Доминго Сантос
Притча (5)

V

— Малко амбиция — каза Хуан.

Диспечерът свъси вежди.

— Не ви разбирам. Амбиция, но за какво?

— За да има цел в живота. По-рано пред хората винаги стоеше сянката на някаква амбиция. Никога не я достигаха, но постоянното й присъствие им служеше за стимул. Дори съществуваше нещо като поговорка, която се повтаряше непрекъснато: „Да постигна още повече“. Нямаше конкретна цел, а хората просто изпитваха желание да се усъвършенствуват и това ги извисяваше.

— Безсмислица. Всеки личен стремеж неизбежно ще се отрази върху стабилността на обществените структури. Ако на човека се позволи да мечтае, никога няма да има здрава координация между работните места. А и за какво ли му е на човека да мечтае?

— За да има някакъв подтик, който да активизира личната инициатива.

— Личната инициатива е безполезна, ако не се отрази в колективната. Това беше един от недостатъците на старата организация — да се вярва прекалено в човешката индивидуалност. Човекът се издигаше или си мислеше, че се издига, и чувствуваше, че превъзхожда другите. Така са възникнали обществените класи.

— Но те все още съществуват.

— Не е вярно. Съществуват „работни“ системи, което е нещо съвсем различно. Всеки заема длъжността, отговаряща на способностите му, но извън работните центрове всички сме равни. Всички получаваме по равно — петнадесет обменни жетона на ден, всички ходим на едни и същи колективни забави, всички имаме еднакви права и задължения. По този начин премахваме завистта, съперничеството, озлоблението, борбата да заемеш поста на другия.

— Може би сте успели. Но сте унищожили основното предназначение на човека като личност.

— Индивидуално предназначение не съществува. В това се състои силата на нашата Нова организация: от значение е колективът, а не личността.

— Това означава да се признае, че индивидът не съществува като такъв.

— Не извъртайте, не съм казал такова нещо. Вие сте индивид. Аз също.

— Какво представлявате като личност?

— Това няма значение.

— Напротив. Вие прекарвате осем часа дневно пред това огромно табло и чакате да светне някоя лампа. Защо? За да разрешите нещо дребно, което в повечето случаи дори не е нужно да се решава, тъй като се оправя от само себе си. Всички хора, седнали до машините, изпълняват най-често ненужни, безсмислени дейности. Не знаят какво вършат, нито за какво служи техният труд, а най-лошото е, че това изобщо не ги интересува. Те само подражават на машините, които обслужват.

— Но така са щастливи.

— Сигурен ли сте, че наистина са щастливи?

 

 

Понякога се случва да проклинат Новата организация. Случва се и човек да прекъсне работата си и да се запита: „защо?“. Тогава вероятно той се замисля над нещата, които го заобикалят, и вижда всичко съвсем различно отпреди.

Хуан си спомни историята на HL.03694.S. Беше станало преди много време, още в началото на Новата организация, когато Голямата промяна не се беше установила в света. HL.03694.S нямаше друго име или го бе забравил. За хората наоколо той беше само HL и това бе достатъчно.

HL работеше в голям заводски център с още шестстотин мъже и жени, които изцяло му приличаха. Работата му беше проста — намираше се на най-ниското стъпало на специализацията, а това означаваше, че е равен на който и да е от останалите граждани. Всеки ден в продължение на осем часа седеше пред голяма машина, която не се различаваше от другите петстотин петдесет и девет машини около него. В средната част на машината имаше отвор, разположен до платформата, на нивото на ръцете на оператора. Всеки тридесет секунди машината изхвърляше през отвора малък правоъгълен предмет. HL вземаше предмета, поставяше го на шаблона, сваляше някакъв лост — малък свредел започваше да се върти и пробиваше малка дупка на една от страните на правоъгълника. Нямаше опасност да се сгреши, защото предметът влизаше в шаблона само в едно положение и мястото на дупката се определяше от лоста, който HL снемаше надолу, а дълбочината й — от горното положение на същия лост. След като извършеше операцията, HL поставяше металния правоъгълник с дупката нагоре на конвейер и транспортната лента отнасяше изделието на непознато място заедно с останалите части, произведени от монтираните една зад друга машини. Когато приключеше с операцията, изчакваше да получи друга част, за да повтори всичко отначало. И така до безкрайност.

