Доминго Сантос
Притча (9)

IX

През цялото време на странствуването си из лабиринтите на Новата организация, докато стигне до залата с приглушената светлина и натрапваща се тишина, у Хуан Се затвърждаваше убеждението, че не греши. Сега знаеше какво има вътре в Новата организация, както основите, върху които беше изградена, така и причините и обстоятелствата, които бяха довели до нея. Владееше цялата истина. А по-малко от всякога беше убеден в силата й.

— Внесохме данните ви в мозъка — обясни старецът. — Вашата личност, желания, амбиции. И поискахме инструкции, които да изпълним. Даде ни ги за тридесет секунди. Вие, според написаното от него, сте изморен да се борите срещу невъзможното в името на непостижимото. Вашите идеали отдавна са мъртви, вашият стар и мил свят вече не съществува и никога няма да съществува. Новата организация изпълнява конкретна цел, тя е реалистична. „Имало е време — каза мозъкът, след като порови из паметта си, — когато един човек, принадлежащ по онова време към тъй наречените писатели, написал дебела книга за лудия рицар, който също се борил за изчезнали и невъзможни идеали. Това е бил последният образец на борбата за красота — рече мозъкът — и рицарят е издъхнал в умопомрачение.“ Епохата на идеалите отмина, днес действителността властва над фантазията. Вие ще се присъедините към нашите редици по думите на мозъка.

— Не, никога — възрази Хуан. — Само това не.

Старецът се усмихваше.

— Мозъкът написа това заключение, а той не е бъркал досега. Дори създаде работно място за вас в същия град, където започнахте наистина да опознавате Новата организация, запази ви минижилище близо до онзи древен паметник, който ви впечатли. А сега вие твърдите, че ще отстоявате убежденията си. Докажете ми го. Като човек докажете, че мозъкът греши, и с това ще докажете, че нашият свят не е съвършен. Направете го и ще ви повярвам.

— Как? — попита Хуан.

Старецът посочи контролната конзола, пред която човекът, седнал в черното кресло, продължаваше да работи безшумно.

— Разрушете мозъка. Вие твърдите, че провалът на Новата организация е без значение, защото всичко ще стане както преди. Добре, ако наистина сте убеден, аз ще ви повярвам. Но трябва да ми дадете доказателство.

Хуан прокара върха на езика си по пресъхналите си устни.

— Но аз…

— Вие казвате, че държите на убежденията си. Бихте пожертвали цялото човечество, ако мислите, че е справедливо. Споделихте, че са изчезнали любовта, ненавистта, желанието, амбицията. Човекът е машина. Съгласен съм да приемем това. Да се върнем към началото. Към страданията, болестите, смъртта. Да се върнем към безработицата, социалното неравенство, към бедните и богатите, към оскъдицата, глада и болките. Да се потопим в непрестанните борби. Да се върнем към индивидуалността, която толкова защитавате. Решете се на тази стъпка и аз ще повярвам на основанията ви. Ще повярвам, ако вие станете първият човек, способен да се откаже от всичко видяно в името на принципите си.

— Аз…

До конзолата около неподвижна ос се люлееше дълга, дебела и лъскава метална пръчка, която се използуваше за изолирането на някоя секция от контролните панели при работа с мозъка. Старецът я освободи от оста и с усилие я подаде на Хуан.

— Хайде, решете се. Докажете ми, че мозъкът се е заблудил, че принципите на Голямата промяна са погрешни. Докажете ми, ако сте способен, че индивидуалната свобода и страданието струват повече от колективната сигурност. Няколко удара по тази конзола ще са достатъчни да повредят мозъка. Хайде, направете го.

Хуан взе металната пръчка, но ръката му трепереше. Човекът, който седеше срещу конзолата, безшумно стана от черното кресло и се оттегли. Старецът леко се усмихваше и чакаше ли, чакаше… Пръчката се вдигна, задържа се няколко секунди във въздуха, потрепери слабо.

— Не — каза глухо Хуан. — Не мога.

Пръчката меко удари в покрития с мокет под. Завъртя се едва около себе си и застана неподвижно. Цареше абсолютно тишина.

И тогава старецът започна да се смее силно, много силно. Очите му се насълзиха, а ехото от смеха му се разнасяше из тихата стая и отекваше приглушено.

Хуан гледаше втренчено контролната конзола, докато човекът с бяла престилка отново застана безшумно на мястото си, сякаш нищо не се беше случило. Хуан прехвърли в мислите си всичко, което беше видял през последните дни, безбройните подробности, които се бяха запечатали в мозъка му. От паметта му бяха изчезнали дървената къщичка и моравата, осеяна с цветя, и лъкатушещата бистра рекичка със златистите рибки. Всичко в света трябва да е полезно, а повърхностните неща да се оставят на заден план. Сега умът му беше зает от големи сгради, градове, огромни ниви, работни центрове. Човекът не беше там, защото той принадлежеше към второстепенните неща.

А старецът продължаваше да се смее. Да, създателите на Голямата промяна имаха право. Сега започваше да разбира. Старото беше изчезнало, а за строителството на новия свят бе нужен нов тип човек. Хуан бе само отживелица, безполезна реликва, второстепенно нещо. Машината отново имаше право.

А той дори нямаше смелост да поеме отговорността за разрушаването на всичко това, защото вече се съмняваше и в разбиранията си.

Помисли за Големия град, за древния храм с осемте островърхи кули, устремени към небето. Щяха да го разрушат и да издигнат на негово място нов блок с жилищни клетки. Беше логично. В известен смисъл той самият беше древен храм и също трябваше да бъде разрушен. Неговата епоха беше изчезнала напълно. Налагаше се да приеме действителността и да се примири със собствения си провал.

Подпря се уморено на ръба на контролната конзола на огромния мозък. Наведе глава, съзерцавайки, без да вижда, как тази объркана плетеница от бутони, лостове, лампи, светлини се колебае и премигва размазано пред очите му.

Две големи сълзи се търкулнаха бавно по бузите му.

И Хуан, HZ.27364.V, заплака беззвучно за всичко, което беше безвъзвратно загубено.