Стела Камерън
Само твоето докосване (26)

26

— Гарити! — Едуард хвърли няколко монети на файтонджията и се втурна по стълбите към дома си. — Гарити, къде си, по дяволите?

— Какво има, милорд? — попита запъхтян дотичалият иконом.

Едуард свали ръкавиците и палтото си и ги пъхна в ръцете му.

— Трябва да свърша нещо важно в Корнуол — обясни той и икономът зяпна смаяно. — Лейди Хъксли ще остане тук. И никой — чуваш ли, никой! — не бива да влиза в тази къща без изричното съгласие на господин Лойд-Престън.

— Милорд…

— Бързо изпратете едно от момчетата в дома на барон Лойд-Престън. Да му се каже, че трябва веднага да дойде тук.

— Милорд?

— Лейди Хъксли още в салона ли е?

— Милорд…

— Какво има, Гарити? Не виждаш ли, че нямам време за губене?

— Господин Лойд-Престън ви чака в салона, милорд.

— Отлично! — Едуард приглади разрошената си коса, махна на иконома да се оттегли и се запъти към салона. — Трябваше да се сетя, че Джулиън е вече тук. — Мис Уинслоу упражняваше върху приятеля му същото влияние като яркия пламък върху молеца.

Точно в този момент въпросният джентълмен се появи в антрето.

— А аз си мислех, че именно ти си забъркал цялата тази каша…

Едуард мина покрай него и влезе в салона.

— Къде е Линдзи? — Мис Уинслоу стоеше до масичката за игра и изглеждаше малко… сгорещена. Той се покашля и когато Джулиън влезе след него, попита учтиво: — Как сте, госпожице Уинслоу? Много съм ви благодарен, че дойдохте да правите компания на Линдзи. — Малката беше много изобретателна, щом беше успяла да свърже излизането си с посещението на Джулиън. Без съмнение Линдзи, старата романтичка, беше измислила някакъв претекст, за да остави влюбените сами.

— Отидох да изкажа почитанията си на контесата — обясни Джулиън. — Тя ми каза, че Сара… госпожица Уинслоу… е била повикана при Линдзи. Затова реших да намина и да се уверя, че всичко е наред.

— Много се радвам. Добре си постъпил. — Едуард излъга, за да успокои Сара. Трябваше по най-бързия начин да я отведат в дома на леля му, за да обсъди положението с Джулиън. — Аз трябваше да свърша една важна работа, затова помолих госпожица Уинслоу да прекара известно време със съпругата ми.

Любезната му усмивка беше посрещната от госпожица Уинслоу с болезнено потръпване на устните. Тя беше устремила поглед към вратата зад гърба му и не проговаряше.

— Джулиън, ще бъдеш ли така добър да изпратиш госпожица Уинслоу до дома на контесата? — Той вдигна многозначително едната си вежда. — После се върни веднага тук, ако обичаш. Трябва да те помоля за една услуга.

Джулиън не се помръдна и не отговори.

По дяволите! Двамата се държаха като невъзпитани деца, заварени на местопрестъплението от възпитателката си. Поведението на младата Уинслоу можеше да бъде извинено, но Джулиън не беше зелен хлапак.

Изведнъж се сети как да развърже езиците им.

— Вижте, много ми е неприятно, но трябва да изясня някои неща в Корнуол. Линдзи ще бъде много нещастна, че ще се наложи да я напусна толкова скоро. — Той избягваше да поглежда към Джулиън. — Не бихте ли ми помогнали, госпожице Уинслоу? Ако вие и Джулиън останете при Линдзи през дните на отсъствието ми, ще ви бъда безкрайно благодарен. — Да развличат Линдзи, да се грижат за сигурността й… Въпреки това чувството за надвиснала опасност не искаше да го напусне.

По дяволите, тези двамата да не бяха онемели? Едуард изпита нарастващ гняв.

— Мога ли да разчитам на вас, госпожице Уинслоу?

— Линдзи… — Зачервеното лице на момичето изведнъж побледня. — Разбира се, че ще остана с Линдзи… но къде е тя всъщност, лорд Хъксли? Нима е решила да се оттегли?

Едуард пое шумно въздух.

