Стела Камерън
Само твоето докосване (23)

23

Писмото лежеше на възглавницата й, закрепено със скъпоценна сапфирена брошка, явно комплект с пръстена, който Едуард й подари преди сватбата.

Линдзи се събуди, посегна към него — и откри, че мястото до нея беше празно. Е, с изключение на плика. Някой я беше завил грижливо, освен това беше облечена с нова нощница.

После дойде споменът за нощта: грубостта, която се превърна в дива страст, напълно непозната за нея. Гневът, който изведнъж отстъпи място на нежна загриженост и я изпълни с любов и разкаяние. Не беше правилно да изложи на риск доверието на Едуард. Трябваше да му каже истината. Той имаше право да я узнае.

Това щеше да бъде следващата й стъпка. Тя се надигна и изохка. Тялото й беше сковано, на много места се виждаха синини. Но първо трябваше да се срещне със съпруга си.

В стаята беше топло. Докато бе спала, някой беше поддържал огъня. Линдзи приседна на края на леглото и отвори плика.

Не познаваше почерка на Едуард, но името, написано с големи букви на задната страна, потвърждаваше, че именно той е оставил това писмо за нея.

Линдзи притисна брошката до гърдите си и зачете:

„Скъпа Линдзи,

Ако има думи, които да изразят какво чувствам, аз не мога да ги намеря. Напускам те отчаян, съзнаващ, че не съм заслужил така желания покой.

Може би ще дойде денят, когато ще съжителстваме поне като приятели. За това се моля. Междувременно, скъпа моя съпруго, всички твои нужди ще бъдат задоволявани. Трябва само да кажеш какво ти доставя радост и то ще бъде твое. Твоето благополучие ще бъде моя постоянна грижа.

Искам да знаеш, че вече няма да имаш поводи за страх. Ако не ме повикаш, никога вече няма да ти досадя с присъствието си. Госпожа Джили ще чака пред вратата, за да ти помогне, щом се събудиш. Тя е добра и дискретна жена.

Оставам завинаги, моя скъпа Линдзи, твой рицар и закрилник.

Изпълнен с привързаност: Едуард

P. S. Веднага ще уредя въпроса с нуждите на твоите арендатори. Не бих желал отново да излагаш на риск сигурността си.“

Линдзи остана дълго загледана в писмото. Думите се размиха пред очите й. Помилва нежно буквите, сгъна грижливо листа и го остави в скута си. Написаното от Едуард трогна сърцето й. Той беше дошъл при Нани Томас като неин „закрилник“, а беше повярвал, че са го изиграли като последен глупак. Да, това я разтърси… и я вбеси.

— Мъже! Защо не могат да се научат на онова, което жените разбират така добре — да говорят! — Тя се уви с тънката завивка. — Госпожо Джили!

Вратата се отвори незабавно и дамата влезе в стаята — както винаги безупречна.

— О, милейди, радвам се, че най-после се събудихте. Как се чувствате?

Линдзи се изчерви. Дали Едуард беше разказал на икономката си… не, невъзможно. Случилото се през нощта беше само между тях двамата.

— Лорд Хъксли каза, че не се чувствате добре. Даде строги указания как да се грижим за вас.

— Чувствам се отлично — отговори безгрижно Линдзи. — Лордът вероятно закусва?

Госпожа Джили я погледна учудено.

— Не, милейди. — Тя отвори завесите и пусна слънцето в стаята. — Вече е следобед. Виконтът замина за Лондон рано сутринта.

Без да се притеснява от тънката си нощница, Линдзи отметна завивката и скочи.

— Заминал е за столицата?

— Да, както вече ви казах.

— Каква глупост! — Линдзи се заразхожда нервно напред-назад. — Всички мъже ли са луди, госпожо Джили? Наистина ли нямат ум в главите си?

Икономката се усмихна криво.

— Веднага наредете да ми оседлаят кон. Ще се облека и ще последвам съпруга си.

— О, не, не!

— Моля ви, госпожо Джили!

— Не бива така, милейди. Лорд Хъксли никога няма да ни го прости. Една лейди не може да язди чак до Лондон.

— Пфу! Негово благородие нямаше никакви скрупули, когато ме отвлече и трябваше да яздя зад гърба му… — Тя замлъкна и пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Настоявам!

Госпожа Джили закърши ръце.

— Добре, но не на кон. Щом настоявате, ще заминете за Лондон, както подобава — със семейната карета.

Линдзи понечи да възрази, но като срещна възмутения поглед на икономката, се отказа.

— Добре, от мен да мине. Ще пътувам с каретата, но трябва да тръгна преди здрачаване.

