Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (6)

Как бе победена „Непобедимата Армада“

Има много обяснения за пълния разгром на „Непобедимата испано-португалска армада“, тръгнала през 1588 година от Лисабон да покорява далечния, мъглив и дързък еретически Албион.

Едни историци смятат, че армадата не е имала компетентно ръководство. Това, разбира се, е вярно. Знае се, че начело на огромната флота е бил назначен в последния момент престарелият херцог Медина Сидоня, човек съвършено незапознат с морското дело, но затова пък от знатен род (херцог) и със солидни връзки с кралския двор, по-скоро с кралицата майка доня Изабела Мария, на която той на времето… но да не влизаме в клюкарски подробности. Според същите историци, това са хора с либерална нагласа на мислите — херцог Медина Сидоня така го била пипнала склерозата, че още на втория ден от похода забравил изобщо защо са го изпратили към английските брегове. Все си мислел, че е натоварен с високата мисия да поиска ръката на английската кралица Мери Кървава за испанския инфант Филип — имало такъв налудничав проект по време на младостта му. И все се изненадвал, когато адютантът час по час му шепнел в ухото:

— Ама, ваше сиятелство, извинете, че пак ви напомням, но кралица Мери отдавна е мъртва, а инфантът Филип е вече крал на Испания и ваш господар. И простете, но армадата не отива на сватба, а на съвсем сериозна война.

Херцогът кимал с глава и всеки път викал:

— Да бе, да, а аз какво казах?

И след пет минути отново захващал старата песен и питал събраните в каюткомпанията щабни офицери дали е вярно това, което се разправя за годеницата на инфанта, че уж де не била съвсем наред и не обичала много-много мъжете…

Други историци пък търсят причината за разгрома в това, че корабите на армадата били морално остарели и материално износени, че били твърде тежки, а артилерията, с която били въоръжени, не отговаряла на съвременните изисквания, докато английските и холандските бойни съдове, макар и по-слаби от артилерийска гледна точка, били много по-леки и повратливи, с голяма маневроспособност, извънредно подходяща за бурния Ла Манш, сред който станала първата среща между противниците.

Вероятно и това обяснение отговаря на истината. Забогателите с колониално злато испанци действително по онова време, последната четвърт на шестнадесетия век, като всички охолни, тънещи в разкош и удоволствия хора изпаднали в консерватизъм и рутина. Ние не знаем точно, нямаме документи за това, но повече от сигурно е, че в болшинството от ръководещите испански глави през царуването на Филип II са се въртели такива едни мисли: „Завладели сме почти половината свят, най-големият ни съперник Португалия от седем години е присъединена към нас, нищо вече не може да заплаши господството ни над моретата и океаните, та тия ли еретичета от север? От техните пиратски набези — те флота за друго нямат — все едно, че ни е ухапала бълха. Следователно няма защо да си харчим парите и да строим нови модели кораби или да усъвършенствуваме старите. И тия, дето ги имаме, вършат работа. С тях завладяхме половината свят, те и сега редовно пренасят златото и робите от колонните. А това е важното. Всичко друго е от лукаваго.“

Освен това върлуващата през XVI век в Испания инквизиция била погнала де що има свесен учен в обширната империя. Щом мислиш със своята глава, щом си служиш с разни формули, дето ги няма в Светото писание, значи си еретик, твойта мама! Качвай се на кладата и си признавай връзките с Дявола, че иначе по-лошо. И погнатите учени бягали или в съседна Франция, или пък се спотайвали в къщи, като изгаряли научните си трудове или ги заравяли в земята. А да усъвършенствуваш кораби или да създаваш нови модели си е баш научна работа — там се иска да познаваш математическите и физическите закони. Не е достатъчно да си научил наизуст догмите и каноните на Светата църква и да мърмориш сутрин, обед и вечер съответните молитви.

Има и едно трето обяснение, официалното испанско обяснение, което изтъква като главна причина за разгрома бурята, разразила се след първата битка и отнесла армадата далеч на север, за да разбие голяма част от корабите ѝ в дивите скали на Оркнейските острови.

Да, такава буря наистина е имало, това не се оспорва от никого, и тя действително е довършила започнатото от англичаните и холандците. Но бури винаги ще има, за съжаление океаните и моретата не са застраховани от стихии и бедствия. И да обвиняваш само неблагосклонната природа за загубата на 130, огромни за своето време, плавателни съда, звучи доста неубедително. Все едно, че слушаш как някои наши ръководни кадри се оправдават за неизпълнението на плановете с обективни трудности и обвиняват за всичко или сушата, или поройните дъждове.