— Да се оттегли? Ако е имала такова намерение, сигурно щеше да ви съобщи. Ще кажа на Гарити да я повика.

Той понечи да дръпне шнура на звънеца, но Джулиън спря ръката му.

— Джулиън, Сара искаше да попита дали Линдзи се е оттеглила веднага след завръщането ви.

Едуард го погледна слисано.

— Какво завръщане?

— Тя би трябвало да се е върнала преди малко. С теб.

Едуард стисна здраво зъби.

— Няма ли най-после да ми обясните какво става тук?

— Антон Полак дойде да я вземе — изговори на един дъх Сара.

Едуард спря да диша.

— Полак е бил тук? Кога, за бога? — Сърцето удряше като чук в гърдите му.

— Малко след като ти си излязъл — обясни Джулиън и хвърли окуражителна усмивка към Сара Уинслоу. — Сара твърди, че изглеждал някак странно.

Едуард се запъти енергично към вратата.

— Кога тръгна? Каза ли къде отива? Може би ще успея да го настигна, преди да се е върнал в Корнуол.

— Едуард!

— Трябва да видя Линдзи.

Джулиън го хвана за ръкава.

— Чуй ме, Едуард. Полак е дошъл малко след твоето излизане и е останал само няколко минути.

— Не е ли казал накъде тръгва?

— По дяволите — прошепна изумено Джулиън. — Станало е нещо страшно. Едуард, ти казал ли си на Полак да дойде тук и да ти доведе Линдзи, понеже имаш нужда от нея?

— Какво? — Едуард се обърна рязко и сграбчи приятеля си за раменете. — Защо питаш?

— Защото той дошъл тук и заклел Линдзи да тръгне с него. Казал й, че я очакваш…

Едуард се олюля, сякаш беше получил юмручен удар.

— Джулиън! За бога, Джулиън! Онзи Керц ми назначи среща и ме завлече в някаква адска дупка. — Беше му все едно, че Сара е там и слуша.

— Морякът?

— Точно той. Случайно извадих часовника си — той го показа на Джулиън — и Керц изведнъж обезумя, сякаш беше видял призрак. Каза ми, че човекът, убил Джеймс, извадил часовника от джоба на убития Уилям Гранвил. Убиецът имал огненочервени коси и сиви очи.

Сара изпищя ужасено. Едуард сведе глава.

— Седнете, госпожице! Ако обичате Линдзи, ще запазите завинаги в тайна онова, което ще чуете тази нощ.

— Откъде имаш часовника?

— Антон! — изплака Сара Уинслоу. — Антон каза, че узнал за смъртта на Уилям и успял да си пробие път до кораба му. Намерил часовника и го донесъл за спомен на стария господин Гранвил. Когато той почина, Линдзи скри часовника. Пазеше го като най-голямата си скъпоценност.

— А после го подари на мен — допълни Едуард, опитвайки се да разсъждава трезво. — Джулиън, Керц ми описа убиеца на Джеймс и Уилям. Вече съм сигурен, че е бил Антон Полак.

Мис Уинслоу изохка и се свлече на стола. Едуард позвъни и заповяда на дотичалия Гарити да донесе амоняк.

— Роджър Лачет е дърпал конците — проговори замислено Джулиън. — Нали така ми каза?

— Точно така. Вече ми е ясно. Случилото се означава, че Лачет е решил да ми отмъсти, като си послужи с Линдзи. Кой би бил по-подходящ да я изведе оттук, освен наетия от него убиец — човек, чието съдействие е купил и на когото жена ми има безусловно доверие.

— Челси — промърмори Джулиън и направи място на камериерката, която беше дошла да се погрижи за Сара Уинслоу. — Трябва веднага да идем там.

В приемната се чуха гласове, единият женски, силен и настойчив.

— Кой ли е по това време? — изфуча Едуард. В следващия момент пред него застана госпожа Филинг. Изненадата му беше толкова силна, че тя за момент онемя.

— Негово Височество не искаше да ме пусне — заговори сърдито жената, опряла ръце на пищните си хълбоци, и посочи с глава към видимо ядосания Гарити. — Кажете му, че сме приятели, милорд.

Едуард направи неясен жест към иконома си.

