Джорджия Боковън
Диви цветя (10)

Десета глава

Брайън я последва в апартамента й. Изчака я да затвори вратата и пусна котарака вътре. Кели срещна замисления му поглед.

— Толкова често съм си представял как те виждам отново, а още не мога да повярвам, че това най-после се случи — каза й той.

Кели се усмихна и протегна ръка.

— Можеш и да ме докоснеш, ако искаш — насърчи го. — Само не ме щипи.

Брайън пое ръката й и я притисна към устните си. Потресена от чувствата, предизвикани от този прост жест, тя едва не изгуби самоконтрол.

— Гладен ли си? — попита го, просто за да каже нещо, без да осъзнае, преди да е станало твърде късно, колко многозначителен е въпросът й.

— Не… — отвърна Брайън, борейки се със собствените си емоции. — Струва ми се, че не съм. А ти?

Кели си пое дълбоко дъх.

— Може би… Цял ден не съм яла.

— Заради това ли трепери ръката ти?

— Ръката ми?

Тя не можеше да си обясни как нервността й се бе проявила по толкова очебиен начин. Обикновено успяваше да прикрива вълнението си във всякакви ситуации.

— Това нещо, което сега държа. — Брайън нежно стисна пръстите й. — Треперят — тихо добави той. — Защо не проведем тази среща на по-безопасно място? Да отидем на вечеря някъде. Искам да си поговорим.

— За какво?

Би било глупаво да я лъже, да се преструва, че е дошъл във Финикс за нещо друго.

— За теб и мен, за възможността да открием начин да продължим да се виждаме.

— Не се отказваш лесно, нали?

— И никога няма да го направя.

„Особено, когато залозите са така невероятно високи!“ — мина му през ума.

Докато чакаше Кели да се приготви, Брайън започна да чете заглавията на книгите по рафтовете, заемащи задната стена на нейната дневна. Няколко реда бяха запълнени със справочници по фотография, по останалите бяха наредени в безпорядък томове, вариращи от история до философия, от уестърни до любовни романи. Той осъзна, че за жената, която твърдеше, че обича, не знаеше почти нищо.

Кели се приближи зад гърба му.

— Можеш да четеш всичко, което ти допада, но ще трябва да го правиш тук — закачливо подхвърли тя. — След като се опарих един-два пъти, научих се да не заемам книгите си.

Брайън се обърна. Шеговитият отговор, който си бе приготвил, заседна в гърлото му, като я видя. Облечена в леко пристегната жарсена рокля, която плавно очертаваше „хълмовете“ и „долините“ на тялото й, Кели буквално накара дъха му да секне. Бе разплела косата си и я бе сресала назад така, че светлокестенявите къдрици падаха свободно по раменете й.

— Този цвят страшно ти отива — каза той. Кожата й бе като кадифе, а очите й излъчваха светлосини пламъчета.

— Не съм съвсем сигурна „праскова“ ли да го нарека или „кайсия“…

Бе избрала точно тази рокля, защото се чувстваше красива в нея. И защото изведнъж бе станало много важно да изглежда красива за Брайън.

— Ще тръгваме ли?

Брайън се страхуваше, че ако се забавеха още, щеше да се прости и с малкото останало му самообладание. Гледаше как гърдите й напират изпод роклята и си ги представяше притиснати към неговите, гледаше елегантните извивки на бедрата й и си представяше как ги милва с жадна длан.

На Кели не й се искаше да излизат. Желаеше да остане в апартамента си с Брайън и да забрави, макар и само за една нощ, всичко, което ги разделяше.

— Имаш ли някакви предпочитания?

— За какво? — тихо попита той.

— За кухнята. Нещо специално?

Брайън пъхна обратно в редичката на рафта книгата, която бе държал досега. Повече не можеше да се сдържа да не докосва Кели и нежно погали шията й, а после плъзна пръсти нагоре по бузите й.

— Бихме могли да ядем пица или най-страхотната пържола, която правят във Финикс, но се съмнявам дали утре ще си спомням нещо друго от вечерта, освен това как седиш срещу мен…

Кели преглътна.