HL си вършеше работата, и то добре. Обаче той обичаше да си фантазира. В други епохи това, което правеше, се наричаше „мечтая“, но сега думата беше непозната в Новата организация. Често си мислеше за големи самостоятелни къщи, за простори, реки, плажове, гори, неща, за които си спомняше смътно и които бяха отдавна изчезнали. Мечтите му бяха безпочвени, но му даваха известно чувство за свобода.

Един ден HL започна да мечтае по време на работа. Не разбираше какво точно върши, само затвори очи и си представи къщичка сред гора, до поток, който гъмжеше от риба, а той бавно хвърляше въдицата в него. Видя се как живее в тази къща, построена от дървени трупи, и се почувствува щастлив.

Но машината неспирно изхвърляше малки правоъгълни предмети на работната маса всеки тридесет секунди. Две минути по-късно един мъж дойде при него.

— Какво става? — попита го той.

HL изненадано отвори очи.

— Нищо — промълви той, без да знае къде точно се намира и какво означава всичко това. — Нищо.

— Разбира се — каза другият мъж с лека насмешка. — Вече проверих. На масата ви има пет парчета. Ще бъдете глобен.

Глобите се състояха в намаляване на дневната надница с един обменен жетон в период от един до двадесет дни и имаха за цел да попречат на хората да се отнасят немарливо към работата си. HL замълча: глобите винаги бяха справедливи и заслужени. Мъжът взе петте части и ги отнесе със себе си. HL продължи работата си — правеше малък отвор на всяка част, изхвърлена от машината, а после я поставяше на транспортната лента и за всичко отделяше тридесет секунди.

Друг път му хрумна странна мисъл. От дванадесет години работеше в този център с една и съща машина. Дванадесет години събираше малките правоъгълни парчета, които му „подхвърляше“ абсурдният отвор на машината, пробиваше им дупки и ги нареждаше на транспортната лента. Останалите петстотин деветдесет и девет човека се занимаваха със същото. На три смени, двадесет и четири часа на денонощие. Това възлизаше на седемдесет и две хиляди изделия на час, милион седемстотин двадесет и осем хиляди изделия на ден, шестстотин двадесет и два милиона изделия на година. Ако се предположеше, разбира се, че операцията се извършва само в този заводски център. За какво беше нужно всичко? Какви бяха малките предмети, които изхвърляше машината, за какво служеха, къде се използуваха? Накъде ги отнасяше транспортната лента?

Беше обсебен от тази мисъл дълги дни. Опита се да открие, според формата, теглото и материала на изделието, какво представлява то и за какво служи. Не успя — до него стигаше най-обикновен метален паралелепипед, гладък, сплескан в краищата, леко издълбан вече от едната страна. Цели дванадесет години, без прекъсване, всеки тридесет секунди през ръцете му минаваше такъв предмет и неговите петстотин деветдесет и девет непознати колеги можеха да кажат същото. Каква беше целта на всичко това?

Помисли, че може би някой от неговите приятели, които работеха другаде, знае повече за предназначението на малките правоъгълни изделия. Хрумна му, че ако скрие едно от тях в машината, а после го отнесе, никой не ще забележи липсата му. И със сърце, което биеше до пръсване, взе един от паралелепипедите, проби му дупка и вместо да го сложи на лентата, го пъхна крадешком в джоба си.

Две минути по-късно при него дойде мъжът.

— Скрили сте една част — каза той. — Върнете я.

HL се подвоуми. После подаде малкия паралелепипед на мъжа, защото знаеше, че няма смисъл да се противи.

— Ще бъдете наказан с глоба — рече мъжът и си отиде.

Заредиха се подобни неприятни случки. Понякога се натрупваха предмети, друг път той ги поставяше неправилно на лентата, с дупки, неотговарящи на дълбочината, защото не беше свалил лоста надолу… Когато забавяше някоя част, не можеше да възстанови темпа на работа. И глобите ставаха все по-чести.

Но това вече не вълнуваше HL. В действителност никога не го бе вълнувало, въпреки че дотогава не си бе давал сметка.

