Джорджия Боковън
Диви цветя (13)

Тринадесета глава

Кели се взираше през лупата, докато фино донастройваше фокуса на фото увеличителя. Копираше за осми път кадъра на „Чъкс сървис сентър“. Трябваше да занесе снимката във вестника най-късно до пет часа следобед, за да излезе рекламата им в срок. Обикновено се справяше с подобна работа за не повече от половин ден. Но тя изискваше концентрация — нещо, което й липсваше, откакто бе предала фотосите за „Темпълтънс“ в началото на миналата седмица.

Първите два дни чакането не бе било много тягостно. Знаеше, че винаги се извършват рутинни процедури по запознаването на клиента, на, висшия и низшия персонал на рекламната агенция с готовите материали. След като не бе получила никакво известие до петък, уикендът й се бе сторил непоносимо дълъг. И ето че наближаваше краят на втората седмица, а все още никой не бе я потърсил. Това се отразяваше зле на работата й, на настроението и на душевното й равновесие. Дори Звярът я отбягваше, като предпочиташе да се вози на задната седалка при пътуванията им от и към студиото, вместо да седи отпред до нея.

Телефонът иззвъня и Кели хукна да вдигне слушалката. Сърцето й се блъскаше в гърдите.

— Фотостудио „Стюард“ — изрече, полагайки невероятни усилия гласът й да прозвучи спокойно.

— Разбрах, че най-сексапилната жена в цял Финикс по една случайност притежава фотостудио „Стюард“. Бихте ли ме свързала с нея? Трябва да й направя една оферта.

Тя се усмихна. Баритонът на Брайън й се стори като мехлем за разклатените й нерви.

— Не знам за свързването — отвърна знойно, — но съм абсолютно убедена, че можете да й се нахвърлите без никакви проблеми.

— Мили боже, Кели! Имаш ли представа как ми действаш, когато говориш такива неща?!

— Не, обясни ми.

— Предпочитам да ти покажа.

— Кога?

Дългата пауза попари надеждите й.

— Не съм сигурен още… — унило отвърна Брайън.

— Ще ми се да знам какво става там, че си толкова зает.

— Веднага щом имам нещо конкретно предвид, ще ти съобщя.

— Ако част от плана ти е да се побъркам от това, че ми липсваш, знай, че си успял.

Настойчивостта, с която Кели разкриваше чувствата си, правеше телефонните им разговори все по-тежки и по-тежки за Брайън. След тях часове наред той бе обсебван от болезнен копнеж, който доминираше над всичко друго.

— Имаш ли някакви вести от агенцията?

— Още не… Но това не е необичайно — бързо добави Кели, защото не искаше той да разбере колко се тревожи. — Отново старата история „бързай и после чакай“. Когато започнах да работя с хората в тази сфера, отначало страшно се връзвах, но вече не е така…

Брайън остави без коментар малката й лъжа, съзнавайки, че заради безразсъдното си държание преди, сега нямаше никакво право да се меси в работите й. Знаеше — и от това го болеше повече, отколкото смееше да си признае — че ако беше проявил достатъчно разбиране, когато за пръв път му бе разказала за проекта, Кели би споделила с него тревогата, която я измъчваше в този момент. Но ето че тя се страхуваше отново да му се довери.

— Кели, решиш ли, че искаш да си поговорим за…

— Придаваш прекалено голямо значение на тези неща.

Кели се запита как ли би реагирал Брайън, ако му признаеше, че главозамайващата увереност, която я бе обзела при предаването на снимките преди седмица и половина, бавно бе започнала да спада, докато накрая бяха започнали да я гризат съмнения за качествата на нейната работа.

— Просто ми се щеше да знаеш, че аз…

— Знам, Брайън. Няма защо да го казваш.

Той не можеше да я насилва повече. По навик понечи да поглади брадата си, на изведнъж се сепна, спомняйки си, че е гладко избръснат.

— А знаеш ли, че всеки път, след като разговаряме по телефона, лежа буден почти през цялата нощ и непрекъснато си мисля за нас?

— Само след като сме говорили? Щастливец!

— Има ли начин да дойдеш тук за уикенда?

— Трябва да поработя върху поръчката на „Топ стар“. Току-що са получили цял тон плюшени играчки. Очаквали са ги още по Коледа и сега отчаяно бързат да пуснат реклама, за да ги разтикат. Искат да измисля нещо, което да накара хората да влязат в магазина им през август и да си купят нещо за следващата Коледа. Ако собственикът не беше толкова специален, щях да го забавя с няколко дни. Но откакто съм отворила студиото си, той ми е постоянен клиент и винаги е разчитал на мен.