— Мексиканската кухня, хмм… доста трудно се забравя.

— Нека тогава е мексиканска. Води ме.

— Ей сега се връщам… Трябва да си взема палтото. — Кели тръгна към спалнята, после се спря и се обърна към него.

— Впрочем, струва ми се, че има голяма вероятност да не ми потрябва палто тази вечер. Не и след като температурите достигнаха 30 градуса на сянка само преди няколко часа — усмихна се малко сконфузено.

Брайън пристъпи към нея и хвана ръката й.

— Всичко се случва. Но ти не се тревожи. Ако нахлуе студен атмосферен фронт, докато сме в ресторанта, ще съм щастлив да ти услужа с якето, което оставих в колата си отвън.

— Не усещам ли иронична нотка в гласа ти?

— Нищо подобно. Ако съм научил нещо през времето, когато се опознавахме един друг, то е, че никога…

— Престани! Не понасям хвалби на празен стомах. Хайде просто да се махаме оттук и да отиваме да ядем.

Брайън се засмя.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че планинският въздух бил причината за вълчия ти апетит.

— Ами, значи си ме хванал в една мъничка, безобидна лъжа. Но какво е това между приятели? — намигна му Кели, докато излизаха. — Лакомията е толкова непривлекателна черта за една жена. Можеш ли да ме виниш, че се опитвам да я скрия?

В любимия мексикански ресторант на Кели нямаше свободни маси. Отидоха в „Кларитън“ — уютно, спокойно заведение, специализирано в приготвянето на говеждо филе. На светлината на свещи, пред бутилка бяло вино, салата от спанак и прилично опечени пържоли двамата разговаряха и научаваха все повече неща един за друг. Кели узна, че Брайън е алергичен към червено вино, и когато бил тригодишен, едва не умрял от ухапване на паяк. Тя му разказа за паническия си страх от щурци и че е чакала осем часа на опашка за билети, за да гледа „Империята отвръща на удара“ още първия ден от пускането му по кината.

Когато отнесоха празните им чинии и им сервираха кафето, Брайън се пресегна през бялата ленена покривка и хвана ръката й.

— Липсваше ми — тихо й каза. — Когато си тръгна, беше ми страшно трудно да повярвам, че наистина си заминала. Вървях по пътеката и щом видех нещо — цвете, дърво или водопад — неволно се обръщах, за да ти го покажа.

Очите му изразяваха объркването и ужасното отчаяние, които бяха връхлетели тогава.

— Беше голям шок за мен, когато откривах, че те няма.

— Времето, което прекарахме в планината, беше много специално, вълшебно, изключително…

Кели отново се опитваше да го накара да разбере нещо, което самата тя не осъзнаваше напълно.

— Грешиш, Кели. Не само времето, през което бяхме в планината, е толкова специално… То е и ще бъде такова навсякъде, където и когато се случи да бъдем — без значение дали сме тук, във Финикс, или на околосветско пътешествие. Ето това дойдох да ти докажа.

Палецът му нежно масажираше китката й.

— Разкажи ми как премина останалата част от похода ти — рече тя, опитвайки се да го насочи към по-безопасна, по-неутрална тема, при която нямаше да са принудени да стоят от двете страни на емоционалния вододел. — Какво видя? Срещна ли някого?

Разбира се, Брайън бе разгадал целта й и я оправдаваше за начина, по който реагираше. Все още не бяха узрели за решителния момент. Не бяха стигнали до нищо по-съществено от това, че и двамата бяха разбрали колко много са си липсвали. Той се наведе напред и се облакъти на масата. В очите му имаше много топлина.

— Видях най-невероятни неща, Кели. Имаше водопади, които кънтяха в каньоните като препускащи влакове, и потоци, ромолящи тихо пред краката ми. Видях яребици, златни пъстърви и жаби с жълти крака. Срещнах двойка туристи, отиващи да се оженят в Хай Сиера, и повървях няколко километра с тях.

Брайън направи пауза.

