Стела Камерън
Само твоето докосване (21)

21

Изкушението има много лица и силните мъже често трябва да се напрягат, за да ги изобличат. Твърде рядко материалът, от който са направени най-горещите плътски фантазии, се предлага на отворената мъжка уста, зажадняла за сладко, като зрял плод.

Едуард стоеше пред камината и не смееше да помръдне. Жената, която се поклащаше изкусително пред него, облечена в прозрачна рокля от светлосин сатен, беше положила големи усилия, за да се представи като празник за сетивата.

— Изглеждаш уморен, скъпи — изгука Клариса. — Но аз знам как да превърна тази умора в блажен сън. Ти ме познаваш, нали, жребецо мой?

Изразът, който беше употребил и онзи мръсник Лачет! Едуард оголи зъби като хищник.

— Остави ме, Клариса. Овладей се и си върви у дома.

— У дома? — Тя отвори широко красивите си, алчни очи. — Не бих могла да си отида, без да ти дам онова, от което се нуждаеш.

Той пое дълбоко въздух.

Клариса докосна с разперени пръсти окосмената част на гърдите му.

— Всяка нощ сънувам тялото ти — призна с треперещ глас тя. — А когато съм будна, те виждам пред себе си. Тези черни косъмчета по гърдите, дългите, стройни крака… и всичко останало. — Тя се усмихна с престорена плахост. — Хората около мен говорят и говорят, но аз не им обръщам внимание. Пред вътрешния ми взор си само ти. Всичко от теб. Даже те вкусвам. — Тя хвърли дързък поглед към издутината на панталона му.

Тази жена не разбираше от сарказъм, но той не можа да се удържи и изсъска:

— Разчитам, че няма да мляскате много силно, мадам!

Клариса само се изсмя. Раздвижи се, вдигна рамене и Едуард изпъшка безсилно. Едва сега разбра защо бе усетил кожата й, сякаш е гола.

Богатите дипли на роклята скриваха истинската кройка — до мига, в който носещата я реши да покаже колко хитро беше работил създателят й. Клариса се потърси леко и над големите гърди се отвориха вертикални разрези. Коприната се отдръпна меко и предостави на погледа му белите хълмчета, които едно време го подлудяваха. Дори сега не можа да остане равнодушен пред тази еротична гледка.

— Докосни ме, Едуард — пошепна тя, извъртя хълбоци и изви гръб. — Докосни ме с език и зъби, както само ти умееш. Използвай ме, Едуард. Направи всичко, което искаш. Копнея за теб.

Той преглътна, неспособен да откъсне поглед от набъбналите зърна. Коремът му се сви на топка. Огромни ареоли, а зърната бяха намазани с ароматно масло.

— Вкуси ме, жребецо мой! — Езикът й се плъзна по отворените устни, розов и блестящ.

Когато Едуард не се помръдна, тя потърка сама връхчетата на гърдите си, простена тихо и потрепери. После вдигна ръка към лицето му и размаза сладкото масло по устните му.

— Вкуси ме, Едуард, вкуси ме!

Мъглата, която беше паднала пред очите му, бавно се разсея. Той пое дълбоко въздух и разтърси глава. Тази жена беше в еротичен транс. Беше стигнала дотам да се задоволява сама. Неговата роля беше единствено в това да й помогне да изживее фантазията си.

Тялото й предлагаше всичко. То беше мечта за всеки силен мъж.

— Вземи ме — прошепна тя. Сръчните й пръсти развързаха връзките на панталона му и за секунди го смъкнаха до коленете. — Само аз мога да те любя, както искаш. Безкръвното малко същество, за което се ожени, не е в състояние да ти даде нищо, нищичко. Нищо чудно, че си избягал, без да й се насладиш докрай.

Едуард не беше способен да произнесе нито дума. Клариса продължи да го възбужда с ръце и думи.

Когато членът му се надигна, тежък и пулсиращ, той не изпита срам. Не усещаше нищо друго, освен жадното, парещо желание, което е част от природата на мъжа.

— О, да! — Тя го обхвана и продължи да го милва, приближи се още и поглади лъскавия сатен на роклята си, който веднага се напои с телесните й сокове. Мушна члена му между бедрата си, вдигна ръцете му и ги сложи върху гърдите си. После въздъхна шумно и изобрази смукане с красиво извитите си устенца.

