Стела Камерън
Само твоето докосване (22)

22

Джони щеше да оздравее, слава богу, но животът й беше разрушен. Сейбър препускаше много по-бързо от Мини и Едуард трябваше постоянно да стяга юздите му, за да може кобилата да върви в крак с едрия вран жребец.

Дали Едуард щеше да разкаже на Роджър за Джон?

Какво щеше да й стори сега?

Двамата препускаха на север в падащата нощ. Откакто бяха тръгнали от къщата на бавачката Томас, той не бе казал нито дума. Увит в наметката си, съпругът й приличаше на древен рицар, тръгнал на бой, погледът му беше неотстъпно устремен напред. Така й се искаше да го докосне, да му изкрещи: „Джози никога не лъже! Аз те обичам! Но трябва да направя онова, което обещах на Уилям и Мария! Трябва да пазя Джон!“.

Е, поне лесно успя да го убеди, че Джон е нейно дете, а не племенник. Беше й много чудно как Джози е успяла да му обясни обстоятелствата около смъртта на Уилям. Когато влезе в къщата на бавачката Томас, Едуард я увери, че лично ще се погрижи за Роджър. Но веднага след това забрави напълно грозните дела на несъщия й брат. Естествено, каза си с болка Линдзи, сега той е рогоносец и реакцията му е разбираема.

— Много съжалявам — проговори плахо тя. — Ако не бях получила вест, че Джон е болен, щях да си остана в Хъксли Плейс.

Минаха минути, но Едуард не отговори. А когато най-сетне го направи, тя съжали безкрайно, че си е отворила устата.

— Няма никакъв Джон — изфуча ядно той. — Не забравяйте това, мадам! От днес нататък да не съм чул името му! Ще забравиш за съществуването на това дете!

Линдзи ужасено пое въздух.

— Не мога! Той има само мен. Нима ще бъдеш толкова жесток…

— Да забраня на една майка да вижда сина си? — Едуард се изсмя грозно, без да я погледне. — Ти нямаш син. Само като си представя, че бях твърдо решен да те уважавам за смелостта ти!

Този човек говореше със загадки.

— Полак си мисли, че е успял да ме измами със сладките си приказки за благотворителността ти и за безкористието, с което помагаш на бедните арендатори в Трегонита. Аз имах намерение да ти помогна — независимо от факта, че жената не бива да се меси в мъжките работи. Исках да ти простя глупостите, които си вършила, дори вече го бях направил!

Линдзи притисна ръка към гърдите си.

— Говорил си с Антон? От него си научил, че Роджър изстисква безмилостно арендаторите? — Възможно ли е никой да не е споменал за сина на Уилям? Възможно ли е Едуард да не е знаел за детето, когато дойде в Бодмин Мур?

— Поздравявам те, Линдзи. Ти измисли възможно най-благовидния предлог, за да прикриеш незаконните си действия. Без съмнение двамата сте съчинили тази трогателна история за в случай, че открия връзката ви.

Линдзи размишляваше трескаво. Нямаше никакво съмнение, че Едуард е дошъл в къщата на бавачката Томас със съвсем други намерения.

— Ще споменеш ли за детето пред Роджър? Ще му кажеш ли за контрабандата?

Едуард обърна коня си и Линдзи дръпна юздите на Мини.

— Роджър Лачет няма да узнае нищо. Нито от мен, нито от теб. Разбра ли ме?

— Да…

— Как успя… — Очите му блестяха мътни в сумрака. — Как е възможно никой да не е узнал за съществуването на малкото копеле — освен Полак, разбира се?

— Джон е… — Не, не биваше да му издава тайната. — Антон не знае нищо за Джон и не бива да узнае.

Едуард насочи коня си към нея и я погледна отвисоко.

— Ти не си казала на бащата, че има син?

Линдзи примигна изумено.

— Ти смяташ, че Антон е баща на Джон?

— Сигурен съм. Но ти не си му казала, нали? Гениална си в умението да водиш мъжете за носа.

Сърцето й заби болезнено. Ако Едуард откриеше истината, без съмнение щеше да отиде при Роджър и да го информира, че Трегонита никога няма да му принадлежи. Роджър вече беше извършил убийство, за да й отнеме собствеността, и Линдзи беше убедена, че няма да се поколебае да убие още веднъж. Сега беше загрижена не само за Едуард, но и за Джон. Малкият трябваше да остане настрана от тази мръсна история. На всяка цена.

— Антон не бива да узнае — повтори тя, опитвайки се да говори убедително.