— Но при всяка крачка си мислех за теб…

— Може би защото си усещал, че и аз мисля за теб… — най-после призна Кели — по-скоро пред себе си, отколкото пред него. — През нощта затварях очи и се опитвах да си представя мястото, където лагеруваш. Денем се питах какво ядене си приготвяш и през какви местности минаваш.

Той я погледна замислен, после пусна ръката й и даде знак на сервитьора да му приготви сметката.

— Искам да ми покажеш студиото си. Мисля, че е време да видя своя съперник.

 

 

Кели отключи външната врата на приемната, светна лампите и бързо изтича в килера да изключи алармата. После кимна на Брайън да я последва в студиото.

— Е… това е — каза тя с нотка на гордост, като отстъпи встрани, за да му направи път.

Брайън обходи помещението с поглед. Никога не се бе озовавал в професионално фотостудио, но благодарение на отдавнашната си работа в онзи вестник знаеше едно друго за бранша.

Навсякъде имаше прожектори, закачени по тавана или поставени на стойки. В единия ъгъл бяха струпани чадъри и големи бели рефлекторни пана за смекчаване или увеличаване на ефекта от осветлението. До стената висяха ролки различно оцветени платна, които се разпъваха като екрани и служеха за фон. В едната страна на помещението имаше маса, покрита с драпирана черна покривка, в другата — нефритова фигура на китайка, седнала върху дълга дървена пейка и загърната с парче тревисто зелена коприна. Канапе и фотьойл бяха разположени до третата стена, а работна маса — до четвъртата. На плота се виждаше нахапана поничка.

— Остатък от обяда ти ли? — попита Брайън, когато Кели застана до него.

— Това е дълга история — отвърна тя и остави чантичката си на масата. — Ела да ти покажа над какво съм работила напоследък.

Брайън забеляза обувката й в кофата за смет. Наведе се да я извади и като видя мишката, вдигна учуден поглед към Кели.

— Ааа… искала е да ти отмъкне поничката и ти си я убила с единственото нещо, което ти е било под ръка.

Тя се усмихна.

— Това е…

— Няма защо да ми казваш, че това е още една дълга история.

Брайън пусна обувката и последва Кели през късото коридорче в една дълга и тясна стая. Стените бяха покрити с черно-бели и цветни снимки във всякакви размери. По масите, долепени до стените, нямаше и следа от безпорядък.

Тя се обърна към него. Очите й блестяха възбудено.

— Помниш ли думите ми за това колко е трудно да получиш изгодни поръчки във Финикс?

— Ако не ме лъже паметта, ти каза, че големите пари са били здраво заключени и недостъпни за нови таланти.

— Е…

Кели с лукаво изражение се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Не искам да казвам това на висок глас, да не би да чуе дяволът, но благодарение на Фил, стената е пропукана и аз съм на път да проникна в крепостта. Една от водещите рекламни агенции в района ми даде поръчка. В най-шикозния магазин за дрехи във Финикс внасят цял кораб с коприни през късната есен и искат наистина „динамитни“ снимки за реклама.

Тя повече не можеше да сдържа усмивката си.

— Искаш ли да видиш какво съм направила досега?

— Да надзъртам в чуждата работа ми е любимото занимание — отвърна сериозно Брайън.

— Мисля, че си надежден и няма да ме издадеш на конкуренцията.

Кели отключи едно чекмедже. Вътре имаше три големи кутии, пълни с диапозитиви, и няколко пакета с фотоси. Извади пачка снимки, разстла ги на масата и отстъпи назад.

Брайън взе най-горната и я разгледа. На нея се виждаше кръгъл аквариум, в който имаше две златни рибки с ветрилообразни опашки. Аквариумът беше покрит с фин копринен воал, изкусно украсен с множество златни рибки. Колкото повече Брайън се взираше, толкова по-илюзорна ставаше снимката, докато накрая той съвсем се затрудни да каже коя рибка е копринена и коя — истинска. Резултатът беше удивителен — снимката заместваше хиляди страници текст за качеството на копринения воал.