След малко отстъпи назад, падна на колене и го изгледа с помътнели от страст очи.

— Толкова време мина — прошепна жадно тя. — Ти ми липсваше, както и аз на теб!

Тя взе члена му в устата си и шумът се промени, стана ясен и енергичен. Главата й се притисна към него, гъстата ръждивочервена коса се разпиля по бедрата му.

Едуард сви колене.

— Достатъчно — проговори сърдито той, когато повярва, че е овладял желанието си.

Кискането й бе почти истерично. Тя скочи и разкъса роклята си и я хвърли. Засмя се тържествуващо, изтича до леглото, хвърли се върху копринената завивка и се сви на кълбо като дебнещ хищник.

Едуард изпита внезапно отвращение. Отвращение от самия себе си и от тази безумна жена, която го чакаше с тръпнещи гърди, влажна и готова за поредното забавление.

Стига толкова. Може би той не заслужаваше онзи бисер от сладка невинност, който му дари благосклонното провидение. Освен това се съмняваше, че е способен да подари сърцето си на която и да било жена, но беше твърдо решен да направи своята малка фея най-щастливата жена на света. А това означаваше да й остане верен.

Едуард се обърна, вдигна панталона си и се наметна с ризата. Откъм леглото се надигна жално хленчене, но той остана глух. Нахлузи ботушите, грабна един дебел жакет от гардероба, уви врата си с шалче и изскочи навън.

Повече не можеше да чака. Щеше да потегли за Девън още тази вечер.

Хленченето премина в остър писък.

Стодарт, който спеше в съседната стая, изскочи в коридора полугол.

— Какво става, милорд? Да няма пожар?

— В леглото ми, Стодарт — отговори сухо Едуард и се втурна надолу по стълбата. — Моля ви, погрижете се гостенката да бъде отведена в дома й. И, Стодарт, очаквайте отчаяна съпротива! Аз заминавам за Хъксли Плейс — при виконтесата.

 

 

На втората вечер, когато най-сетне видя пред себе си стената на имението, Едуард едва се държеше на седлото от умора. Мъглата беше отстъпила място на лек топъл дъжд. Въздухът тегнеше от аромата на ранни рози.

Сейнс изскочи да го посрещне и наду стария ловен рог, преди Едуард да е успял да му попречи. Докато стигне до парадното стълбище, пред входа се бе събрал половината персонал. Двама ратаи притичаха от оборите да поемат юздите. Едуард се ухили и слезе с мъка от седлото.

— Погрижете се за бедното животно — каза той на ратаите. Това беше третият кон, който беше сменил в дивото си препускане насам.

Предполагайки, че ей сега ще се яви и изненаданата Линдзи, той се огледа търсещо.

Вместо това изникна Макбейн и се запъти към господаря си.

— Не ви очаквахме, милорд.

Едуард свали дебелите ръкавици.

— Не очаквах, че толкова бързо ще приключа делата си в града. — Не беше съвсем готов, но останалото можеше да почака. — Къде е милейди?

Зад Макбейн се появи госпожа Джили. Тя погледна ужасено Едуард, обърна се към къщата, после отново към него. Ръцете й стиснаха конвулсивно връзката с ключове на колана и той забеляза треперенето им.

Стомахът му се преобърна от уплаха.

— Какво става тук?

— Ами… вижте, милорд, не знам откъде да започна — заекна Макбейн. — Нещастно стечение на обстоятелствата. Много нещастно…

— Какво е станало? — Едуард тропна с крак. — Къде е жена ми? — Страхът стягаше гърлото му.

Макбейн разпери ръце.

Едуард изпита чувството, че се задушава.

— Какво се е случило с Линдзи? — По дяволите! Защо я бе оставил сама в тази чужда обстановка? Трябваше да отложи разправата с Лачет и да се погрижи за съпругата си.

— Тя е… лейди Хъксли не е тук, милорд — отговори вместо иконома госпожа Джили. — Тя имаше… посетител и трябваше веднага да замине.

— Какъв посетител?

— Една жена — обади се Макбейн. — Бих казал, че беше от нисшата класа. Милейди беше много развълнувана и ни каза, че трябва веднага да замине.

— Къде отиде? — изрева Едуард.

— Каза ни само, че непременно ще се върне преди вас — заусуква го Макбейн. — Моля ви, милорд, влезте! Сигурен съм, че милейди ще се върне много скоро.