— Ами следващия уикенд?

Мисълта, че трябва да му откаже, я преряза като с нож.

— Боя се, че положението е същото…

Заради проекта „Темпълтънс“ тези дни съвсем бе пренебрегнала редовните си клиенти и се налагаше да работи почти денонощно, за да навакса.

— Предполагам, че и ти не можеш да прескочиш насам…

— За какво? Да те гледам как работиш ли!

„По дяволите! Нямам никакво право да избухвам така.“

— Извинявай, Кели… Не биваше да ти крещя.

— Няма нищо. Напоследък аз също не се държа кой знае колко любезно.

— Липсваш ми. — Гърлото й се стегна.

— Не сме ли се впуснали в някаква ужасна мазохистична игра, Брайън? Наистина ли има надежда за нас?

Отчаянието в гласа й го изплаши.

— Сама не си вярваш, нали?

— Прав си, просто съм уморена. Имам нужда от един хубав, здрав сън.

— Кели…

— Наистина, Брайън.

Тя се опита да се пошегува.

— Дори Звярът се държи неочаквано примерно. Има достатъчно разум да разбере, че когато съм в такова състояние, като нищо мога да изпълня заплахите си и затова е по-нисък от тревата.

Кели разтърка слепоочията си.

— Как е времето в Мериленд? — потърси по-безопасна тема.

— Сигурно съвсем същото, както тук, в Кънектикът.

— Кънектикът? Какво правиш там?!

Брайън й бе обещал да се върне във Финикс веднага, след като приключи с посещението у сестра си.

Той хвърли един поглед към въртящата се врата на фоайето. Двамата мъже, които очакваше, вече стояха там и дискретно поглеждаха в неговата посока.

— Трябва да тръгвам, Кели. Ще ти се обадя довечера. — Понечи да затвори, но после отново вдигна слушалката до ухото си.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Кели изчака, докато линията се прекъсна. „Лудост е да продължавам така. Държа се толкова дистанцирано с Брайън, вместо да му покажа съчувствието и разбирането си.“

Звярът предпазливо се приближи и побутна с глава прасеца й, сякаш да й провери реакцията. Тъй като тя не го ритна веднага, както бе правила през последните няколко дни, котаракът предприе по-решителни действия — легна в краката й и започна да мяука жално-жално. Кели се наведе и го вдигна. Полюля го в скута си, после го потърка по муцунката и зад ушите, за да му се извини за грубото си отношение.

Погледна към телефона.

„Звънни, дявол да те вземе!“

Пръстите й несъзнателно се стегнаха около врата на котарака. Той панически се извъртя и скочи, като остави с ноктите си дълги червени резки по ръцете й.

— О, Звяр!…

Кели тръгна след него, за да го успокои, но той избяга в студиото и се шмугна под канапето.

— Край, не мога повече!

Върна се при телефона, вдигна слушалката и набра номера на агенцията.

— Господин Андрюс, моля.

— Мога ли да попитам кой го търси? — дочу носов женски глас.

— Кетлийн Стюард.

— И по каква работа?

Челюстите й се стегнаха решително.

— Господин Андрюс искаше да говори с мен относно една поръчка, която изпълних за агенцията.

— Бихте ли почакала малко?

— Да.

С всяка изминала секунда нервите й се изопваха все повече. Държеше се непрофесионално. Андрюс можеше да си помисли, че е пълна аматьорка, щом напира толкова.

Носовият глас отново се обади:

— Господин Андрюс ще говори с вас след малко — в момента е на друга линия. Можете ли да изчакате още?

— Да… Благодаря ви.

Кели започна да крачи напред-назад из коридора, разпъвайки спираловидния кабел на телефона докрай. Мислено репетираше отговорите на една дузина възможни въпроси. „Дали би ми повярвал, ако му кажа, че съм излизала, и когато после съм прослушала телефонния си секретар, съм чула неясно съобщение с неговото име? Сигурно ще мога да измисля и нещо по-достоверно от това…“ Тя продължи да крачи нервно. „Какво става с мен? Къде изчезна непоколебимостта ми…“

— Майк Андрюс е. Какво мога да направя за вас, госпожице Стюард?

Кели дълбоко си пое дъх.

— Ъъъ…

„О, я стига, Кели! Стегни се!“

— Обаждам се по повод на снимките, които ви оставих миналата седмица.

