Лий Чайлд
Време за умиране (40)

40

Беше раздрънканият пикап на Дороти Коу. Ричър го разбра в мига, в който видя светлината на фаровете, а до слуха му достигна боботенето на пробития ауспух, наподобяващо рева на мотоциклет. Голям мотоциклет, като „Харли Дейвидсън“, спрял на червено. Пикапът бързо стигна до оградата и закова пред нея. Дороти остана в кабината, очевидно озадачена от присъствието на златистия джип в алеята. Може би го беше разпознала. Джипът на един от футболистите. Може би го познаваше много добре. Съпругата на доктора излезе в коридора, отключи входната врата и й махна да се приближи. Но Дороти Коу не помръдна. За двайсет и пет години се беше научила да бъде предпазлива. Очевидно подозираше някакъв номер. Ричър стана и се присъедини към съпругата на прага. Посочи джипа, после заби пръст в гърдите си. Ясно и недвусмислено като стрелките на семафор.

Това е моята кола. Дороти Коу вкара пикапа в алеята, изключи мотора и тръгна към вратата. На главата си имаше вълнена шапка, а надолу беше облечена с ватирано палто, разкопчано над сива рокля.

— Идваха ли футболистите? — попита тя.

— Още не — отвърна съпругата на доктора.

— Какво искат според вас?

— Не знаем.

Влязоха вътре и докторът залости вратата. Върнаха се в гостната, вече четирима. Дороти Коу съблече палтото си, защото беше топло. После се наредиха на столовете, с лица към прозореца. Като на кино. Дороти се оказа редом с Ричър.

— Не идваха ли при теб? — попита я той.

— Не — поклати глава тя. — Но мистър Винсънт видял един от тях да минава покрай мотела. Преди двайсетина минути.

— Това бях аз — рече Ричър. — На път за насам, с колата на един от тях. Вече останаха само петима.

— Ясно. Разбирам. Но все още съм разтревожена.

— Защо?

— Защото досега би трябвало някой от нас да зърне поне един от тях, който да обикаля наоколо. Но това не се случи. Значи не са се разпръснали, а се движат в пакет.

— Мен ли търсят?

— Възможно е.

— В такъв случай не бих искал да ги привличам насам. Искате ли да си тръгна?

— Може би — отвърна Дороти.

— Да — рече докторът.

— Не — отсече съпругата му.

Безизходно положение. Не можеха да вземат решение. Отново се извърнаха към прозореца и продължиха да наблюдават пътя. Той беше все така тъмен. Облаците се разкъсаха, небето просветля. Наближаваше един след полунощ.

 

 

Мотелът беше затворен за през нощта, но Винсънт продължаваше да стои пред един от прозорците на фоайето и да гледа навън. Преди минути по пътя мина златистият джип, който беше виждал много пъти. Той беше собственост на един изключително неприятен тип на име Джон. Истинско говедо, дори по стандартите на фамилията Дънкан. Веднъж го беше накарал да падне на колене и да моли за пощада. Цели пет минути беше скимтял като куче с вдигнати ръце, за да не бъде пребит.

Зърнал джипа, Винсънт грабна телефона да съобщи новината, след което отново застана на пост до прозореца. Изтекоха двайсет минути, след което зърна петимата мъже, за които говореха всички. Странният конвой отби и спря на паркинга. Синият шевролет, червеният форд и черният кадилак на Сет Дънкан. По телефона вече му бяха съобщили, че някой друг използва кадилака на Сет. Никой не знаеше как и защо, но той получи възможност да разгледа човека. От шофьорското място слезе дребен и небръснат мъж с измачкани дрехи, мургав чужденец като онези, които беше виждал по телевизията с новини от Близкия изток. После от шевролета слязоха двамата, от които вече имаше неприятен спомен, а накрая от червения форд се измъкнаха още двама — високи мургави здравеняци, също чужденци. Събраха се на плътна групичка в мрака.

