Лий Чайлд
61 часа (44)

44

Насочиха се към каменната постройка. Странна процесия от седмина мъже, крачещи един след друг. Начело с Платон, който беше метър и петдесет, следван от почти двуметровия Ричър. Следваха ги петимата мексиканци, всичките с ръст някъде по средата между двете крайности. Шестият все още беше на безопасно разстояние в противоположния край на пистата, зает с претърсването на потрошената кола. Каменната сграда ги очакваше под разсеяната лунна светлина, тиха и равнодушна. Такава, каквато е била в продължение на петдесет дълги години. Облицовка, стръмен покрив, слепи прозорци, комини, мъх, вити каменни орнаменти.

Навесът, тежката стоманена врата.

Платон превъртя ключа в ключалката. Бравата остро изщрака. Той остана неподвижен. Ричър усети намека и завъртя ръчката надолу, под ъгъл от шейсет градуса. Точно премерено движение като на банков сейф. После дръпна вратата. Пантите изскърцаха. Ричър се изправи в процепа и бутна вратата докрай. Сякаш буташе повредена камионетка.

Платон протегна ръка, все така неподвижен. Човекът зад него отвори раницата му и извади електрическо фенерче. Положи го в разтворената длан на Платон като сестра, която подава инструментите на хирурга. Платон го включи, прехвърли го в другата си ръка и щракна с пръсти по посока на Ричър. Мъжът зад него бръкна в раницата на рамото му, измъкна фенерчето и му го подаде.

„Маглайт“ с четири батерии. Произведено в Онтарио, Калифорния. Златният стандарт за мобилна осветителна техника. Направено от изключително здрава сплав. Надеждно и практически неразрушимо. Ричър го включи. Лъчът заигра по дебелите бетонни стени.

Входното помещение изглеждаше точно така, както го беше оставил преди четири часа и половина в компанията на двама вече мъртви мъже. Началото на витата стълба, стърчащите от пода недовършени вентилационни тръби. Застоялият въздух, натежал от мириса на стари и отдавна забравени страхове.

— След теб, мистър Холанд — рече Платон.

Ричър остана леко разочарован. Беше лишен от шубата си, но ботите все още бяха на краката му. В съзнанието му беше просветнала идеята да пусне Платон пред себе си, а след трийсетина метра надолу по витата стълба да му откъсне главата с тежък ритник.

Но явно тази мисъл беше минала и през главата на Платон. Това човече наистина беше умно.

И така, Ричър потегли пръв. Тромаво, както преди. Големи подметки, тесни и резониращи метални стъпала. Свистенето на реактивните двигатели постепенно заглъхна. Мястото му заеха инструкциите на Платон, изречени на бърз испански:

— Чакаме завръщането на камиона за обезледяване, разгъваме оборудването и започваме презареждането. Отваряме останалите три врати на самолета и слагаме стълбите. Трябва да се изчисли времето за обезледяване, за да знаем кога да започнем. Един човек отива на пост на трийсетина метра в южна посока. Само от там можем да очакваме неприятности. Ротация на всеки двайсет минути. Или по-често, ако искате. Ваша работа. Искам постоянно наблюдение, а не замръзнали до смърт сътрудници.

Платон млъкна. Миг по-късно Ричър чу стъпките му над главата си. Малки и предпазливи. Металът потракваше, но по-слабо. Лъчите на двете фенерчета описваха симетрични кръгове. Надолу и встрани. Разделени от седем-осем метра, без синхрон помежду си. Сега беше Холанд, и то не само по име. Щеше да импровизира и да се надява на подходящия момент.

 

 

На повърхността камионът се върна. Оборудването беше струпано на дясната седалка. Лебедката, макарите, въжето, запечатаните торби за смет. Лебедката беше малка, но много солидна, изработена от здрав метал. С три крачета и извито механично рамо с кука накрая. Беше предназначена за поставяне пред двигателя.

Простата система от макари и въжета позволяваше мултиплицирано усилие, което отговаряше на основните принципи на механиката, установени преди векове. Благодарение на тях дори сам човек беше в състояние да повдигне тежка машинария, която иначе не би била по силите му.

Трима от хората на Платон пренесоха лебедката в бетонния бункер и я поставиха до едната вентилационна тръба. Рамото се надвеси над дупката като въдица. После развиха дългото въже и го вкараха в улея на голямата макара. Въжето се опъна. По-дългото въже означава по-ниска скорост. Метър от него, преметнато през една макара, може да вдигне лек товар на същото разстояние. Но ако макарите са две, то се придвижва само шейсет сантиметра, а при наличието на три макари повдига значително по-голяма тежест, но само на четирийсет сантиметра. И така нататък.