 

 

Линдзи никога не беше преживявала такъв хаос. След тръгването от Хъксли Плейс дните и нощите минаваха като в сън. Тя отказваше да почива и кочияшът спираше само да смени конете и да се нахрани. Линдзи често задрямваше, приспана от равномерното друсане на каретата, и това й помагаше да се възстанови от душевното и физическо изтощение. През останалото време непрестанно упражняваше предстоящия разговор с Едуард.

Когато най-сетне изкачи стълбището към разкошната къща на „Кавендиш Скуеър“, Линдзи спря и се обърна с признателност към прашната карета, която стоеше на улицата. Госпожа Джили напразно настояваше да й даде камериерка. Линдзи отказа категорично, но сега й се искаше да се е вслушала в съветите на икономката.

Тя позвъни втори път. Не беше възможно къщата да е празна.

Най-после вратата се отвори и пред нея застана Стодарт. Лицето му беше измъчено. Линдзи му кимна зарадвано, обърна се и махна на кочияша да откара каретата в обора.

— Лейди Хъксли — извика камериерът и в очите му светна радост. — Слава на небето, че пристигнахте!

Линдзи влезе в разкошната приемна и позволи на камериера да й свали сивото палто с качулка, което носеше върху пътническата рокля в малко по-светъл тон. Високата талия беше украсена със сатенена панделка в тъмнооранжево, богато набраната фуста беше от същия плат.

Линдзи поправи косата си и стисна с две ръце плетената си чантичка.

— Къде е Гарити? — попита тя, изненадана, че Стодарт е поел и функциите на иконом. — Да не е болен?

— Лорд Хъксли нареди всички прислужници — с изключение на мен — да останат в квартирите си до второ нареждане.

— Не разбирам.

— Наистина ли? — Момъкът се покашля. — Убеден съм, че само вие можете да го върнете в правия път, милейди.

— Аха! — Линдзи не беше съвсем наясно какво е станало. — Нима прислужниците са посмели да разсърдят негово благородие?

— Не, милейди.

— Тогава поведението му е повече от странно. Вие ли се грижите за яденето?

— Ако милорд е хапнал някъде, както подобава, милейди, не е било тук. Но от пристигането си не е напускал къщата.

— Два дни!

— По-скоро три. Сигурно е яздил като луд. — Стодарт вдигна пръст към устата си и се приближи. — Негово Благородие е в кабинета, милейди. Почина си само няколко часа и се затвори там. Веднага разбрах, че нещо го измъчва. Знам, че не е редно да задавам въпроси — но имате ли представа какво става с него? Виждам, че има нужда от помощ, но не смея да му я предложа.

Линдзи приглади косата си. Знаеше, че изглежда ужасно.

— Не се безпокойте за нищо, Стодарт. Много съм ви благодарна за грижите. Оттук нататък с лорд Хъксли ще се заема аз. Честно казано — тя дари прислужника с ослепителна усмивка, — мисля, че и вие трябва да си вземете почивка до края на деня.

Стодарт се поклони дълбоко, промърмори няколко думи на признателност и побърза да се оттегли.

Линдзи никога не беше влизала в кабинета на Едуард, но веднага го намери. Очевидно в него имаше пиано — необичайна мебел за кабинет. Тя огледа колебливо трапезарията, където се беше състояла сватбената закуска, и последва звуците на пианото към задната част на къщата.

Вратата беше открехната. Линдзи спря за малко и се вслуша. Само веднъж го беше чувала да свири, но веднага разбра, че беше Едуард. Само той умееше да изтръгва от пианото такива прелестни звуци. Влезе в кабинета и веднага го видя.

Той седеше с гръб към нея на ниското столче пред великолепен инструмент от розово дърво. Не носеше жакет, само риза с дантелени маншети като тогава… Линдзи остана много учудена каква вълна на нежност я заля при вида на съпруга й.

Тя направи няколко крачки към него. Черната коса, винаги трудна за обуздаване, беше разрошена, сякаш силните му пръсти постоянно се ровеха в нея. Как копнееше да бъде докосвана от тези нежни ръце и самата тя да ги докосва…

Музиката звучеше чуждо. Мускулестите рамене на мъжа се движеха в такт с мелодията. Само една лампа разпръскваше мека светлина. Огънят беше догорял. Сенките изпълваха ъглите и малко или повече скриваха детайлите на обстановката.

Трябваше веднага да отиде при него.

Линдзи прекоси стаята и застана само на крачка от съпруга си. Видя острата линия на брадичката, затворените очи, извитите надолу устни.

Тя се промъкна на пръсти до пианото и застана с лице към него.

Музиката замлъкна.

— Свири за мен, Едуард — пошепна тя.

— Линдзи…

— Моля те, свири. Прекрасно е.

— Ти дойде!

— Трябваше.

— Можеше да изпратиш някой слуга да ми съобщи за телепатията ти.

— Онова, което искам да ти кажа, не бих могла да доверя на слугите.