Досега никой не се е досетил да прибави към останалите три и едно четвърто обяснение за разгрома на армадата. Ще го направим ние. И то не ни хрумна благодарение на писателската ни интуиция. Отдавна сме отвикнали да се облягаме само на нея. Доста ни е лъгала и вече вършим литературната си работа, подкрепени от сигурни факти — стихията на документализма обхвана и нас.

И тъй, какви са фактите, въз основа на които ние се осмеляваме да предложим на световната общественост и още едно, лично наше обяснение.

Знае се, че за да се попълни личният състав на Непобедимата армада, била обявена тотална мобилизация. Под знамената свикали всички запасни моряци и морски офицери, ветераните от Перу и Чиле, от Флорида и Калифорния, от походите по Амазонка. Били освободени и престъпниците от затворите и каторгите, за да вършат черната работа — да гребат на спасителните лодки, да мият палубите, да белят картофи в кухните и да застилат леглата на господа офицерите. Без повиквателни били оставени само ония чинове, които и без това се намирали на действуваща служба — изпълнявали задачи по охрана на морските пътища за колониите, които, откак се появили английските и холандските пирати, не били вече съвсем сигурни.

Към осемхилядния екипаж на армадата бил прибавен и десантен отряд от около двайсетина хиляди пехотинци със задача да извърши най-голямата десантна операция за времето — да завладее най-сетне Англия, тази нахална и блудна северна дъщеря на Светата църква, да я подчини на негово апостолическо величество испанския крал и на истинската вяра. Тъй като свиканите запасни все пак не достигали, особено се чувствувала нуждата от младши морски офицери, с височайши кралски указ на корабите на армадата били зачислени всички възпитаници на седемте военноморски училища в страната, които са навършили пълнолетие. Морските кадети от Барселона, Валенсия, Мурсия, Кадикс, Сан Лукар де Барамеда и от пристанищата на север Ла Коруня и Сан Себастиан приели с ентусиазъм повика да се бият срещу изконния враг на Испания. Всеки е бил млад и знае как гори от жажда младежкото сърце да се покрие с военна слава. За смъртта младият човек не мисли, неговият ум е обладан само от едно — как ще се върне, леко накуцвайки от раните си, в родната Барселона или Ла Коруня, как ще мине по главната улица и как ще събере като във фокус пламенните погледи на всичките Бианки и Франсиски, които ще си веят с черни ветрила на балконите и с унес ще слушат дрънкането на сабята му по калдъръма.

Отначало всичко тръгнало добре, дори отлично. Корабите стояли закотвени в лисабонското пристанище на тихото и спокойно устие на река Тахо (Тежу), храната била доста калорична, жилищните условия малко труднички, налагало се известно сгъстяване, офицерските каюти не достигали, но затова пък униформите били пъстри и красиви, на шапките се веели най-различни пера от тропически птици, лисабонските жени и девойки си падали по униформите и перата и военноморските кадети били доволни и предоволни и благославяли своя крал, дето му дошло наум да ги мобилизира и прати в действуващата флота.

Да, животът наистина бил красив през тази чудесна пролет на 1588 година и кадетите вече почнали масово да заболяват от твърде разпространените по онова време „дарове на Венера“, когато адмирал херцог Медина Сидоня решил, че командуваната от него велика армада е готова да тръгне и да поиска ръката на кралица Мери Кървава… пардон, да завоюва Англия. Една юнска нощ адмиралът заповядал на флагманския кораб „Санта Ана“ да се вдигне личният му адмиралски флаг и да се даде сигнал за бойна тревога. Тръбачите на всеки кораб затръбили с пълни гърди игривия зловещ сигнал и през тази топла ласкава нощ Лисабон бил свидетел на множество весели сцени. От публичните домове, от домовете на застарелите почтени лисабонски граждани заизскачали по бели гащи стотици млади хора и с ботуши в ръце се юрнали към пристанището, сподиряни от кучешки лай и котешко мяукане, и от виковете на наплашените съпрузи, разбрали по тръбните сигнали, че този път вече шега няма, младите диванета ще се запилеят в морето, жените им най-после ще мирясат и в домовете им отново ще се възцарят почтеността и спокойствието. Така и станало. На другия ден с развети флагове и топовни салюти, с пъстри и весели екипажи, строени на палубите, изпратена лично от крал Филип, застанал в пълния си блясък заедно с кралицата и лисабонския архиепископ, на върха на кулата Белем, Непобедимата армада потеглила на север да завоюва Англия.

