Стела Камерън
Само твоето докосване (7)

7

— Ще ви заловят, госпожице, предупреждавам ви. — Гуен, камериерката на Бел, следваше Линдзи при неспокойната й разходка в малката спалня. — И когато ви заловят, ще хвърлят вината върху мен. Ще видите. Господарката ще ми откъсне главата. Или направо ще ме изхвърли! — Това беше сигурна смърт за бедното момиче — защото при уволнение без препоръка нямаше изгледи да си намери друго място.

Линдзи се обърна към прислужницата и взе студената й ръка в своята.

— Има само едно нещо, което трябва да чуя от теб, Гуен.

— Да, госпожице?

— Можеш ли да запазиш мълчание за онова, което ще предприема през следващите няколко дни? Обещаваш ли ми да не казваш на никого?

— Ами аз…

Линдзи се презираше за онова, което щеше да каже ей сега, но нямаше друг избор. Приведе се съвсем близо до ухото на Гуен и изсъска:

— Ако се разбъбриш, тежко ти и горко! Никой няма да ти повярва, защото моята дума ще застане срещу твоята. Затова ще ти дам още един шанс да ми помогнеш във важната мисия.

Гуен преглътна шумно.

— В такъв случай, мис, имате думата ми. — Тя се прекръсти. — Кълна се в душата си, че ще си държа езика зад зъбите.

— Добре тогава, да побързаме. — Роджър и Бел заминаха за Лондон значително по-късно от очакваното и това принуди Линдзи да направи няколко досадни промени в плановете си.

— О, мис, много ме е страх! Съжалявам, но…

— Не вдигай толкова шум за нищо, Гуен — укори я Линдзи. Момичето не биваше да забележи, че господарката й е не по-малко уплашена: — Много пъти съм пътувала дотам и не е имало проблеми. — Но този път обстоятелствата са много по-различни, допълни наум Линдзи. Не биваше да забравя нищо, защото не виждаше възможност да повтори пътуването в скоро време.

— О, госпожице Линдзи, това пътуване ще трае няколко дни! Защо трябва да пазите всичко в тайна? — Гуен докосна ръката й. — И защо сама?

— Стига, Гуен, нямам време да ти обяснявам. — И никога нямаше да има време за това. Никой не биваше да разбере защо трябва на всяка цена да посети такова забутано място като Бодмин Мур.

Хъксли. Линдзи замръзна насред движението, треперещите й пръсти се вкопчиха в дебелия шал, с който бе увила врата си. Трябваше да намери начин да предотврати катастрофата, която щеше да причини бракът й с виконта. Трябваше да вложи цялата си енергия, за да се освободи от тази примка — но първо трябваше да предприеме това пътуване. След това щеше да замине за Лондон, защото театърът щеше да започне именно там. Когато заживееше в дома на контесата, тя ще бъде много близо до бедния измамен мъж… бедния красив мъж… О, по дяволите, тя беше длъжна да стори всичко възможно, за да освободи достойния за съжаление, така очарователен… Този човек не биваше да се ожени за нея, при никакви обстоятелства. Досега си мислеше, че има достатъчно време до двадесет и петия си рожден ден, датата, на която щеше да встъпи във владение на наследството си, за да отстрани Роджър и да подсигури притежанията си. Ако се омъжеше, всичко нейно ставаше законна собственост на мъжа й… доколкото й бе известно. Сигурно Роджър никога нямаше да го допусне. И защо изобщо беше приел предложението на Хъксли, което явно не му бе изгодно?

Тя си представи мрачното лице на джентълмена, пронизващия поглед с веселите искри в ъглите на очите… дългите, опитни ръце… как ги беше използвал, за да я изпълни с чужди, възбуждащи чувства. Как беше събудил в тялото й желание да се забрави в прегръдката му.

По дяволите! Трябваше да спре с тези детинщини. Всеки път, когато помислеше за него, нещо в гърдите й затреперваше. Тя трябваше да се засрами — и наистина беше дълбоко засрамена от невъзможното си поведение. При посещението си преди два дни той се отнесе към нея с уважение и доброта, макар че тя не заслужаваше нищо по-добро от жените със съмнително поведение. Боже, какъв позор! Кожата й пареше от срам. Въпреки това той настоя на годеж и женитба.