 

 

През свободните си часове HL бягаше от града. Спираше пред току-що обградените участъци обработваема земя и по цели часове наблюдаваше как гъстата пшеница се полюшва под полъха на вятъра, сякаш следва някаква нечута мелодия. Често се скриваше сред житните класове, усещаше прохладата на земята под нозете си и ударите на стъблата по тялото си, радваше се на ненадейния „душ“ на системата за автоматично напояване и се чувствуваше странно щастлив. Вървеше ли, вървеше през полето, с чувство за пълнота в душата си, каквото не бе изпитвал в града дори и след най-изтощителните колективни събирания.

Един ден, по време на случайна разходка, откри цветя. Без да знае как, те бяха поникнали в края на огромна царевична нива. Простички, червени, непознати цветя, които принадлежаха към многобройните видове, които в Новата организация се смятаха за безполезни. Едно време ги наричаха макове, макар вече никой да не си спомняше името им.

HL приклекна до тях и дълго им се любува. Помъчи се да откъсне едно цветче, но нежните листенца се разпръснаха от допира на грубите му пръсти. В миналото съществуваха много видове цветя като тези, наричаха ги декоративни, защото предназначението им беше само да радват очите и сърцето на хората, които им се възхищаваха. Сега вече не бяха необходими, човекът беше щастлив от само себе си и отглеждането на нещо толкова безполезно беше загуба на време и на пространство.

HL откъсна внимателно цветята и направи малко червено букетче. Когато се върна в Града, беше най-щастливият човек на света.

Но по пистите за движение на пешеходци в Града хората го наблюдаваха с любопитство и той скоро разбра, че обектът на вниманието им беше букетчето, а не личността му. Цветята, които носеше в ръка, бяха отживелица, отречена от практичния дух на Новата организация. Изведнъж се почувствува като престъпник. Опита се да скрие букетчето, доколкото може, обаче само изрони цветчетата и следата зад него, подобно на гротескни капки кръв, стигна до апартамента му.

По онова време HL поделяше жилището си с жената, която му беше приятелка. „Чуждите хора не ме разбират, но тя сигурно ще ме разбере“ — помисли си той. Влезе предпазливо, приближи се откъм гърба на жената и весело й предложи букетчето. Удивеният й поглед се задържа няколко секунди на тъжните, полуувехнали смачкани цветя. После тя взе букета и го разгледа.

— Много са хубави — рече жената, защото усещаше, че трябва да каже нещо, за да не нарани чувствата му. После запита. — За какво служат?

HL би искал да й обясни, че не служат за нищо конкретно, че предназначението им е да радват очите на хората, които са близо до тях, да повдигат духа им, да подчертават женската красота и че това е достатъчно. Но тези мисли не можеха да се изразят с думи, които тя би разбрала. Замълча.

Жената стана и потърси място, за да остави букетчето. Но жилищата на Новата организация не са пригодени да съхраняват ненужни неща. Тогава, след моментно колебание, тя ги помириса за последен път като по задължение и ги изхвърли в канализацията.

— В края на краищата не служат за нищо — каза, сякаш се извиняваше — и предполагам, че ще замиришат лошо…

HL не отговори.

Един ден Хуан срещна HL край огромната царевична нива, близо до въртящата се с голяма скорост писта, която свързваше двата най-големи града на страната. Разговаряха дълго и за много неща и скоро установиха, че техните идеали изненадващо си приличат. Тогава HL го нарече другар, прегърна го и сподели най-съкровените си мисли и това, че му е дотегнало от Новата организация, от работните центрове, жилищните клетки, апартаментите, от всичко, което бе символ на Града и на подвижните писти. Повери му, че иска да избяга, но не му достига смелост.

— Знаеш ли какво ще направя — каза изведнъж той. — Съзнателно ще престана да работя някой ден. Изобщо. Ще спра и ще оставя да се натрупат върху масата малките метални правоъгълници, докато покрият цялото ми работно място. А когато дойде човекът да ми съобщи, че ще ме накажат с една или няколко глоби, ще му отговоря, че не ме интересува и че може да ме глобява колкото си иска, защото не мисля да продължавам да работя. После ще стана и ще си тръгна. И никога вече няма да се върна в Града.