Вятърът бил попътен и огромната флотилия започнала бързо да се придвижва покрай зелените португалски брегове. Кадетите носели безропотно и като на шега вахтите, а през останалото време играели на зарове и на бридж-белот в каютите, а надвечер, като захладявало и на самата палуба, старшите офицери и капитаните на корабите си затваряли очите и позволявали момчетата да нарушават строгата военноморска дисциплина — в края на краищата всички отиваме на бой, не се знае кой ще оцелее, нека се позабавляват малко хлапаците. И наистина кадетите се радвали като деца на първото си житейско приключение — не били чак толкова страшни трудностите, напразно са ги плашили възпитателите им от военноморските училища.

Но след едноседмично безаварийно и безметежно плаване идилията изведнъж свършила. Армадата навлязла в Бискайския залив, а всеки, който се интересува от морета и океани, знае какво представлява тази капризна и вечно безпокойна част на Атлантика. Корабите се залюшкали като пияни, станало невъзможно не само да се играе на карти, но и да се обядва и вечеря нормално, вахтите се превърнали в истинско изпитание, а катеренето по мачтите и реите в непосилна задача. Повечето от кадетите за пръв път разбрали какво е бурно море. Те се обвесили по фалшбордовете, задрайфали, както се казва на моряшки език, и станали глухи за всякакви заповеди и команди. Като видели в какво състояние се намират момчетата, запасните ветерани започнали да вършат и тяхната работа — нищо, викали си, чоджук чаршаф са още, мамини синчета, но ще им мине, ще свикнат.

Едва след като преминали пристъпите на морската болест и горките кадети отново се превърнали в нормални хора, временното им ръководство решило, че от всичко това трябва да се направят известни изводи, не така си представяли те морската практика.

Изводите били направени и въз основа на тях избрали делегация със задача да се срещне с адмирал херцог Медина Сидоня и да му връчи петиция от пет точки. В тези точки била кондензирана най-съществената част от изводите.

Въпросната петиция, която и досега се пази в секретното хранилище на Военноморския музей в град Ла Коруня, съвсем случайно попадна в нашите писателски ръце (не е мястото тук да разказваме кога и по какъв начин, докладвали сме на съответното място) и ние ще я приведем дословно. Както казахме вече, буквалният документализъм стана наше знаме.

Ще спестим на читателя обръщението към великия адмирал херцог Медина Сидоня, с което започва петицията, тъй като изброяването на титлите и имената му биха заели най-малко половин страница на пишеща машина. Ще започнем направо от петте точки, в които младите военноморски кадети поставят следните свои искания, изведени след първата им среща с истинския океан:

1. Тъй като по време на буря (констатирано от личен опит) мачтите и реите на корабите, на които имаме честта да служим на негово величество краля, стават особено хлъзгави и опасни при катерене, то молим, ваше сиятелство, да наредите на всички кадети да се раздадат подходящи за целта обувки (гуменки или кецове), с които да се подменят неудобните моряшки ботуши.

2. Тъй като мокрите корабни въжета (фали, шкоти и топенанти), а също така и корабните платна са особено неприятни за пипане и има не малко случаи на протриване и порязване на пръстите, то молим, ваше сиятелство, на всички кадети, които имат пряка работа с въпросните съоръжения на рангоута и такелажа, да се раздадат специални вълнени или брезентови ръкавици.

3. Тъй като вече имаме два случая на падане на кадет от гротмачта направо в океана, то молим, ваше сиятелство, мачтите на всички кораби да бъдат обградени със специални предпазни мрежи, съгласно Закона за охрана на труда, точка 89.

4. Тъй като след нощна вахта кадетите се чувствуват твърде изморени, то молим, ваше сиятелство, да наредите тези, които са носили вахта в неблагоприятно време (дъжд, вятър, буря и пр.), да бъдат освободени от всякакви служебни задължения през следващия ден, за да могат да възстановят силите си.

5. Тъй като още при топовните салюти, дадени на излизане от Лисабонското пристанище, бяха констатирани пуквания на тъпанчетата у някои несвикнали на гърмежи кадети, то молим, ваше сиятелство да наредите от главния медицински пункт на армадата да се отпусне памук за запушване на ушите особено пък преди влизане в бойни действия.