— Тази ми беше страшно трудно да я направя, но съм доволна от това, което се получи — засмя се Кели. — Нямаш си представа какъв ужас е да накараш рибките да позират. Или да ги опазиш от сваряване под горещите лампи.

Брайън мълчаливо остави фотографията настрани и взе следващата. На нея бяха запечатани фигурите на мъж и жена. Жената стоеше с гръб към обектива, а ръката на мъжа лежеше на талията й, сякаш танцуваха. Главите им бяха в сянка, така че фокусът на снимката беше върху мъжката ръка, притисната към тъмносинята копринена рокля.

— От агенцията ми дадоха текстовете, които ще използват, и оставиха композиционните решения на мен. Тази се нарича: „Нищо не може да се сравни с докосването до истинската коприна“.

Брайън се постара да не покаже изумлението си. „Тя е добра, дяволски добра! Изобщо не съм предполагал, че е толкова талантлива!“ Стомахът му се сви. Толкова резервирано се бе отнасял към професионалните й способностите, без дори е видял нейни работи. Разгледа и останалите фотоси, смътно дочувайки коментарите на Кели, потънал в собствените си мисли. „Какво високомерно, егоистично копеле съм! Дойдох във Финикс с твърдото намерение да я отведа далеч от ежедневния ритъм на живота й. Тя е имала пълното право да ме отблъсне преди месец… Има право да го направи и сега.“

— Е? — подкани го за мнение Кели. В гласа й се прокрадваше безпокойство от продължителното му мълчание.

Брайън бавно и внимателно събра снимките, като отдели повече време, отколкото беше необходимо, за да ги подреди в идеална купчинка. Не знаеше какво да й каже и искаше да обмисли отговора си. Показвайки му своите работи, Кели бе го накарала да се вгледа по-задълбочено в себе си. И той се бе ужасил от това, което бе видял. Не беше алтруист и никога не би могъл да постигне зашеметяващия си успех, ако бе поставял интересите на другите пред своите. Обикновено поискаше ли нещо, намираше начин да го получи. Но да постъпи така с Кели му беше невъзможно. Обичаше я твърде много, за да постави това, което искаше, над това, което беше най-добро за нея.

— Брайън? — тихо настоя тя.

Самоувереността й бе започнала да я напуска след упорития му отказ да й отговори.

— Страшно са ефектни, Кели — каза най-после Брайън. — Ако тези фотографии не те поведат по пътя към богатството и славата, значи хората в този град са ненормални.

Кели изпусна една силна въздишка, която сама по себе си бе достатъчно красноречива.

— За малко да ме разтревожиш…

— Няма начин да не знаеш колко добри са тези снимки — добави той.

— Понеделниците, средите и петъците са дните, в които имам най-голямо самочувствие, а ти ме хващаш във вторник. Трябва да запомниш, че фотографията, както и всички изкуства, е нещо субективно. Картините, песните, стихотворенията, скулптурите… са добри, само ако публиката смята така. Без приемането и одобрението от хората на това, което правя, аз съм нищо.

— Веднага си признавам, че не съм експерт, но тази вечер разбрах — ти имаш истински талант, особен усет към работата си. Не мога да проумея защо не си по-самоуверена.

Всъщност, Брайън знаеше. Кели бе работила толкова много и толкова упорито, за да получи признание, и бе била отхвърляна толкова често, че беше само въпрос на време да се запита, дали в края на краищата, недосегаемите корифеи не са прави. Обзе го силен гняв и тъй като нямаше накъде другаде да го насочи, изля го върху нея.

— Защо, по дяволите, си стояла досега в този град и си блъскала главата си в тухлената стена, която, както сама казваш, е непробиваема?!

Кели беше слисана от атаката му. Брадичката й се вирна решително.

— Защото тук е моят дом! Финикс ми харесва.

— Сигурна ли си, че не стоиш тук заради прословутия си магарешки инат? Заради Философията: „Ей богу, те ще ме приемат, дори и ако трябва да се скапя от работа“.

— Цялото ми семейство е…

— Ти си голямо момиче. Време е да заживееш свой самостоятелен живот.

