Лий Чайлд
61 часа (10)

10

Ричър се събуди в седем без десет сред гробна тишина. Навън валеше сняг на едри парцали и вече беше натрупал около трийсет сантиметра. Нямаше вятър. Милиардите едри снежинки се спускаха отвесно надолу, като миниатюрни парашути. Някои потрепваха, други се въртяха, трети се отклоняваха на сантиметър-два, но всички се подчиняваха на гравитацията и прибавяха незабележимата си тежест към дебелата бяла покривка. Част от тях се задържаха по жиците и оградите и им придаваха причудливи издължени форми.

Леглото беше топло, но въздухът в кабинета беше студен. Желязната печка беше угаснала, защото бе изчерпала запасите си от дървени пънове. А може би и заради прекъснатия приток на въздух. Какви са правилата за госта при такива обстоятелства, запита се Ричър. Трябваше ли да стане, да отвори въздушните клапи и да сложи нови дърва? С това щеше ли да помогне на домакините, или само щеше да ги подразни? Нямаше ли да наруши някакъв предварително установен ред, принуждавайки ги да излизат посред нощ за дърва?

В крайна сметка не предприе нищо. Просто придърпа одеялото до брадичката си и отново затвори очи.

Седем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и пет часа.

 

 

На две хиляди и седемстотин километра на юг, осем без пет. Платон закусваше в по-малката от двете трапезарии на открито. По-голямата беше запазена за официални вечери и затова се използваше по-рядко. Официалните вечери означаваха бизнес, но голяма част от сегашните му бизнес партньори бяха руснаци, които не си падаха по вечерните жеги на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Те предпочитаха климатичните инсталации. Въпрос на навик, помисли си Платон. Беше чувал, че в някои части на Русия е толкова студено, че плюнката ти замръзва и се превръща в камък още преди да падне на земята. Но не вярваше, че е чак така. Можеше да приеме, че в отделни части на Русия са измерени рекордно ниските температури, надлежно отбелязани в различни справочници. Можеше да се съгласи дори с факта, че малко количество телесна течност може да замръзне по пътя си от устата до земята. Но за да оцелее при такива условия, човек трябва да носи скиорска маска, изработена от коприна или някаква модерна изкуствена материя, през която плюенето категорично беше изключено. Платон си даваше сметка, че екстремно ниските температури вървят ръка за ръка с изключително ниска влажност на въздуха — факт, който превръщаше плюенето в нещо напълно непрактично. От всичко това следваше, че горният анекдот е само илюстративен, напълно лишен от функционалност.

Платон се гордееше с анализаторските си способности.

Мислеше за руснаците, защото само преди час един от тях му беше направил интересно предложение по телефона. В рамките на обичайното, разбира се. Братовчедът на приятел на зетя на руснака се нуждаел от определено количество субстанция, ще може ли Платон да помогне? Основният приоритет на Платон беше да помогне на самия Платон, разбира се. Затова той се зае да разглежда предложението именно в тази светлина и стигна до едно доста интересно решение, което след известно шлифоване и умел пазарлък би могло да се превърне в изгодна сделка. Всъщност в страшно изгодна сделка — разбира се, еднопосочна и изцяло в негова полза. Но той все пак беше Платон, докато безименният руски братовчед не беше.

Условията за успешната реализация бяха три.

Първо, необходима бе фундаментална промяна в очакванията на клиента. В смисъл, че количеството от въпросната субстанция нямаше да бъде доставено на руснака, а обратно — руснакът щеше да бъде транспортиран при количеството.

Второ, сделката изцяло щеше да се базира на една от любимите поговорки на Платон: една птичка в ръката струва повече от две птички в гората.

И, трето, сделката щеше да доведе до известни промени в Южна Дакота, което означаваше, че ситуацията там трябваше да си остане чиста, жизнена и абсолютно привлекателна. Или, казано с други думи, абсолютно пазарна. Което означаваше, че отстраняването на свидетеля и адвоката трябва да стане по-скоро рано, отколкото късно.

Платон протегна ръка към телефона.