Хуан одобри идеята и му предложи, ако желае, да продължат заедно пътя си. HL изглеждаше въодушевен от предложението. Нарече Хуан „братко“ и пак го прегърна, а после го помоли да го чака там, тъй като на другия ден щеше да изпълни важното си решение и щеше да се присъедини към него. Обърна се и се запъти към Града, за да си вземе малкото вещи, които му бяха скъпи.

Хуан го чака на полето през целия следващ ден. Чака един, пет, десет часа след завършване на смяната. Прекара нощта сред царевицата, както и следващия и по-следващия ден. Чака го много дни. Но HL не се върна.

 

 

— В началото си помислих, че случаят с HL няма да бъде единствен, че хората започват да разбират робството, на което се подлагат, и че се подготвя бунт на човешкото съзнание срещу липсата на чувства в Новата организация. Помислих, че част от човечеството би желала да се върне към природата, да съжителствува с нея както по-рано. Но сбърках. Не знам какво се е случило, но HL не се върна и никой друг досега не е дръзнал да извърши онова, което той искаше. Никой не обикаля из нивята следобед, за да събира китки от макове и маргарити, които се срещат все по-рядко, нито пък някой оставя металните части да се натрупват пред него, докато си мечтае за дървена къщичка сред гората. Не вярвам, че човек, който е извършвал дванадесет години без прекъсване една и съща безсмислена операция на всеки тридесет секунди, е спрял, за да се запита защо прави това.

Диспечерът стоеше мълчаливо, втренчил поглед в големия екран, без да знае какво да каже.

— Въпреки това — продължи Хуан — съм убеден, че сигурно в Новата организация съществуват много HL, макар и никой да не е чувал да се говори за тях. Къде са те сега, какво се е случило с тях?

Диспечерът продължаваше да гледа екрана, без да промълви нито дума. Хуан се надигна.

— Много години вярвах, че се боря срещу Новата организация — каза той. — Дълго се мъчех да остана извън нея. Но стигнах до извода, че поведението ми е абсурдно. Човек не може да избяга от действителността. Трябва да се бори срещу нея или да се приобщи. Затова съм тук сега.

Диспечерът вдигна глава.

— При все това си давам сметка колко е абсурдно поведението ми. Сам, без средства, човек не е в състояние да се бори срещу нещо толкова могъщо като Новата организация. Но не мога и да се приобщя към нея; невъзможно е да се откажа от всичко, което съм се мъчил да запазя през целия си живот. Човек не може да промени коренно принципите си. Представям си, че подобно нещо се е случило накрая с HL.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Това е нещо съкровено. Никога не ще мога да приема нещо, диаметрално противоположно на всичко, което съм защищавал през живота си.

— Но милиони хора приемат Системата. И при това са доволни, щастливи. Защо вие да не сте?

— Не знам, но нещо вътре в мене ми казва, че е така. Струва ми се, че не съм способен да седя осем часа затворен на едно място и да върша работи, които не съм в състояние да разбера. Нужна ми е свобода, за да мога да задоволявам прищевките си и да правя каквото си пожелая всеки момент, а не да съм обвързан…

— Можете да правите каквото желаете шестнадесет часа на денонощието. Две трети от живота си. Не е ли достатъчно, след като получавате в замяна сигурност?

— В замяна на това прекарвам останалата трета пред една абсурдна машина, да правя абсурдни дупки на не по-малко абсурдни метални части всеки тридесет секунди. Не, това е заробване.

— Работа е.

— Без никаква цел.

— Нищо само по себе си няма цел. Но съвкупността от всички дейности е изградила нашия свят.

— Казвали са ми го многократно преди вас. Нали това е вашата аксиома. Девизът на Новата организация. Жертвувай се като индивид за доброто на обществото. Сам човекът е нищо, важен е колективът. Не ме задоволява.

— Тогава?

— Изложете убедителна причина. Дайте ми достоверна причина, която да оправдава подобно положение, но не натрапвайте фалшивата, унизителна лична сигурност. Покажете ми, че всичко това не е каприз на шепа хора, които си мислят, че по този начин ще разрешат изцяло и безболезнено световните материални проблеми, докажете, че действително съществува причина за такова състояние на нещата… Убедете ме и ще приема.

Диспечерът сведе глава.

— Не съм упълномощен. Аз съм само Районен диспечер.

— Много добре — рече Хуан. — Заведете ме тогава при някого, който може да го направи.