Като се надяваме, че нашите минимални искания ще бъдат задоволени в най-кратък срок, оставаме, ваше сиятелство, с отлични към вас почитания.

Следват подписите на 1400 военноморски кадети.

Да видим сега каква е била съдбата на тази единствена по рода си петиция в цялата военноморска история на Испания. Старите офицери от щаба на Медина Сидоня, повечето от които били участвували в не една конкистадорска експедиция, които неведнъж воювали с пиратите на Дрейк и Хокинс, които десетки пъти били прекосявали Атлантика и Пасифика и били свикнали на бури, болести и сражения, просто се изсмели, когато прочели петицията. И вместо да я покажат на адмирала, взели, че я накъсали на парчета и я хвърлили в океана (петицията, която се пази в секретното хранилище на Музея в Ла Коруня, е вероятно препис от оригинала или второ копие от същия). Но с това си действие направили основна грешка. Те не знаели, че сред кадетите, които служели на флагманския кораб „Санта Ана“, се намира и внукът на стария херцог, синът на най-малката му дъщеря, някакво маркизче със седем благороднически титли и със също такова дълго име като своя дядо. Та това маркизче, след като в течение на три дни не се получил никакъв отговор на петицията и след като на кадетите по понятни причини не били раздадени исканите гуменки и ръкавици, нито пък памук за деликатните им уши и те продължили да изпълняват служебните си задължения като редовия екипаж, взело, че се изтъпанчило една вечер в каютата на адмирала и му разказало всичко — тъй и тъй, мили дядо, ние тук правим изводи, вземаме решения за охрана на опасния ни труд, изпращаме ти петиция от пет точки, а ти се правиш на ударен и не ни обръщаш елементарно внимание. Ще взема да те обадя на мама.

Майката на маркизчето била изтърсачето на херцога. Друго той можел и да не си спомня, но тази своя дъщеричка, придобита на съвсем напреднала възраст, просто обичал като своя. Старият адмирал се силно уплашил да не би да предизвика гнева на маркизата и започнал да се кълне на внука си, че не е получавал никаква петиция и следователно не носи никаква вина, загдето справедливите искания на кадетите не са изпълнени досега.

— Че тогава къде се е завряла тази петиция! — изразило учудването си маркизчето. — Аз лично я предадох в щаба на армадата, тъй като по това време ти нещо си беше полегнал и не искаха да те будят.

— Ами зная ли и аз — заклатил величествената си старческа глава адмиралът. — Тука в щаба са все едни многознайковци. Постоянно ми шепнат в ухото, че сме тръгнали на война. А пък то е ясно, че отиваме да сватосваме нашия любим инфант Филип за оная де как се казваше…… дето не обичала да спи с мъже… кажи я де!

— Мери Кървава — подсказало маркизчето, което било добре осведомено в дворцовите клюки (майка му била придворна дама). — Но, мили дядо, ние наистина отиваме на война, и то при много тежки условия, буря и така нататък, а оная, дето не искала да спи с мъже, вече няма тази възможност дори и да ѝ се прииска. Тя отдавна……

— Тъй де, тъй де, а аз какво казах? — рекъл великият адмирал.

— Ти каза, че трябва да се направи разследване и да се открие кой е сложил петицията ни под миндера. И да му се наложи най-строго наказание — казало, без да му мигне окото, маркизчето.

— Напиши го, моля ти се, всичко това, Себастианчо, и……

— Не се казвам Себастианчо……

— А как беше?

— Хуан Мигел Ернандо Мария Пилар……

— Така де, а аз какво казах… Та вземи, че го напиши всичко това, Себастианчо, черно на бяло и ми го дай да го подпиша. След туй го изпрати в щаба! Чакай, не в щаба, а направо в отдела на флотската света инквизиция!

Маркизчето изпълнило охотно заповедта на дядо си. То дори дало воля на младежкото си въображение и подсилило малко нещата. В отдела на светата инквизиция получили заповедта и тъй като, откак почнало плаването, нямали никаква работа и просто ги сърбели ръцете, се заели с цялото си старание да разследват „случая на диверсия в самия щаб на армадата“ (така било квалифицирало маркизчето изчезването на петицията). В края на краищата виновниците били открити — светата инквизиция не си поплювала — и били наказани със сваляне от пост и привеждане на низова работа.

