Доминго Сантос
Притча (3)

III

Добре, той отново беше тук.

Много пъти го бяха разпитвали по същия начин, задавайки му подобни въпроси. Във всеки град, при всички случаи. Винаги досега се бе опитвал да ги избегне, като се защищаваше, доколкото можеше, от преките атаки.

Но сега беше по-различно.

Погледна назад към осемте кръгли кули на древния паметник.

— Казвам се Хуан — рече той.

Полицаят беше висок, величествен. Смръщи вежди, като го чу.

— Хуан ли? Не знам такова име. Къде ви е табелката?

Както всички други граждани, преживели Голямата промяна, Хуан носеше табелката си за самоличност, окачена на къса верижка на врата, без закопчалка. Показа я.

— Добре — каза мъжът в синя униформа, след като я провери с магнитен молив. — HZ.27364.V. Добре. Къде живеете?

Хуан направи неопределен жест.

— Тук някъде. Където и да е.

Транспортните средства профучаваха над главите им и пистите за движение вибрираха леко под тях. Хуан погледна правоъгълния къс ясно небе над кулите, кръстосвано от сенките на големите метални птици, които се движеха там горе.

— Това не е отговор — каза полицаят. — Всеки човек си има определено жилище. Защо сте облечен в тези странни дрехи?

— Те са всичко, което имам.

— А защо не сте поискали да ви дадат други от Отдела за облекло?

Хуан повдигна рамене.

— Защо? Все още не са ми нужни. Имам си тези.

Полицаят в синьо беше озадачен.

— Не ви разбирам — обясни той. — Казвате, че не живеете на определено място, нямате други дрехи и не държите да имате… Къде ви е работната карта?

Хуан се подвоуми за миг. В друг случай би се опитал да избегне по някакъв начин въпросите. Щеше да разкаже някоя история, своята история, и може би щеше да убеди полицая да го остави на мира, защото и така бе щастлив. Но сега бе стигнал края на пътя си. Вече не се чувствуваше щастлив, като живееше по този начин: разбираше, че има нужда от нещо друго. Знаеше го, откакто влезе в Града, откакто видя древния паметник и му казаха, че са запланували да го съборят, за да изградят върху неговите развалини нов стерилен блок с циклопски жилища, в който ще погребат още човешки същества. Старото се разпадаше и отстъпваше път на новото. И той самият също се разпадаше.

— Нямам работна карта — отвърна. — В живота си никога не съм работил. Нямам постоянно жилище. Нямам прилично облекло. Аз съм скитник.

— Скитник ли? — измърмори полицаят. — Не знам тази дума. Почакайте за момент — подвоуми се той, — ще се свържа с началниците си.

Хуан изчака.

 

 

Някакво сребристо транспортно средство се спусна, спря пред двамата и от него слезе един мъж.

— Този ли е? — попита новодошлият.

— Да — каза полицаят.

Мъжът огледа внимателно Хуан, който седеше спокойно. За пръв път от доста време насам се чувствуваше обзет от голяма слабост.

Накрая Новата организация беше победила.

— Наистина ли не работите никъде?

— Не, никъде.

— Защо?

Лека усмивка пробягна по устните на Хуан.

— По мое време никой не беше задължен да работи — каза той. — Всеки можеше да избира свободно начина си на живот: това беше личен въпрос, който зависеше само от него. Аз избрах да не съм обвързан с някого или с нещо, да остана свободен и да тръгвам или да се връщам откъдето искам и както искам. Избрах живота на скитника.

— Скитник? — каза новопристигналият. — Не зная тази дума.

Хуан погледна първия полицай.

— Да, наистина. Вече не съществува. Но преди време съществуваше и беше чудесна дума.

— А какво прави скитникът? С какво се занимавате?

— С нищо определено. Скитникът само се придвижваше от едно място на друго място, без връзки, които да го задържат, без никакви обещания, нито пък задължения. Скитникът спираше в кое да е селище, когато все още имаше такива, и помагаше на хората да свършат работата си за деня срещу малко храна, няколко монети и покрив за една нощ.

— А скитникът няма ли постоянно жилище? Нито работен фиш?

Хуан повдигна рамене.

— Целият свят беше негов дом. Ако не можеше да се приюти под някоя стряха, скитникът спеше под дърветата, сред полето. В прохладните летни нощи беше красиво да гледаш и да се любуваш на звездите на небосклона, докато дойде сънят. — Въздъхна. — Да, беше много красиво.

— Не разбирам думите ви.