Едуард се обърна като ужилен.

— Ей, ратай! Веднага доведи Сейбър! — Гласът му трепереше от ярост. — Макбейн, отговаряй на въпросите ми! Мислиш ли, че контесата е тръгнала към Корнуол?

Макбейн кимна.

— Така мисля, милорд. Лицето, което дойде тук, говореше на тамошния диалект. Каза ми, че милейди има някои неуредени въпроси и е длъжна да се погрижи за тях. — Бедният иконом се разтрепери като лист. — Божичко, как се надявах, че няма да ми се наложи да ви кажа това! Но жената ми заяви, че там, където отиват, дебне смъртна опасност.

 

 

Този път Едуард не спря нито за миг на планинския гребен над Салтърс Коув. Днес местността, през която беше преминал в пълен мрак, беше осветена от ярко слънце. Инстинктът го доведе именно тук. Не вярваше, че ще намери Линдзи в Трегонита, освен това беше възможно Лачет вече да се е върнал. По-късно щеше да се оправи и с него. При предишното посещение старата жена му бе казала да потърси Антон Полак. Значи трябваше да започне с него.

Той заобиколи гората и откри пътека, която слизаше в залива. Забави темпото. Само глупакът се опитваше да превземе непозната крепост с щурм. Заливът се отвори точно както го бе описала старата жена — като извивка на сърп. Едуард мина през кръстовището и видя втората пътека, която водеше към гората.

През онази нощ Линдзи беше минала по нея с каручката. Той остана на широкия път, който водеше право към Салтърс Коув.

Приливът беше оставил на брега само тясна ивица тъмнозлатист пясък. Над водата стърчеше издигнат стабилен кей. За кола бяха завързани две лодки, една малка с една мачта и един платноход, подготвен за риболов. Едуард спря и се вгледа. Боядисаният в черно катер беше украсен със зелени ивици и изглеждаше наистина добре. Забеляза и името му: „Лини I“.

Джеймс обичаше морето.

Виконтът побърза да прогони спомена и обърна коня си. На пътеката стоеше мъж с огненочервена коса.

— Кой сте вие? Какво търсите тук?

Очите на гиганта бяха сиви като небето над Корнуол във ветровит ден.

Инстинктът, който го бе довел право тук, му подсказа, че е намерил търсения човек.

— Антон Полак?

Великанът опря ръце на хълбоците и се разкрачи още повече. Морският бриз разроши огнената грива.

— Кой иска да разбере името ми?

— Търся Антон Полак. — Едуард се поколеба да каже титлата си. — Вдовицата Уолън ми каза да ви потърся тук.

Войнствената стойка на мъжа се отпусна.

— Правилно.

Едуард никога не беше заставал пред толкова едър и силен противник. Антон Полак беше като древен воин. На всичкото отгоре беше и красив.

— Вдовицата ми каза, че вероятно знаете къде се намира… — Как трябваше да нарече съпругата си? — Тя ми каза, че вероятно знаете къде мога да намеря виконтеса Хъксли.

В първия момент грамадното тяло на Полак отново застана в бойна готовност. Един поглед в лицето на мъжа беше достатъчен, за да разбере, че не се е излъгал.

— Значи вие сте съпругът? — изръмжа Полак. Ръката му се стрелна напред и сграбчи юздите на Сейбър — толкова бързо, че Едуард не успя да реагира. — Защо се забавихте толкова? Всеки нормален мъж, имал щастието да се ожени за такова съкровище, не би я оставил сама нито за минута. А когато тя изчезна още през първата си брачна нощ, ви трябваха цели четири дни, докато я откриете.

Едуард слезе от коня и посегна към юздите.

— Откъде знаете какво е станало през първата брачна нощ?

Мъжът преглътна и отмести поглед.

— Имам остро око!

— Линдзи е дошла при вас, нали? — Трябваше да му изтръгне истината — с надеждата тя да е по-безобидна, отколкото се опасяваше.

Полак устреми ясните си очи в лицето му.

— Точно така.

— И вие я забъркахте в дейност, която може да й струва живота.

Полак го сграбчи за раменете с толкова бързо движение, че Едуард едва не загуби равновесие.

