Джорджия Боковън
Диви цветя (9)

Девета глава

Юли се изтърколи някак неусетно. Докато повечето жители на Финикс почерняха от безмилостния слънчев пек, тенът на Кели избледня. С някои редки изключения, животът й през последния месец бе разпределен между продължителната работа в студиото и няколкото часа сън в апартамента. Звярът видимо растеше и нейните най-лоши страхове, че предците му са били пантери, все повече се потвърждаваха. Поне един път дневно тя посягаше към телефона, изкарана извън нерви, и на висок глас заплашваше котака, който се снишаваше в краката й, че ще даде обява във вестника, за да се отърве от него. В един от гневните си пристъпи дори бе съчинила следния текст: „Подарявам котарак от съмнителна порода идеална компания за изключително лоши деца или бивши гладиатори. Побързайте! Последен е!“.

Дълбоко вглъбена в проблема как да фотографира една пълна с желе поничка — реклама за местна пекарна — така, че да изглежда току-що изпържена, Кели нямаше да усети, че някой бе влязъл в приемната й, ако Звярът не бе надигнал глава и не бе изръмжал предупредително. Прескачайки електрическите кабели, разпръснати по пода като дебели черни спагети, тя хукна към вратата и я затвори след себе си, секунда преди Звярът да я последва.

— Шърлийн! — възкликна, приятно изненадана. — Какво правиш тук?

— Отказах се от опитите си да те заловя вкъщи. — Съседката й бръкна в голямата си чанта, извади пакет, опакован в амбалажна хартия, и й го подаде.

— Това пристигна за теб почти преди седмица. Тъй като не се събираше в кутията, казах на раздавача, че ще ти го предам, за да ти спестя ходенето до пощата. Тогава и представа си нямах, че ще е толкова трудно да те открия. Ти май изобщо не се прибираш вкъщи.

Шърлийн Бойърс беше връстница на Кели и, независимо от различния им начин на живот, когато преди четири години Кели се бе нанесла в съседния апартамент, двете веднага бяха станали близки приятелки. Висока и слаба, макар че за пет години бе родила три деца, напоследък Шърлийн работеше като модел на местните модни ревюта, за да прибави някой долар към спестяванията за жилище, които заедно с мъжа й, Анди, бяха започнали да правят след сватбата.

— Високо ценя жеста ти, но не е трябвало да идваш чак дотук. Можеше да ми телефонираш. Щях да намина или…

— И без друго имах работа насам. Е, няма ли да го отвориш?

Кели се взря в пакета. Обърна го обратно и видя името си, изписано с непознат, стегнат почерк. Автоматично погледът й се насочи към горния десен ъгъл. Дъхът й секна. Със същия стегнат почерк там беше изписано: „Б. Робъртсън“. Буквите се размазаха пред очите й, докато с неимоверни усилия се опитваше да скрие от Шърлийн бурната си реакция. После с привидно безразличие захвърли пакета на плота.

— Нищо важно. Просто материал, останал от една работа, с която се занимавах преди няколко седмици. Съжалявам, че си била толкова път, за да ми го донесеш.

— О!…

Възклицанието на приятелката й беше пълно с разочарование.

— А аз си помислих… Е, не знам какво съм си мислела. Просто неотворените пакети ме подлудяват, независимо дали са за мен или не.

Сърцето на Кели биеше чак в ушите й.

— Разполагаш ли с няколко свободни минутки да си побъбрим? Имам кафе в…

Откъм другата стая се разнесе силен трясък. Шърлийн подскочи.

— Какво беше това?!

Кели изви очи от досада.

— Съдейки по свистенето, което се чу точно преди трясъка, бих казала, че един топ хартия току-що се е стоварил на пода.

— От само себе си? Няма ли да погледнеш, за да се увериш?

— Не и докато в главата ми се върти идеята за убийство.

Кели й разказа за все „по-изтъняващата“ си връзка със Звяра, недвусмислено намеквайки, че котаракът може да смени собственика си веднага.

— Защо не го върнеш обратно в приюта за животни?