* * *

В седем и четиринайсет минути сутринта старата ферма все още тънеше в тишина. В седем и петнайсет тя се пробуди за живот. През стената се долови писукането на електронен будилник, последвано от стъпки на горния етаж. Четири чифта. Два детски и два на родителите им. Децата са момчета, определи Ричър, съдейки по безцеремонния и доста груб тропот. Затръшнаха се врати, задействаха се душове и тоалетни казанчета. Десет минути по-късно шумът се прехвърли в кухнята. Съскане и къркорене на машина за кафе, меко затръшване на вратата на хладилника, стържене на столове по пода. В главата на Ричър отново изплува въпросът за протокола. Дали просто да отвори вратата и да сподели закуската на домакините? Няма ли да стресне децата? Това зависеше от възрастта и възпитанието им. Да чака ли покана? Или да чака, докато децата тръгнат за училище? Дали изобщо ще ходят на училище при този сняг, който продължаваше да трупа?

Взе бърз душ, облече се в миниатюрната баня, а после прибра канапето и седна върху него. Минута по-късно в кухнята проскърца стол, по пода се чуха бързи и леки стъпки, на вратата се почука. В процепа се появи главата на момче. Около седемгодишно, миниатюрно копие на Андрю Питърсън. По лицето му се четяха недоволство, че са му възложили неудобна задача, и нетърпение към онова, което го чакаше зад вратата, примесено с открито любопитство.

— Мама каза да дойдете за чаша кафе — рече хлапето и изчезна.

Когато Ричър отвори вратата на кухнята, децата вече ги нямаше. Тропотът на краката им заглъхна нагоре по стълбите. Той ясно си представи движението на въздуха и вихрушката от прашинки след тях. Родителите им седяха на масата. Бяха облечени с дрехите, които носеха вчера — Питърсън с униформа, съпругата му с пуловер и панталони. И двамата мълчаха. Може би защото знаеха, че думите им ще потънат в тропота, който се носеше над главите им. Ричър си наля чаша кафе и се обърна към масата. Питърсън вече беше станал и бе тръгнал към хамбара, където го чакаше пикапът с прикачения снегорин. Жена му също излезе и пое нагоре по стълбите, вероятно да провери дали децата са готови. Минута по-късно момчетата се спуснаха тичешком долу и входната врата се затръшна след тях. Отвън долетя дрезгавото потракване на дизелов двигател, блеснаха жълтеникави фарове. Училищният автобус, съобрази Ричър. Точно по разписание, независимо от лошото време.

Минута по-късно в къщата се възцари пълна тишина. Ким не се върна в кухнята. На масата нямаше нищо за ядене. Голяма работа, рече си Ричър. Беше свикнал с глада. Остана сам, докато Питърсън не надникна през вратата и го повика. Откачи от закачалката дебелата шуба на магистралния полицай и излезе навън.

Осем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и четири часа.

 

 

Адвокатът отново се бореше с гаражната врата. Алеята беше покрита с трийсетсантиметров сняг, част от който беше блокирал вратата. Моторчето от вътрешната страна напрегнато виеше. Той хвана ръчката и рязко я дръпна нагоре. Веригата на механизма издрънча, вратата се вдигна. Снегът се срути във вътрешността на гаража. Адвокатът го изхвърли обратно с лопата, запали двигателя и се приготви да посрещне предизвикателствата на деня.

Денят му започна със закуска. Навън. Нещо нормално за малкия град. Чаша кафе в бара, малко шеги и разговори, преглед на имейлите, осъществяване на един-два контакта. Все ценни неща, които обаче не заслужаваха повече от половин час време. Или максимум четирийсет и пет минути. Понякога дори час и половина.

Страхуваше се да отиде на работа.

Във фирмата използваха жълти листчета за съобщения. Всяка сутрин секретарката му връчваше цяла купчина от тях. Съдържанието на повечето беше невинно. Но имаше и други. Например „Клиентът настоява за среща, свързана с дело № 517713“. Такова дело нямаше. Никаква папка, никакви писмени указания. Бележката беше код. Или по-скоро заповед да тръгне към затвора, за да получи съответните инструкции.