Съсредоточи се. Линдзи нямаше представа какво замисля Роджър. В главата й се тълпяха зли предчувствия. Той непременно щеше да се опита да извлече изгода от почтеността и чувството за дълг на лорд Хъксли. Линдзи беше напълно уверена, че след женитбата — или по-скоро още преди нея — виконтът ще бъде сполетян от насилствена смърт, която да направи Роджър още по-богат, а Трегонита — завинаги негова. Нима Хъксли наистина беше решил да подари наследството й на несъщия й брат или тя не беше разбрала правилно? Дали Роджър беше повярвал в уверенията му и възможно ли беше това да го отклони от замисленото убийство? Линдзи потрепери от ужас. Не можеше да поеме такъв риск.

Тя нахлузи стария мъжки панталон за езда, обу чифт прашни ботуши и закопча грижливо грамадната вълнена жилетка.

— О, моля ви, господарке, не бива да тръгвате на този далечен път! — изплака Гуен. — Откажете се, докато е време. Обещайте, че никога вече няма да го правите.

— Не мога, Гуен. Нямам избор. Освен това имам нужда от теб. Ще дойдеш с мен. — За да излъже слугинята, тя трябваше да вземе със себе си повече запаси, отколкото можеше да носи един кон. А натовареното с багаж муле, водено от самотен ездач с бедняшки вид, щеше да бъде твърде привлекателно за разбойниците, които дебнеха по пътищата.

Тъй като Гуен не отговори, Линдзи се обърна бързо и сграбчи за раменете дребничката камериерка с красиво, но глупавичко лице. Под дантеленото боне бузите й бяха смъртнобледи, кафявите очи — пълни със страх.

— Какво ти става, Гуен? Трябва веднага да се съвземеш.

— Искате да дойда с вас? Да се кача на кон? О, не, не мога!

— Глупава гъска! Разбира се, че можеш. Трябва веднага да се приготвиш. — Линдзи й показа купчината стари мъжки дрехи. — Бързо се облечи. И нито дума на никого! Ако ни питат по пътя, ще казвам, че си по-малкият ми брат и си няма. — Линдзи беше много щастлива, че Хъксли беше обещал да осигури специална камериерка за Бел при престоя й в Челси и сега Гуен беше на нейно разположение.

— О, госпожице — прошепна нещастно Гуен. — И как ще обясните защо се преобличате като мъж, ако се наложи?

— Гласът ми може да звучи много убедително — отговори с мрачна решителност Линдзи. — Ще говоря тихо, с удебелен глас, и никой няма да се усъмни. Знаеш ли колко дребни мъже има! Никой няма да ни притеснява. Побързай, Гуен, моля те! Чака ни дълъг път, а имаме само четири дни, преди Роджър и Бел да се върнат от покупки в града.

Най-после, след като я бяха докарали почти до отчаяние, майката и синът потеглиха към Лондон. Роджър оповести намерението си да инспектира квартирата, която щеше да споделя с майка си. Бел настоя лично да избере платовете за новия гардероб на Линдзи, едновременно с това обаче ангажира застаряващата селска шивачка да преправи за момичето част от старите й рокли. Линдзи страстно се надяваше виконтът да не забележи, че парите му са били изразходвани за нови дрехи на бъдещата му… тъща.

Момичето стисна здраво зъби. Не искаше дори да си помисли, че наистина ще стане съпруга на Хъксли и Бел ще се перчи в ролята на тъща.

Девойката се огледа трескаво, за да намери някакво допълнение към костюма с широкопола шапка и безформена сива вълнена пелерина. Не можеше да губи време, камо ли пък с мисли за мъжа, чиито впечатляващи черти и силно тяло непрекъснато се появяваха неканени пред взора й. Тази женитба нямаше да се състои, защото животът на Хъксли все пак струваше нещо. Но нима тя, една слаба личност, можеше да предотврати катастрофата?

— Хайде, побързай! — изсъска тя, тъй като Гуен продължаваше да стои насред стаята и да измерва с презрителен поглед старите мъжки дрехи. — По пътя ще спрем няколко пъти, а после трябва да минем през тресавището.