Мъжете решиха да използват две макари. Баланс между скорост и капацитет.

Човекът, който беше използвал камиона, не каза нищо за форда.

 

 

Двеста и осемдесет неудобни стъпала. Ричър преодоля седемдесет от тях, или една четвърт. После осъзна шанса си и рязко увеличи скоростта на спускане. Разгъваме оборудването и започваме презареждането, беше казал Платон. Това означаваше, че на повърхността трябва да бъде свършена някаква работа, след което някой от хората му ще слезе долу, за да свърже маркуча с цистерната за гориво. Пет минути, може би десет. Но пет или десет минути насаме в тунелите с Платон можеха да се окажат полезни. Затова Ричър искаше час по-скоро да стигне до дъното. За да се подготви. Но бързината на спускането се оказа неособено голяма.

И недостатъчна.

Платон с лекота го настигна, дори се изравни с него. За човек с неговите габарити стълбата беше широка като в палат. Като в някаква холивудска продукция. Краката му бяха изящни. Пъргави и бързи. В сравнение с тях краката на Ричър бяха тромави и сковани.

По тази причина Ричър отново забави ход. По-добре бе да пести силите си и да внимава да не изкълчи някой глезен.

 

 

Мъжът, който беше заемал място 4А, стоеше на завет зад цистерната редом с мъжа от място 4Б. Там те не се виждаха нито откъм каменната постройка, нито от кабината на боинга, нито от поста, който охраняваше пистата на трийсетина метра по-нататък. 4А извади телефона си и изпрати на руснака есемес със следното съдържание: Колата на ченгето повредена. Бягството невъзможно.

Руснакът веднага отговори: Удвоявам възнаграждението ви.

4Б огледа камиона за обезледяване. 4А проследи погледа му. Дизелов двигател, доста тромав и бавен. С отличителен външен вид, на всичкото отгоре и краден. Но все пак беше превозно средство.

4А не каза нищо.

Телефонът завибрира в шепата му.

Утроявам парите, пишеше руснакът. Действайте.

Утроените пари представляваха истинско състояние. Но дори то бледнееше пред перспективата за живот без Платон.

4Б кимна. Току-що беше карал този камион и беше сигурен, че работи нормално.

Отговорът на 4А беше кратък: ОК.

 

 

Ричър премина второто разклонение. Това означаваше, че е преодолял две трети от стълбите. Шумът от стъпките им се сливаше с призрачните звуци в шахтата, увиснали в неподвижния въздух. Нещо като елегия на предстояща трагедия. Ричър потръпна и продължи надолу в мрака. Фенерчето се поклащаше между палеца и показалеца му, облечени в ръкавица. Другите три пръста бяха разперени и докосваха стената. Над главата му подскачаше лъчът от фенерчето на Платон. Подметката на Ричър докосна стъпало номер двеста. Оставаха още осемдесет.

 

 

Цистерната с помпа беше сравнително проста машина. И сравнително нова като изобретение. До неотдавна самолетите са били зареждани директно от цистерни. Съвременните модерни летища разполагаха с подземни резервоари и специализирани машини като тази, които осъществяваха връзката между подземните хранилища и самолетните резервоари в крилата. Маркучът на ролката зад кабината трябваше да се развие и накрайникът му да щракне в люка на подземното хранилище. Другият — в задната част на камиона — имаше накрайник, пригоден за резервоарите под крилата. Между тях бе разположена помпата, която щеше да изсмуче горивото от хранилището и да го излее в резервоарите. Проста линейна връзка.

Двамата спътници от места 4А и 4Б направиха маневра, приближавайки цистерната максимално близо до стоманената врата. Това я постави на приблизително равно разстояние между жадния боинг и подземния резервоар в тунелите. Единият свали първия накрайник и го преметна през рамо, а другият остана при електромотора, който развиваше барабана. Мъжът с накрайника влезе в облицованата с камък сграда и го вкара в другата вентилационна шахта — онази, която не беше използвана досега.

 

 

Ричър стигна до дъното. В ситуацията нямаше промяна. Спря да си почине на последното стъпало, издигащо се на трийсет сантиметра от кръглия под. Таванът му стигаше до кръста. Горната част на тялото му остана в шахтата, лицето му беше на два пръста от бетонната стена. Платон спря зад него, точно както Холанд при предишното слизане. Ричър усети дулото на картечния пистолет в гърба си.

— Мърдай! — заповяда Платон.