Не получаваше всеки ден такива бележки. Нямаше начин да отгатне кога ще се появят. Очакването се беше превърнало в ритуал. Стоеше пред бюрото на секретарката си с протегната ръка и сърце в гърлото, готов да приеме онова, което му беше подготвила съдбата.

 

 

По пътя към центъра Ричър не видя нищо друго, освен сняг. По земята, във въздуха, навсякъде. Сгушен под него, светът се бе притаил. Животът сякаш беше спрял. Трафикът беше слаб, ограничен в тясната почистена лента. Изпод гумите излитаха пресовани вафлички. Колите образуваха колони и пълзяха една след друга с не повече от трийсет километра в час. Но патрулката на Питърсън се различаваше от тях. Топла, стабилна и сигурна, с вериги на задните колела и зимни гуми на предните, тя си пробиваше път в снега без никакви проблеми.

На дневна светлина участъкът изглеждаше по-издължен и по-нисък, отколкото през нощта. Просторна едноетажна сграда, изградена от бели тухли. На покрива имаше антени и сателитни чинии, закрепени на стоманени стойки. Прилича на класическа полицейска казарма, помисли си Ричър. От онези, които преди време строяха по едни и същи архитектурни планове. Отпред имаше множество патрулни коли, все още топли и почистени от снега. Вероятно бяха на ченгетата от дневната смяна, пристигнали навреме за оперативката в осем и трийсет. Между колите щъкаше малък булдозер с дебели гуми, който събираше снега и го трупаше на висока двуметрова купчина. Питърсън видимо се отпусна. Явно харесваше снега, който затрудняваше достъпа навсякъде, включително и до дома на Джанет Солтър. Нападателите със сигурност щяха да изчакат по-благоприятни метеорологични условия. При тези преспи нямаше как да се промъкнат незабелязано.

Ричър взе подплатената шуба, но шапката и ръкавиците остави в колата. Бяха прекалено лични. Възнамеряваше да ги замени със свои. На столчето зад рецепцията седеше друг възрастен мъж. Дневната смяна. Беше на същата възраст като колегата си от снощи, облечен със същите цивилни дрехи. Питърсън и Ричър минаха покрай него и тръгнаха по коридора към просторното общо помещение, пълно с униформени мъже и жени, които пиеха кафе, пишеха в бележниците си или четяха бюлетини, подготвяйки се за предстоящото дежурство. Бяха около трийсетина — млади и стари, спретнати и небрежни. Истинска шарения. „Удвоихме личния състав, но беше трудно да запазим нивото“, беше казал Питърсън. Доказателството за това беше тук, пред очите му. Новаците лесно се различаваха от ветераните. Също така лесно беше да се усетят разногласията помежду им. Липсваше единомислието в екипите, а това се отразяваше на професионализма. Ние срещу тях, това беше проблемът на началник Холанд. Беше принуден да ръководи два отдела, обединени в един. Но му липсваше нужната енергия. Би трябвало да си подаде оставката. Или кметът би трябвало да го уволни още преди да е изсъхнало мастилото под договора за затвора.

Стари или нови, ченгетата бяха точни. В осем и половина общата зала беше почти опразнена. Беше ясно, че блокирането на пътищата изисква повече жива сила, а снегът ги принуждаваше да паркират колите си почти броня до броня. Останаха само двама души, и двамата униформени. На табелката на единия пишеше Каплър, а на другия — Лоуъл. И двамата бяха без колани. Нямаха нито пистолети, нито радиостанции, нито белезници. Бяха надхвърлили трийсет. Каплър беше мургав, лицето му носеше следи от загар. Лоуъл беше рус и червендалест като местните младежи. И двамата изглеждаха здрави, пъргави и в отлична форма. Но не бяха щастливи. Каплър обикаляше залата по посока на часовниковата стрелка, а Лоуъл крачеше в обратна посока. Заниманието им беше да опразват подносите за документи, да трупат хартията на високи купчини и да ги отнасят в някакво помещение с врата без надпис в дъното.

— Какво правят тези двамата? — попита Ричър.

— Изпълняват нормалните си задължения — отвърна Питърсън.