Винсънт не допускаше, че са дошли специално заради него. Имаше много други причини да спрат тук. Неговият паркинг беше единственото място за почивка в продължение на километри. Много шофьори го използваха по всевъзможни причини. Да хвърлят едно око на пътните си карти, да съблекат връхните си дрехи, да извадят нещо от багажника или просто да се разтъпчат. Паркингът беше частна собственост със съответните обозначения, но от години се използваше като обикновена, достъпна за всички отбивка от пътя.

Винсънт стоеше до прозореца и наблюдаваше. Петимата мъже разговаряха помежду си. Прозорците на мотела бяха стандартни, закупени от родителите му още през 1969 година. С вътрешни щори. Отваряха се навън с помощта на обикновени дръжки. Винсънт реши да отвори онзи, зад който стоеше. Съвсем малко, само сантиметър-два. Това беше почти задължително. Може би щеше да долови част от разговора на непознатите. Може би щеше да получи ценна информация, която по-късно да разпространи по телефона. Всеки от местните се чувстваше длъжен да даде своя принос. Системата работеше така. Хвана дръжката и внимателно започна да я натиска. Отначало тя тръгна леко, но после изведнъж зацикли. Крилото беше залепнало за уплътнителната лента. От боята, мръсотията и рядката употреба. Опита се да го отлепи, използвайки палеца и показалеца си. Съвсем лекичко, за да не вдига шум. Петимата продължаваха да разговарят. Всъщност говореше мъжът от кадилака, а другите го слушаха.

 

 

— Свалих партньора си на около километър и половина от тук — обясни иранецът. — Ще действа в тил, защото така ще бъде най-полезен. Обходните действия винаги дават резултат.

— А ще под държа ли връзка с нас? — попита Роберто Касано.

— Разбира се. Нали сме екип?

— Трябваше да го задържиш, докато изработим конкретен план за действие.

— Не ни трябва план. Работата е проста — да отстраним някакъв тип, който действа сам. Толкова ли е трудно? Ти нали каза, че местните ще помагат?

— Местните спят.

— Ще ги събудим. С малко късмет можем да приключим още преди разсъмване.

— А после какво?

— После ще изкараме деня в компанията на братята Дънкан. Всички се нуждаем от тази доставка, заради нея сме тук. Затова ще използваме времето си за нея и за нищо друго.

— Откъде ще започнем?

— Ти ми кажи. От доста време си тук.

— Докторът — рече Касано. — Той е най-слабата брънка във веригата.

— Къде е тоя доктор? — попита иранецът.

— На югозапад от тук.

— Добре, иди да поговориш с него. През това време аз ще свърша една друга работа.

— Защо?

— След като ти знаеш, че той е най-слабата брънка, знае го и Ричър. Бас държа, че не е там. Затова предпочитам да свърша малко работа, докато ти си губиш времето.

 

 

Винсънт се отказа да разлепва прозореца. Стана му ясно, че той няма да се отвори, без да издаде силен звук, а в момента това беше крайно нежелателно. А и по всичко личеше, че импровизираното съвещание навън вече беше свършило. Дребният с измачканите дрехи седна зад волана на кадилака и голямата черна лимузина описа широк кръг по чакъла. Фаровете й осветиха прозореца, зад който се криеше Винсънт, но той успя да клекне навреме. В следващия миг кадилакът излезе на пътя и изчезна в южна посока.

Останалите четирима останаха по местата си, изпращайки с поглед голямата кола. Когато габаритите й се стопиха в мрака, те се разделиха по двойки и започнаха да говорят. Образуваха странно симетрично каре, всеки бръкнал в десния джоб на палтото си.

 

 

— Той няма партньор — промърмори Роберто Касано, продължавайки да гледа в посоката, в която беше изчезнал кадилакът. — Никой няма да работи в тила. И какъв тил, по дяволите? Това са празни приказки!

— Има партньор, разбира се — поклати глава наемникът на Сафир. — Всички го видяхме, нали беше в стаята ти?

— Изчезнал е. Заедно с шибаната кола, която са взели под наем. А тоя тип си е сам-самичък. Откраднал е кадилака от паркинга на хотела. С очите си видях, че беше там.

Настъпи мълчание.