— Откъде знаете? Къде е тя сега? Ранена ли е? — Той стисна по-силно и го разтърси. — Кажете ми какво знаете! Претърсих цялата гора, но не я открих. Каруцата беше долу в гората. Старата Каткин пасеше мирно и тихо. Намерих следи от кон. Сигурно някой от хората на Фар я е заловил. Помислих, че са я отвели в Сейнт Аустел, но там не знаеха нищо.

Едуард блъсна ръцете на противника си. Беше готов да се закълне, че този грамаден мъж е влюбен до полуда в съпругата му.

— Нямам представа кой е този Фар, но мога да ви уверя, че хората му не са я заловили. Аз бях там през нощта. Аз съм неин съпруг и дойдох да я отведа вкъщи. Сега разбирам, че съм дошъл точно навреме. Кажете ми кой дявол ви накара да забъркате жена, която е още почти дете, в нелегална дейност?

— Линдзи ли ви каза това?

Съпругата му беше свързана по някакъв начин с този мъж и това никак не му харесваше.

— Тя не ми е казала нищо за станалото през нощта. Не спомена дори името ви. Но момиче от добър дом не би станало контрабандист, ако не го принудят.

Полак се ухили саркастично и Едуард потрепери от гняв.

— Сега не е време да обсъждаме този въпрос — реши великанът. — Не разбирам защо пак дойдохте да я търсите тук. Нали казахте, че сте я отвели в дома си?

Едуард кипеше от безсилен гняв. Нямаше как, трябваше да признае, че не е способен да контролира действията на съпругата си.

— Оставих я в Девън, защото имах важна работа в Лондон — обясни глухо той. — При завръщането си открих, че тя… доколкото съм информиран, тя е решила отново да се върне в Корнуол.

— Вие не познавате добре съпругата си, прав ли съм, милорд?

Полак за първи път се обърна към него с титлата му. Това бе направено с искрено уважение и смекчи злобната забележка.

— Отговорете ми, Полак: виждали ли сте съпругата ми от нощта, когато я използвахте за незаконните си занимания?

— Не съм я използвал! Линдзи не е от хората, които можеш да използваш.

— Нима твърдите, че тя е дошла с вас по своя воля да пренася необмитени стоки — дейност, която правосъдието преследва?

Полак присви очи срещу бледото слънце.

— Вие се оженихте за съкровище, милорд. Няма да ви навреди, ако кажа, че вашата жена е неподкупна. Ако можех да й направя услуга, бих казал, че тя се включи в контрабандата против волята си. Но това не е вярно. Истината е, че й трябваха пари. Затова го направи.

Едуард го изгледа пронизващо.

— Като моя съпруга Линдзи няма нужда от пари, сър.

— Може би не, ако ви имаше доверие. Но очевидно не е така.

Едуард едва устоя на напора да накаже този простак за безсрамието.

— Познавате ли Роджър Лачет?

Въпросът го смая.

— Естествено.

— Приятел ли ви е?

— Аз го мразя и… Всъщност какво ви засяга това?

— Дадохте ми отговора, който исках да чуя, милорд. Благодаря ви. Откакто брат й загина — тогава Линдзи беше едва шестнадесетгодишна — малката му сестра стори всичко, за да пази арендаторите на Трегонита от алчността на Лачет. Той ги ограбва жестоко, но Линдзи винаги намира начин да облекчи страданията им. Парите, които изкарва с контрабанда, отиват у бедните зависими хорица в Трегонита. Тя има повече кураж от всички мъже, които познавам. И е най-прекрасното момиче на света.

Едуард размисляше трескаво.

— Лачет ще си плати за всичко — изсъска той. Бе му все едно, че се разкрива пред напълно непознат човек. — Вече съм се погрижил.

Полак не реагира. Даже му обърна гръб.

— Щом онази нощ сте отвели Линдзи, защо отново я търсите?

Очевидно Полак нямаше представа къде е съпругата му. Значи нямаше смисъл да продължи разпита.

— Жена ми е на сигурно място! — Господи, дано да беше вярно! — Дойдох, за да разбера какво видях през онази злокобна нощ. Сега знам истината. — Той беше възхитен от своята виконтеса, макар че умираше от страх за сигурността й.

Едуард възседна коня си.

— Мисля, че е най-добре никой да не узнае за срещата ни.

— Ще мълча като гроб — обеща Антон и се изпречи на пътя му. — Ще позволите ли на Линдзи да ми изпрати вест? Бях близък приятел на брат й и я смятам за своя сестра… някога и аз имах сестра, но…

— Ще обмисля молбата ви.