— Какво по-точно ви интересува?

„Какво по-точно?! Вложих душата си в тези снимки, а той има наглостта да си седи най-спокойно и да ми задава такива тъпи въпроси!“

— Чудех се дали не сте стигнал вече до някакво решение?

— Робърт не се ли свърза с вас?

— Робърт?

— Да, Робърт Стивънс, нашият счетоводител.

„Счетоводител? И защо?“ Кели почувства как кръвта се отдръпна от лицето й. „Счетоводителите плащат на хората…“

— Не… Никой от вашите служители не ми се е обаждал.

— Трябва да ви се извиня. Само ако знаех, веднага щях…

Отчаянието й даде куража, който й бе липсвал преди.

— Да си говорим направо, господин Андрюс. Защо няма да използвате моите снимки?

Последва дълга, напрегната пауза.

— Боя се, че сте попаднала в много деликатна ситуация, госпожице Стюард. Започнахме да работим по тази кампания още преди месец. Макар че вашите фотографии са, хмм, доста добри, не е възможно да ги използваме. Много е късно да изтеглим матриците, които вече сме решили да пуснем за печат.

— Искате да кажете, че вече сте имал готови снимки, когато ми дадохте поръчката?

— Да…

— Не разбирам…

— Понякога брат ви е страшно настоятелен.

Сега всичко придоби смисъл. Кели затвори очи и уморено въздъхна.

— Никога не сте имал намерение да използвате работите ми, нали?

— Да си призная, изобщо не очаквах такива резултати.

— Ако си бяхте направил труда да разгледате моя албум, щяхте да видите какво мога и нямаше да сте толкова изненадан.

— Реших, че ще е загуба на време. В края на краищата, вие сте работила тук, във Финикс, достатъчно дълго и ако бяхте наистина добра, досега щяхте да сте си извоювала репутация.

Кели беше твърде слисана, за да му отговори. Не знаеше да се смее ли или да плаче.

— Госпожице Стюард, там ли сте?

— Да, господин Андрюс, тук съм.

Само защото все още не можеше да се съвземе, не бе затворила апарата.

— Може би ще успеем да стигнем до нещо задоволително и за двама ни.

Тя почти не го слушаше.

— Като например?

— Имаме един клиент, бижутер, на когото нашите фотографи трудно ще угодят. Харесва по-авангардните неща, за които вие явно притежавате необходимия нюх.

— Имате предвид, че е приключил с двадесети век?

Пак последва дълга пауза.

— Това, което се канех да ви предложа, е да се срещнете с него и да видите дали няма да ви хрумнат някои идеи…

— Пробно, естествено.

— Разбира се. Ние обаче ще ви заплатим всички разходи.

— Господин Андрюс — тихо процеди Кели, — вървете на майната си с вашето предложение! Не бих работила отново с вас, не отговаряте на моите условия.

Кели тресна слушалката, преди той да е имал възможността да й отговори.

Въпреки че положи всички усилия, гневът й не беше достатъчно силен, за да притъпи страданието. Сълзи опариха клепачите и задавиха гърлото й. Търсейки спасение от болката, тя се притисна към ъгъла на коридора и закри очи с длани. После бавно се свлече на пода.

„Как може да съм толкова глупава?!“ — мислено простена. Всички, с изключение на нея, бяха разбрали какво става. И Фил, и Брайън се бяха опитали да я предупредят, но тя упорито бе отказвала да ги слуша.

Почувства лек натиск върху коляното си. Звярът се бе изправил на задни лапи и се мъчеше да пропълзи в скута й.

— Махни се от мен! — избухна Кели, изливайки яда си върху нещастното животно. — О, Звяр!… — почти веднага изпъшка тя. — Съжалявам! С нищо не си ми виновен. Не биваше да си го изкарвам на теб…

Посегна към него, но котаракът тревожно се отдръпна. В очите му прозираше страх.

Звънецът сигнализира, че някой е влязъл в приемната. Кели реши да не му обръща внимание, убедена, че рано или късно, който и да бе там, ще си отиде. Но след като чу веселото „Ехо!“ на Шърлийн, мина й през ума, че приятелката й едва ли ще си отиде, без да я е видяла.

Когато неохотно открехна вратата към приемната, Шърлийн тъкмо се готвеше да си тръгва.

— А, ето те и теб — каза тя. — Помислих си, че сигурно си потънала до лактите в химикали и не можеш да ме чуеш.

— Просто не съм толкова бърза, колкото бях едно време — усмихна се пресилено Кели.