— Освен ако някой от вас няма пръст в тая работа — обади се Касано. — А може би и двамата.

— Какви ги дрънкаш?

— Всички тук сме възрастни хора — добави Касано. — Имаме известен опит. Затова нека не се преструваме, че нищо не ни е ясно. Махмейни е наредил на хората си да ни очистят. Така са постъпили и Сафир, и нашият приятел Роси. Всеки един от тях иска цялата торта за себе си. И ние прекрасно го знаем.

— Ние не сме направили нищо — обади се ливанецът. — Според нас това е ваша работа. Обсъдихме нещата по пътя насам. Ясно е, че кадилакът не е кола под наем.

— И на нас ни е ясно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Заклеваш ли се?

— Първо ти.

— Заклевам се в гроба на майка си — каза Касано.

— И аз се заклевам в гроба на моята — каза ливанецът. — Какво тогава се е случило?

— Другият е избягал. Явно се е изплашил. Или не е достатъчно дисциплиниран. Може би Махмейни не е такъв, за какъвто го мислим. А това отваря нови възможности.

Никой от останалите не каза нищо.

— Имаме право на глас, не мислите ли? — подхвърли Касано. — Ние четиримата. Бихме могли да ликвидираме и другия човек на Махмейни, но да не се закачаме помежду си. Така Роси и Сафир ще получат по петдесет процента. А и ние също ще спечелим.

— Предлагаш примирие?

— Примирията са временни. По-добре да го наречем съюз. Звучи по-окончателно.

Ново мълчание. Хората на Сафир се спогледаха. Решението не беше трудно. Война на два фронта или само на един? Историята е пълна с примери за умни хора, които са предпочели второто пред първото.

* * *

Винсънт продължаваше да наблюдава през прозореца. Разговорът беше спокоен, водеше се тихо. В един момент възникна леко напрежение, после нещата се уталожиха. Това пролича по отпуснатите стойки на участниците, по разменените изпитателни погледи и последвалите леки усмивки. После и четиримата извадиха ръцете си от джобовете и се здрависаха. По права линия и на кръст. Последваха потупвания по гърбовете. Четирима нови приятели, които се чувстваха прекрасно в компанията си.

Размениха си още няколко думи, произнесени спокойно и дори небрежно. Решението беше взето. След нова серия от потупвания по гърбовете, този път в смисъл скоро пак ще се видим, двамата мургави здравеняци се качиха в червения си форд, затръшнаха вратите и включиха двигателя. В същия миг италианецът, който беше говорил най-много, сякаш си спомни нещо, обърна се и почука на прозорчето.

Стъклото бавно се плъзна надолу.

В ръката на италианеца проблесна пистолет.

Тялото му направи лека чупка в кръста. Последваха чифт ярки оранжеви пламъчета в бърза последователност. Сякаш във вътрешността на купето блесна светкавицата на фотоапарат. Два оглушителни трясъка. След кратка пауза още два, отново съпътствани от оранжеви светкавици. Всичко беше изпълнено старателно, спокойно и точно.

Италианецът се отдръпна и Винсънт успя да зърне мургавите здравеняци, проснати на седалките. Бяха някак смалени, като спукани балони. Оплескани с някаква тъмна субстанция. Главите им висяха към гърдите и изглеждаха странно. Защото части от тях липсваха.

Винсънт се просна на пода и повърна. После запълзя към телефона.

* * *

Анджело Манчини отвори багажника на червения форд и огледа двата куфара на колелца от изкуствена материя, които до голяма степен потвърждаваха една от теориите му. Истинските мъже си носят багажа, а не го търкалят като някакви мадами. Дръпна ципа на единия от тях и откри няколко старателно сгънати ризи заедно със закачалките. Избра най-горната, развинти капачката на резервоара и я пъхна вътре с помощта на парче от закачалката. Навън остана да виси само единият ръкав. Манчини извади кибрита, който беше прибрал от масата на ресторанта до хотел „Мариот“, и драсна една клечка. Ръкавът пламна. Без да губи повече време, той се отдалечи от колата, качи се в синия шевролет до Роберто Касано и двамата бързо потеглиха.