— Дошла съм по важна работа! — Госпожа Филинг, облечена в приличен костюм от тъмнокафява вълна, вдигна ръка. — Изслушайте ме внимателно, за да знаете как да действате. Не задавайте въпроси, а направо пристъпете към действие.

— Сигурен ли сте, че тази личност…

— Можете да се оттеглите, Гарити — изръмжа Едуард.

— Нашият приятел — започна госпожа Филинг и многозначително намигна. — Нали знаете за кого говоря… във всеки случай той изчезна. Смешната му майка обаче си е в Челси и продължава да ме командва. Преди да замине, онзи беше бесен. Непрекъснато ругаеше и вас, и госпожата ви, и се закле, че най-сетне ще си получи онова, което му принадлежи.

Едуард погледна Джулиън в очите.

— Припомнете си всяка негова дума, госпожа Филинг. Много е важно. Моля ви!

— Нямайте грижа. И ще побързам, защото шестото чувство ми подсказва, че може да съм закъсняла. — Тя подаде на Едуард парче хартия. — Той не знае нищо за това! Записах инструкциите, които даде на червенокосия великан. През цялото време стоях зад вратата.

Сара Уинслоу отново изпищя и Едуард я погледна укорно.

— Продължавайте, госпожо Филинг!

— Онзи мъж каза, че Лини била отвън в каретата. Така я нарече, Лини. Веднага се сетих, че е вашата лейди. Във всеки случай нашият приятел каза на червенокосия да я откара на мястото, записано на това листче. Бърбореше нещо за голям откуп — и че ще си платите скъпо и прескъпо за опозоряването му.

— Не е лошо да вземем повечко пари — предложи Джулиън.

— Най-добре е да побързате — поправи го госпожа Филинг. — И бъдете предпазливи. Нашият приятел каза, че ще му достави дяволско удоволствие да ви вземе паричките… и да ви отнеме живота. Каза още, че ще бъде страхотно да му платите за стока, която вече е притежавал… и е спечелил от нея.

 

 

Каретата, която трополеше през града в източна посока, скоро напусна кварталите, познати на Линдзи. Големите, разкошни постройки отстъпиха място на ниски бедняшки къщурки. Накрая коларят спря в края на някаква горичка. После отвори вратичката, без да каже дума.

Антон беше мълчал през целия път, очите му бяха сведени, устата образуваше корава линия. Сега се раздвижи и мина покрай Линдзи, за да слезе. Когато тя се появи в отвора на вратата, той я свали на земята и побърза да се отдалечи.

Линдзи се втурна подире му и пъхна ръка в неговата.

— Сигурен ли си, че това е мястото, на което трябва да ме чака Едуард?

— Предстои ни още дълъг път — отговори кратко той.

Явно знаеше съвсем точно къде отива. След няколко метра видяха вързан кон. Без да даде обяснение, Антон вдигна Линдзи на гърба на коня и се метна зад нея.

Нощта беше суха, а времето бе топло. Пълната луна осигуряваше достатъчно светлина. Антон хвана здраво Линдзи през кръста, а с другата стегна юздите на силния жребец.

Дълго време яздиха в мълчание, но накрая Линдзи не издържа.

— Къде отиваме, Антон? Кога се видя с Едуард? Защо изпрати точно теб? Защо трябва да ида при него?

— Имай търпение, Лини. Скоро ще узнаеш всичко.

— Достатъчно дълго се упражнявах в търпение. Нищо не разбирам.

— Стой! — извика тихо той и спря коня. — Лини, имаш ли ми доверие?

— Естествено!

— Шшт! Не викай. Направих някои неща, с които не се гордея особено. Но искам да се поправя, доколкото е възможно.

Линдзи много искаше да види лицето му.

— Не говори със загадки, Антон. Какво общо имат твоите грешки с Едуард и мен?

— Моля те, Лини, трябва да разбереш, че сега съм принуден… много, много съжалявам, но нямам друг изход. Ще направя всичко възможно, за да поправя нещата, Лини, обещавам ти. Искам само да ми вярваш, както досега.

Стомахът й се преобърна.

— Ти ме плашиш, Антон.

— Съжалявам. — Той слезе от коня и я свали на земята. — Никога не съм искал да ти вдъхвам страх. Ела.