С крайчеца на окото си зърна как една оранжево-бяла космата „стрела“ прелита покрай нея.

— Шърлийн! — извика тя. — Вратата!

Но беше твърде късно. Звярът профуча навън, преди приятелката й да успее да реагира.

— О, боже мой, Кели… Забравих.

Кели изтича след котарака, но той вече бе изчезнал.

— Ще се върне — зауспокоява я Шърлийн.

— Ако бях на негово място, щях да си плюя на петите и да продължа да бягам, без да се обръщам назад.

Шърлийн я прегърна през раменете.

— Скъпа, не съм те виждала толкова разстроена, откакто, без да искаш се изпусна пред Шон и Стивън, че ти си скрила шарените им яйца, а не Великденският заек.

Кели я поведе към студиото.

— Сега какво ще кажеш да ми приготвиш една чаша от онази ужасна течност, която наричаш кафе, и след това да ми разкажеш за всичко, което те безпокои.

 

 

Три часа по-късно, докато Кели стоеше на тротоара пред студиото си и викаше изчезналия Звяр, призна пред себе си, че споделянето на разочарованието й от фиаското с Шърлийн бе притъпило острието на болката, но никак не бе повишило духа й. Тъкмо се канеше да отиде до ъгъла и да огледа за последен път улицата, когато телефонът иззвъня.

Беше Фил.

— Току-що говорих с Майк Андрюс — поде брат й. — Той ми каза какво е станало. Не мога да ти опиша колко съжалявам, Кели…

— Ти не си виновен.

— Напротив. Трябваше да те предупредя в какво се забъркваш.

— Имаш предвид, че си знаел, че вече са наели някой друг?

— Не, но съм наясно колко са предубедени към външни хора. Отне ми две седмици само да ги накарам да погледнат работите ти.

Кели трепна. Ако бе й казал това преди, тя по съвсем друг начин щеше да се отнесе към проекта. Но всичко беше свършено — бе получила горчив, но полезен урок. Роднинските отношения нямаха място в рекламния бизнес.

— Както и да е, Фил. Ще го пишем за натрупан опит.

— Искрено се надявам, че Брайън осъзнава какво съкровище си.

— Е, сигурна съм, че ако не знае, ти ще го осветлиш по въпроса.

— Кели…

— Да?

— Наистина съжалявам.

— Аз също…

Тя успя да прекъсне линията, преди очите й отново да се налеят със сълзи.

 

 

Брайън се размърда в ниския си стол, търсейки по-удобна поза. Имаше чувството, че тези мебели са правени за деца. Мразеше провеждането на бизнес срещи в ресторанти и с нетърпение очакваше мига, в който разговорът щеше да приключи. Смяташе, че не е редно да обяснява какво възнамерява да направи, за да вдигне „Кънектикът Банк“ отново на крака, в паузите между отделните ястия и пред преливащия от любезност сервитьор. Това, че изобщо беше тук, се дължеше на упоритата настойчивост на представителите на тримата главни акционери, които държаха предаването на длъжността да се извърши във възможно най-непринудена обстановка.

Обходи с поглед осемте вицепрезиденти край масата, отбелязвайки си мислено кои от тях биха присъствали на подобна среща след година и кои — не. Направи преценката си с професионално око. Бе срещал подобни хора под различни образи и в различни банки. Едни от тях прилежно изпълняваха служебните си задължения и отдаваха малко внимание на личната слава. Те рядко се издигаха над нивото на младшите вицепрезиденти. Имаше и други, подбиращи само онези проекти, които биха им донесли шумно одобрение. Властта да избира между тези два типа и възможността да превърне банката в стабилна и уважавана институция му връщаше ентусиазма, който смяташе, че е изгубил завинаги.

Тъкмо се бе съсредоточил върху мъжа, седящ срещу него, когато старши вицепрезидентът Роб Бакстър почука с ножа си по една водна чаша.

— Господа, моля за вашето внимание.

Вилиците бяха оставени в чиниите, бокалите с вино — надигнати за последен път. Погледите, първоначално насочени към Бакстър, се отправиха към Брайън.

— Както знаете, събрали сме се тук неофициално, за да може господин Робъртсън да се запознае с всеки от нас в дружески разговор. В съответствие с тази идея, мисля, че биха били уместни няколко думи за нашия гост.

Роб Бакстър поглади перфектната си прическа с привично движение на маникюрираната си ръка, демонстрирайки големия диамант, който носеше на кутрето си.