— Защото със сърцето си усещам, че това ще бъде неговата смъртна присъда. В този град няма никой друг, достатъчно луд, да търпи котарак, който си мисли, че е доберман.

Шърлийн я изгледа недоумяващо.

— Нападнал е трима доставчици, двама пощальони и едно нещастно момче, което за зла участ се случи край входната врата, когато беше отворена — обясни й Кели. — Отправя към жертвите си трисекунден предупредителен сигнал, който звучи така, сякаш гущер си прочиства гърлото. След това, ако не са проявили достатъчно разум да избягат, Звярът се вкопчва в най-уязвимата част от тялото им.

Тя метна плитката си през рамо.

— Забавното в цялата тази история с необикновеното му държание — убедена съм в това — че той е решил да ме защитава.

— А на жените какво прави?

— Не знам. Страхувам се да проверя.

Шърлийн помисли малко и се ухили дяволито.

— Ще трябва да предупредя Анди. Има някои определени части от неговото тяло, които в никакъв случай не искам да пострадат.

Кели също се засмя.

— Казах, че котаракът е зъл, а не вманиачен.

— Тогава да се измъквам, докато е време. — Шърлийн се приготви да си тръгва. — Когато решиш да зарежеш тази досадна работа и да се поразсееш малко, звънни ми.

— Дай ми още един месец.

— Имаш го. Чао.

Докато Кели наблюдаваше през прозореца как колата на приятелката й завива зад ъгъла, ледената усмивка, която бе поддържала досега върху лицето си, се стопи в загрижено изражение. Бавно се върна при плота. Треперещата й ръка докосна безобидно изглеждащия пакет. Втренчи се в името си, изучавайки уверения и ясен почерк на Брайън.

„Защо сега — искаше й се да изкрещи, — когато тъкмо бях си внушила, че съм поела твърдо по пътя на забравата!?“

В съзнанието й като светкавица проблесна идеята да намери един флумастер и да напише: „ДА СЕ ВЪРНЕ НА ПОДАТЕЛЯ“ с големи, строги букви. Но вместо това тя вдигна пакета от плота и го притисна към гърдите си. Бавно се върна в студиото, наля си чаша кафе, прескочи прекатурения от Звяра топ хартия и седна на твърдото канапе, което понякога използваше за легло. Мислите и спомените за Брайън, които безжалостно бе пропъждала през последния месец, не можеха да бъдат потискани повече и изпълниха цялото й същество, карайки я настоятелно да разбере, че колкото и да отрича, все още е ужасно уязвима, когато става дума за него.

Като си пое дълбоко дъх, Кели остави кафето настрани, сложи пакета в скута си и започна да го разопакова. Веднага разпозна червеникавокафявата корица на книгата, която Брайън бе носил със себе си по време на похода. Погледна заглавието й: „Пътеводител на Стар за пътеката «Джон Мюър» и региона на Хай Сиера“. Озадачена, Кели разтръска обвивката, търсейки бележка с обяснение. Нищо. Понечи да отвори книгата, но забеляза, че страниците бяха разделени някак необичайно, сякаш нещо беше пъхнато между тях.

Остави книгата да се разтвори сама и тихичко извика от изненада. Между страниците беше притиснато едно снежнобяло диво цвете. Погледът й се насочи към полето, където имаше бележка, написана с вече познатия й почерк. Една стрелка сочеше към подчертаните думи.

„Открих това цвете в деня, в който ти си замина.

Цветът му ми напомни за нашето първо утро, което посрещнахме заедно. Тогава слънцето правеше косата ти да изглежда като водопад от злато.“

И след това в дъното на отсрещната страница:

„Закуска. Приготвих овесена каша — достатъчна за двама. Дори мармотите се отнесоха с пренебрежение към остатъка“.

Трите мармота, които ги бяха навестявали на поляната, не бяха били толкова придирчиви и бяха изяждали всичко, което им бяха подхвърляли.

Звярът скочи до Кели, промуши глава под ръката й и безцеремонно се сви в скута й. Тя го изчака да се намести, облегна книгата върху вибриращия му гръб и прелисти страницата.