Какъв избор имаше? Антон никога не би я изложил на опасност. Или все пак? Ами Едуард?

— Защо сме тук? Къде е мъжът ми?

Вместо отговор Антон я вдигна на ръце и закрачи бързо през гъстия храсталак.

— Моля те, свали ме — извика сърдито Линдзи. — Мога да ходя и сама.

— Не и с обувките, които са на краката ти. Не и тук.

Стигнаха някакво сечище. Отляво се виждаше ниска колиба. Само един прозорец беше осветен, и то слабо, но луната посребряваше боядисаните в бяло стени и покрива от сиви плочи.

Без да спира, Антон се запъти към колибата.

— Защо Едуард е трябвало да дойде тук? — Линдзи изпита истински страх. — Моля те, Антон, отговори ми.

— Всичко с времето си. — Той блъсна вратата с ботуша си, после сведе глава към лицето й и пошепна: — Не забравяй… трябва да ми имаш доверие.

Остави я на каменния под и Линдзи огледа бързо негостоприемната стая, в която липсваха мебели. Камината беше празна, а светлината, която бяха видели, идваше от самотната свещ на прозореца.

Линдзи се уви в дебелата, подплатена с лебедов пух наметка.

— Едуард? — извика колебливо тя. — Тук съм, Едуард. — Но изведнъж замлъкна. На вратата към съседното помещение стоеше Роджър Лачет. Зад него трепкаха червени светлинки. Линдзи преглътна и усети болка в пресъхналото си гърло.

— Колко се радвам, колко се радвам — промърмори носово Роджър и пристъпи към нея. — Уверих господин Полак, че няма да имаме затруднения с довеждането ти тук. В момента твоят виконт е зает другаде. — Носеше роба от черен сатен.

Линдзи се обърна като ужилена. Антон стоеше между нея и вратата и не смееше да я погледне в очите.

— Къде е Едуард? Защо съм тук?

— По-спокойно, скъпа — изхъхри Роджър. — Ела, имам малка изненада за теб.

— Готово ли е писмото? — попита със странно задавен глас Антон.

— Писмото ще бъде предадено в подходящо време. — В гласа на Роджър имаше коварство. — Когато аз намеря за добре! А сега изчезвай и чакай да те повикам.

— Вие казахте, че сте приготвили искането за откуп и чакате само да ви доставя Линдзи.

— Откуп? — Линдзи отстъпи назад, за да вижда и двамата мъже. — Какъв откуп?

Антон се обърна към вратата.

— Кажи й — рече Роджър и избухна в смях. Рядката му коса беше пригладена с помада. Къдричките, грижливо наредени около дебелата муцуна, блестяха. — Кажи й защо надменният й виконт е отстранен за тази вечер и че те наех да я примамиш тук. Кажи й истината, за да й доставиш удоволствие, Полак.

Антон бавно поклати глава.

— Вие ми дадохте думата си, Лачет. Аз ви казах, че…

— Виж ти — промърмори Лачет, отиде при Линдзи и вдигна брадичката й. — Антон без съмнение иска да ми попречи да ти поднеса малката си изненада. Но нека само се опита! — И той целуна Линдзи по устата.

— Не смей! — Тя отскочи назад и се изтри отвратено. — Какво става тук, Антон? Моля те, кажи ми!

— Антон не знае. — Роджър примигна. — Затова аз ще ти кажа. Всичко ще ти разкажа.

— Стига, Лачет! — В гласа на Антон имаше недвусмислена заплаха.

— Първо за Керц. Нали знаеш за кого говоря? — попита Роджър. — Естествено, че знаеш. Едуард явно е луд по теб, щом ти е разказал всичко — всичко, което знае. Осведомена си, че Керц го е потърсил и е поискал среща за тази вечер. А знаеш ли и за безумната история на Керц, че уж аз съм пратил на оня свят петия виконт?

Краката й затрепериха. Стана й студено и отново се уви в наметката.

— Както виждам, казал ти е всичко. Затова не е нужно да губим повече ценно време — защото то е наше, Линдзи. Всичко това е вярно, но какво значение има? — Той я сграбчи за рамото и я привлече към себе си.

— Стига, Лачет! — изсъска Антон. — Веднага я пуснете!