— Аха! Имате думата ми, милейди. Нито Полак, нито Лачет ще узнаят каква сте в действителност.

Линдзи не можа да понесе пронизващия му поглед. Ала си каза, че като му позволяваше да смята Антон за баща на Джон, щеше да защити хората, които обичаше.

— Ти си опитна артистка — промърмори подигравателно Едуард. — Каква загуба за сцената!

— Благодаря. — Защо продължаваше да й говори неразбираеми неща?

— И насън не бих помислил, че вече имаш дете. А що се отнася до останалото… — Той вдигна глава и тя се възхити на острата линия на брадичката му. — Да се изгубим, каква хубава дума беше намерила! Щом се приберем вкъщи, ще си поговорим надълго и нашироко за уменията ти да се губиш с мъжете.

Линдзи беше присъствала на раждането на Джон и помнеше колко силни и мъчителни бяха болките, които трябваше да изтърпи родилката… и колко страшна беше мъката й, когато Мария загуби живота си. Вярно, членовете на едно и също семейство си приличаха и Джон имаше много общи черти с Антон. Какво щастие — защото Едуард вече нямаше основание да се оглежда за друг мъж, с когото според него тя беше създала това дете.

Тя изгледа крадешком съпруга си, но видя само заплашителната му сянка. Възможно ли беше целувките, които си бяха разменили, да са създали дете? Можеше само да се моли да е така, защото след случилото се днес той никога вече нямаше да я целуне. Ако родеше детето му, щеше да намери възможност да умилостиви коравото му сърце. Преди да изрече лъжата си, той се държа много мило с Джон, припомни си тя.

— Предстои ни дълъг път, милейди — проговори студено Едуард и издърпа юздите от ръцете й. — От днес нататък смятам да ви водя… във всеки смисъл на думата.

— Както желаете — съгласи се съкрушено тя и се вкопчи в гривата на Мини. В гласа му липсваше предишният гняв!

— Естествено, ще има и неща, в които с голямо удоволствие ще ви позволя да ме водите.

 

 

През първия ден след пристигането им в Хъксли, след като Едуард бе заминал за Лондон, гордата с постижението си госпожа Джили й показа специално приготвената за младата булка стая. В слънчевия следобед жълтите завеси и тапицираните с коприна стени имаха цвета на топло масло.

През малкото дни, преди баба Уолън да пристигне с вестта за заболяването на Джон, Линдзи се научи да харесва луксозната обстановка. От сърце се радваше, че Едуард е поръчал всички тези красиви неща, за да й достави радост. Дрехите й бяха изпратени от Лондон със семейната карета, а само няколко часа след заминаването на виконта пристигна шивачка, за да й вземе мярка за нови рокли, които подхождаха на провинциалния начин на живот. Едуард й беше поръчал и нови костюми за езда.

Госпожа Джили се отнасяше с голямо уважение към новата господарка. Обясни й всичко, което трябваше да знае за голямото домакинство, въведе я дискретно в новите й задължения.

А сега цялата й радост беше отишла по дяволите!

Преди повече от час бяха пристигнали в Хъксли Плейс. Минаваше полунощ. Линдзи лежеше в голямото меко легло и безучастно наблюдаваше как трепкащите сияния от огъня в камината превръщат завесите в тъмно злато.

Макбейн и госпожа Джили бяха излезли да ги посрещнат. Двамата изглеждаха изтощени, сякаш изобщо не си бяха лягали и много се нуждаеха от почивка. Отнесоха се към Линдзи със същото уважение като преди, така се държа и камериерката, която междувременно бе избрала госпожа Джили. Но тя запомни единствено мрачния поглед, с който Едуард я удостои на излизане от салона.

Линдзи се мяташе неспокойно в леглото си. Той беше долу, в работната си стая, и кипеше от гняв… Сигурно никога нямаше да й прости. Какво ли я очакваше? До края на живота си да бъде изложена на произвола на един тиранин… каква ужасяваща мисъл.

Това положение беше непоносимо! Тя не бе като светските дамички в Лондон, кротка и покорна! Бе общувала с най-дръзките контрабандисти. Бе полагала грижи за едно мъничко дете и за арендаторите на семейното имение, без да събуди подозренията на коварния Лачет. Лорд Хъксли никога нямаше да превърне жена си в безпомощна слабачка! Нямаше право да я захвърля като непотребна вещ. Тя можеше и щеше да положи всички усилия да се разбере с него.

