Лий Чайлд
61 часа (11)

11

Телефонът на бюрото иззвъня в девет и половина, но се оказа, че не търсят Ричър. Той оправи преплетения кабел и подаде слушалката на Питърсън, който се представи и слуша в продължение на близо минута. После заяви, че ще поддържат връзка, и върна слушалката на Ричър, който я остави върху вилката.

— Твоята информация ще ни трябва по най-бързия начин — рече Питърсън.

— Знаеш какви са днешните младежи — направи гримаса Ричър и махна към телефона пред себе си. — Не си записват, не се обаждат.

— Говоря сериозно.

— Какво се промени?

— Току-що говорих с човек от Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон. Обадиха се да ни предупредят. Оказа се, че подслушват някакъв руснак, заподозрян като наркодилър. Той е нов в бизнеса и изгаря от желание да си създаде име и да гони големи сделки. Живее в Бруклин, Ню Йорк. Току-що са засекли разговор между него и някакъв тип от Мексико на име Платон, който му предложил за продажба имот в Южна Дакота, на осем километра от град Болтън.

— Продажба на имот? — вдигна вежди Ричър.

— Това са думите, които са използвали.

— За какво всъщност става въпрос? За недвижима собственост или за сделка с наркотици?

— Ако в тази недвижима собственост съществува нелегална лаборатория за производство на наркотици, то е едно и също, нали? Така мислят и в Агенцията. Скоро ще ни потърсят отново, за да получат отговор какво представлява въпросният имот.

— Кажи им да го зададат на Министерството на отбраната. Така ще получат много по-бърз отговор.

— А ние ще приемем ролята на идиоти, така ли? Не можем да признаем, че нямаме представа за имот, който е под носа ни повече от петдесет години.

Ричър сви рамене и посочи телефона.

— Ще разберете в момента, в който разбера и аз. Което може и да не се случи никога.

— Бил си командир на елитна част там, а?

— За кратко време — кимна Ричър. — Платон е малко странно име за мексиканец, не мислиш ли? На мен ми прилича повече на бразилско.

— Не, по-скоро е югославско — рече Питърсън. — Като на онзи стар диктатор.

— Той е Тито.

— Този не беше ли някакъв южноафрикански епископ?

— Онзи е Туту.

— А кой, по дяволите, е Платон?

— Древногръцки философ. Ученик на Сократ и учител на Аристотел.

— Какво общо има Бразилия?

— Не питай.

 

 

Каплър и Лоуъл се върнаха в залата, разпределиха по таблите още топлите от копирния апарат листове и отново излязоха.

— С това приключи работата им за деня — отбеляза Питърсън. — Сега им предстои петчасова обедна почивка. Така си пилеят времето.

— Какво са прегрешили?

— Не мога да ти кажа.

— Толкова ли е лошо?

— Всъщност не.

— Е?

— Не мога да ти кажа.

— Можеш.

— Добре, де. Преди три дни бяха изключили радиостанцията си в продължение на един час и не казаха защо. Това не можем да го позволим, заради затвора…

 

 

В десет без двайсет телефонът отново иззвъня. Ричър вдигна слушалката.

— Да?

— Майор Ричър? — попита женски глас насреща.

— Да.

— Знаете ли коя съм?

— Слушам ви.

— През последната година на службата ви бяхте лектор.

— Така ли?

— Преподавахте интеграция на военните и федералните разследвания. Аз поех курса от вас. Не познахте ли гласа ми?

— Продължавайте.

— Какво още да ви кажа?

Точно в този момент Ричър искаше тя да му каже още много неща, защото гласът й беше страхотен. Топъл, леко пресипнал, малко задъхан и приятно интимен. Харесваше начина, по който шепнеше в ухото му. В съзнанието му изплува притежателката му — руса, не повече от трийсет и пет годишна, не по-малко от трийсет. Вероятно бе висока и с хубава фигура. При всички случаи страхотен глас.

Който обаче не му беше познат. И той го каза.

— Много съм разочарована — прошепна тя. — И дори малко обидена. Сигурен ли сте, че не ме помните?

— Трябва да говоря с вашия командващ офицер.

— Това ще почака. Не мога да повярвам, че не знаете коя съм.

— Мога ли да направя предположение?

— Давайте.

— Мисля, че сте някакъв филтър срещу празни дрънканици. Мисля, че вашият командващ офицер иска да знае, че това наистина съм аз. Ако кажа, че помня коя сте, няма да издържа теста. Защото не ви помня. Никога не сме се срещали. Може би ми се иска, но за съжаление не е така.

