.

— Базирано на какво?

— На нищо. Просто имах подобно чувство.

— Нервен си — отбеляза Джейкъб Дънкан.

— Разбира се, че съм нервен — кимна докторът.

— Защо? Пиеш си питието със съседите и нищо повече.

Докторът замълча.

— Мислиш, че ще се върне, нали? — подхвърли след кратка пауза Джейкъб.

— Не.

— А ще се върне ли?

Докторът не отговори.

— Кажи де!

— Бил е военен полицай — рече докторът. — Знае си работата.

— Каква работа?

— Каза, че ще се отбие в общинската полиция. Утре сутрин, доколкото разбрах. Искал да надникне в едно досие отпреди двайсет и пет години. Ако всичко в него е наред, продължава за Вирджиния. Ако не е, ще се върне тук.

— Защо?

— За да ви спипа, ето защо.

 

 

В Канада белият микробус зави надясно малко преди да навлезе в градчето Медсин Хет. Безлюдният път водеше към езерото Пакоуки. Тук нощта вече беше настъпила и никъде не се виждаше светлина. Луната и звездите бяха скрити зад плътни облаци. Пътят беше лош, осеян с дупки. Вълнист, с много завои. И направо опасен. Защото една счупена полуоска или носач би означавала край на всичко. Шофьорът зави по затревената полоса вляво и насочи машината към едно място за пикник, намиращо се на около двеста метра от пътя. Беше идвал тук и преди. През зимата никой не го използваше. Тогава тук се навъртаха мечки, койоти и червени лисици. Два пъти беше виждал дори лосове, но не беше сигурен дали не са били просто сенки. Веднъж зърна и вълк, но и за него не беше много сигурен. Може би е бил просто койот. Но никога не беше виждал хора. Не и през зимата.

Спря под един огромен бор, изключи двигателя и се приготви за сън.

* * *

Роберто Касано и Анджело Манчини паркираха наетата импала зад хотела редом с някакъв черен кадилак. Слязоха, протегнаха се и погледнаха часовниците си. Надяваха се да имат време за една бърза вечеря преди появата на подкрепленията. Закусвалнята или заведението с ребърцата? И двамата не обичаха ребърца. За разлика от местните селяндури те бяха хора с изтънчен вкус. Но в момента бяха гладни и трябваше да хапнат някъде.

След известно колебание се спряха на закусвалнята. Обърнаха гръб на фоайето и тръгнаха към главната улица.

 

 

Братята Дънкан изчакаха доктора да пресуши третата чаша „Уайлд Търки“, а после го изпратиха да си върви. Изблъскаха го през вратата и му заповядаха да тръгне пеша към дома си. Изчакаха фигурата му да се стопи по алеята, а после се върнаха в кухнята. Джейкъб прибра бутилката в шкафа и сложи чашата в мивката. После върна стола в ъгъла.

— Е, какво мислиш? — подхвърли брат му Джаспър.

— За какво? — попита Джейкъб.

— Трябва ли да се обадим в общината и да ги предупредим да не му показват архивите?

— Не виждам как може да стане.

— Можем да опитаме.

— Ще привлечем вниманието върху себе си.

— А защо не се обадим на Елдридж Тайлър? — обади се Джонас. — Като допълнително подкрепление?

— Ще му бъдем задължени.

— Ако Ричър реши да се върне, това би било една разумна инвестиция.

— Няма да се върне — рече Джейкъб. — Аз също си помислих за Елдридж.

— Но?

— Всичко зависи от онова, което той ще открие в архивите.