Полак отстъпи настрана.

— Желая ви добър път.

— И аз ви желая същото!

Едуард препусна по пътеката, без да се обърне. Насочи Сейбър към гората, но си припомни името на катера. „Лини I“

Полак беше дал на лодката името на Линдзи, момичето, което му беше като сестра…

Едуард измина на един дъх пътя, по който беше дошъл, спусна се по възвишението, преодоля още няколко препятствия и спря в долината, където беше къщата на баба Уолън.

Без да погледне мъжа, който прекопаваше градинката до къщата, той се приготви да слезе от седлото. Ала преди да е освободил крака си от стремето, нещо привлече вниманието му. Една красива жена на средна възраст размаха ръце, за да му покаже, че трябва да остане на коня, и се втурна по пътечката между лехите с напъпили цветя.

Както винаги, Едуард яздеше гологлав, но при приближаването й се поклони.

— Добър ден — проговори учтиво той. — Аз съм лорд Хъксли. Наскоро посетих вдовицата Уолън и бих искал пак да говоря с нея.

Жената поклати глава и се огледа.

— След мен — излая с неестествен глас тя и без да чака реакцията му, забърза към близката полянка.

Едуард насочи Сейбър след нея.

— Стой! — извика със същия глас тя, когато се отдалечиха достатъчно от къщата. Посочи себе си. — Джози Уолън. Глуха. Вие съпруг на Линдзи?

— Да — кимна Едуард. Стомахът му отново се преобърна от страх. Как беше живяла Линдзи след смъртта на брат си, съвсем сама сред онези вълци? Какво беше изстрадала? И къде беше сега?

Жената се усмихна.

— Любов! — Думата отекна като гръм в ухото му. По вените му се разля топла вълна.

— Видяхте ли я?

Джози смръщи чело.

Едуард се огледа и вдигна ръце.

— Линдзи — произнесе високо и ясно той и отново се почувства отчаян и безпомощен.

Две стройни, изненадващо гладки ръце стиснаха десницата му.

— С мама… Ще се върне…

Вълната на облекчение едва не го събори от коня.

— Къде? — Той вдигна ръце и повтори: — Къде?

— Бодмин — произнесе буква по буква Джози. — Бодмин Мур. Хижа при езеро Доузмъри.

Едуард се олюля. Пак трябваше да тръгне на път. А на идване насам беше минал само на няколко мили от мястото, споменато от Джози.

Той извади от джоба на жакета си златна монета и я сложи в ръката на жената. Джози погледна монетата, изчерви се и поклати глава. Понечи да му я върне, но той затвори шепата й и се усмихна насърчително.

— От Линдзи!

Тя помисли малко и кимна.

Едуард препусна към следващото възвишение и щом стигна върха, се обърна. Джози стоеше на същото място. Махна му и той отговори по същия начин. После препусна в луд галоп.

 

 

Последните бледи лъчи на залязващото слънце браздяха тъмната повърхност на езерото Доузмъри. Ако Сейбър и ездачът му не бяха толкова изтощени, сигурно щяха да стигнат до целта цял час по-рано. Едуард непрестанно търкаше възпалените си от безсъние очи.

Сейбър пристъпваше бавно и господарят му не правеше опит да ускори темпото.

Той усети мирис на дим и оловната умора изведнъж изчезна. Наблизо имаше къща. Указанията на Джози Уолън бяха доста откъслечни, но отчаянието го тласна да ги последва. Едва когато мина десетки мили и конят му се изтощи, изпита съмнение в истинността им.

Скоро след като премина през горичката в края на езерото, Едуард видя пред себе си обширно сечище и спря. В средата на сечището се виждаха ниска хижа с покрив от сиви плочи и голям обор. В близост до обора пасеше едро муле, а до него беше конят, който Линдзи беше яздила в дена на срещата им в имението Пойнт.

Първата им среща…

Едуард скочи от седлото. Невинното момиче оттогава беше невинно и до днес. Но сега той знаеше и нещо, което тогава изобщо не беше предполагал — че малката му жена е извънредно смела и силна личност. От днес нататък щеше да се стреми да осъществи онова, което си беше наумил — за доброто и на двамата — да бъде съпругът, когото тя заслужаваше.