— Наистина ли, госпожице? — Гуен се потърси от отвращение. — Там горе сигурно ще вали. Наскоро брат ми минал оттам през нощта и разказа, че следите били почти заличени.

— Стига глупости. Ако се придържаме към пътеката, която познавам, нищо няма да ни се случи — отговори раздразнено Линдзи. — Ти ще дойдеш с мен само до Ямайка Ин. По-нататък ще продължа сама.

— Ямайка Ин? — Тънкото гласче на Гуен се прекърши. — Но в този хан отсядат само главорези, контрабандисти и други зли люде.

Линдзи скри усмивката си. Какво щеше да каже добрата душица, ако знаеше, че господарката й работи точно с тази паплач, макар и тайно?

— Няма ли най-после да се преоблечеш? — попита строго тя. — Аз имам малко работа долу. Ще се срещнем в обора.

Само след час двете момичета тръгнаха на път в облачното утро. Гуен яздеше Мини, а Линдзи беше възседнала кафявия скопен жребец на Бел. Моравите бяха покрити със скреж, от замръзналите ливади се издигаха парцали мъгла. Линдзи познаваше пътя също толкова добре, колкото пътеката към Салтърс Коув. Миналата нощ беше минала точно по този път със своя дял от последната продажба на подбрани необмитени стоки, които Антон беше изпратил на агентите си за аристократите от Корнуол и други места. Линдзи беше скрила няколко торбички със златни монети под пелерината и ризата си.

Когато не беше в Трегонита, Бел обикновено освобождаваше по-голямата част от персонала, тъй като повечето бяха хора от селото. Тя твърдеше, че това е акт на човеколюбие, понеже по този начин давала почивка на изнурените от тежък труд прислужници. Но Линдзи знаеше истината. По време на отсъствието й добрите хорица не получаваха заплати, т.е. Лачет пестеше пари. Въпреки подлите мотиви на Бел, днес Линдзи беше много доволна, че няма кой да види заминаването й. Даже Дедс и готвачката се бяха възползвали от отсъствието на господарите, за да се оттеглят. Дедс бе приел без въпроси уверенията й, че отива при Сара Уинслоу и ще остане там до връщането на господарката. Но все пак не биваше да вижда тръгването им с двата тежко натоварени коня.

Гуен и Линдзи изкачиха стръмния склон и спряха за малко в горичка оголени тополи с напукана от годините кора. Зад височината, в подножието на широка клисура, се виждаха отделни самотни хижи.

— Защо минаваме по този път, господарке? — попита Гуен, приведе се и се хвана за гривата на Мини.

— Не говори — отвърна сърдито Линдзи, потънала в мисли как по-добре да организира пътуването. — Вече ти казах, че трябва да уредя някои неща, преди да продължим.

— А аз си мислех, че вече сме на път — прошепна с пресекващ от мъка глас Гуен.

Линдзи махна с ръка.

— Разбира се, че сме вече на път. Нима не разбираш, че пътуването ни започна веднага щом излязохме от портите на Трегонита. Само че все още не сме излезли от нашите земи. Имай още малко търпение, Гуен. Трябва да мина покрай някои от арендаторите ни.

Гуен скоро стигна до заключението, че като мълчи, напредват по-бързо. Линдзи трябваше често да поглежда през рамо, за да се увери, че камериерката не е избягала. Всеки път Гуен вдигаше смело ръка и после отново се вкопчваше в гривата на коня.

Щом стигнаха до къщите, Линдзи забърза от една врата към друга. Поговори накратко с всеки арендатор, като внимаваше Гуен да не види как торбичките със злато изчезваха в джобовете на мъжете в замяна на парче пушена шунка или бъчвичка солени сардини, топче плат, чувалче брашно или гърненце туршия.

Най-после двата тежко натоварени коня минаха покрай красивата нова къщичка на баба Уолън, заобиколена от равно изкопани лехи. През пролетта и лятото тук растяха много цветя, които старицата и глухата й дъщеря Джози продаваха на пазара.

Бабата вече я чакаше на вратата и острите й кафяви очи измериха внимателно Линдзи, Гуен и конете.