Ричър се наведе и тръгна напред. Гърбът му опираше в тавана, краката го боляха, вратът му беше наведен под прав ъгъл. Отпусна се на колене, превъртя се на една страна и седна на пода. После започна да се придвижва на заден ход. Болезнено бавно, с чувство на унизителна клаустрофобия.

Платон слезе от стълбата и навлезе в тунела.

Направи три уверени крачки и спря да се огледа. Напълно изправен, с цели дванайсет сантиметра между тавана и темето си.

— Къде са ми нещата? — попита той.

Ричър не отговори. Беше замаян. Цял живот беше използвал предимството на ръста си. Той му вдъхваше усещането за господство, власт и сила. Високият ръст вдъхва доверие у околните. Отнасят се с уважение към теб, повишават те по-бързо, избират те на важни позиции. Всичко това беше статистически доказано.

Печелиш битки, по-малко спорят с теб, командваш останалите.

Да се родиш висок си беше чиста печалба от лотарията.

А да се родиш дребен означаваше точно обратното.

Но не и тук долу.

Тук височината означаваше, че си изтеглил непечеливш билет.

В този свят печелеха дребните.

— Къде са ми нещата? — повтори Платон с ръка на пистолета.

Ричър отлепи ръка от пода и понечи да махне с нея, но в същия момент зад него се разнесе двоен тътен, последван от трети. Обърна се и видя трите пакета с чували за смет, които някой беше пуснал във вентилационната шахта. Плюс мазния край на въжето, навито на руло. Все неща, които вече беше видял в багажника на Холанд.

— Чака ни работа — обади се Платон. — Не е нищо особено. Просто пълним чувалите и ги връзваме с въжето. Онези горе ще ги изтеглят.

— Колко стока ще извадим? — попита Ричър.

— Самолетът побира шестнайсет тона.

— Това означава да останете тук поне една седмица.

— Не мисля. Разполагам с десет часа. Рокерът ще напусне дупката, в която се е скрил, някъде след времето за обяд. Уредил съм с директора на затвора дотогава хората ти да останат там. Това означава, че никой няма да ни безпокои. Спокойно можем да пренасяме по тон и половина на час. Още повече, че и ти ще помагаш. Но не се безпокой. Истински трудната работа ще бъде на повърхността.

Ричър не каза нищо.

— Първо ще изнесем бижутата — добави Платон. — Къде са те?

Ричър отново понечи да вдигне ръка, но в същия момент до него издрънча месинговият накрайник на дебел черен маркуч, хвърлен долу през другата вентилационна шахта. Отгоре му бързо се стовариха многобройни черни кръгове гума. После по металните стъпала зад гърба му прозвучаха стъпки, придружени от далечно дрънчене. Някой се спускаше.

Презареждането скоро щеше да започне.

— Къде са бижутата? — повтори Платон. Ричър не отговори, зает да изчислява времето. Двеста и осемдесет стъпала. Което означаваше най-малко две-три минути до появата на човека за зареждането, дори ако се спускаше с максимална бързина. А две-три минути би трябвало да са достатъчни. Вече не помнеше кога за последен път беше участвал в бой, който трае повече от две-три минути.

Това беше шанс.

— Къде са бижутата? — попита Платон.

— Търси си ги сам — отвърна Ричър.

Тропотът по металните стъпала набираше сила.

Платон се усмихна. Отметна ръкава на дрехата си и преднамерено бавно погледна часовника си. После се стрелна напред с неподозирана пъргавина. Кракът му се насочи към торса на Ричър, който успя да го отблъсне от седнало положение и да застане на колене. Платон политна към стената, а Ричър замахна след него.

Главата му влезе в болезнено съприкосновение с тавана, кокалчетата му се ожулиха в камъка, тялото му рухна обратно на колене. Платон направи още една крачка и възстанови равновесието си. После с танцова стъпка нанесе ритникът, предназначен за ребрата на Ричър.

Отскочи назад и отново се усмихна.

— Къде са бижутата?

Ричър не отговори. Кокалчетата му кървяха, имаше чувството, че е скалпиран. Таванът го притискаше.

Платон хвана картечния пистолет с две ръце.

— Току-що получи последния си шанс — изръмжа той. — Къде са бижутата?

Ричър прибягна до фенерчето, за да потърси тунела. Дори отдалеч успя да го открие, благодарение на допълнителното сияние. Платон тръгна натам. Крачеше леко и бързо. Изправен, без никакви проблеми. Сякаш се разхождаше по улицата, само с небето над главата си.

— Донеси няколко чувала — подхвърли през рамо той.

Ричър запълзя напред, грабна пакет чували и се повлече след Платон. Скован, прегърбен и унизен като огромна горила в клетка.