— Кажи ми го.

— Свири! Но първо ми кажи каква е тази музика.

— Приближи се.

Линдзи пристъпи към него и се докосна до рамото му. Едуард засвири отново.

— Пахелбел — обясни той. — Един от каноните му.

— Никога не бях го чувала. Сърцето ми замря.

— Всъщност канонът е композиран за тромпети и цигулки.

— Но на пианото звучи съвършено!

— Мелодията е съвсем проста.

— Трогателно!

Едуард свали ръце от клавишите и ги скри в скута.

— Ти си съвършена и трогателна. Ти трогна сърцето ми — а аз бях убеден, че такова нещо е невъзможно. Вечно ще съжалявам за… за бруталността си.

Линдзи притисна ръце към бузите си. После се облегна на рамото му.

— Ти беше гневен… по-точно възмутен… от разкритията ми. Виж, Едуард, Джон в действителност не е мое дете.

Минаха секунди, преди той да вдигне ръце и да приглади разбърканите й къдрици.

— Знам, сладката ми. Знам, мое невинно дете.

— Значи си го разбрал, когато ние с теб…

— Точно така. За съжаление ти нямаш майка, която да ти разкаже тези неща и да те подготви за брака. Възмутен съм, че никой не е сметнал за нужно да те просвети. Много мъже са на друго мнение, но според мен младото момиче не бива да встъпва в брак неподготвено, защото ще изпита ужас.

Линдзи сведе глава.

— Онова, което стана между нас — така се създават бебетата, нали? Тогава си разбрал, че нямам опит.

— Правилно. — Едуард въздъхна тежко. — Само че тези неща не бива да се правят с гняв, Линдзи. Мъжът, който ти се натрапи, не бях самият аз. Този акт не търпи насилие и аз ти обещавам никога вече да не те принуждавам за нищо.

Линдзи отчаяно желаеше да падне в прегръдката му. Вместо това Едуард отново пусна ръце в скута си.

— Трябва да ти кажа истината, Едуард. Имаш право да я узнаеш.

— Истината? Говориш толкова… тържествено. — Мъжът избухна в тих смях. — Каква е истината? Че детето е едно от многото хлапета, за които си поела грижата. Знаеш ли, понякога съжалявам, че те отнех от църквата. Ти щеше да бъдеш истинска благословия за бедните. Щеше да им служиш вярно и самоотвержено. Въпреки това се радвам, че го направих… — той преглътна мъчително, — … и се надявам един ден да те видя щастлива.

— Вече съм, Едуард.

Той се обърна на столчето и я обгърна с една ръка. Вдигна лице, за да я погледне в очите.

— Не смея да те помоля за по-ясно обяснение.

Линдзи се усмихна плахо.

— Не искам да се страхуваш, Едуард. Трябва да си поговорим открито за всички тези неща. Освен това искам да те помоля за една услуга. Джон ми е роднина, също като Антон, но Антон не знае за съществуването му и не трябва да узнае — поне засега.

— Нещо ми подсказва, че пак сте измислили някакъв безумен план, мадам!

— Не е безумен — възрази спокойно Линдзи. — Иска ми се да беше само интермецо. Джон е син на брат ми.

Едуард стисна до болка ръката й. Линдзи продължи с нарастващ страх:

— Боях се да ти призная истината. Трегонита не е моя и никога няма да ми принадлежи. След раждането на Джон ми бе възложена задачата да защитавам законното му наследство. Разбери, Едуард, Роджър би направил и невъзможното, за да заграби имението!

Едуард хвана брадичката й между палеца и показалеца си и я измери с внимателен поглед. Трескавият блясък в очите му я обезпокои, но това не беше истински страх.

— Разкажи ми историята си — помоли той. — От самото начало.

— Брат ми се ожени тайно за Мария Полак, сестрата на Антон. Баща ми и старият господин Полак бяха врагове. Татко смяташе Полак за обикновен бракониер. Само бавачката Томас и аз знаехме за женитбата. Когато се роди Джон, Мария заболя. Баба Уолън дойде с всичките си лекарства, но закъсняхме. Мария почина.

— Защо не сте казали на Антон за женитбата на сестра му?

— Защото щеше да побеснее от гняв, че Уилям е решил да запази женитбата си в тайна. А след смъртта на Мария не посмях да му кажа, за да не се изпусне пред Роджър за раждането на Джон.

Линдзи пое дълбоко дъх и разказа останалото: обещанието, което бе дала на Мария — да се грижи за сигурността на Джон, докато законният наследник навърши пълнолетие. Заниманията й с контрабанда, за да осигури добър живот на Нани и момчето; историята, разказана на Антон — че Мария е отишла да работи като прислужница на континента и там е починала.

Едуард изслуша мълчаливо дългия разказ. Накрая попита:

— Защо смяташ, че Роджър ще стори зло на малкия Джон?