— Ядове ли имаш? — попита с разбиране тя и въведе Линдзи в единственото помещение на къщичката. Глиненият под беше излъскан, в кривата каменна камина пращеше огън, а на печката изстиваха царевични сладкиши. Джози, вече на средна възраст, седеше над чекръка. Тя поздрави Линдзи със сияеща усмивка. Макар да бяха бедни, двете жени от семейство Уолън бяха успели да си подредят уютен дом, украсен с ухаещи сухи цветя, с пъстро ръчно изплетено одеяло на старото легло, сгряван от винаги доброто им настроение.

Баба Уолън се обърна с гръб към дъщеря си и погледна строго Линдзи.

— Да не се е случило нещо с…

— Не, разбира се, че не! — Линдзи посочи с глава към Гуен, която чакаше отвън, и се усмихна смело. — Там всичко е наред. Тъкмо отивам да ги видя. Но нямам представа кога ще се върна, затова трябва да си направя точен план.

— Какво се е случило? — прошепна бабата. — Да не би онзи да е подразбрал нещо?

Линдзи въздъхна.

— Не, но положението изведнъж се влоши. Един човек помоли за ръката ми и Роджър казва, че съм сгодена.

Баба Уолън смръщи чело.

— Как така…

— Сега нямам време за обяснения. Виж, не можах да събера храна, но ти донесох нещо друго… — Тя подаде на бабата тежка торбичка и старицата се намръщи още повече. — Моля те, не ми задавай повече въпроси и не възразявай. Само обещай, че ако стане нужда, ще намериш начин да минеш през Бодмин Мур и ще ме уведомиш, когато имат нужда от мен.

— Къде ще отседнеш? Как да те намеря?

— Не се вълнувай! Ще ти изпратя вест къде съм. Ако стане нужда, изпрати Сара Уинслоу или Калвин. Той е смел момък и ще ме намери дори в ада. Но не му издавай тайната! Така, а сега трябва да вървя.

Когато с Гуен отново потеглиха на път, оставяйки зад себе си загрижената баба Уолън, Линдзи се почувства по-добре. Не искаше да притеснява допълнително старата жена, затова трябваше да организира пътуването си по най-добрия начин, особено с оглед на възможната катастрофа през следващите седмици.

Скъпоценните билки и питиета на баба Уолън увеличиха товара на конете. Те можеха да бъдат продадени, когато парите свършат, или да бъдат използвани по предназначение.

Беше вече нощ, когато Линдзи измина оставащите мили до тресавището. Сняг покриваше земята и девойката бе свела глава, за да се предпазва от танцуващите снежинки. За последен път бяха спрели пред една мелница, където работеше честно и усърдно семейство. Двамата останаха извънредно доволни от щедрото заплащане на поръчаните от Линдзи чувалчета с брашно.

Най-после момичетата видяха пред себе си слабата светлина на фенер и ниската, килната на една страна постройка на Ямайка Ин. Линдзи продължи напред. Щеше да повери Гуен на стопанина и жена му, скромни, но добри хора, и да продължи през тресавището сама. Въпреки страховете й и тъжната неловкост, която не можеше да прогони, мисълта за онова, което я очакваше в малката къща недалеч от Доузмъри Уейнър, накара сърцето й да забие от радост.

— Госпожице Линдзи! О, госпожице Линдзи! Помощ! — Викът на Гуен се превърна в писък. Линдзи обърна жребеца и видя как една едра фигура, облечена в парцаливи дрехи, смъква камериерката й от коня.

Без да се колебае, Линдзи подкара коня си право към нападателя. Стиснал в едната си ръка диво ритащата Гуен, той се обърна към нея.

— Слез веднага от седлото! — изрева заповеднически той. — И не се помръдвай, иначе приятелят ти ще умре.

Линдзи веднага спря коня си.

— Да, добре. — Сърцето й биеше като обезумяло. — Моля ви, пуснете го, той няма нищо. Аз ще ви дам всичко, което искате.

Негодникът стисна бедната Гуен още по-силно и се изсмя с дълбок похотлив смях.