 

 

Открил без усилия правилния тунел, Платон направи онова, което беше направил и Холанд. Плъзна светлината на фенерчето по дължината на каменната лавица, осветявайки купчините злато, сребро и платина, диамантите, рубините, сапфирите и изумрудите, часовниците, картините, подносите и свещниците. Но без алчност или смайване, а спокойно и делово. Просто преценяваше работата по опаковането и пренасянето, която трябваше да бъде свършена.

— Започвай да пълниш торбите — каза той. — Но преди това искам да ми покажеш и праха.

Ричър го поведе към другия край на пещерата, влачейки се на пети, пръсти и задник. Неудобно прегънат на две, покорен и примирен. Спря пред последния от трите тунела, в който се съхраняваше опакованият метамфетамин. Стройно подредени пакети, десет на височина, десет в дълбочина. Плътна стена с дължина трийсет метра, недокосвана в продължение на половин век. Пожълтялата восъчна хартия мътно проблясваше на светлината на фенерчетата. Петнайсет хиляди опаковки. Повече от тринайсет тона.

— Това ли е всичко? — попита Платон.

— Само една трета — отвърна Ричър.

Стъпките по железните стъпала слизаха все по-ниско. Човекът, който отговаряше за горивото, явно бързаше.

— Ще приберем това, което се намира тук — рече Платон. — Плюс още, докато напълним самолета.

— Не го ли продаде на руснака? — подхвърли Ричър.

— Продадох го — кимна Платон.

— Но въпреки това ще го вземеш?

— Само част от него.

— Чиста измама.

— Ти уби трима души заради мен, а сега си разстроен, че ще открадна малко стока, а? — засмя се Платон. — От някакъв смотан руснак, когото дори не познаваш?

— Предпочитам да държиш на думата си, нищо повече.

— Защо?

— Защото искам дъщеря ми да бъде добре.

— Тя сама избра да остане при онези типове. След десет часа аз няма да имам полза от нея. Никога повече няма да се върна тук.

— Няма да имаш полза и от мен — отбеляза Ричър.

— Ще те оставя да живееш — увери го Платон. — Ти ми свърши добра работа. Бавно, но все пак я свърши.

Ричър замълча.

— Аз държа на думата си — добави дребното човече. — Но не и когато работя с руснаци.

Чуха последното звучно потропване по металните стъпала, последвано от първите, далеч по-тихи стъпки по циментовия под. Обърнаха се. Появи се един от хората на Платон с фенерче в ръка. Висок метър и седемдесет, горе-долу колкото всички останали, той се беше прегърбил, но не много. В ръката си държеше фенерче, пистолетът висеше на шията му. Оглеждаше се, но делово, без любопитство. Като човек, който трябва да си свърши работата. Откри маркуча за горивото, хвана го с една ръка и рязко го дръпна, за да го изправи. После попита на испански къде се намира резервоарът и Ричър изчака, докато Платон му преведе въпроса, след което насочи лъча на фенерчето си към съответния коридор. Мъжът повлече маркуча и изчезна.

— Отивай да пълниш торбите с бижута — разпореди се Платон.

Ричър го остави да оглежда стоката си и се повлече по обратния път. Пет хиляди галона гориво в ръчно направен резервоар. Искаше да бъде сигурен, че маркучът ще бъде свързан както трябва. Щеше да остане долу, докато Платон умре, а това означаваше минимум няколко минути и максимум десет часа. Предпочиташе да се тревожи за всяка ситуация поотделно.

Човекът на Платон довършваше работата си. Месинговият накрайник на маркуча беше потънал в накрайника на цистерната, изработен от същия материал. Мъжът изпробваше здравината му, дърпайки го в различни посоки. Уверил се, че всичко е нормално, той завъртя железния кран. Ричър чу как потече горивото в маркуча. Три галона, може би четири, не повече. Законите на гравитацията. Течността напълни само онази част от маркуча, която беше по-ниско от нивото на резервоара. Оттук нататък беше ред на помпата, която щеше да изсмуква горивото до повърхността.

Ричър наблюдаваше съединението. По уплътненията се появи една-единствена капка керосин, която постепенно наедря и цопна на пода, превръщайки се в мазно петънце.

Толкова.

Това беше всичко.

Напълно безопасно от гледна точка на сигурността.

Приведен в кръста, човекът на Платон се насочи към стълбата и пое нагоре. Ричър направи една мъчителна обиколка на кръглото помещение и хлътна в най-отдалечения тунел. На максимално разстояние от бижутата и метамфетамина.