Той прогони умората, отиде до къщичката и почука. Без съмнение тя беше тук, за да помогне на някоя нещастна душа. Но той трябваше да сложи край на опасното й скитане. Трябваше да спечели доверието й. Само така тя щеше да му позволи да поеме отговорността за бедните хора, на които помагаше самоотвержено.

Минаха няколко минути. Едуард тъкмо бе вдигнал ръка да почука още веднъж, когато вратата се отвори и пред него застана Линдзи, прегърнала малко дете.

— Господи, Линдзи, знаеш ли колко се разтревожих за теб?

Съпругата му сведе глава и се отдръпна назад.

Едуард я последва и се опита да я прегърне.

Линдзи се извърна настрана и по бузите й потекоха сълзи.

— Недей, скъпа — прошепна мъжът. — Знам всичко и не ти се сърдя. Не биваше да се бориш сама с Лачет. Трябваше да ми се довериш.

Вдовицата Уолън седеше в тежък люлеещ се стол, а някаква непозната възрастна жена се беше навела над масичката в дъното и приготвяше вечеря.

— Моля те, Линдзи, не ме гледай така! — Той докосна бузата й и усети треперенето й. Линдзи отново се отдръпна. — Ще намерим начин да уредим отношенията си. Искам да ми имаш доверие. Аз ще въздам справедливост.

— Джози — проговори сърдито вдовицата Уолън. — Джози му е казала.

Линдзи погледна старата жена, после Едуард.

— Но тя говори само с мен и с теб, бабо.

— Може би, но онзи ден поговори и с мен — поправи я тихо Едуард. — Каза, че ме обичаш.

Линдзи кимна и задиша тежко.

— Да, обичам те! И не искам да живеем в лъжа. Не е честно.

Той я погледна объркано и поклати глава.

Тя притисна детето към гърдите си, нагласи главичката му в сгъвката на ръката си.

— Той беше много болен, с висока температура, затова ме повикаха. Но няма да умре. Вече е по-добре.

— Радвам се. Линдзи…

— Джози е излъгала, за да ме предпази. Това е моето дете. Джон е мой, разбираш ли? Мой!

Едуард отпусна ръце. Шумният говор беше събудил детето. То разтърка очички, обърна се към Едуард и примигна. Очите му бяха тъмносиви. Косичката, овлажняла от съня, блещукаше с червено-кафяви отблясъци.

— Какво каза току-що, Линдзи?

— Това е Джон — повтори упорито тя. — Скоро ще навърши две години. Моето дете.

Вледенената кръв във вените му бавно се затопли. Едуард пристъпи по-близо и огледа детето. Червена коса и сиви очи.

— Наистина ли?

Тя кимна. Двете жени зад нея бяха само бледи, неподвижни сенки.

— Това ще опозори завинаги името Хъксли, нали? Ако някой открие, че си се омъжил за жена с дете! Отец Уинслоу ми каза, че това се нарича да сложиш рога на съпруга си.

Едуард размишляваше трескаво. Какви бяха тези безсмислени приказки? Всъщност какво значение имаше?

— Никой няма да разбере — обеща мрачно той.

— Много добре. Тогава ме остави тук и забрави за мен. Върни се в Лондон и кажи, че си ме оставил в Девън. А на хората в имението кажи, че си ме отвел в Лондон.

В гърдите му бушуваха изгарящи пламъци.

— Върни детето на бавачката му — нареди кратко той, обърна се към вдовицата Уолън и добави: — Ако кажете само една дума — на когото и да било — ще платите скъпо и прескъпо за бъбривостта си.

Жената го погледна уплашено и поклати глава.

— Скоро ще получите нарежданията ми. Елате с мен, милейди!

Линдзи отвори уста да протестира, но се отказа. Безмълвно предаде детето в ръцете на старата жена и се обърна да вземе жакета си.

Едуард усети, че няма да издържи нито миг повече в къщата, и избяга навън.

Невинна? Каква страшна лъжа! Линдзи беше заченала това дете преди цели две години — тогава той не я бе познавал, двамата още не бяха женени. Значи тя не му беше сложила рога — само го направи на глупак.

Стиснал ръце в юмруци, той видя пред вътрешния си взор името й, изписано със зелени букви върху блестящочерната повърхност: „Лини I“.

Антон Полак щеше да си плати за стореното. Но първо щеше да се заеме с лъжливата си съпруга!