— Но аз поех вашия курс.

— Не сте. Просто сте прочели досието ми. Наименованието на курса беше само за публична употреба. Фактически преподавах как да прецакваме федералните, а не как да си сътрудничим с тях. Ако сте присъствали, щях да ви помня.

— Браво — отвърна гласът и в него се долови усмивка. — Току-що издържахте теста.

— Коя сте вие тогава?

— Аз съм вие.

— Какво означава това?

— Командир на Специална част сто и десет.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Страхотно. Моите поздравления. Как е?

— Убедена съм, че можете да си представите. В момента седя на някогашното ви бюро, в пряк и преносен смисъл. Помните ли бюрото си?

— Имах много бюра.

— Тук, в Рок Крийк.

На практика Ричър помнеше бюрото си, и то много добре. Старомодна чиновническа мебел, изработена от стомана и боядисана в зелено. Ръбовете й бяха протъркани и под тях се виждаше лъскав метал.

— Отдясно има вдлъбнатина — добави гласът. — Някои твърдят, че е ваше дело и че сте ударили в бюрото нечия глава.

— Някои хора?

— Разказват го като легенда. Вярно ли е?

— Според мен вдлъбнатината се е получила при пренасянето.

— Формата й абсолютно съвпада.

— Може би някой е изпуснал отгоре топка за боулинг.

— Аз предпочитам легендата.

— Как се казвате? — попита Ричър.

— Измислете ми някакво име — отвърна гласът.

— Моля?

— Нека си остане между нас. Дайте ми някакво кодово име.

— Това е частен разговор.

— Не съвсем. Системата ни показва, че се обаждате от някакъв полицейски участък. Сигурна съм, че там разполагат с телефонна централа и записващи устройства.

— Добре, продължавайте да говорите — въздъхна Ричър. — А аз ще се опитам да ви измисля подходящо име.

— Какво искате да ви кажа?

— Четете указателя. И това ще ми свърши работа.

В гласа отново се долови усмивка:

— Хората казват, че вдлъбнатината върху бюрото е направена от главата на полковник. И това е станало причина да ви изритат от сто и десет.

— Не са ме изритали. Получих ново назначение и това е всичко.

— Само защото въпросният полковник е бил гадняр и никой не го е обичал. Но вие решително сте минали границата. Така казват хората.

— Аманда.

— Аманда ли? Добре, това съм аз. Ако пак ви потрябвам, наберете централата и поискайте да ви свържат с Аманда. И така, какво мога да направя за вас днес?

— В Южна Дакота има едно градче на име Болтън. Намира се горе-долу в центъра на щата, на двайсетина километра северно от междущатска магистрала деветдесет.

— Знам къде е. Нашата система включва и координатите ви. В момента гледам именно Болтън.

— Как го гледате?

— На лаптопа си. С помощта на „Гугъл“.

— Днес ви е доста по-лесно, отколкото едно време.

— Технологиите действително са нещо чудесно. С какво мога да ви помогна?

— На осем километра западно от града има изоставено съоръжение, останало от времето на Студената война. Искам да науча нещо повече за него.

— Не можете ли сам да разберете това?

— Никога не съм го виждал. А вероятно и няма кой знае какво за гледане. Но за всеки случай искам да го проверите.

— Сигурен ли сте, че не е ракетен силоз? Двете Дакота са пълни с такива.

— Казват, че не е силоз. И на мен не ми изглежда като силоз.

— Добре, задръжте така. Започвам скролване и увеличаване. Според последните въздушни снимки западно от града има нещо, което наподобява затворнически лагер. Петнайсет дървени къщички и една по-стара сграда, наредени в две редици по осем. Плюс дълъг и прав път, може би три километра.

— По-старата сграда прилича на къща, нали?

— Да. От въздуха прилича на къща.

— Ясно. Но ми трябва повече.

— Не ми казвайте, че искате да отскоча до Южна Дакота и да я разгледаме заедно.

— Би било чудесно, защото и бездруго съм блокиран от силна снежна буря и нямам какво да правя. Но и документалната проверка ще свърши работа. Къщата все ще изскочи отнякъде. Искам да знам какво е предназначението й, размерите й и архитектурните планове.

— Обадете ми се към края на работното време.

Нещо в слушалката прищрака и гласът изчезна.

Десет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и два часа.