Ейми Трий
Зорган и бодливците (6)

Четвърта глава

Сезам, Мади, Джема и Лиз летяха из въздуха, леки като перце. Известно време се носиха над някакво усойно и мрачно плато с формата на сърце. Там не растеше нищо друго, освен репеи. Техните искрящи тъмножълти цветове малко разведряваха пейзажа — приличаха на пръски ярка боя върху тъмна картина.

Момичетата стигнаха един каменист хълм, а после се понесоха право надолу и кацнаха на земята точно пред малката къщичка, построена на върха му. Сякаш само преди секунда стояха в двора на Сезам, а сега бяха кой знае колко далеч! Чак в Каризма! Изправиха се и се огледаха наоколо.

Лиз намести очилата на носа си. Всички усещаха някаква тревога. Бяха абсолютно сами. Наоколо не се виждаше жива душа, освен няколко птички с дълги човки и щръкнали пера, които бяха накацали близо до къщичката.

— Къде ли сме? — обади се Джема.

— В Платото на сърцата — чу се глас зад тях.

Момичетата бързо се обърнаха и с изненада видяха дребничка сивокоса жена, която сякаш се беше появила от нищото. Очите й бяха лъскави като мъниста, носът — дълъг като човка. Носеше парцалива рокля, на главата й беше кацнала шапка от пера, а на ръката си носеше кошница. Жената сърдечно стисна ръката на Сезам.

— Праведен ден, търсачке Сезам! — каза тя. — Аз съм Хеста, отшелницата, и съм пазачка на порта номер дванайсет. Очаквах те.

„Колко странно — помисли Сезам. — Откъде ли е знаела, че идвам? Но май в Каризма няма невъзможни неща!“

Тя поздрави учтиво Хеста и представи останалите:

— Това са приятелките ми Мади Уеб, Джема Грийн и Лиз Робинсън.

— Здрасти — обади се Мади.

— Страхотно е, че сме пак тук — каза Джема. — От последния път мина много време^[1].

— Да — съгласи се Лиз. — Ние всички сме търсачки на талисмани.

— Четири търсачки значи — каза Хеста, сякаш числото имаше някакво специално значение. — Добър знак. Моля, седнете. Имам много да ви разказвам.

Пазачката на портата седна на една пейка, а момичетата насядаха на тревата, нетърпеливи да чуят какво има да им казва. Беше средата на летния меде Мима и слънцето печеше силно в гърбовете им.

Хеста започна да хвърля трошички от кошницата си на качулатите птички, които запърхаха наоколо, и загледа Сезам с престорена сериозност.

— Нещата тръгнаха съвсем на зле от последното ви гостуване — започна тя. — Опасявам се, че за всичко си виновна ти, Сезам Браун!

— О! — извика Сезам. — Какво съм направила?

Хеста се засмя.

— Проблемът е в онова, което не си направила — продължи тя разказа си. — Зорган е бесен, защото си отказала да му дадеш гривната. Смело момиче! Сега си изкарва яда върху нас, жителите на Каризма! Зорган и проклетите му заклинания!

— Какви заклинания? — попита Мади.

— Ами какви… — започна да изброява Хеста. — Дворецът гъмжи от мишки, навсякъде има някакви странни снежни бури. А, да, и хората се оплакват от постоянни кошмари…

— Ооо, така значи! — прекъсна я Сезам и разказа на всички за собствения си страшен сън предната нощ. — Явно Зорган е виновен и за моя кошмар!

— На всяка цена трябва да намериш последните липсващи талисмани — каза Хеста. — Колкото по-скоро кралица Чаровна си върне гривната, толкова по-добре. Само тогава редът ще бъде възстановен.

— Търсим още само два талисмана — каза Сезам. — Четирилистната детелина и ключа.

— Чудя се кой ли от двата ще намерим първо? — обади се Мади.

На Хеста изведнъж й хрумна нещо и тя го изпя в стихче:

„Най-често са със три листа,

а с четири — редки са в света.

И, мисля, в цветната долина

Да търсиш трябва четирилистна…“

— … детелина! — довършиха в един глас момичетата и скочиха на крака.

Пазачката им беше дала прекрасна идея и те бързаха да започнат търсенето.

— Хайде — каза Сезам. — Да тръгваме!

— Пазете се! — предупреди ги Хеста. — Живеем в опасни времена. Нейно Височество нареди на Дорк да залови Зорган. Войниците тръгнаха от двореца днес сутринта. Зорган няма да се даде лесно, сигурна съм. Ще използва всичките си заклинания и трикове, за да се спаси. Ще има битка.

— Ооо! — възкликна Мади. — Надявам се да не попаднем на пътя на някое опасно заклинание!

Хеста се изправи и им пожела късмет. Бяха се отдалечили доста от къщичката, когато Джема се сети за времето, което им остава до затварянето на портата, и изтича обратно:

— Докога трябва да се върнем? — попита тя.

Пазачката посочи качулатите птици:

— Наблюдавайте приятелите ми — отвърна тя. — Върнете се, преди дванайсет от тях да са кацнали на покрива.