Една стрелка сочеше към поредната бележка:

„Открих езеро. Беше толкова прозрачно! Стори ми се, че водата не може да е по-дълбока от петдесет-шестдесет сантиметра. А тя стигна доста над главата ми. Помислих си за теб, за минутите, когато плуваше… Колко красива изглеждаше… колко грациозна…“.

По-надолу на страницата:

„Направих си лагер до един поток. Гледах към звездите и се питах дали и ти ги гледаш във Финикс. Избрах си най-ярката и й казах желанието си. След това не можах да спя добре“.

Кели почувства някаква топлина да нахлува в слабините й. Откакто се бе върнала от планината, бе имала няколко подобни случаи нощем.

Следобедът изтече неусетно. Тя бавно отгръщаше страниците на книгата, събирайки цял букет от хербаризирани диви цветя, придружени от кратки трогателни послания. Със своите красиви и загадъчни слова Брайън я водеше след себе си, докато преодоляваше отвесни скали, изкачваше върхове, все още покрити със сняг, и лагеруваше сред тучни поляни. Всеки ден бе спирал, за да напише нещо и да й даде част от себе си. В написаното прозираха неизречени любовни думи. Бележките му не бяха настойчиви обяснения, а искрени дарове, изразени ясно, свободно и естествено.

Ако бе дошъл и се бе опитал да се вмъкне в живота й, Кели би могла да мобилизира упоритостта си и да му се противопостави. Но така беше безсилна. Мечтите й за професионален успех не можеха да се преборят с копнежа, който Брайън бе събудил у нея. Ако бе приложил някакъв натиск, не би постигнал нищо, но той бе избрал шепота за свое оръжие и Кели изпитваше неустоимо желание да узнае и останалото, което имаше да й каже.

Обърна опаковъчната хартия, за да прочете обратния адрес. „Денвър, Колорадо… Той не спомена ли, че майка му живеела в Денвър? И ако му се обадя там, какво да му кажа? Здрасти, аз съм Кели. Можеш ли да дойдеш във Финикс, та най-после да реша дали те обичам или това, което стана с нас, е просто невероятен пример за подлудяващата сила на биологичните потребности?“

Звярът се размърда в скута й, протегна лапи и заби задните си крака в корема й. Тя разсеяно го стисна зад ушите и силното му, граничещо с ръмжене мъркане, утихна. Бавно обходи с поглед студиото си. Толкова упорито бе работила, за да стигне дотук! Бе жертвала ваканциите си, бе се лишавала от нови дрехи и от интересни срещи, дори бе предпочела да живее в неуютен, спартански обзаведен апартамент, само и само да си купи професионално фотографско оборудване. През всичките тези години никога не си бе и помисляла, че отказването й от всичко това някой ден би било цената, която ще трябва да плати, за да обича някого.

„Да се откажа? Не! Никога не бих дори допуснала тази възможност. Май че сега просто се нуждая от едно по-дълга почивка.“

— Ставай, Звяр! — побутна котарака.

Този път, когато той се протегна, ноктите му се забиха леко, но многозначително в крака й.

— Продължавай така и скоро ще ти се наложи си търсиш някой друг, чийто скут да топлиш — предупреди го Кели със заплашителен тон.

Звярът прибра ноктите си и грациозно се отмести встрани.

Със съзнанието, че действията й са предопределени, Кели се изправи и отиде до телефона, за да се обади на Брайън. След два опита попадна на една отзивчива телефонистка, нямаща нищо против да отдели необходимото време и да потърси срещу адреса, който Кели й даде, името Робъртсън. За да не размисли и се откаже, Кели веднага набра единадесетте цифри, които щяха да я свържат с Брайън.

Отговори й един дружелюбно звучащ женски глас.

— Ало?

— Здравейте. — „Ами сега какво?“ — Казвам се Кели Стюард…

Внезапно се почувства така, сякаш устата й беше пълна с памук, а в гърлото й бе заседнала цяла футболна топка.

— Аз съм… ъъъ… приятелка на Брайън. Случайно той да е там?