Виконтесата видя блясване на нож. Роджър го бе измъкнал светкавично от гънките на сюртука си. Той я обърна, изви ръцете й на гърба и я постави пред тялото си.

— Защо винаги имам проблеми с хората, на които се доверявам? — промърмори той. Въздъхна и опря острието в гърлото на Линдзи. — Преди известно време наех доброволен съучастник, скъпа моя, готов да убие младия господин Уилям Гранвил, не виконта.

Линдзи затвори очи. Защо Роджър беше решил да направи самопризнанието си точно сега?

— За нещастие господин Керц видял всичко и решил да използва видяното в своя изгода. — Той изцъка с език и киселият му дъх й причини гадене. — Аз действах напълно законно. Аз съм по-стар от Уилям и Трегонита трябва да принадлежи на мен.

— Вие не сте син на баща ми. Вие сте… — Острието поряза кожата й и я накара да замълчи.

— Ако Керц не беше отишъл при скъпия ти съпруг, за да проси пари за дадените сведения, всичко това нямаше да се случи. Но, както стоят нещата, той игра в моя полза. Глупакът изхарчил набързо парите, които му дал Хъксли, и дойде при мен да иска още. Казах му, че ако тази нощ съумее да отдалечи Хъксли от дома му, ще го възнаградя богато. И както виждаш, моя най-скъпа, той успя!

— Лачет — изръмжа Антон и направи крачка към него. — Ако искате да накажете някого, вземете мен. Оставете Линдзи на мира.

— Още една крачка, глупако, и ще бъда принуден да обезобразя красивата й шийка. А тя е наистина прекрасна! — Той плъзна ръка към деколтето й и Линдзи потрепери.

— Върви, Антон — настоя тя, загрижена за сигурността на приятеля си. — Върви си, бързо!

Антон не посмя да я погледне в очите. Роджър се изкиска злобно.

— Той вече няма убежище. Убийците нямат място на този свят, нали разбираш.

— Обещахте, че няма да й кажете! — изрева отчаяно Антон.

— Е, размислих — както промених и много други неща. Слушай, Линдзи, вероятно ще ти е трудно да си представиш, че скъпият ти приятел е контрабандист? Какъв позор! Какъвто бащата, такъв и синът. Бракониери, контрабандисти, крадци!

Линдзи не смееше да се отбранява. Най-после успя да срещне измъчения поглед на Антон и се опита безмълвно да му внуши, че трябва да бяга.

— Мисля, че ще постъпя почтено, като ти разкажа всичко, Линдзи. Мъжът ти се ожени за теб, само за да отмъсти за смъртта на брат си. Той не се интересува от теб. Сметна, че като те отнеме от мен, ще ми вземе и Трегонита. Но планът му няма да се осъществи. Той ще се прости с живота, а ти ще станеш моя. Всичко ще завърши благополучно.

Линдзи помисли, че ще припадне, но се овладя бързо.

— Това е една голяма заблуда — проговори студено тя. — Едуард никога не би го допуснал. Антон също.

— Антон ли? Ха! Още ли не си разбрала, глупачке? Как мислиш, защо успях да убедя този мъж, който гори от любов към теб, да те доведе тази вечер в усамотената колиба, за да бъдеш моя? Защото той наистина е лудо влюбен в теб, знаеш ли?

Антон понечи да се нахвърли върху него.

— Ти, кучи…!

— Не бъди толкова дързък! — Роджър вдигна заплашително ножа, после отново го опря във врата на Линдзи. — Направих го, защото той ми е в ръцете. Трябва да знаеш, че Антон Полак имаше толкова силно желание да се сдобие с рибарската флота, че беше готов на какво ли не, за да премълча пред митничарите за нощните му занимания.

— Не! — Антон закри лице.

— Да, да, така беше — потвърди тихо Роджър. — Антон не е по-различен от другите — и той може да бъде купен. Не му платих с пари, а с мълчание — и в замяна той ми оказа една малка услуга. Линдзи, скъпа моя, мое чисто момиче, Антон не е купувал рибарски лодки, когато загина Уилям. Той е бил до Уилям, през цялото време. Той е убиецът на брат ти.