Тя присви очи.

— Този „самостоятелен живот“ да не би случайно да се изразява в кръстосване нагоре-надолу из страната с теб?

— Не — отвърна Брайън с невероятна болка в гласа. — Това означава да отидеш някъде, където ще забележат и ще оценят таланта ти.

Кели още повече се обърка, но този път не от гнева, а от отговора му. „Не ми ли каза, че причината, поради която е дошъл във Финикс, е да ме убеди в сериозните си намерения? Нима греша, като мисля, че все още иска да го последвам в неговите скитания?“

— Не разбирам…

— Достатъчно си търпяла тези типове, Кели. Време е да се преместиш.

— Как можеш да ми говориш за преместване, когато всичко тук започва да се нарежда? Веднъж само подходящите хора да видят какво съм постигнала с този проект, и ще започнат да ми дават още и още поръчки.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото е така.

— Ами защо тогава това не се случи по-рано? Занимаваш се с разни дребни неща от години. Защо през цялото това време никой не забеляза колко си талантлива?

— Просто са си гледали работата.

— И сега ти наистина вярваш, че някак си всичко се е променило по вълшебен начин и с ефектното изпълнение на тази поръчка ще бъдеш допусната в техния затворен кръг?

— Да!

Кели беше убедена, че това е истината. Пък и какво друго й оставаше?

Брайън разтърка челото си. Търсеше начин как да я събуди, да я накара да осъзнае, че няма никакъв шанс да направи пробив в дебелата стена. Кели му се струваше така детински наивна. Беше сигурен, че ако можеше да проникне в съзнанието на хората, държали я изолирана през всичките тези години, щеше да открие страх. Страх от таланта й, от предизвикателството, което щеше да им отправи тя, от силната конкуренция, която със сигурност щеше да създаде в техния спокоен и подреден малък свят.

— Така няма да стигнем доникъде — въздъхна тежко.

— Прав си — отвърна Кели.

Борбеността й я бе напуснала така бързо, както се бе и появила.

— Защо не си кажем „лека нощ“, докато все още си говорим?

Брайън никога не бе допускал, че такъв ще е краят на срещата им.

— Съжалявам. Нямах право да те притискам толкова силно.

Само че имаше. Любовта му даваше това право.

— Брайън, аз…

Кели не искаше вечерта да свършва по този начин. Той бе дошъл от толкова далеко и бе й липсвал толкова много.

— Няма нищо, Кели. Денят беше тежък и двамата сме уморени.

Празни думи, изречени с едничката цел да преодолеят неприятната ситуация.

— Хайде, ще те закарам до вкъщи.

Разстоянието до апартамента на Кели му се стори безкрайно дълго. След всичко, което се бе случило тази вечер, Брайън усети как в гърдите му пропълзява чувството на отчаяние. За първи път си даде сметка, че може би наистина бе невъзможно да заживеят заедно. Беше странно чувство. Години бяха минали от последния път, когато изобщо бе допуснал мисълта за поражение.

Би трябвало да има някакъв начин да я накара да разбере колко безсмислено е да си стои във Финикс. „И какво от това? — настоятелно го попита един вътрешен глас. — Какво би променило нещата между вас, ако тя се премести в друг град? Готов ли си да я последваш, да се установиш някъде толкова скоро, след като преоткри вкуса на свободата?“

Когато стигнаха до сградата, където живееше Кели, той паркира колата до тротоара и заобиколи да отвори нейната врата. Убийствената дневна жега се бе натрупала в асфалта и бетона и лишаваше онези, избрали удобствата на цивилизацията, от обичайната за откритата пустош хладина. За Брайън това беше потискащо, задушаваше го, изсмукваше енергията му.

Кели изрови ключовете от чантичката си.

— Искаш ли да влезеш? — попита тихо.

Не й се щеше всичко да свърши, преди да са открили начин да се разделят отново като приятели.

Брайън се нуждаеше от време, за да помисли насаме, но много по-силно желаеше да бъде с Кели.

— Да — отвърна, — бих искал.