— О, съжалявам. Просто го изпуснахте. Преди два часа замина на гости на брат си.

— А скоро ли ще се върне?

— Е… да, обаче не съм сигурна кога. Братът на Брайън живее в Аляска и понеже не са се виждали от доста време, не го очаквам тези дни.

— Аляска?! — възкликна Кели, неспособна да скрие огромното си разочарование.

— За нещо спешно ли го търсите?

— Не… Исках само да му благодаря… за подаръка, който ми е изпратил.

— Мога да ви дам адреса на Том в Аляска, където бихте могла да му пишете. Или може би предпочитате телефонния номер?

— Не…

— Е, съжалявам, че го изпуснахте.

— Да… и аз също.

Трябваше й време да помисли. Благодари на жената, която вероятно бе майката на Брайън, и затвори, отказвайки да й остави номера си.

Само преди минути я бе обзела такава еуфория, а сега сякаш внезапно бе лишена от всичко, направило деня й щастлив. Чувстваше се изтощена и скована. „Ако се бях връщала вкъщи малко по-рано миналата седмица, Шърлийн би могла да ми предаде пакета веднага тогава и щях да успея да се обадя на Брайън, преди да е заминал… Само ако! Думи на хора, които не са достатъчно силни, за да приемат последиците от своите действия. Какво целях? Какво щях да направя, ако беше ме помолил да отида с него? Да замина и да оставя клиентите си без обещаните им рекламни материали? Ами труда, който вече вложих в проекта за «Темпълтънс»?“

Кели погледна часовника си. Бе прекарала целия следобед, витаейки из небесата. Време беше да се върне отново в реалния свят.

Остави книгата на Брайън върху бюрото в приемната. „Далеч от очите — разсъди тя, — далече от ума.“

След като се върна в студиото, котаракът моментално вдигна глава и се втренчи в нея, прекъсвайки ритуала на миенето си. Когато мина край покритата с драпирана покривка маса, на която бе подредила декора за рекламата на пекарната, Кели се спря объркана. Няколко секунди по-късно разбра какво не е наред. Раздразнението й си бе намерило отдушник. Поничката с желе я нямаше!

— По дяволите, Звяр! Това преля чашата! Ти току-що извърши последното си прегрешение тук!

Той продължаваше да я гледа.

— Можеш да запазиш ококорения си невинен вид за следващия нещастник, който прояви достатъчно глупост, за да те приюти. При мен повече няма да мине!

Сякаш разбирайки, че май наистина е прекалил, Звярът отвърна на виковете й с жално мяукане и заситни през студиото, за да се отърка о краката й.

— Този път това няма да ти помогне! Всичко между нас абсолютно, окончателно и безвъзвратно приключи!

Кели влезе в лабораторията, за да вземе ключовете си. След няколко минути префуча през студиото, отивайки за нова поничка.

На вратата се спря.

— Ако само едно нещо не е на мястото си, когато се върна — предупреди го тя, — може да не се озовеш дори и в приюта за животни!

Вместо да затрепери от страх, Звярът примигна и се прозя. Кели тресна вратата толкова силно, че ценната й диплома от фотографския институт „Гибсън“ се откачи от стената и падна.

Когато се върна след половин час, необичайно кроткият Звяр я посрещна на прага. Тя не му обърна никакво внимание и се насочи към работната маса, за да започне сложната и прецизна операция, която имаше за цел новата поничка да изглежда така, като че ли някой току-що е отхапал от нея. Трябваше да отреже малко полукръгче и после внимателно да върне желето вътре. Тази сутрин бе постигнала това, което смяташе за задоволителна комбинация, едва при третия опит. Затова сега мислено се помоли всичко да стане още от първия път. Беше уморена и гладна, а дрехите й лепнеха от жегата. Като капак на всичко идваше пък раздразнението й.

Когато „отхапаното“ беше идеално отрязано и готово за желето, Кели внимателно огледа поничката от всички страни, за да се увери, че смляната захар е равномерно наръсена и ще излезе на фотоса с подобаваща гъстота. Накланяйки се за един последен поглед от ъгъла, от който щеше да снима, тя се отдръпна назад и стъпи върху котарака.