— Знам. Вие се стараете да говорите в сегашно време, докато аз трябва да говоря в минало. Сега вече не съществуват села, нито поля, нито дървета, само онези, от оградените плантации. Хората не лягат на земята с лице към небето, за да наблюдават звездите. Вече няма обори, нито плевници, нито ферми. Затова няма и скитници. Затова и вие не ме разбирате.

Човекът поклати глава.

— Не се безпокойте — каза той. — Ще ви дадем подслон и храна. Всички имат право на жилище и труд. Не разбирам как сте могли да живеете толкова време и без двете неща.

— Аз също — каза Хуан искрено и отново хвърли поглед към осемте барокови кули на стария храм. — Наистина ли ще го събарят? — попита той.

— Разбира се — каза другият. — Запазването му бе необяснима слабост от първия период на Голямата промяна. Той е неестетичен, обемен и безполезен. По-практично ще е да се построи нов жилищен блок.

Очите на Хуан се наляха със сълзи.

— Да — призна той. — Ще бъде по-практично.

 

 

Сребристото транспортно средство ги прекара през Града по непознатите писти за движение. За пръв път Хуан ползваше транспорт в Града и се чувствуваше отвратително. Движеха се много бързо по претъпканите писти. Отгоре на това не проумяваше как транспортното средство може да бъде в безтегловност на няколко сантиметра от земята и в същото време да следва трасето на пистата, без никой да го управлява. Вторият полицай се опита да му обясни, като разправи за някакви си „магнитни писти“, и се присмя на недоверието му. Всичко беше странно, както и самият Голям град.

Накрая стигнаха до сграда, която по нищо не се различаваше от останалите. Машината излезе от пистата и се спусна леко надолу до нивото за паркиране, срещу входната врата. Човекът, който бе дошъл да го вземе, слезе и Хуан го последва.

— Какво е това? — попита той.

— Службата за Централен градски контрол — каза мъжът. — Влезте.

Хуан влезе. Вътре миришеше на антисептични средства. Неговото обоняние, свикнало с дъха на девствената земя, на ливадите, на бреговете на изчезналите реки, протестираше срещу пълната липса на мирис, не, срещу тази странна миризма, която искаше да неутрализира всички останали миризми. Още не бе прекрачил прага и невидима лъчева завеса подложи на облъчване кожата и дрехите му, унищожавайки всеки микроб или паразит, каквито вероятно носеше със себе си. Пречистен по този начин, той влезе вътре.

Сградата беше лабиринт от ярко осветени коридори. Мъжът, който го придружаваше, го заведе до малка кабина. Хората минаваха край Хуан забързани, дейни, без да спират, без дори да му обърнат внимание. Само някои му хвърляха кратък, любопитен поглед и извръщаха мигновено глави, продължавайки напред, сякаш бързаха да наваксат ценната секунда, която бяха загубили, докато го гледаха.

Кабината, в която влязоха, беше асансьор. От голямата скорост краката на Хуан затрепериха, а шумът на подемника отекваше болезнено в ушите му. Но всичко трая само няколко секунди. Вратата отново се отвори и пред Хуан и придружителя му изникнаха други коридори.

Най-накрая се озоваха в голямо помещение. В огромна, ярко осветена зала работеха не по-малко от триста души, наведени над многобройните редици от бюра. Никой не вдигна глава при отварянето на вратата. Придружителят на Хуан спря пред едно табло с много копчета и натисна едно от тях. В дъното на помещението някакъв мъж се изправи, сякаш изтласкан от пружина. Хуан имаше чувството, че бутонът бе задействувал някакъв скрит механизъм за задвижване на тялото му при получаването на импулса.

Мъжът прекоси цялата зала и се отправи към тях. Хвърли бърз поглед на Хуан и след това се обърна към придружителя му.

— Какъв проблем имате?

— Този човек — каза придружителят — бе намерен до стария храм, който ще се събаря. Казва, че няма установен адрес, нито работна карта. Нарича се „скитник“.

— Скитник ли? — учуди се човекът.

— Да. Ще трябва да поискаме досието му от Централния контрол. Не разбирам състоянието му.

Другият се съгласи с глава.

— Ще го проверя. Наистина е много странно. — Погледна Хуан. — Скитник? Добре, дайте ми табелката си за самоличност и ще проверя. Седнете за малко.

Човекът си отиде, а Хуан седна в ъгъла. В просторната, ярко осветена зала триста души, наведени над масите си, работеха неуморно върху задачи, които Хуан не познаваше. Той имаше чувството, че когато работният ден свърши, ще бие звънец и тези хора ще бъдат изключени автоматично. Ще останат така, студени и безжизнени, а на другия ден биенето на звънеца отново ще ги включи в работния процес, за да продължат оттам, докъдето са стигнали, докато трети звънец ги изключи до следващия ден, и така ще бъде до безкрайност, в една безконечна верига. Потрепери при тази мисъл и се опита да я изхвърли от главата си. Намести се по-удобно и продължи да чака.