 

 

Пътят зад мрежестата ограда беше все така тъмен. Докторът отскочи до кухнята и се върна с четири чаши горещо кафе, наредени върху пластмасов поднос. Съпругата му мълчеше. Дороти Коу до нея също не обелваше нито дума. Женската солидарност в действие. Поредната дълга нощ от деветте хиляди нощи през последните двайсет и пет години. Повечето от тях спокойни, други — не. Девет хиляди залеза, всеки от които предполагаше откровение.

Ричър мълчеше в очакване. Знаеше, че Дороти ще поиска да научи какво е открил в полицейския архив. Но жената все още не задаваше въпроси и той не бързаше. Нямаше намерение сам да отваря дума по темата. През годините се беше сблъсквал с какви ли не човешки трагедии, но никоя от тях не можеше да се сравнява с тази, която беше сполетяла семейство Коу. Затова мълчеше и чакаше. Десет минути, петнайсет.

— Още ли пазят досиетата? — попита най-сетне тя.

— Да — глухо отвърна той.

— Видя ли ги?

— Да.

— Включително нейната снимка?

— Била е много красива.

— Нали? — усмихна се тя. Не с гордост, защото детето не беше нейно собствено, но с някакво топло учудване. — Все още ми липсва. Което е странно, защото би трябвало да ми липсват неща, които съм притежавала. Така и не видях нищо от онова, което щеше да се случи по-късно. Сега щеше да е на трийсет и три. Възрастен човек. Не ми липсват тези неща, тъй като нямам ясна представа какви биха били. Не знам каква щеше да стане. Може би майка, която щеше да си остане тук, може би жена с кариера — адвокат или учен, отдавна преместила се в някой голям град.

— Как беше в училище?

— Много добре. Пълна отличничка.

— Имаше ли любими предмети?

— Всички й бяха любими.

— Къде беше тръгнала в онзи ден?

— Много обичаше цветята. Предпочитам да мисля, че беше тръгнала да бере цветя.

— Често ли обикаляше из околността?

— Непрекъснато, когато не беше на училище. Особено в неделя. Много обичаше да кара велосипед. Винаги отиваше нанякъде. Невинни детски години. На нейната възраст и аз бях същата.

Ричър помълча малко, после подхвърли:

— Дълго време бях нещо като полицай. Ще разрешиш ли да ти задам един сериозен въпрос?

— Да — кимна тя.

— Наистина ли искаш да знаеш какво се е случило с нея?

— То не може да бъде по-лошо от онова, което си представям.

— Страхувам се, че може — въздъхна Ричър. — Понякога става точно така. Затова те попитах. В някои случаи е по-добре да не знаеш.

Дороти дълго мълча, после промълви:

— Синът на съседите чул призракът й да пищи…

— Видях го — рече Ричър. — Пуши много трева.

— Понякога и аз го чувам. Наистина го чувам. И това ме учудва.

— Аз не вярвам в призраци.

— Аз също. Я ме погледи.

Ричър се подчини. Стабилна жена, която познава живота. Някъде около шейсет. Честна и открита, съсипана от работа. И от мъка. С бавно побеляваща коса.

— Да — промълви тя. — Наистина искам да знам какво се е случило с нея.

— Добре — кимна Ричър.

 

 

Телефонът иззвъня две минути по-късно. Старомодният апарат издаде протяжен механичен сигнал, който прозвуча по-скоро скръбно, отколкото настоятелно. Съпругата на доктора скочи и изтича в антрето. Каза „ало“ и млъкна. Клюкарската мрежа отново се беше задействала. Високият и изкривен от мембраната глас се чуваше чак в хола. Съпругата реагира със стреснато възклицание. Явно новините бяха важни. Дороти Коу се размърда на стола. Докторът се изправи. Ричър продължаваше да гледа през прозореца. Пътят беше все така тъмен.

Съпругата на доктора се върна в хола. Беше по-скоро учудена, отколкото обезпокоена, повече смаяна, отколкото уплашена.