— По дяволите, Звяр! Не ми се пречкай!

Още преди да бе престанала да крещи, той се върна и бутна глезена й с глава.

— Добре, стига толкова! Ще те заключа в приемната. — Наведе се да го хване, но точно когато обви ръка около корема му, видя мишката в устата му. Кели изпищя, котаракът избяга, а мишката падна върху крака й.

Борейки с желанието си да изпищи отново, Кели затвори очи и преброи до десет. После, без да поглежда надолу, измъкна крака си от мокасина, пое си дълбоко дъх, набра смелост и като вдигна обувката, предпазливо отнесе клатушкащия се върху нея гризач до кофата за смет. Звярът я наблюдаваше иззад една табуретка. Тя му хвърли гневен поглед.

— Ако си мислиш, че си спечелил червена точка с това, повярвай ми, жестоко се лъжеш!

Мишката тупна на дъното на металния контейнер. Кели едва дишаше. Погледна обувката си. Знаеше, че винаги ще вижда как мишката лежи в края й, затова изхвърли и мокасина. Облегна се на стената и изстена. Повдигаше й се от мисълта да прекара следващия половин час в пълнене на поничката с яркочервеното желе.

Реши да се прибере вкъщи. Събра нещата си и се обърна към котарака.

— Хайде, Звяр — изрече с тих и заплашителен глас. — Идваш с мен!

Той тръгна през помещението с наведена глава, влачейки опашката си.

— Стига! Мелодраматичните ти номера няма да минат този път. Казах ти вече, всичко свърши.

Котаракът я последва, оклюмал като увехнало цвете.

Оказа се, че приютът за домашни животни е затворен. Една табела посочваше мястото, където можеха да се оставят животни за през нощта, но въпреки гнева си, Кели не можа да си наложи да пусне Звяра вътре.

— Е, извади късмет — каза тя, когато се върна в колата. — Печелиш четиридесет и осемчасова отсрочка. Наслаждавай й се.

 

 

Брайън крачеше по тесния тротоар пред жилището на Кели, като непрекъснато си повтаряше, че няма никаква работа тук. Бе й дал достатъчно време, за да вземе решение — книгата би трябвало да е пристигнала преди повече от седмица. И ето че беше дошъл във Финикс непоканен. Не бе намерил в себе си повече сили да продължава да чака резултата от своето внимателно обмислено ухажване.

Раздялата с Кели му бе причинила големи страдания. При всяка нова пътека се бе разкъсвал от една и съща дилема — да продължи ли похода или да изостави планините и да отиде при нея. В крайна сметка бе продължил, но не защото бе желал това, а защото интуитивно усещаше, че е важно да й даде време да си помисли насаме.

Кой знае защо, преди да тръгне за Финикс, бе бил сигурен, че вече ще е променила намерението си и ще пожелае да го види отново. Очевидно, това не се бе случило. Но така или иначе, вече бе дошъл. Да я обича, да я желае, бе станало така жизненоважно за него, че просто не можеше да стои далеч от нея и секунда повече.

„Дали Фил й е казал, че съм му се обаждал, за да ми даде адрес й? — запита се. — Възможно ли е затова да не вдига телефона? Или пък аз си въобразявам разни неща?“

Хвърли поглед на часовника си. Бяха изминали само четири минути, откакто го бе погледнал за последен път.

„Може би има ангажимент и е заминала някъде. Може би е на почивка? Съществува вероятност нещо да се е случило и тя дори все още да не е получила книгата…“

Брайън въздъхна отчаяно. Неизвестността ужасно го гнетеше.

Изведнъж зад него се тресна врата на автомобил и се чу:

— Слизай от колата! И ако си знаеш интереса, няма да правиш глупости. Това е абсолютно последният ти шанс с мен!

„На какво, по дяволите, се натресох?! Скандал между любовници?“

Във всичките си планове нито за миг не бе допускал възможността да я завари с друг мъж.

Кели излезе иззад ъгъла, крачейки с наведена глава, и почти се сблъска с него.

— Брайън! — ахна тя.

