Джорджия Боковън
Диви цветя (7)

Седма глава

Докато лежаха в своите обятия, реалният свят бавно започна да измества този, който бяха създали с любенето си. Вятърът ги накара да потръпнат от студ, започнаха да чувстват и глад. Брайън отметна един кичур от бузата на Кели и проследи с очи сливането му с косата й.

Изведнъж влюбеният израз на лицето му се превърна в учудена гримаса.

— Май си имаме посещение, скъпа — каза тихо. — Трио воайори най-безсрамно са се вторачили в твоето сладко задниче.

— Ужас! — прошепна тя, притискайки се до него. — Ама че гадно нещо! Как смеят!?

— Кели…

Раменете му се затресоха от смях.

— Запази си изчервяването за по-късно. Нашите любопитни гости са четирикраки.

Кели го изгледа кръвнишки.

— Нарочно го направи, нали?

— Кой? Аз?

Тя се надигна и се озърна наоколо.

— Къде са?

Брайън посочи някъде зад раницата й Кели забеляза косматите топчести животинчета с ококорени черни очички.

— Приличат ми на катерички със сексуални проблеми — промълви очарована.

— По-внимателно… няма защо да ги обиждаш. Не забравяй, че пред теб са всичките евентуални клиенти на бизнеса ти с чехли, които можеш да откриеш по тези места.

— Така ли изглеждат мармотите?

Брайън нежно хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— А така изглежда един влюбен мъж. Ние ще сме страхотна двойка, Кели. Когато завърши моята одисея…

Усмивката й изчезна и сърцето заблъска в гърдите й.

— Аз… Аз не разбирам… — заекна тя. — Мислех си, че…

Брайън объркан наблюдаваше нейната реакция и недоумяваше как може да е толкова изненадана от произнасянето на думата „влюбен“.

„Нима не каза, че ме разбирала, че се чувствала по същия начин, както и аз? О, боже! — изстена вътрешно. — Та тя изобщо не ми е говорила за любов!“

Почувства се така, като че ли бе ритнат в корема.

— Явно е станало леко недоразумение — отвърна й с хладен и овладян глас, който с нищо не издаваше съкрушителното разочарование, разкъсващо душата му.

Посегна към дрехите си — не можеше да си лежи просто така, трябваше да прави нещо.

За втори път през тези няколко дена на Кели й се прииска да потъне в земята.

— Брайън… съжалявам. Аз мислех…

— Не сега, Кели — измърмори той, докато се обличаше. — Ще поговорим, когато се върна.

— Къде отиваш?

— Да поплувам. Имам нужда да остана за малко сам.

Кели се ужаси от болката, която видя в очите му. „О, Брайън, бих те обикнала, стига да можех! Не го ли знаеш?“

— Искаш ли да направя закуска?

Колко лесно бе произнесла тази банална фраза, колко студена и безчувствена се бе показала!

— Кели…

Брайън пъхна ръце в джобовете си, вдигна поглед към небето и дълбоко си пое въздух. Когато отново погледна към нея, лицето му беше спокойно. Единствено очите му издаваха неговата огромна мъка.

— Не се притеснявай и яж без мен. Като се върна, ще си приготвя нещо.

Той се обърна и направи няколко крачки към дървото, на което бе окачил якето си.

— Трябва ли ти нещо, преди да тръгна? — попита я през рамо.

— Не… ще се оправя сама.

„Защо не мога да сторя това, за което копнея? Защо не мога да го помоля да остане?“

Брайън кимна и безмълвно се отдалечи.

Когато се върна, беше почти обяд. Кели изпита невероятно облекчение, когато го видя да се приближава с вече познатите й широки крачки. За пореден път сърцето й заби по-бързо и за пореден път тя отдаде това на невероятната му привлекателност.

Запита се как ли би трябвало да се държи. Реши да предостави инициативата на него. И за двамата щеше да бъде много по-добре, ако тя просто се нагодеше към неговото настроение, вместо да се опитва да налага някакъв тон. Осъзна, че докато завързва и развързва шнура на якето си, ръцете й нервно потреперват. Подпъхна ги под бедрата си, за да ги скрие.

Брайън застана точно пред нея.

— Мисля, че се налага да поговорим — поде без предисловие той.

Кели кимна. Забеляза, че косата му беше влажна, а брадата — набола още повече. Гледайки го, почти бе спряла да диша.

— И за да се разберем наистина, нека този път не оставяме нищо недоизказано — добави той.

Кели отново кимна.

— Прав ли съм, като приемам, че ти не чувстваш към мен това, което аз изпитвам към теб? Или с други думи, не ме обичаш и нямаш никакво намерение да останеш с мен повече, отколкото е необходимо.

— Аз много те харесвам…

Очите му уморено се притвориха.