— Едва ли, при този недостиг на жива сила — възрази Ричър.

— Какво е според теб тогава?

— Наказание. Направили са нещо, заради което са били наказани. Холанд им е прибрал оръжието.

— Не мога да говоря за това.

— Новаци ли са?

— Лоуъл е отскоро при нас. Местно момче, от стара болтънска фамилия. Каплър е нов, но не съвсем. Дойде преди две години от Флорида.

— Защо? Заради климата? Мислех си, че е по-скоро обратното.

— Търсеше си работа.

— Тук? Какво му се е случило във Флорида?

— Защо трябва да му се е случило нещо?

— Защото, при цялото ми уважение, ако работиш в правоохранителните органи на Флорида и изведнъж решиш да се прехвърлиш в Южна Дакота, значи нямаш никаква алтернатива.

— Не знам подробностите. Беше назначен от Холанд и кмета.

— Какво е направил Лоуъл, за да заслужи такъв партньор?

— Лоуъл е странна птица — отвърна Питърсън. — Самотник, чете книги.

— Какво са направили, за да им отнемат оръжието?

— Не мога да говоря за това. А и ти имаш работа. Избери си някое бюро и започвай.

 

 

По стар навик Ричър си избра едно бюро в дъното. Голо, с ламиниран плот и все още топъл стол пред него. Върху плота имаше клавиатура и монитор, плюс стационарен телефон. Мониторът беше изключен. Телефонът имаше бутони за шест линии, плюс още десет за бързо набиране.

— За външна линия натисни девет — обади се Питърсън.

Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Насреща се включи секретар, което беше нещо ново.

Гласът беше мъжки, говореше бавно и авторитетно, с прекалено ударение на първите три думи.

„Свързахте се с бюро «Трудова статистика». Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. В противен случай изберете от следващото меню.“

Последва дълга инструкция. „Натиснете едно за еди-кой си, натиснете две за друг“ и така нататък. Следваха отделите: селско стопанство, промишленост, обслужващи сфери извън хранителната промишленост.

Ричър затвори.

— Помниш ли някой друг номер? — попита Питърсън.

— Не.

— На кого се обади?

— На една специална елитна част. Прилича на военно ФБР, но е много по-малка.

— А с какво се свърза?

— С някаква държавна служба. „Трудова статистика“ или нещо подобно.

— Нещата се променят, а?

— Явно — сви рамене Ричър.

Той замълча за миг, после добави:

— А може би не. Поне не из основи.

Набра отново. Същият номер. Отговори му същият запис. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. Той набра 110. Нещо прищрака, прозвуча нов сигнал за набиране. Насреща вдигнаха още на първото позвъняване. Друг глас, на живо.

— Да?

Южняшки акцент, глас на млад мъж, около трийсетгодишен. Почти сигурно капитан, освен ако светът не се бе побъркал окончателно и на телефоните вече не дежуреха лейтенанти, сержанти или — пази Боже — цивилни.

— Искам да говоря с прекия ви началник — рече Ричър.

— Чий пряк началник?

— Вашият.

— С кого си мислите, че разговаряте?

— Вашият вътрешен номер е сто и десет, в централата на Военната полиция в Рок Крийк, Вирджиния.

— Така ли?

— Освен ако не сте сменили номерата. Някога вдигаше дежурен телефонист, от когото исках да ме свърже със стая сто и десет.

— С кого по-точно разговарям?

— Преди време работех за сто и десет.

— В качеството си на какъв?

— Бях първият му командир.

— Име?

— Ричър.

Насреща настъпи тишина.

— Някой изобщо прибягва ли до менюто, което предлагате? — подхвърли Ричър.

— Сър, след като сте работили за сто и десет, би трябвало да знаете, че това е открита линия за спешни случаи. Ще ви помоля веднага да уточните за какво става въпрос.

— Искам да говоря с прекия ви началник.

— Относно?

— Искам да ми направи една услуга. Кажете му да ме потърси в архивите и да ми се обади на този номер. — Ричър се наведе над конзолата и продиктува цифрите, изписани в долната й част.

Мъжът насреща затвори, без да каже нито дума.

Девет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и три часа.