Кадетите получили ръкавици, ушити от стари моряшки униформи, бил им раздаден памук за ушите, а и всичките им останали искания били задоволени в кръга на възможностите, с изключение на искането на гуменки или кецове. Каучукът по онова време не бил още открит и гумените изделия не били известни на човечеството. С това се обясняват и многобройните случаи на заболявания при престоя на армадата в Лисабон.

Кадетите останали извънредно доволни от разпорежданията на стария адмирал. Те разбрали, че имат зад гърба си солидна подкрепа, и започнали не само да не изпълняват всякакви служебни задължения след нощна вахта, но и изобщо да не застъпват на вахта. Имало си затова редови моряци и офицери.

Криво-ляво Бискайският залив бил преодолян от армадата. Тя заобиколила Бретанския полуостров, без да срещне нито един противников военен съд (изплашили са се май тия женки англичаните) и навлязла смело в Ла Манша. По нареждане на щаба (Англия била вече съвсем наблизо) на корабите била обявена всеобща бойна готовност и на всички членове на екипажите, в това число и на кадетите били раздадени тежки толедски саби, удобни за абордажно сражение, за близък бой, преведено на днешен език.

Два дни след това нареждане до великия адмирал била изпратена нова петиция. Този път тя не била спряна от никого — на щабните офицери не им се ходело на низова работа и вече в Музея в Ла Коруня се пази самият ѝ оригинал. Петицията съдържала само една точка и тя гласяла:

„Молим, ваше сиятелство, да се отмени въоръжаването на кадетите от поверената ви армада с раздадените преди два дни тежки, отживели времето си абордажни саби и да им се върнат отнетите им прибързано рапири и шпаги. Според най-новите теоретически постановки за водене на морския бой, абордажът се изключва от списъка на възможните сражения, тъй като неговата ефективност е далеч по-малка, отколкото на артилерийския двубой.

Като се надяваме, че искането ни ще бъде уважено в най-кратък срок, оставаме с най-отлични към вас почитания.“

Следва подписът на маркиз Хуан Мигел Ернандо и така нататък дела Крус и Астуриас (така се наричало в съкратен вид внучето на великия адмирал), който, изглежда, вече е получил и правото да бъде официален говорител на целия кадетски контингент в армадата.

Херцог-адмиралът, който отново бил забравил, че флотилията му отива на война, останал възмутен от това, че на любимите му кадети, синове все на познати благородници, са отнети рапирите и шпагите, символите на знатния им произход. Как така ще се явят без хладно оръжие пред оная… ак ѝ беше името, дето ще я годяваме за инфанта… Нали ще намрази още повече мъжете.

„Да се върнат незабавно рапирите и шпагите на господа кадетите от поверената ми армада! — гласяла неговата лаконична заповед. — И да им се раздадат парадните облекла, за да не ставаме резил пред английската кралица!“

И тази странна заповед била изпълнена незабавно и през следващите няколко дни редовите моряци с най-голямо учудване наблюдавали нещо невиждано и нечувано в историята на испанската флота, пък и във флотите на всички други страни — дето се вика, пред лицето на врага по палубите на корабите се разиграл истински карнавал и се заперчили с най-пъстри и причудливи облекла всички кадети на негово величество краля.

„Леле, леле, леле! — казвали си, като гледали всичко това редовите моряци и офицери. — Ами ако ей сега отнякъде изникнат англичаните? Какъв ли цирк ще настане!“

А наистина време било вече да се появят тия проклети еретици. Армадата напредвала в тесния Ла Манш, отляво се виждали белите тебеширени скали на високия английски бряг, а вражеските кораби ги нямало никакви. Офицерите от щаба започнали да се безпокоят, не им се вярвало англичаните да са се изплашили чак толкова, че да си предадат страната без никакъв бой. Нали същите тези червенокоси дяволи, водени от Дрейк преди една година, влязоха в кадикското пристанище и направиха там сума ти поразии. Не, има тук някаква мистерия, но каква е тя, дявол да го вземе. Да не би да чакат армадата да се съедини с огромната десантна армия, дислоцирана в Испанска Фландрия, да я натовари на плоскодънните десантни съдове, и чак тогава да се нахвърлят върху нея, когато е най-мъчно повратлива и най-уязвима. Ние трябва да разбием английския флот преди това съединение. Иначе лошо, много лошо. Но как да го разбием, като е изчезнал вдън море.