Линдзи отметна завивката и стана от леглото. Смешната бяла нощница, която й бяха приготвили, беше един от многото сватбени подаръци на леля Балард. Милата леля Балард! Толкова й липсваше. Разтреперана, Линдзи се уви в дантеленото неглиже. Тънката белгийска дантела, обточена с лилави панделки, беше прекрасна, но не я пазеше от студената нощ.

Глух шум я стресна и тя не посмя да запали свещта, която беше поставена до леглото. Сякаш нещо беше паднало на пода — и шумът дойде от другата страна на стената между брачните покои.

За малко да се пъхне отново под завивката.

— Не — произнесе високо и ясно тя. — Няма да ме уплашите, милорд.

Линдзи протегна ръце напред и се промъкна на пръсти към вратата, която свързваше двете спални. Всъщност през тази врата се влизаше в гардеробната на господаря, а оттам — в спалнята му. Линдзи никога не я беше отваряла.

Ако отидеше при него и… и какво? Какво трябваше да му каже, за да сключи мир, без да застраши Джон?

Можеше просто да се извини, че в характера й има черти, които не му се нравят. Линдзи натисна бравата и влезе бързо в малката гардеробна. Сърцето й биеше болезнено в гърлото. Различи окачени дрехи. Вдясно имаше тясна кушетка, опряна до стената към нейната стая.

Тя спря и се опита да уравновеси дишането си. Щеше просто да почука и ако той й позволеше да влезе, щеше да го помоли за повече почтеност. Това беше началото.

Тя вдигна глава, решена да отиде докрай… и видя Едуард. В първия момент коленете й омекнаха. Отвори уста, но не произнесе нито звук.

— Малко изследователско пътешествие — установи подигравателно той. Вратата към спалнята му беше отворена и Линдзи се видя като бял призрак в голямото огледало.

— Вие влязохте пръв в тази стая, милорд — произнесе съвсем тихо тя. — Вероятно търсите нещо.

Едуард се опря на гардероба, който се простираше по цялата стена.

— Нямам нужда да търся каквото и да било — отвърна ледено той и вдигна едната си вежда. — Това е моята гардеробна.

— Да, но води в моята стая — възрази Линдзи и мъчително пое въздух.

— Точно така. Вероятно причината за това ви е известна.

Тя поклати глава.

Едуард вдигна очи към тавана. Ризата му с дантелени маншети беше отворена до талията.

— Престанете да си играете с мен, милейди.

— Ако ще ме ругаете, по-добре да се върна в леглото.

Той се раздвижи толкова бързо, че беше минал покрай нея, преди да е осъзнала какво става.

— Ще се върнете в леглото си, мадам, когато аз ви разреша. — Вратата към спалнята й се затвори с трясък и тя чу как Едуард превъртя ключа. В гардеробната се възцари пълен мрак.

— Не виждам нищо — обади се плахо тя.

Усети го някъде наблизо и протегна ръка да го докосне. Пръстите й напипаха топла окосмена кожа. Гърдите му. Той се отдръпна като опарен.

— Моля те, Едуард — повтори по-спокойно тя. — Не обичам тъмнината.

— Аз обаче я предпочитам!

Той беше вляво от нея. Линдзи се обърна и отново протегна ръка, но не го намери.

— Отдавна съм свикнал да се оправям в тъмното.

Сега пък беше отишъл надясно.

— Едуард? — Тя го потърси пак, но не успя да го напипа.

— Всеки от нас знае как изглежда другият — заяви той. — Аз ще положа големи усилия да не мисля за това. Защото ти си дяволски красива, скъпа моя. Прекалено красива за онова, което си в действителност!

В душата й звънна тревожна камбанка.

— Защо постъпваш така с мен?

— Ти дойде при мен. Предполагам, че желаеш да ми покажеш уменията си. Съгласен съм. Ти ще ме водиш. Но предпочитам да не виждам лицето ти, докато го правиш.

— Отвори вратата, моля те.

— Какво ти е, Линдзи? Защо непременно искаш да наложиш волята си?

— Не те разбирам.

— Добре, добре — промърмори той, вече зад нея. — Продължавай игричката си. Пак ли ще я наречеш изгубване?

— Пусни ме!

— Всичко с времето си.

Той се мушна отново покрай нея. Тя се обърна бързо, разпери ръце, хукна слепешката напред — и се удари в коравото му тяло. Пое мъчително въздух и остана неподвижна. Близостта му й вдъхна известна сигурност.

— Желаеш ли ме, милейди? — Сякаш говореше чужд човек. — Много добре. Аз обаче искам друго. Този път играта на изгубване ще се играе по моите правила. Надявам се да ти харесат… и сигурно ще отговорят напълно на нрава ти.