Пред очите й причерня. Линдзи разпери ръце, пое шумно въздух, изпъшка. Едва ръката на Роджър, която грубо притисна гърдите й, я върна в действителността.

— Не, Антон, не! — прошепна отчаяно тя и напразно задърпа гадната лапа, която се впиваше в плътта й. — Не и ти!

— Напротив, точно той беше — потвърди с усмивка Роджър. — Затова сега ще се върне в къщичката си край морето и никога вече няма да се доближи до нас. Върви си, Полак! Готов съм да поднеса изненадата си на Линдзи. След известно време Хъксли ще получи искането за откуп. Можеш да бъдеш сигурен в това. Аз ще го чакам тук в точно уречен час, а след като види изненадата на Линдзи… ще се прости с живота си. — Той избухна в луд смях.

— Не! — Гаденето премина и в гърдите й лумна гняв. — Никога! — С цялата сила на дребното си тяло тя заби тънкия ток на обувката си в стъпалото му.

Роджър изрева от болка и я пусна. Антон изкрещя и се нахвърли върху него.

— Ти, гадно копеле! — изсъска ядно той и дългите му ръце се впиха в гърлото на Роджър, който тъкмо се надигаше. Вкопчени един в друг, двамата паднаха тежко на каменния под и Линдзи чу шум от чупене на кости. Неспособна да издържи, тя отстъпи към вратата.

Предсмъртно хъркане я накара да се обърне. По пода се стичаха вадички и скоро се образува голяма локва аленочервена кръв. Ножът беше между двамата мъже.

— Антон! — Линдзи пропълзя към тялото на приятеля си, без да се тревожи от кръвта, която мокреше наметката й. — Антон! — Не беше възможно той да е убил Уилям. Та той беше най-добрият му приятел.

Тя се вкопчи в грамадното му рамо и го задърпа с все сила. Антон се раздвижи и се обърна по гръб.

Дръжката на ножа още потръпваше. Оръжието беше забито в гърдите му.

— Мъртъв е. — Роджър изтърси напоения с кръв черен сатен, който беше залепнал за корема му, претърколи се настрана и се опря на лакът. — Той е убиецът на Уилям. Казах ти истината, Линдзи. Но това вече няма значение. Всичко върви по план.

Главата й бавно се проясни. Погледна оцъклените очи на Антон, огромното тяло, обляно в кръв. Мъртъв.

Тя се надигна като в транс и се вгледа в стария си приятел. Приятел? Линдзи затвори очи.

— Едуард, къде си? — прошепна безсилно тя.

— Ела с мен — излая Роджър. Изправи се непохватно и й подаде ръка. Когато тя скръсти ръце, той се изсмя и я дръпна към себе си. — Все още чиста и недокосната! Точно както трябва да бъде. — Той я стисна за раменете и я поведе към помещението, от което беше влязъл.

В средата на стаята беше поставено огромно легло с балдахин и кървавочервена покривка. Линдзи се олюля и пръстите на Роджър се забиха в ръката й. Свещи в червени стъклени канделабри горяха по ниските масички. На леглото лежеше прозрачна бяла нощница.

Роджър избута Линдзи в стаята и вдигна нощницата.

— Облечи я — заповяда той. — Девствено бяло за девствената ми невеста!

— Ти си луд — пошепна Линдзи. — Напълно луд!

Мъжът й удари силна плесница и главата й отскочи назад. Линдзи прехапа устни, за да не изпищи, и вкуси кръв. Зъбите й бяха пробили кожата.

— Сега е по-добре — изграчи негодникът и вирна брадичка. — И без дързости! Облечи нощницата.

Тя поклати глава.

— Облечи я или ще загубя търпение. — Роджър посегна и с един замах дръпна наметката от раменете й. После бръкна в деколтето на роклята.

Линдзи чу шум от цепещ се плат и потръпна от ужас. В този миг разсъдъкът й се върна и тя започна отчаяно да се отбранява. Риташе и хапеше, ноктите й се стремяха да издерат лицето му. Смехът му караше нервите й да вибрират, но ноктите й все пак намериха бузите му.

— Бори се, красива девственице. Защитавай невинността си. — Той хвана роклята с две ръце и я раздра по дължина. Хладният въздух погали гърдите й. Без да се бави, Роджър я бутна към леглото.