— Сигурен съм, повечето от вас вече са чули, че Брайън Робъртсън идва при нас от управителния съвет на „Америкоуст Банк“. За онези, които не са запознати с подробностите около забележителната му кариера, би трябвало да отбележа, че в „Америкоуст Банк“ господин Робъртсън се е издигнал в йерархията с такава феноменална бързина, че медиите му дават прозвището „геният на банковия свят“.

Брайън се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си, но Роб Бакстър беше твърде увлечен, за да забележи езика на жестовете.

— Когато открихме, че „Кънектикът Банк“ се е… нека кажем надценила, и че се нуждае от динамичен ръководител, който да е в състояние да възстанови доверието на хората в щата към нашата банка, нямаше никакво съмнение кой би трябвало да бъде този човек. Брайън Робъртсън има репутацията на консервативен и в същото време агресивен управленец. По-точно неговата…

Тъй като не можеше да търпи грубите преувеличения и неточности на тази реч, очевидно предназначена да го впечатли, Брайън вдигна ръка.

— Едва ли моята репутация засяга или интересува някого, когато вече сме стигнали дотук.

Той отново обходи с поглед присъстващите на масата.

— Това, което представлява интерес за всички, е какви действия ще предприема, ако реша да поема този пост.

Брайън хвърли салфетката си на масата и се приведе напред.

— Ето накратко плана ми. Първо — всички приходи ще се насочват към резервен фонд, за да служат за покритие на евентуални невъзвръщаеми кредити. Второ — възможно най-скоро ще се направи преглед на изискванията към кредитополучателя, прилагани в банката през последните сто години, и анализ на причините за тяхната промяна с изводи за всеки отделен случай.

Той продължи да описва мерките, които възнамеряваше да приложи, внимателно изучавайки реакцията на всеки един от своите слушатели. Когато приключи, със сигурност знаеше кой щеше да работи за него и кой — против.

По гърба му полазиха тръпки. Почувства се като състезател, който чака вдигането на зеления флаг, за да се впусне напред. Не бе изпитвал подобно усещане от първите си години в „Америкоуст Банк“. Предизвикателството го завладя толкова силно, сякаш потече по вените му, вливайки живителната си сила в неговия организъм. Само едно нещо можеше да развали невероятното чувство — ако трябваше да върви по този път сам. Без Кели победите нямаше да бъдат сладки, а резултатите — носещи удовлетворение.

 

 

В полунощ Кели най-после преустанови издирването на Звяра. След напразното очакване да се завърне, тя систематично бе претърсила района около студиото пресечка по пресечка — първо с колата, а после и пеша, отказвайки се едва когато един полицай бе я спрял, за да я предупреди колко неразумно е да се разхожда сама наоколо толкова късно през нощта. Той бе я закарал обратно до колата й с обещанието, че ще следи за въпросния оранжево-бял котарак по време на своето патрулиране из улиците на квартала.

След като пристигна вкъщи, апартаментът й се стори ужасно пуст. Започна да броди от стая в стая с наивната надежда, че по някакво чудо ще зърне познатата оранжево-бяла козина на немирния пакостник, свил се на топка и заспал, както обикновено, някъде, където най-малко е очаквала. Но чудото не стана.

Не можеше да търси утеха в мисълта, че Звярът си е намерил нов собственик — някой, който би го обичал и би се грижил за него. Характерът му изключваше подобна възможност.

С тихо, мъчително ридание отиде в кухнята, извади храната му от бюфета и напълни две пластмасови панички. Остави едната на верандата, а другата занесе в студиото и я сложи до вратата, в случай, че той се върнеше посред нощ.

 

 

Самотен в хотелската си стая и обзет от болезнен копнеж да чуе гласа на Кели, Брайън посегна към телефона, за да й позвъни. Погледът му се спря на часовника и той бързо изчисли колко е часът във Финикс. По това време Кели сигурно щеше да е заспала. Неохотно остави слушалката. „И без друго — помисли си, — това, което искам да й кажа, е най-добре да бъде изречено очи в очи, за да следя реакцията й.“

Свали обувките си, изтегна се върху леглото и подпъхна ръце зад тила си. Отново го връхлетя силно и непреодолимо желание да се свърже с Кели, сякаш тя го викаше. Извъртя се на лакът, без да е в състояние да се съпротивлява повече, и набра познатите цифри. Когато Кели не вдигна и след десетото позвъняване, Брайън се пресегна към телефонния указател, за да потърси номера на „Юнайтед Еърлайнс“.