— Какво мислиш, че се опитвах да ти кажа тази сутрин?

Привидното му безразличие леко се пропука под напора на изгарящите го чувства.

Кели трескаво затърси подходящите думи. Беше страшно важно той да я разбере.

— Това, което се случи тук с нас — бавно започна тя, — никога не би могло да се случи някъде другаде. Ако бяхме се срещнали на някое парти или бяхме налетели един на друг при Фил, вероятно никога нямаше да се видим отново. И двамата си прекарахме вълшебно. През последните няколко дни сякаш живяхме на седмото небе. Ако се опитаме да вземем с нас тази магия или ако се опитаме да продължим започнатото тук, обречени сме на провал. Дори и спомени няма да ни останат.

— Как можеш да бъдеш сигурна?

— Толкова сме различни. Докато сме някъде, където и за двама ни всичко е непознато, нямаме проблеми. Но в секундата, в която някой от нас се опита да влезе в света на другия, всичко ще се разпадне. Ти бягаш от същите онези неща, които аз все още търся — успех, сигурност, спокоен живот.

Кели измъкна ръце изпод краката си и ги пъхна под мишниците си, за да ги стопли.

— Ако остана с теб и след като напуснем тези планини, твоята индивидуалност и потребностите ти ще засенчат моите, докато те не изчезнат съвсем.

Надяваше се, че Брайън разбира какво се опитва да му каже.

— Спри и се замисли над това, което се случи между нас само за четири-пет дни. Наистина се замисли! — настоятелно продължи тя. — Преди никога не съм се държала така. Винаги съм смятала, че да правиш любов с някого е сериозно обвързване, но все пак се любих с теб — с един непознат — и то разпалена просто от една целувка. Не виждаш ли? Никой от нас не се държи нормално и разумно. Това между нас не е реално.

Брайън посегна към ръцете й. Беше глупаво да се опитва да отрича изреченото от нея. Аргументите му можеха да се окажат също като нейните — пълни само с предположения.

— Досега никога не съм мислил, че „практичност“ е мръсна дума.

Кели примигна, за да спре сълзите си, които заплашваха да рукнат.

— Не съм готова да се откажа от мечтата си — промълви тя. — Дори и за да последвам някоя друга.

— Толкова ли си сигурна, че трябва?

Обзе я гняв, който я накара да настръхне и да се отдръпне от него.

— Какво смяташ да правиш, когато приключиш с този поход? — попита хладно.

— Не съм решил още. Всичко, което знам, е, че през следващите няколко месеца искам да се свържа със своето семейство и с малцината си стари приятели. Да си създам истински връзки. Искам да прекарам известно време с тях и отново да ги преоткрия.

— И аз как се вписвам в това?

— Ще дойдеш с мен.

— А фотостудиото ми?

Брайън разтърка слепоочията си. Едно от предимствата на преуспяващия човек беше, че е финансово осигурен. А той бе бил страшно преуспяващ. Вероятността, че Кели може и да е права, го порази.

— Ще ми отнеме само няколко месеца… — Не би могъл да потвърди тезата й по-добре.

— Не вярвам, че ме вземаш на сериозно — глухо каза тя.

— Настояваш за отговори на въпроси, за които съм нямал време да ги обмисля. Влюбването е единственото нещо, което доминира в съзнанието ми.

— Но не разбираш ли, че точно за това говоря? При дадените обстоятелства всичко, което се случи между нас, беше предопределено: един мъж, стигнал до повратна точка в живота си, преживяващ болезнена, разтърсваща промяна, и уязвима, наранена жена. Напълно логично е, че ще протегнем ръце един към друг, но… не е реално.

„Защо ми е толкова трудно да му говоря тези неща? Защо истината предизвиква у мен такава ужасна тъга?“

— Ако се опитаме да търсим нещо повече в случилото се, ще развалим и това, което сме постигнали.

— Погледни ме.

Брайън докосна брадичката й.

— Аз съм зрял мъж, а не хлапак, лудо влюбен за първи път. Имал съм много други жени преди теб, някои от които дори мисля, че съм обичал. Но никоя не ме е карала да се чувствам така, както ти го правиш. Никога не съм бил по-сигурен от сега.

— И как те карам да се чувстваш?

Той се поколеба, затруднен да облече в думи емоциите си.

— Когато съм с теб, усещам, че съм в мир със себе си… задоволен… Изпълвам се с жажда за живот, за която мислех, че отдавна е умряла в мен.

Как й се искаше да му повярва. Толкова лесно би било да се впусне слепешком към това, което й предлагаше Брайън.