Докато офицерите от щаба на армадата си задавали подобен род въпроси, а херцог адмирал Медина Сидоня се забавлявал в разкошната си адмиралска каюта с шутовете, музикантите и наложниците си, докато кадетите продължавали своя карнавал по палубите и дори били замислили организирането на голям летен бал, щом слязат в пристанището на Анверс, английските и холандските кораби, водени от опитните и дръзки бивши пирати Дрейк и Хокинс, се намирали точно зад гърба на армадата. Нарочно я пропуснали да влезе, колкото може по-навътре в Ла Манша. Планът им бил, щом испанците достигнат тясното място на канала между Дувър и Кале, където течението е най-силно и има постоянно вълнение, да ги нападнат през нощта и да предизвикат сред редовете им паника. Нататък било вече лесно.

Този добре обмислен план бил изпълнен, дето се вика, с английска точност. Нападението било извършено малко преди разсъмване, когато бдителността на вахтените поради умората е особено притъпена. Леките и повратливи английски и холандски брандери се приближили почти незабелязано до високите тъмни силуети на испанските каравели, легнали на дрейф срещу французкия бряг (както казахме, течението тук е особено силно). И докато сънените, безкрайно изненадани испанци успеят да излязат от каютите и трюмовете, да дигнат тежките котви и да приготвят топовете за изстрел, английските и холандските моряци закачили за бордовете на каравелите абордажните куки и с яростни викове и извадени саби нахлули на палубите. Всред редовете на испанците избухнала незапомнена паника, съпроводена от поголовна сеч. И най-много били сечени кадетите, които отдалеч си личали с пъстрите си парадни облекла и били съвсем беззащитни със своите рапири и шпаги, много добри за дуел например, но съвсем непригодни за теоретически отречения абордажен бой. Маркизчето Хуан Мигел Ернандо дела Крус и Астуриас също намерило смъртта си, горкото, разсечено на две от някаква огромна англо-холандска червенокоса горила. Не успяло нито да си извади рапирката, нито да извика името на майчицата си, маркизата, която толкова се гордеела с него и си мечтаела, че един ден и то ще командува като дядо си флоти.

Боят продължил и след разсъмване и в края на деня армадата била така разпердушинена, че вече не можела да си каже името. Оцелелите кораби начело с флагманския „Санта Ана“ (адмиралът проспал цялата битка, никой в избухналата паника не се сетил да го събуди, пък и защо ли, имало ли някакъв смисъл?!) побягнали на север към шотландските брегове. Англичаните и холандците се спуснали след тях и това, което станало по-нататък, вече не можело да се нарече истинска битка, по-скоро приличало на нашенското ходене „на яма“. Щом някой от повредените испански кораби закъсвал и изоставал от армадата, врагът веднага се нахвърлял като лешояд върху него и го обирал до шушка.

Нещастната, гонена отвсякъде Непобедима армада се запиляла далеч на север от Шотландия, чак към дивите и скалисти Оркнейски острови, където вече и англичаните я оставили на мира. Но тук пък избухнала споменатата още в началото буря, такава, каквато испанците, свикнали със своите южни морета, дори не можели и да си представят. Оцелелите кадети, вместо да се качат заедно с всички на мачтите и реите и да помогнат за събирането на платната, отново подали петиция до великия адмирал, с която искали да им се отпуснат кожухчета, тъй като горе духал леден вятър и имало опасност да хванат хрема. Херцог Медина Сидоня, който и сега не разбирал къде се намира и защо, по дяволите, му е толкова студено и го въртят на шиш всички стави и най-вече дисковата херния, дал заповед молбата им да се удовлетвори. Но този път никой не го послушал, тъй като нямало време да се тършува за кожухчета в складовете. В момента много по-остра била нуждата от спасителни пояси.

Бурята довършила това, което било почнато от англичаните и холандците. Останките от армадата били разбити в Оркнейските скали. Спасили се и пристигнали в окаяно състояние в Лисабон само около десетина кораба, и то с половин екипаж от сакати, болни и изморени до смърт хора. Сред тях и седем-осем кадети, облечени в пъстри парцали и с оскубани пера от тропически птици на шапките. Щом слезли на сушата, те веднага се отказали от по-нататъшна служба в действуващата флота на Испания и се прехвърлили на културния фронт или станали дипломати.

Така завършила историята на „Непобедимата велика испано-португалска армада“. А ние ще се помъчим с нашия принос към тази история (четвъртото пояснение за разгрома на армадата) да получим някаква научна титла. Защо пък не, хората я получават и с по-малки заслуги.