— Едуард, моля те… — прошепна неуверено тя.

Пръстите, които се вкопчиха в разпуснатата й коса, бяха безмилостни. Той издърпа главата й назад и очите й се напълниха със сълзи от болка. Но нямаше да плаче пред него. Стисна енергично зъби и зачака.

— Ти беше много добра, знаеш ли — изръмжа той и завладя устата й. В целувката имаше луд гняв, желание на собственик, тя не беше милувка, а оръжие. Устните му разтвориха нейните, езикът се втурна навътре. Очевидно беше решен да я завладее без остатък. И без милост.

Едуард спря за миг и тежко си пое дъх.

— Какво мога добре? — осмели се да попита тя. Устата й беше разранена и подута.

— Да се правиш на невинна, разбира се! Да се преструваш, че си кротко провинциално девойче, за което трябва да се грижат с много нежност. Отпусни глас, недей да цвъркаш! Покажи ми истинската си природа.

— Не те разбирам. — Линдзи се изненада от ясния звук на гласа си. Краката й трепереха, но брадичката й се скова от надигащия се гняв.

— Наистина ли? Не ме лъжи. Изигра ролята си съвършено. Залови в мрежата си един нещастен глупак. Питам се само за какво възнамеряваш да ме използваш в най-близко време.

— Но аз…

Устата му отново завладя нейната и погълна остатъка от думите й. Тежестта на тялото му я притисна към гардероба. Дървеният ръб се заби болезнено в гърба й.

Тези целувки бяха много по-различни от онези, за които копнееше. Злобни и хапещи, те изгориха нежната кожа на устните й, разтърсиха главата й. Едната му ръка стискаше косата й, докато другата мачкаше безмилостно гърдите.

Едуард отново вдигна глава, за да поеме въздух.

— Не аз дойдох при вас, милорд — изпъшка тежко тя. — Не аз помолих да се омъжа за вас. Вие настояхте — против волята ми!

— Млъкни!

— Умолявах те да не настояваш…

— Млъкни, казах!

— Ако не ме обичаш, защо ме целуваш?

Той издаде звук, който Линдзи оприличи на вой на куче срещу луната.

— Каква любов? — изгърмя гласът му. — Това не е любов, мадам! И не смейте повече да произнасяте тази дума с омърсените си устни. Изобщо не смейте да си отваряте устата, освен ако аз не ви помоля.

Линдзи се опита да го ритне, но той я стисна още по-здраво.

— Веднага ме пусни! — Тя се докопа до ризата му и тънкият лен се разкъса. Събра всичките си сили и се опита да се изтръгне от безмилостната прегръдка. — Причиняваш ми болка. Веднага ме пусни, чуваш ли!

Устата му отново я накара да замълчи. Пръстите му задърпаха тънкото неглиже. Линдзи загуби самообладание.

— Не смей!

Тя захапа устните му — до кръв.

Едуард изсъска някакво проклятие и раздра дантеленото неглиже до талията. Шумът отекна оглушително в тъмната стая.

Линдзи заудря с юмручета по главата и раменете му, зарита, изпищя — напразно. Краката му бяха като вкопани в пода.

Едуард реагира, като пъхна крак между нейните и я вдигна. Плъзна чувствителните й слабини по коравото си бедро и тя спря да диша.

Черният мрак на стаичката проникна в съзнанието й. Тя затвори очи и се заслепи от червената светлина зад ресниците си.

Трябваше да се бори — за да остане жива.

Едуард отново намери устата й. Тя го захапа с все сила, заби зъбите си в долната му устна и успя да го накара да се отдръпне. Устата й се напълни с кръв.

Той издърпа неглижето от раменете й и тя усети хладния въздух върху парещата си кожа.

Ръката на мъжа се плъзна между краката й и пръстите му се забиха в меката плът. Линдзи усети как овлажня. Защо отново бе предизвикал тези чувства у нея? Не, в никакъв случай! Нямаше да му позволи да я развълнува, докато й причиняваше болка и злоупотребяваше с нея.

Прониза я стрела, изпратена от мястото, което вече познаваше.

— Не! Престани! — Тя се отдръпна и пръстите й запипаха по етажерката, за да открият някакво оръжие. — Не ми харесва да правиш това с мен!