— Ръчичките ми напипват доста приятни неща, значи има какво да искам от хлапето. Но не тази вечер. Приятната част ще почака, докато отведа и вас и чудесния ви багаж на място, където никой не може да ни намери. — Той се ухили и посегна към Линдзи. — Първо ще ви вържа и после ще ида да доведа приятеля си. Не очаквахме, че ще ни сполети такъв късмет. Камо ли пък две такива сладки девойчета, узрели за любов. Ела по-близо. — Той махна на Линдзи да се приближи.

Тя можеше да избяга и може би щеше да успее да се спаси, но Гуен щеше да остане в ръцете му. Без да бърза, Линдзи направи няколко крачки към него и незабелязано пъхна ръка в джоба си.

— Малкият ми брат е болен — обясни тя надявайки се, че гласът й не трепери твърде силно. — Пуснете го, моля ви. Сигурен съм, че ще се споразумеем.

— Я виж ти! — изрева мъжът. — Ама ти си била много нахално хлапе! Малкият ти брат, а? Малките братя нямат такива хубави гърдички!

Гуен изпищя и Линдзи се втурна да й помогне, но мъжът улови ръката й и едва не я счупи.

— Стой мирна или тя ще умре — изсъска заплашително той. — По-добре е да сте и двете, но с приятеля ми можем да се сменяме и на теб, ако малката пукне. — Той бръкна под пелерината на Линдзи, напипа гърдите й и ги стисна брутално. — Велики боже! Още отсега знам, че ще ми бъде много приятно с теб, хубавице.

— Веднага ме пусни! — Този негодник им готвеше съдба, по-лоша от смъртта. Тя беше длъжна да спаси себе си и Гуен, но трябваше да изчака най-подходящото време за ответния си ход. — Пусни ме, чуваш ли!

Пръстите му се впиха в плътта й. Той пусна Гуен и започна да опипва Линдзи с две ръце, като разкъса ризата й. Устата му миришеше на гнило.

След малко посегна към вървите на колана й.

— Не мога да чакам, трябва да те имам още сега. Набси ще те вземе, когато ти се наситя.

Линдзи преглътна гаденето в гърлото си и извади ръка от джоба си.

— Някой идва — изсъска тя.

Негодникът вдигна глава… и в този миг Линдзи изсипа съдържанието на шепата си в очите му.

Мъжът изрева от болка и бесният му вик най-после вдигна на крака гостилницата. Нощта се огласи от шумен говор, хора със запалени фенери изскочиха навън и се втурнаха към края на гората.

Линдзи изправи треперещата, стенеща Гуен на крака и изкрещя:

— Насам, насам! Бързо! Тук сме! — После побърза да оправи дрехите си.

Само след секунди се появи Дензъл Молет, съдържателят на Ямайка Ин, придружен от постоянните си посетители.

— Това да не е… — Дензъл вдигна фенера си и огледа внимателно Линдзи. — Боже, наистина е малката мис. А кой е с вас?

— Това е… приятелят ми. Ще ви бъда благодарна, ако се погрижите за него, защото аз трябва веднага да продължа пътя си. Ще се върна след един ден.

— Хм! — Дензъл хвърли знаещ поглед към Гуен, после съсредоточи вниманието си върху жално хленчещата фигура в снега. — А този червей? Май е приятелят на Набси, какво ще кажете? — Той подритна мъжа с върха на ботуша си. — Предрекох му какво ще стане, ако се появи още веднъж в тази част на света.

Охкането се усили.

Дензъл клекна и издърпа ръцете на мъжа от лицето му. Огледа го и избухна в смях. Стана и се обърна към новодошлата:

— Горкият, той не е знаел, че не бива да се заяжда с вас, госпожице Линдзи. Откъде научихте този номер?

Линдзи взе юздите на Мини и отново възседна кафявия жребец.

— Ами чета книги, Дензъл — отговори с усмивка тя. — Знам много неща за събитията по света и в нашата страна. В една книга беше написано, че майсторите крадци хвърлят в очите на жертвите си емфие, за да ги ограбят по-лесно.

Мъжете избухнаха в луд смях. Линдзи се постара да остане сериозна.