— Всемогъщи боже!

Линдзи, която беше на път да загуби съзнание, все пак разбра, че този вик не беше излязъл от устата на Роджър. Усети и как той затърси между краката й и жадната му уста заблиза гърдата й.

После изведнъж изчезна. Все още замаяна, тя събра остатъците от корсажа си и седна с усилие в леглото.

Първо видя Джулиън — той беше притиснал Роджър към стената и го обработваше с юмруци. След миг в стаята се появи и Едуард. Дишайки тежко, той опря ръце в рамката на вратата, после се хвърли към нея и я грабна в прегръдката си.

— Любов моя! — прошепна задавено той. — Сладката ми жена! Какво ти стори той? — Свали наметката си и я уви цялата.

— Нищо не ми стори — прошепна с мъка тя. — Но ми разказа за… — Не можа да довърши.

— Лачет се е проявил в цялата си гадост — изсъска през зъби Едуард и хвърли горящ поглед към мъжа, който бавно рухваше под ударите на Джулиън. — Не го убивай, приятелю. Би било твърде…

Оглушителен изстрел прекъсна думите му. Джулиън едва успя да отскочи от Роджър, който се беше ухилил с цялото си лице и размахваше малък, димящ пистолет.

— Всичко е мое! — изрева тържествуващо той. — Всичко е мое, глупаци такива! Казах ви, че ще имам всичко — всичко!

— Джулиън! — извика ужасено Едуард. — Ранен ли си, приятелю?

— Би могло и така да се каже. — Джулиън се усмихна болезнено и се свлече на пода. Линдзи едва сега забеляза, че той притискаше с две ръце дупката в бедрото си, от която течеше кръв.

Роджър въздъхна театрално.

— Винаги съм бил мъж на място, но другите така и не се научиха да бъдат предпазливи с мен — оплака се той. — Хайде, Хъксли, ела насам! Не, всъщност по-добре е да коленичиш до приятеля си. Без съмнение един мъж на честта, за какъвто се пишеш, ще изпита удовлетворение да умре редом с най-добрия си приятел. — Той размаха пистолета.

— А ти до кого ще умреш, Роджър? — попита непознат глас. — Защото ти никога не си имал приятел, нали?

Линдзи не повярва на очите си.

— Изненадан ли си, Роджър? — Новодошлият влезе с енергични крачки. Едър рус мъж, който силно куцаше. Дрехите му бяха груби и износени, ботушите мръсни, отдавна не виждали боя.

— Не, не, не! — Роджър се отдръпна и скри лице в ръцете си. — Ти си мъртъв!

— Наистина ли? Я ме погледни, Роджър. Наистина ли съм мъртъв? — Колкото и измършавяло да беше, лицето на мъжа беше запазило красотата си. Дори назъбеният бял белег от слепоочието до брадичката само подчертаваше мъжествеността му.

— Ти си мъртъв! — изкрещя като безумен Роджър.

Мъжът разтвори ризата си и я измъкна от панталона. Линдзи спря да диша. Белегът минаваше по целия гръден кош и свършваше в розетка от синьо-червени, зле зараснали дупчици от пробождане под последното ребро.

— Искаш да кажеш, че трябваше да бъда мъртъв — проговори бавно, заплашително тихо непознатият. — А може би наистина съм мъртъв. Може би съм дошъл тук, само за да те заведа в ада.

Роджър отпусна ръце. Отвори уста, от свинските му очички потекоха едри сълзи.

— Не! — изхъхри той и тялото му се залюля.

После с внезапна решителност вдигна пистолета към слепоочието си и натисна спусъка. Кръвта опръска близката стена. Тежкото тяло рухна на пода.

Линдзи се хвърли в прегръдката на мъжа си.

— Той… той се самоуби! — изплака тя.

— Това е най-доброто за всички ни, любов моя — успокои я виконтът. — Всичко свърши. Вече няма от какво да се страхуваш. Живи сме и сме заедно.

Линдзи протегна ръце към изтощения мъж, който беше влязъл последен.

— Да, Едуард, всичко свърши! Вече никой не ни заплашва. Все още не мога да повярвам на очите си, но ще ми позволиш ли да ти представя скъпия си брат — Уилям Гранвил!