Кели почти се предаде. Но тогава се обади здравият й разум. „Мога ли наистина да се откажа от всичко, за постигането, на което съм работила неимоверно много, точно когато нещата започват да идват на местата си? Особено след като дълбоко в себе си съм убедена, че едва ли бихме издържали дълго заедно. Когато Брайън накрая изчезне от живота ми, как ще се чувствам? Къде бих отишла, за да излекувам болката си?“

— Съжалявам… — прошепна тя. — Просто не мога.

Брайън я накара да замълчи, поставяйки пръст на устните й. Виждаше объркването и тъгата в нейните очи и не искаше да увеличава страданието й. Изведнъж той се усмихна.

— Щом не мога да те впечатля с невероятния си чар на място като това, предполагам, че ще успея да те спечеля на по-позната територия с по-традиционни методи. Дотогава, докато сме още в тези планини, ще си бъдем просто приятели. Няма да те насилвам за нищо повече… но и няма да се задоволя с по-малко. Искам да знаеш, моя прекрасна Кетлийн, че не съм се отказал от намеренията си.

Сепната от рязката промяна в неговото държание, Кели впи поглед в лицето му. Вместо поражението, което очакваше, тя видя в очите му непоколебима решителност. Сърцето й престана да бие. „Нима е възможно целеустременият и прагматичен гений на банковия свят да е човек, който вярва в чудеса?“

Кели се бе опасявала, че през времето, което им предстоеше да прекарат заедно, ще се чувства неловко, но това само доказваше колко малко познаваше Брайън. През следващите два дни той си остана все така ведър и дружелюбен, както бе бил и преди. И това беше всичко. Държеше се тъй, сякаш никога не бяха се любили.

Въпреки че ходилата й не бяха заздравели напълно, Кели не можеше повече да отлага заминаването си. Имаше недовършена работа във Финикс, а и знаеше, че Фил би се побъркал от притеснения, ако не се появеше навреме.

Напуснаха поляната и продължиха изкачването. Сега правеха сравнително къси и леки преходи. Кели бе обула маратонките си, а Брайън носеше по-голямата част от багажа й в своята раница. На третия ден се отклониха от главната пътека и се насочиха към горската служба при подстъпа към прохода „Ларкспър“.

Спускането им беше необичайно мълчаливо. След няколко безуспешни опита да я въвлече в разговор, Брайън се отказа, потъвайки в собствената си тъга и в потискащото усещане за загуба.

Докато вървяха, Кели постоянно си повтаряше, че това, което чувства, не е униние, а умора. Но един глас дълбоко в нея се присмя на тази самозаблуда.

Когато изминаха и последната извивка на тясната пътека, сградата на горската служба изникна пред очите им. Брайън се опита да реши коя от дузината речи, които си бе приготвил по време на прехода, ще е най-добре да използва. Искаше да убеди Кели по най-красноречив начин, че не е променил решението си — че все още я обича и искрено вярва, че така ще е завинаги.

Кели се взираше в гърба му, попивайки с очи за последен път стройното му тяло. Още не бе успяла да измисли как да му каже „сбогом“.

Брайън забеляза на паркинга микробус, натоварен с раници. До него стояха три момчета и две момичета на около двадесет години. Когато се приближиха, едното от момичетата ги видя, каза нещо на момчето до себе си и им махна с ръка.

— Тръгнали сме към прохода „Кеърсърдж“, а после ще се смъкнем надолу към „Роулинс“. Искате ли да ви закараме нататък? — попита ги с широка, сърдечна усмивка. — Имаме място за още двама, стига да не ви бърка да седите един в друг.

— Да… благодаря ви — отвърна бързо Кели, изпитвайки облекчение, че така скоро бе намерила транспорт, за да стигне до колата си.

След запознаването с благодетелите си, които се оказаха студенти от Лос Анжелис, тя прехвърли багажа си от раницата на Брайън в своята и я сложи в микробуса.

Когато се обърна към Брайън, за да се сбогуват, обхвана я паника. Това, което бяха изпитали заедно, заслужаваше много повече от забързано сбогуване на някакъв паркинг. Стоеше като вцепенена, без да може да откъсне очи от него. С усилие преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и му протегна ръка.

Той й отправи усмивка, пълна с тъга и копнеж. Впериха погледи един в друг, слепи за всичко останало. Постояха така няколко секунди, които им се сториха като вечност. После Брайън се приближи и, пренебрегвайки протегнатата й ръка, обхвана главата й с длани и прокара пръсти през буйната й коса. Бавно, много бавно, той сведе лице и я целуна, влагайки в докосването на устните й всичко, за което не можеше да намери думи и да го изкаже гласно.

И ето, че всичко бе свършило — Кели седеше в микробуса и се връщаше обратно към един живот, който, независимо от упорития й отказ да го признае, изцяло се бе променил. Всичките й разсъждения се бяха въртели около това, че тяхната среща бе била нещо, което се случва само веднъж в живота. Но тази истина все още не беше стигнала до сърцето й.