Ейми Трий
Лунна светлина и русалки (7)

Пета глава

Морското конче очакваше пристигането на Сезам, Мади и Лиз.

— Следвайте ме — каза то, когато ги видя. — Ще ви заведа при Старейшината.

Кончето беше искрящорозово на цвят, имаше подобно на тръбичка носле, извито телце и навита на спирала опашка. То поведе момичетата през мразовитите зелени води право към морското дъно. Край тях премина майка-делфин със своето бебе. Двете животни си играеха с туфа водорасли и си говореха на техния писклив език.

Сезам с изумление установи, че разбира всичко, което си казват.

— Играят на гоненица! — каза тя на Мади и Лиз.

Мади вече се чудеше колко дълго още ще успее да сдържа дъха си, когато морското конче спря пред една пещера. По стените й имаше отвори — прозорци, покрити с кристали, през които нахлуваха лунните лъчи, така че момичетата виждаха ясно всичко. Огледаха се и очите им се разтвориха широко от възхита. Стените и таванът на пещерата бяха украсени с великолепни мозайки, изработени от хиляди мидени черупчици, перли и скъпоценни камъни. Те изобразяваха морски дракони, русалки, делфини и китове, пъстри корали и странни на вид риби.

В средата на пещерата се издигаше фонтан от бял мрамор, от който бликаха мехурчета. Няколко русалки си играеха с едно от тях, голямо като плажна топка, и го подхвърляха наоколо с опашките си.

— Иска ми се и ние да имахме опашки — каза Лиз. — Изглежда ми много весело.

Останалите кимнаха.

— Игра с мехурчетата — обади се морското конче. — Русалките много я обичат. Помага им да се стоплят. Ако не играят, опашките им посиняват от студ! Елате да се запознаете със Старейшината!

Старейшината седеше в средата на една грамадна мидена черупка. На едното си ухо имаше златна обица, косата му стърчеше право нагоре и беше яркооранжева на цвят.

— Сигурен съм, че той може да ви помогне — каза морското конче.

— Надявам се — отвърна Мади. — Отчаяно имам нужда от въздух!

— Добре дошли, търсачки на талисмани! — поздрави ги Старейшината. — Ако се нуждаете от въздух, елате с мен.

Той отплува до фонтана и гребна шепа мехурчета.

— Дълготрайни въздушни мехурчета — каза Старейшината. — Глътнете ги и ще дишате като рибите.

Той духна мехурчетата срещу лицата на момичетата и произнесе три вълшебни думи:

Търсачките поеха дълбоко въздух, погълнаха мехурчетата и се почувстваха много по-добре.

Огледаха се и видяха, че са заобиколени от други русалки. Всички бяха чули за известните търсачки на талисмани и искаха да ги видят на живо! Една от русалките, които си играеха с голямото мехурче, излезе напред.

— Аз съм Меранда — представи се тя.

— Здрасти — отвърна Сезам и представи приятелките си.

— Страхотни мъниста — обади се Мади, загледана с възхищение в огърлицата от стъклени мъниста на шията на Меранда. — Приличат на онези, които намерих на остров Звезда.

— Купих я от урчините — отвърна Меранда. — Те правят бижута и украшения от нещата, които събират по плажа. Изкуството на урчините е много популярно сред русалките.

— Ние ги познаваме — отговори Сезам. — Чудесно е, че намират някакво приложение на останките, които намират.

— За какво говориш? — попита Лиз, която не се беше срещала с урчините.

— После ще ти разкажа — обеща Сезам. — Сега вече трябва да започнем да търсим талисмана.

— Може ли и аз да дойда? — попита Меранда. — Познавам морето като собствената си опашка.

Момичетата помислиха, че това е страхотна идея, затова показаха на русалката своя таен знак на търсачки на талисмани.

— Сега аз също съм търсачка! — гордо възкликна Меранда.

— До правда — каза Старейшината. — Надявам се скоро да намерите всички талисмани, Сезам. Ако водата в морето изстине още малко, ние всички ще загинем!

* * *

— Талисманът може да е навсякъде — измрънка Мади.

Лиз огледа грамадното море през очилата си.

— Ммм — съгласи се тя. — Нямаме и много време, за да го намерим.

Сезам погледна часовника си.

— Да — каза тя. — Времето в Каризма тече много странно. Нощите са по-къси от тези в нашия свят. Трябва да побързаме.

После се обърна към Меранда:

— Откъде смяташ, че трябва да започнем?

— От Залива на делфините — предложи русалката. — Но вие нямате много време, а най-бързият начин да стигнем дотам е да минем през страшната гора от кафяви водорасли.

— Добра идея — каза Сезам. — Не се притеснявай. Ако се държим заедно, всичко ще бъде наред.

С едно махване на опашката Меранда заплува към Залива на делфините. Сезам, Мади и Лиз също плуваха отлично и изобщо не й отстъпваха. Докато заобикаляха Носа на ключа, Сезам чу някакви звуци, които се носеха приглушено през водата. Приличаха много на звуците, които беше чула по-рано днес от делфините… Но тези бяха някак си по-различни. Силни и отчаяни. Точно като викове за помощ.

— Почакайте! — обади се Сезам. — Това са делфини. Мисля, че са в беда.

— Нищо не чувам — каза Мади.

Лиз също наостри слух.

— Не, аз също не чувам нищо — заяви тя.

— Сезам е права — обади се Меранда. — Звуците идват от другата страна на гората от водорасли. Следвайте ме!

Навлязоха в зловещата гора от кафяви водорасли. Мрачно предчувствие обзе търсачките. Меранда беше права. Това място наистина беше страшно! Гигантските водорасли се извисяваха над тях като дървета, листата им се вееха в мътната вода. Нищо не растеше на това място, освен самите кафяви водорасли и навсякъде цареше зловеща тишина.

Сезам се стараеше да следва Меранда отблизо, но колкото по-навътре влизаха в гората, толкова по-тъмно ставаше и накрая — бум! — Сезам се блъсна право в стъблото на едно водорасло. Беше хлъзгаво и дебело като ствол на дърво.

— Уф, отврат! — изписка Сезам, отблъсна се рязко от водораслото и за своя изненада направи салто във водата.

Когато се опита отново да намери посоката, в която досега бе плувала, установи, че се е изгубила. Нямаше никаква представа къде се намира. „Помощ! — помисли си момичето. — Накъде е правилният път?“ Още по-лошото беше, че Меранда, Мади и Лиз не се виждаха никакви!

Сезам се уплаши. Беше останала напълно сама.