Зъбите му се впиха в едното зърно и тя изпищя. По тялото й се разля гореща вълна. Имаше чувството, че по вените й се стрелкат светкавици. Той засмука зърното, пусна в ход езика си, за да го втвърди. Линдзи отново зарита, опитвайки се да се отбранява срещу собствените си сетива. Пръстите й най-сетне напипаха нещо твърдо — метална чаша.

— Това ви харесва, нали, милейди? — Едуард продължи да дразни зърното. — Знам, че обичаш битките. С удоволствие ще се преборя с теб. — Устата му завладя другата гърда.

— Добре, ще се бием! — Линдзи замахна и му нанесе силен удар с тежката чаша. — Щом искаш, добре! — За съжаление улучи рамото.

Едуард изрева като ранен лъв, сграбчи китката й и чашата падна от изтръпналите й пръсти.

Линдзи се отдръпна, но кракът й се заплете във висящата нощница и тя падна на пода. Понечи да стане, но Едуард се стовари с цялата си тежест отгоре й.

— Няма да ти позволя да се отнасяш така с мен! Ще се отбранявам докрай — изплака тя.

Той я задържа с коленете си и се раздвижи върху нея. Чу се шум от триене на плат по гола кожа.

Божичко, той се събличаше! Пред нея! След миг, продължил цяла вечност, мъжът се размърда отново и я притисна към себе си.

— Хайде, скъпа съпруго, покажете ми талантите си! Мръсница! Изкусителка! Направи онова, което можеш толкова добре. Покажи на какво са те учили и какво си овладяла до съвършенство.

— Вие сте лош човек, милорд. Не мога да ви понасям.

— Заплашваш ли ме, вещице? — Той се изсмя и притисна лицето й към една стърчаща и пулсираща част от тялото си. — Сега е ваш ред, милейди. Отворете уста!

Линдзи и преди беше усещала тази част от него. Нима искаше тя да… Пръстите й се вкопчиха в бедрата му. Немислимо!

— Хайде, да свършваме. — Едуард говореше през стиснати зъби.

Линдзи изпищя и се опита да го одере. Надигна се, но много бързо се озова отново на пода върху разкъсаните си дрехи. Ръката му покри устата й, тялото му падна върху нейното.

— Стига вече, мадам. Слугите сигурно ще се разтревожат, ако изявяваме страстта си така шумно и необуздано. Спести си енергията за след малко, диваче.

Линдзи се извиваше безпомощно под него. Той беше тежък, горещ и корав, съвсем различен от нейното меко закръглено тяло. Макар че продължаваше да се отбранява, слабините й трепереха от непознатото желание. Изгаряше я странно чувство, смесица от страх и дива жажда, която ставаше все по-настойчива. Силата му беше заплашителна, но събуди в тялото й буйно желание, което я накара да се надигне насреща му.

— Точно така — прошепна в ухото й той. — Много добре, сладката ми, време е. — Вдигна китките й над главата, целуна я бързо, но се отдръпна веднага щом тя понечи да го захапе. — Забавно. Малката ми мръсница. Явно обичаш неприлични забавления.

— Добре ще те позабавлявам — изсъска ядно тя. — Никога няма да забравиш тази нощ.

Вместо отговор устата му се плъзна към шията й. Той се смъкна леко надолу, езикът му остави пареща следа по кожата й и спря между гърдите. Помилва едната после другата и продължи пътя си през корема към слабините.

Линдзи отвори смаяно очи. Поиска да изпищи, но не можа да издаде нито звук. Не можеше да се движи. Езикът му раздели меките косъмчета между бедрата й и започна да описва кръгове около чувствителното място.

— Ох! — Тя се замята безпомощно под милувката му. — Не!

Едуард не я чуваше. Езикът и устните му изследваха интимните й дълбини, възбуждаха я целенасочено и я принуждаваха да се мята в екстаз.

Линдзи плачеше, изпълнена с безпомощно желание да получи нещо непознато — на всяка цена.

— Едуард, моля те! — Хълбоците й се вдигнаха насреща му.

— Да, мадам, да!

В мига, когато бе повярвала, че потокът от чувства ще я залее, устата му я напусна.

— Защо, Едуард?

— Да, да. Ще получиш, каквото желаеш.

Той притисна китките й към пода и там, където до преди малко бяха устните му, проникна нещо кораво и горещо. Линдзи се вцепени. Сърцето й спря да бие.

Проникването продължи. Едуард се раздвижи над нея, задиша тежко в ухото й. Кожата на гърдите му беше хлъзгава и гореща.

— О, да! — Той се надигна и коравото нещо на входа на тялото й се заби дълбоко в утробата й.