— Здравей, Кели — отвърна Брайън и потърси очите й.

— Какво правиш тук? Мислех…

— Чула си, че съм се споминал? — пошегува се той, като се опита да заглади неловката ситуация.

Не можеше да повярва, че е толкова красива.

— Мислех, че си отишъл в Аляска…

— Как…

— Майка ти ми каза…

— Кога?

— Днес следобед.

Кели също бе очарована от външния му вид. Брадата му беше оформена и подстригана. Носеше памучен панталон, риза с къс ръкав и поразхлабена вратовръзка. Сакото си бе преметнал през рамо. Изглеждаше доста по-различен от образа, който бе пазила в съзнанието си през тези четири седмици. Сега за пръв път Кели видя в него банкера и той й се стори удивително сексапилен.

— Обадих се да ти благодаря за цветята.

Бе ги получила и бе откликнала. Това му беше достатъчно.

— За мен беше удоволствие — тихо каза Брайън.

Дълго се гледаха един друг, разменяйки мисли, желания и спомени, концентрирани в енергията на погледите им.

Изведнъж Кели настръхна. Някъде зад нея се чуваше предупредителното ръмжене на Звяра.

— Брайън! — извика тя. — Пази се!

Но беше твърде късно. Котаракът се вкопчи в бедрото му с всичките си четири лапи.

— Какво, по д… — възкликна Брайън.

— Звяр, пусни го!

Кели хвана котарака за врата.

— Кели, моля те — изпъшка Брайън. — Остави на мен.

Той посегна надолу и откъсна котарака от крака си.

— Твой е, така ли? — втренчи се в него. Странният монолог, който преди малко бе подслушал, изведнъж придоби смисъл.

— Ама че приятел си имаш тук.

— Нарани ли те? — обезпокоена попита Кели.

— Ако кажа „да“, това означава ли нежни, любвеобилни грижи?

Тя се усмихна.

— Точно толкова нежни и любвеобилни, колкото би получил някой, чиито ходила са осеяни с пришки.

— В такъв случай, аз съм смъртно ранен. — Брайън стисна мятащия се котарак още по-силно.

— Има ли си име?

— Наричам го Звяра по очевидни причини.

— Винаги ли е така ревнив или има нещо против бивши банкери?

— Не допуска никакъв мъж близо до мен.

Брайън отново огледа котарака.

— Колко интересно. Мисля, че ще се сприятелим все пак. — С бързо и ловко движение той пъхна Звяра под мишница и започна да го чеше зад ушите.

За учудване на Кели, котаракът започна да мърка. Тя поклати глава.

— Предавам се. Изобщо няма и да се опитвам да проумея какво стана току-що.

— Няма нищо мистериозно. Просто е съобразил, че за момента нямам намерение да те нападам, и тъй като изглежда ме приемаш, решил е, че и той би могъл.

— И откъде знаеш толкова много за котараците?

— Когато ми трябваха допълнителни пари в гимназията — а това се случваше през цялото време — работех при леля си. Тя беше единственият ветеринар в града специалист по котките. Не знам защо, но винаги успявах да се справя с най-злите от тях, без да пострадам твърде много. И нека ти кажа нещо — на този свят има някои доста своенравни и вироглави котки.

— О, наистина ли? — стрелна го с очи Кели. — Никога нямаше да се сетя.

Брайън се засмя.

— Да разбирам ли, че вие двамата сте имали лош ден?

— Предпочитам да не говорим за това. Има толкова много неща, които не знам за теб.

— Ако ме поканиш в апартамента си, бихме могли да се опитаме да променим нещата.

Тя се усмихна смутено.

— Искаш да кажеш, че не си бил целия този път дотук, само за да се видим на моравата отпред?

Обърна се и тръгна към входната врата.

— Кели? — спря я Брайън.

— Моля?

— Защо носиш само една обувка?

— Дълга история — отвърна тя, поглеждайки убийствено към Звяра. — Влез и, ако в разговора настъпи една от онези тежки паузи, когато никой от нас не може да измисли нищо друго, ще ти я разкажа.