Линдзи трябваше да му каже още нещо, преди да разкрие голямата си тайна.

— Моля те, ще ми помогнеш ли да изпълня претенциите на Роджър? Уреди ли да му препишат Трегонита?

— Не.

Тя го изгледа строго.

— Умолявам те, направи го! Колкото можеш по-бързо. Всяко забавяне би предизвикало събития, които ме плашат до смърт.

— Какви събития?

— Длъжна съм да се погрижа ти и Джон да не бъдете изложени на опасност.

Едуард взе лицето й между ръцете си.

— Аз да се изложа на опасност?

Линдзи сложи ръце на раменете му и се притисна до него.

— Уилям не е загинал в битката. Роджър е наел човек да го убие.

— Ти знаеш? — пошепна слисано Едуард. — Знаеш, че Уилям е бил подло убит?

— Да, и ме е страх, че ако не наситиш алчността му, Роджър ще убие и теб. Разбираш ли сега защо не исках да се омъжа за теб?

— Била си загрижена за мен — отговори тихо той. — И през цялото време си знаела, че Уилям е бил убит. А аз си мислех, че само аз имам основание да си отмъщавам.

Линдзи зарови пръсти в косата му и го принуди да я погледне.

— Какво говориш?

— Моят брат Джеймс, няколко години по-голям от мен, е бил убит от същия негодник, отнел живота на Уилям. Джеймс се опитал да се намеси, за да спаси брат ти. Един моряк на име Керц дойде при мен и ми разказа за случилото се, още докато бях в Западна Индия.

Линдзи зяпна смаяно.

— При мен и при Мария също дойде човек на име Керц и се представи за свидетел на подлото убийство.

— И ти му плати за сведенията? — попита Едуард.

Линдзи кимна.

— Естествено. — Усмивката му беше тъжна. — От днес нататък няма защо да се тревожиш за Роджър Лачет. Нито за детето. Аз ще се грижа за сигурността му.

— Трегонита не е моя — напомни му Линдзи. — Значи нямам зестра.

Едуард избухна в смях и показа белите си зъби.

— Разбира се, че имаш зестра. Това си самата ти. Нищо друго не ми трябва.

Линдзи помилва бегло силната му шия, после с мъка отмести поглед от чувствената уста и отвори чантичката си.

— Брошката, която ми остави, е прекрасна. Също като пръстена. И аз имам подарък за теб. — Тя извади златния мъжки часовник, най-голямата скъпоценност, която притежаваше. — Беше на Уилям. Антон узнал за смъртта му, когато бил в Плимут и преговарял с някого си за покупката на рибарски лодки. Веднага започнал разследване и ми донесе часовника. Би ли го приел като подарък от мен?

Едуард я погледна трогнато. После огледа часовника. На капачето бяха гравирани инициалите У. Б. Г.

— Много ти благодаря, скъпа — прошепна развълнувано той. — Ще го нося, докато дойде времето да го дадем на Джон.

Първото впечатление не я беше излъгало: Едуард наистина беше честен човек с добро сърце. Очите й се напълниха със сълзи.

— Много бих искала да изпратя вест на бавачката Томас и баба Уолън, че съм добре и няма от какво да се страхуват. Знам, че се тревожат за мен — след онова, което стана в къщата…

— Разбира се, че се тревожат — отговори с лека усмивка Едуард. — Без съмнение са убедени, че си омъжена за чудовище. — Той бързо стана отново сериозен. — И не мога да им се сърдя. Нито пък на теб. Все още не мога да се опомня от учудване, че си решила да дойдеш при мен.

Мъжете наистина не разбираха нищо!

— На всичкото отгоре уплаших до смърт бедните ни слуги. Сега трябва да намеря кой да се погрижи за теб. Знам, че си изтощена след пътуването. — Той стана и церемониално й подаде ръка. — Трябва да ти приготвят нещо леко за хапване, а после да се наспиш.

— Не искам никого — усмихна се тя и стана. — Знам пътя до спалнята си. Не съм гладна.

Едуард стисна ръката й с топлата си десница и безмълвно я поведе към стълбата.

— Мисля, че ще намериш всичко, от което имаш нужда — рече тихо той. — Моля те… не искам да се страхуваш от мен. Аз ще остана в кабинета си.

Линдзи не му позволи да пусне ръката й. Пръстите й се преплетоха с неговите. Изкачи няколко стъпала и се огледа.

— Не съм съвсем сигурна, че ще намеря пътя — прошепна тя и прехапа долната си устна.

Едуард смръщи чело.

— Да ти изпратя ли някоя от слугините?

— О, не! — Тя поклати енергично глава.

Той я погледна безпомощно.

— Защо ти не ми покажеш пътя, Едуард?