Линдзи усети пронизваща болка. Напрегна се, но не можа да се пребори с натрапника. Изпита чувството, че ей сега ще се разкъса. Изпищя задавено, после здраво стисна зъби.

— Линдзи! — прошепна с пресекващ глас Едуард, уплашен, отчаян. — Линдзи, какво, за бога…? Сега не мога да спра. — Той направи няколко движения в утробата й и тя усети как във вътрешността й се изля нещо горещо и мокро. После тялото му се отпусна тежко върху нейното.

Сега вече Линдзи не издържа. Захълца тихо, като ранено дете.

— Какво направих, по дяволите? — извика отчаяно мъжът. — Защо? Защо ми позволи да повярвам… Велики боже, не! Не!

 

 

След минута Едуард се надигна, олюлявайки се, и отвори вратата към спалнята си. Съвсем бавно, страхувайки се да не й причини още болка, той я вдигна на ръце и я понесе към леглото си. Отметна завивката, положи я върху белия чаршаф и побърза да я завие.

Водата, донесена от Макбейн, беше още топла. Едуард отля малко в легена, намокри една кърпа и я занесе до леглото.

Линдзи го наблюдаваше с огромни сини очи и той неволно си припомни цвета на нощното небе, когато изгряваше луната.

— Защо така упорито ми втълпяваше, че детето е твое?

Тя не отговори.

Едуард поклати глава и отметна завивката. Красивото й тяло го изпълни със страхопочитание — и с отвращение от себе си. Беше злоупотребил с една невинна, не беше повярвал на уверенията й, че не познава плътските радости. Той беше достоен за презрение. След случилото се тази нощ никога нямаше да заслужи доверието й.

Истината за детето можеше да почака. Тя беше твърде шокирана, за да даде разумен отговор, а и след онова, което й причини, не му дължеше обяснение.

Той изми грижливо лицето, шията и раменете й, съвършените гърди. Донесе нова кърпа и изсуши внимателно всеки сантиметър от почистената кожа. Накрая се опита да разтвори краката й, но тя изпищя и скри лице в ръцете си.

— Няма нищо, миличка! Искам само да облекча болката ти. — Линдзи се отпусна и проследи с нямо учудване какво беше извършила мъжката му гордост. Едуард изми с топла вода предателските кървави следи и притисна кърпата в слабините й, за да намали болките от насилственото отнемане на девствеността. Когато свърши, я зави до брадичката и остави легена на масичката. — А сега спи, сладка моя. Никога вече няма да ти сторя зло.

— Остани при мен.

— Какво? — Очевидно не беше чул добре.

— Моля те, не си отивай. Мисля, че ние с теб имаме много да учим един от друг, Едуард. Прилично ли е, ако те помоля да легнеш при мен?

Потискайки с мъка усмивката си, Едуард се върна до леглото. Без съмнение съпругата му беше в делириум от ужаса, на който я беше изложил.

— Обещавам ти, че никой и никога вече няма да ти причини болка.

— Вярвам ти. — Тя поклати глава и му протегна ръка. — Какво се случи току-що? Това ли е процесът, при който жените забременяват?

Стомахът му се преобърна.

— Не искам да мислиш повече за това. — Той беше един жалък глупак! Какъв идиот — да пропилее безумно скъпоценност, която не заслужаваше никой мъж.

— Прегърни ме — помоли сънено тя.

Изпълнен със страх, че Линдзи ей сега ще изпищи, той се мушна до нея под завивката. Тя се обърна към него, обви с две ръце шията му и се сгуши на рамото му като заспиващо бебе. Сърцето му се препълни с нежност. Грубата му мъжественост я беше направила ранено, нуждаещо се от закрила дете.

Той приглади косата й назад и прошепна в ухото й:

— Ти си моята любов. Случилото се тази нощ е непростимо. В крайна сметка аз съм този, който ще пожъне плодовете от престъпната си гордост.

През следващите няколко часа Линдзи спа неспокойно. Всеки път, щом той се опитваше да стане от леглото, тя се вкопчваше уплашено в него и викаше името му. Накрая Едуард успя да се отдели за малко от нея, отиде в стаята й и извади чиста нощница. Когато я нахлузи през главата й, тя се събуди за малко и промърмори нещо неразбрано, но веднага заспа.

Едва на зазоряване Линдзи се успокои и потъна в дълбок сън. Едуард благодари на Бога и се помоли сънят й да бъде продължителен и да й донесе забрава.

А докато тя спеше, той щеше да поеме по единствения път, който му оставаше.