— Мистър Винсънт току-що ми съобщи, че италианците са застреляли мъжете от червената кола. С пистолет. Убили ги на място, а после запалили колата им. Това се случило на паркинга, на метри от прозорците му.

Настъпи мълчание, нарушено от Ричър.

— Е, това малко променя нещата — рече той.

— Как?

— Досега си мислех, че са изпратили шестима от една и съща организация, която поддържа някакви връзки с братя Дънкан. Но по всичко личи, че не е така. По-скоро си имаме работа с три двойки, представители на три различни организации. С Дънкан стават четири, а това означава наличието на хранителна верига. Братята Дънкан дължат нещо на някого, а той дължи нещо на някой друг. И така нататък, нагоре по веригата. Всички са инвестирали в сделката и са тук, за да запазят инвестицията си. А докато са тук, ще направят опит да се избият помежду си. За да скъсят веригата.

— Значи сме попаднали в центъра на някаква гангстерска война?

— Нека разглеждаме ситуацията от добрата й страна. Днес следобед тук пристигнаха шест човека, но сега останаха само трима. Петдесет процента намаление на състава, което ме устройва.

— Трябва да се обадим в полицията — обади се докторът.

— Ами — поклати глава съпругата му. — Полицията е на сто километра от тук, докато футболистите върлуват наоколо. Тази вечер трябва да мислим за тях. Трябва да разберем какви са плановете им.

— Как поддържат връзка помежду си? — попита Ричър.

— С мобилни телефони.

— Аз разполагам с един от тях. Остана в колата, с която се сдобих. Може би трябва да ги подслушаме, за да разберем какво са намислили.

Докторът дръпна резетата и отключи входната врата. Излязоха всички вкупом. Ричър отвори дясната врата на джипа, наведе се пред седалката и се изправи с телефон в ръка. Тънък и черен като блокче шоколад. Извърна се под ъгъл на отворената врата и вдигна капачето.

— Вероятно ще използват конферентна връзка, нали? — подхвърли той. — И това нещо ще звънне, когато останалите пет са се включили?

— По-вероятно ще вибрира — поклати глава докторът. — Трябва да провериш настройките, регистрацията на обажданията и адресния списък. Там някъде ще откриеш и номера за достъп.

— Ти ги провери — отвърна Ричър. — Не разбирам от мобилни телефони.

Той заобиколи джипа и подаде телефона на доктора. После извърна глава наляво и веднага забеляза сиянието на изток. Висока потрепваща полусфера, която ритмично пулсираше. Бяла, почти синкава светлина.

Към тях се приближаваше кола, която се движеше доста бързо.

Беше на по-малко от километър. Разсеяната светлина се превърна в ярки, ниско монтирани фарове, кръгли, разположени близо един до друг, излъчващи ослепителни синкавобели снопове. Точно както преди. Фаровете бързо се приближаваха, леко подскачащи от твърдото окачване и спортния волан. Точно както преди. Отначало изглеждаха малки, защото бяха далеч. Но когато се приближиха, пак останаха малки. Защото си бяха такива. Фарове на мазда миата — малка, ниска и червена. Ричър я разпозна от около шейсетина метра.

Елинор Дънкан.

Женското братство се увеличаваше.

На трийсетина метра от тях маздата намали скоростта си. Този път гюрукът беше вдигнат и приличаше на малка, здраво нахлупена шапка. Времето беше студено, а бързата идентификация вече не беше на дневен ред. Липсваше и пост, на когото да отвлича вниманието.

Спирачките се включиха на петнайсетина метра от тях. Мъглата зад купето се обагри в червено.

На седем-осем метра маздата навлезе в широк завой.

На три метра Ричър си припомни три неща.

Първо, Елинор Дънкан не участваше в клюкарската мрежа.

Второ, пистолетът му беше останал в джоба на шубата.

Трето, шубата беше на стола в кухнята.

Маздата описа пълен кръг по хрущящия чакъл и закова зад пикапа на Дороти Коу. През широко отворената врата се измъкна дългата и кльощава фигура на Сет Дънкан.

В ръцете си държеше пушка.