 

 

Хуан чака дълго, а в голямата зала мъжете и жените се занимаваха с неизвестните си задачи. Неподвижен, потънал в мекото кресло, вперил поглед в многобройните маси, той не преставаше трескаво да се пита защо работят всичките тези мъже и жени и какво е значението на онова, което вършат. Може би и те самите не знаеха. Спомни си думите, които бе чул веднъж от един от ръководителите на Голямата промяна: „Сам човекът не представлява нищо. Обществото му придава стойност. Затова трябва да работим за обществото всички заедно. Няма значение и фактът, че не знаем крайната цел на това, което правим, нито че работим автоматично. Трябва да мислим, че личният труд може би не е важен сам по себе си, но произведеното от десетки, от стотици ръце се превръща в нещо общополезно. Сами сме слаби, но заедно ставаме всемогъщи. В това е нашата сила.“

Тези мъже и жени работеха нещо, чието предназначение не им беше известно, но го правеха с усърдие. Работеха с рутина, която вероятно имаше значение в даден момент. Преди време Хуан щеше да помисли, че се позори човешкият род, но сега убежденията му се изменяха. Може би той самият грешеше. Може би в отношението на другите към живота, в тяхното примирение, беше истинското щастие. Може би не си струваше да се ядосва за нещо, което не разбираше. Може би ако направеше опит…

Новата организация беше прекрасна без съмнение, защото преуспяваше. Имаше ли смисъл да се бори безполезно срещу нея, вместо да се остави да го приобщят.

 

 

Човекът от Новата организация работи във фабриките. Той е застанал пред огромната машина. Всеки тридесет секунди вдига ръка и задвижва лоста пред себе си, като чака да чуе изщракването. Щом го чуе, отпуска лоста, изтегля металната част и застава неподвижно. Чака още тридесет секунди. Отново вдига ръка и задвижва лоста. Изчаква да чуе изщракването, изтегля частта и пак чака. Още тридесет секунди.

И така безспир. Час след час. Ден след ден. Година след година. Отново и отново, без прекъсване. Непрестанно. Докато бъде заменен от друг човек, който продължава да върши същото на неговото място през целия си живот.

В учрежденията, седнал пред големите машини, служителят на Новата организация чака. Когато светне зелената лампичка на машината, той напечатва данните от листа, появил се незнайно откъде. След това изчаква. Машината „обмисля“ шумно или тихо полученото и го „поглъща“. Светва друга зелена лампичка. Операторът вкарва нови данни.

Отново и отново. Без почивка. Без минутка покой.

В Контрола или на отговорните постове човекът от Новата организация е седнал пред голям квадратен екран. С всяко квадратче е означен човек. Кротко, спокойно служителят изчаква да светне някоя лампа, сигнализираща, че се нуждаят от него. Когато забележи това, натиска бутона. Проверява причините за повикването. Ако е от неговата компетентност, диктува решението, ако ли не, осведомява висшестоящите, като натиска друго копче на съседното табло. Когато проблемът е разрешен, светлината угасва. И отново изчакване.

Всичко това се повтаря хиляди, милион пъти, през целия му живот. Без никаква промяна.

Такъв е резултатът от Голямата промяна, от мощта на Новата организация. Всички хора са щастливи — имат работа, осигурени са. Не е ли прекрасна Голямата промяна?

Човекът, който посрещна Хуан в голямата осветена зала, се надигна от мястото си в дъното и се запъти към него. Държеше в ръка малък картон.

— HZ.27364.V — прочете той.

— Не — каза упорито Хуан.

— Няма значение — отговори първият. — Правилно е. Въпреки това във вас има нещо съмнително. Нямате регистрирана месторабота. Никъде и никога.

— Знам — отвърна Хуан.

— В нашата Организация не може да има подобни случаи — продължи мъжът. — Всеки гражданин има определено работно място. Вижте ги всичките — той посочи зад гърба си, — те имат работа. Как сте могли да живеете досега?

Хуан махна неопределено с ръка.

— Няма смисъл да ви разказвам. Няма да разберете.

Човекът наистина бе потресен. Погледна фиша, който държеше между пръстите си, изписан с дребния шрифт на компютъра. Това беше ненормално положение: подобни случаи просто нямаше.

— Необходимо е да се свържем с Диспечера — каза той. — Вашият случай трябва да бъде решен незабавно.