— Разбира се, аз не съм имала намерение да го ограбя. Но знаех, че по пътя дебнат опасности и за всеки случай напълних джоба си с емфие. И както виждате, послужи ми. — Тя пришпори коня си. — Моля те, Дензъл, погрижи се за всичко, докато ме няма.

— Разбира се, госпожице, не се безпокойте — обеща гостилничарят и я проследи с поглед. — Вие сте най-смелата малка жена, която съм виждал, готов съм да се закълна в това. Мъжете трябва много да внимават, когато се изпречват на пътя на госпожица Линдзи.

Линдзи ускори ход, но дори след като зави по тясната пътека към Доузмъри Уейнър, продължи да чува жалните викове на нападателя си. Беше благодарна, че Дензъл и другите не забелязаха тракащите й зъби и треперещи ръце след тази смела защита.

Когато мина езерото, снегът спря. Облаците се разсеяха и откриха кристално ясната луна, която веднага се отрази в странно спокойните води. Местните хора бяха убедени, че именно тук сър Бедивер е хвърлил меча Ескалибур по заповед на крал Артур. Но Линдзи нямаше време да размишлява за древните легенди или за местата, покрай които беше минавала десетки пъти.

Най-после видя целта си. Както винаги, на предното прозорче на къщичката светеше запалена свещ. Добрата стара бавачка Томас никога не забравяше да я запали — „за всеки случай“. Защото се надяваше, че Линдзи може да дойде! Лунната светлина посребряваше снега, който се беше натрупал върху покрива от сиви плочи и по малкия навес, където бяха подслонени кравата и пилетата.

Линдзи остави конете пред вратата, почука силно и влезе в къщичката.

— Велики боже! — Мършавата старица, някогашната бавачка на Линдзи и брат й Уилям, стана от люлеещия се стол пред огъня и разпери ръце. Лицето й пламна от радост. — Линдзи! Най-после. Чакам те от два дни.

— И както винаги си оставила свещта на прозореца. — Линдзи се хвърли в прегръдката на милата си бавачка, която й даваше утеха и сигурност още от първите дни на живота й. — За съжаление ме задържаха. Възникнаха проблеми. Мога да остана само една нощ. Утре ще потегля обратно.

— О, не!

— Моля те, бавачке, не се вълнувай. Имам да ти разказвам толкова много неща. Трябва и да се уговорим за някои неща, за всеки случай.

— Какво искаш да кажеш? — Усмивката на старицата се стопи.

— Не ме гледай така загрижено. Всичко ще бъде наред. — Толкова й се искаше да не се съмнява в собствените си думи. — Не бива да губим време. Но първо искам да видя детето.

Възрастната жена отново засия. Издърпа завесата, която скриваше детската люлка и махна на Линдзи.

— Да, разбира се — прошепна тя. — Ела тук и го погледни. Красиво дете, нали? И все повече заприличва на теб.

Линдзи преглътна и се вгледа с овлажнели очи в спящото момченце, което скоро щеше да навърши две години.

— Права си, Джон е чудесно дете. Роджър никога не бива да узнае за съществуването му. Защото, ако разбере…

Бавачката взе ръката на Линдзи между своите и я стисна окуражително.

— Роджър няма да го открие, никога. Не и докато момчето не порасне достатъчно, за да се опълчи срещу онзи убиец и да вземе онова, което му се полага.

— Точно така ще стане — закле се Линдзи, за да убеди не само госпожа Томас, но и себе си. — Ще изпълня обещанието, което дадох на Мери, преди да умре при раждането. Роджър е виновен за смъртта на съпруга й… на милия ми брат. — Тъгата по загиналия брат и красивата жена, която той криеше от баща им, изчаквайки удобния момент да извади наяве тайната си женитба, късаше сърцето й. Но този момент не настъпи и сега Линдзи можеше да благодари на Бога, че всичко остана в тайна. Именно тя спаси нежния малък живот, който спеше спокойно в люлката. Тя се приведе и помилва златночервените къдрици на момченцето.

— За какво мислиш, детето ми? — попита съчувствено бавачката.

— Че Роджър ще си плати за стореното. Ще плати скъпо и прескъпо. Той няма представа, че Уилям има син. Но Джон ще порасне и един ден ще предяви правата си над Трегонита. Тогава ще дойде денят на разплатата.